Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (6)

3.

Натъкнахме се на чудовището на източния склон на хребета Радагар. Лежеше в едно плитко дере, изровено от порой, и вонята, наситила жаркия въздух, ни подсказа за гниеща плът, и наистина, след огледа, извършен крайно предпазливо на този същия ден след набега над нашия лагер от неизвестни нападатели, открихме, че изчадието е, макар и все още живо, смъртно ранено. Как да опиша такова демонично същество? Изправено, то щеше да се крепи на два огромни мускулести крака, напомнящи за тези на шаба, птицата със закърнели криле, която се среща по островите на Драконовия архипелаг, но много по-големи в случая при съпоставка. Бедреното ниво на чудовището, когато е изправено, щеше да стига до равнището на очите на човек. С изпънатата дълга опашка торсът на демона щеше равномерно да се балансира от бедрата, при положение че той изпъне напред дългия си врат, та гръбнакът да застане хоризонтално. Дългите предни крайници, покрити със здрави мускули и твърди люспи, осигуряващи естествена броня, завършваха не с лапи или дълги пръсти за прихващане, а с огромни мечове с железни остриета, които изглеждаха споени, метал към кост, за китките. Главата беше с челюсти като на крокодил, подобно на онези, които се срещат в тинята по южното крайбрежие на морето Блуроуз, но много по-голяма. Обезводняването беше забелило устните назад и се виждаха разядени редици зъби, всеки с големината на кама. Очите, макар и замъглени от приближаващата смърт, изглеждаха злокобни и чужди за сетивата ни.

Атри-Преда, храбър както винаги, пристъпи напред, за да облекчи демона от страданието му с едно забиване на меча в меката тъкан на гърлото му. След тази фатална рана демонът издаде смъртен вик, който ни порази с болка, защото звукът, който издаде чудовището, надвишаваше обхвата на човешкия слух, ала изригна в черепите ни с такава сила, че кръв изби от ноздрите, очите и ушите ни.

Друга една подробност трябва да отбележа, преди да опиша по-подробно размера на споменатите понесени от нас щети. Раните, видими по тялото на чудовището, бяха прелюбопитни. Удължени, извити посичания може би от някакъв вид пипало, но пипало, по което е имало остри зъби, докато други рани бяха по-къси, но по-дълбоки по характер, нанасяни неизменно в области жизненоважни за движението или други подобни осакатявания по крайниците, разкъсвания на сухожилия и прочие…

 

Фактор Бренеда Аникт, „Експедиция в Пустите земи“

Официални анали на Пуфанан Ибирис

Не беше мъж в леглото. О, частите му действаха съвсем добре, но във всяко друго отношение той беше дете, този Император на хилядата смърти. Но най-лошото от всичко, реши Нисал, бе това, което ставаше после, щом потънеше в онзи полусън, полу- нещо друго, крайниците му се тресяха в спазми, безчет думи излизаха с хлипане от гърлото му в молебствена литания, накъсани от отчаяни хрипове, които раздираха уханния въздух в стаята. А после, щом се измъкнеше от леглото, наметнеше робата си и застанеше до изрисувания на стената прозорец, тя го гледаше как пълзи по пода, как лази като осакатен от някаква рана в гръбнака, как влачи меча през стаята до другия ъгъл, където изкарваше остатъка от нощта, свит на кълбо и затворен в някакъв вечен кошмар.

Хиляда смърти, преживявани нощ след нощ. Хиляда.

Преувеличение, разбира се. Няколкостотин, най-много.

Терзанията на император Рулад не бяха плод на трескаво въображение, нито бяха породени от рояк страхове. Онова, което го обсебваше, бяха истините за миналото му. Тя можеше да различи някои от бълнуванията му, особено онова, което господстваше в кошмарите му, защото бе присъствала там. В тронната зала, свидетелка на не-смъртта на Рулад, разплакана там, на пода, целия хлъзгав от пролятата му кръв, с труп на трона и убиеца на самия Рулад, издъхващ от отрова.

Жалкият пълзеж на Ханан Мосаг към трона беше спрян от демона, дошъл да прибере тялото на Брис Бедикт, и от онова почти равнодушно забиване с меча, което уби Рулад, преди привидението да си отиде.

Викът при пробуждането на императора бе превърнал сърцето й в замръзнала буца, вик толкова жестоко отчаян, че тя усети огъня му в гърлото си.

Но онова, което последва, дебнеше Рулад с хиляда кървави меча.

Да умреш, само за да се завърнеш, означаваше никога да не се избавиш. Никога… от нищо.

Щом раните се затвориха, той се надигна на четири крака. Стискаше проклетия меч, оръжието, което никога нямаше да го остави. Разплакан, задъхан, запълзя към трона и рухна на пода.

А Нисал пристъпи от ъгъла, в който се бе скрила. Умът й бе изтръпнал — от убийството на нейния крал — любовника й — и на евнуха Нифадас, от ужасите, дошли един след друг в тази ужасяваща тронна зала, тежки като надгробни камъни в мека пръст. Трайбан Гнол, вечният прагматик, коленичи пред новия император, за да се врече във вярна служба с лекотата на змиорка, хлъзгаща се под камък. Първият консорт Турудал Бризад също бе видял всичко, но вече го нямаше. А Рулад, с лъсналите от кръв монети по лицето и тялото, се извърна на стъпалата и се озъби на Ханан Мосаг. И изхърка:

— Не е твой!

— Рулад…

— Императоре! А ти, Ханан Мосаг, си мой Цеда. Никакъв крал-магьосник не си вече. Да. Ти си мой Цеда.

— Жена ти…

— Е мъртва. Да. — Рулад излази на подиума, изправи се и се взря в мъртвия крал на Ледер Езгара Дисканар. След това се пресегна, сграбчи предницата на кралската златовезана туника и блъсна трупа настрани — главата изпращя глухо в плочките на пода. Трепет сякаш разтърси Рулад. После той седна на трона и вдигна глава, очите му отново се спряха върху Ханан Мосаг. — Цеда, тук, в нашата зала, винаги ще пълзиш до нас по корем, както сега.

От сенките в другия край на тронната зала се чу задавено хлипане.

Рулад се сепна, после рече:

— Сега ще ни напуснеш, Цеда. И отведи със себе си вещицата и нейния син.

— Ваше величество! Моля ви, трябва да разберете…

— Марш оттук!

Крясъкът прониза Нисал и тя се поколеба, надви желанието да побегне, да се махне. От двора, от града, от всичко.

Но императорът рязко изпъна ръка и без да се обръща към нея, изръмжа:

— Не и ти, курво. Ти оставаш.

„Курво.“

— Титлата е неподходяща — отвърна тя и се вцепени от страх, изумена от собствената си дързост.

Очите му се приковаха в нея. После, съвсем неочаквано, той махна пренебрежително с ръка и проговори, обзет сякаш от внезапна умора:

— Разбира се. Нашите извинения. Имперска конкубинка… — Лъщящото му лице се изкриви в полуусмивка. — Твоят крал трябваше да вземе и теб със себе си. Но той беше самолюбив, а може и любовта му към теб да е била толкова дълбока, че да не е могъл да понесе да те призове в смъртта.

Тя не отвърна нищо. Всъщност нямаше какво да отвърне.

— А, виждам съмнението в очите ти. Имаш съчувствието ми, Конкубинке. Знай, че няма да те използвам жестоко. — После замълча, загледан как Ханан Мосаг пълзи заднешком към прага на парадния вход на тронната зала. Още неколцина Тайст Едур се бяха появили, присвити и разтреперани, смаяни от това, на което бяха станали свидетели. Ханан Мосаг им изсъска и двама влязоха и изнесоха Джанал и нейния син, Квилас. Звукът, който отекна в залата, докато ги влачеха по пода, бе по-ужасен от всичко, което щеше да чуе Нисал в този зловещ ден.

— Между другото — продължи императорът, — титлата и свързаните с нея привилегии… остават, стига да го пожелаеш.

Тя примига, усетила, че стои на ръба на пропаст.

— Давате ми свобода на избор, императоре?

Кимване. Замъглените плувнали в червени кръгове очи останаха приковани към входа.

— Удинаас — прошепна той. — Предател. Ти… ти нямаше свободата да избираш. Роб — мой роб. Не трябваше изобщо да се доверя на тъмнината, изобщо… — Потръпна отново и очите му внезапно блеснаха. — Той иде.

Представа си нямаше за кого говори. Но обречеността в гласа му я изплаши още повече. Какво още можеше да дойде в този ужасен ден?

Гласове отвън. Един прозвуча горчиво, след това — примирено.

И в тронната зала пристъпи воин Тайст Едур. Братът на Рулад. Един от братята. Онзи, който бе оставил Рулад да лежи на плочките. Млад, красив, така, както можеха да бъдат красиви Едур — странни и съвършени същевременно.

— Трул — изхриптя императорът. — Къде е той? Къде е Феар?

— Той… тръгна си.

— Тръгна си? Остави ни?

— Да, Рулад. С това „ни“ всички ли имаш предвид, или само себе си?

По изкривеното, покрито със златни монети лице на Рулад пробягаха блясъци, един след друг.

— Ти също си тръгна, братко. Остави ме да ми изтича кръвта. Мислиш ли, че си по-различен от Удинаас? По-малко предател от моя ледерийски роб?

— Рулад, ако беше предишният ми брат…

— Онзи, на когото се присмиваше?

— Ако ти се е струвало, че ти се присмивам, извинявам се.

— А, вече разбираш какво правеше, нали?

Трул Сенгар пристъпи напред.

— От меча е, Рулад. Той е прокълнат. Моля те, хвърли го. Унищожи го. Вече спечели трона, не ти трябва повече…

— Грешиш. — Рулад се озъби, обзет сякаш от самоомраза. — Без него аз съм само Рулад, най-малкият син на Томад. Без меча, братко, аз съм нищо.

Трул въздъхна.

— Ти ни поведе към завоевание. Аз ще стоя до теб. Също и Бинадас, и нашият баща. Ти спечели този трон, Рулад — няма защо да се боиш от Ханан Мосаг…

— От този жалък червей? Мислиш, че ме е страх от него? — Острието на меча изстърга по плочките и Рулад насочи върха към гърдите на Трул. — Аз съм Императорът!

— Не си — отвърна Трул. — Твоят меч е Императорът — твоят меч и силата зад него.

— Лъжец! — изкрещя Рулад.

Трул потръпна, но се овладя и каза:

— Докажи го.

Императорът го гледаше втренчено.

— Строши меча… Сестрата да ни благослови, просто го хвърли. Само това, Рулад. Само това. Хвърли го!

— Не! Зная какво искаш, братко! Ти ще го вземеш — виждам, че си напрегнат, готов си да скочиш и да го грабнеш — виждам истината! — Оръжието трепереше между двамата, жадно сякаш за кръв, все едно чия.

Трул поклати глава.

— Този меч трябва да бъде строшен, Рулад.

— Не! — изсъска императорът. — Махни се! Твърде близо си… измяна има в очите ти… ти ме остави! Остави ме да ми изтече кръвта! — Гласът му се извиси: — Къде са моите воини? Веднага тук! Вашият император ви заповядва!

Неколцина воини дотърчаха с извадени оръжия.

— Трул — прошепна Рулад. — Виждам, че нямаш меч. Твой ред е да пуснеш своето любимо оръжие, своето копие. И ножовете си. Какво? Боиш се, че ще те убия ли? Покажи ми доверието, за което претендираш към себе си. Дай ми пример със своята доблест, братко.

В този момент тя не го знаеше. Все още не разбираше достатъчно нравите на Едур, но видя нещо на лицето на Трул, някакво отстъпление, но отстъпление много по-сложно и по-отчаяно от простото му обезоръжаване пред неговия роден брат. Нива на примирение, напластени едно върху друго, натежаващото на плещите му невъобразимо бреме — и споделеното между двамата братя осъзнаване какво означава тази капитулация. Не разбра в онзи момент какво щеше да означава отговорът на Трул, отговор, даден не от негово име, не заради него самия, а за Феар. За Феар Сенгар, повече от всеки друг. Не разбра тогава величината на саможертвата му, когато смъкна копието от гърба си и го пусна да издрънчи върху плочките; когато разкопча колана с ножовете и го захвърли настрана.

Триумф трябваше да има в измъчените очи на Рулад в този момент, ала нямаше. Вместо него смут някакъв замъгли погледа му, накара го да извърне очи настрани, сякаш търсеше отнякъде помощ. И очите му се спряха върху шестимата воини, и той махна с меча и изрече сломено:

— Трул Сенгар да бъде Остриган. Той ще престане да съществува за нас, за всички Едур. Вземете го. Вържете го. Отведете го.

Не беше осъзнала и какво означава тази присъда, това решение за самия Рулад.

Свободна да избере, тя бе избрала да остане, по причини, които не можеше да подреди дори в собствения си ум. Имаше ли жалост в това? Може би. Амбиция, несъмнено — защото бе усетила, по хищническия начин, наложен от живота в двора, че съществува път към него, че има начин да замести — без цялата съпътстваща история — онези, които вече не бяха на страната на Рулад. Тя, а не някой от воините блюдолизци — в крайна сметка те не струваха нищо и тя знаеше, че Рулад разбира добре тази истина. В крайна сметка, разбираше тя, той си нямаше никого. Нямаше дори своя брат Бинадас, който също като Трул се оказваше твърде близък и с това — твърде опасен, та императорът да го държи край себе си — тъкмо затова го беше отпратил да търси вождове и разпръснали се ближни от племената на Едур. Колкото до баща му, Томад, подчинената роля наново се оказваше твърде неудобна, за да се приспособи към нея. Над половината от оцелелите К’риснан на Ханан Мосаг бяха изпратени да придружат Томад и Бинадас, за да бъде отслабена мощта на новия Цеда.

И през цялото това време, докато се взимаха тези решения, докато Острижението беше в ход, тайно, далече от ледерийски очи, и докато Нисал се домогваше до ложето на императора, канцлерът Трайбан Гнол бе наблюдавал със забулените си като на граблива птица очи.

Консортът Турудал Бризад бе изчезнал, макар Нисал да беше чула слухове сред придворните слуги, че не е заминал далече. Витаел из полубезлюдните коридори и подземни тайници на стария дворец, призрачен и повечето пъти едва зрим. Не можеше да реши доколко да вярва на подобни твърдения. Но дори той наистина все още да се криеше в двореца, подобно нещо ни най-малко не можеше да я изненада. Беше все едно — Рулад нямаше съпруга в края на краищата.

Любовницата на императора, роля, към която беше привикнала, макар да не изглеждаше точно така. Рулад бе толкова млад, така различен от Езгара Дисканар. Душевните му рани бяха твърде дълбоки, за да се изцерят от ласките й, и поради това, макар да се оказваше в толкова високо положение, с толкова власт, бидейки толкова близо до трона — тя се чувстваше безпомощна. И дълбоко сама.

Стоеше и гледаше как императорът на Ледер се гърчи, свит в ъгъла на стаята. Между стонове, ридания и хленчове бълнуваше отново откъслеци от разговора си с Трул, своя низвергнат брат. И за сетен път, с хриплив шепот, Рулад молеше за прошка.

Все пак ги очакваше нов ден, напомняше си тя. И виждаше как този прекършен човек се стяга, събира ведно натрошените късове и след това заема мястото си на имперския трон, загледан с кървясали очи от начупената броня от монети, които проблясваха смътно на светлината на традиционните факли, обрамчили стените на залата. А там, където монетите липсваха, нямаше нищо освен рани, обкръжени с щръбки засъхваща плът. И после, през целия ден, това ужасяващо привидение щеше да продължава да я стъписва.

Пренебрегнал старите протоколи на имперското управление, Императорът на хилядата смърти щеше да изслушва поднасяните петиции — все повече и повече граждани на империята, бедни, както и богати, приемаха височайшата покана и заставаха лице в лице със своя чуждоземен владетел. Камбана след камбана Рулад с най-голямо усърдие раздаваше правосъдие. Усилията му да проумее живота на ледериите я трогваха по неочакван начин — започнала беше да вярва, че под цялата тази прокълната външност има добра душа. И тъкмо тогава Нисал се оказваше най-необходима, макар че в последно време все по-често канцлерът бе този, който се налагаше в даването на съвети, и тя вече бе осъзнала, че Трайбан Гнол започва да гледа на нея като на съперник. Той бе основният организатор на петициите, филтърът, който пазеше броя им приемлив, и службата му съответно се беше разраснала. Това, че разширеният му персонал служеше също така като огромна и всепроникваща шпионска мрежа в двореца, беше, разбира се, даденост.

И тъй, Нисал наблюдаваше как императорът, който се бе възкачил на трона през локви — не, не локви, море от кръв, се стреми към добронамерено управление, домогва се до чувствителност твърде безхитростно и непохватно, за да не е искрено. И това разбиваше сърцето й.

Защото властта не се интересуваше от почтеност. Дори Езгара Дисканар, така преизпълнен с обещания в ранните си години, беше издигнал стена между себе си и гражданите на империята през последното десетилетие на управлението си. Почтеността бе твърде уязвима на насилие от други и Езгара многократно бе преживявал измени; най-болезнените от всички може би от собствената си съпруга, Джанал, а след това и от нейния син.

Твърде лесно бе да отхвърлиш бремето на такива рани, дълбочината на такива белези.

А Рулад, този най-млад син на знатна фамилия на Едур, се бе оказал жертва на измяна към нещо, което трябваше да е било искрено приятелство — с роба Удинаас — и в нишките на общата кръв, от собствените си братя.

Но всеки ден той надмогваше терзанията от току-що отминалата нощ. Нисал обаче се чудеше колко ли дълго още може да продължи това. Единствено тя бе свидетел на вътрешния му триумф, на онази необикновена война, която водеше със самия себе си всяка сутрин. Канцлерът, въпреки всичките си шпиони, не знаеше нищо за нея — беше сигурна в това. И това го правеше опасен в невежеството му.

Трябваше да поговори с Трайбан Гнол. Трябваше да възстанови този мост. „Но няма да съм негов шпионин.“

Съвсем тесен мост в такъв случай. Мост, по който да стъпваш предпазливо.

Рулад се размърда в тъмното.

И прошепна:

— Зная какво искаш, братко… Е, поведи ме тогава… поведи ме със своята доблест…

„Ах, Трул Сенгар, където и да броди твоят дух сега, доволен ли си? Доволен ли си да знаеш, че твоето Острижение се провали? Да знаеш, че вече си се върнал.“

„За да мъчиш Рулад.“

— Поведи ме — изхриптя Рулад.

Мечът изстърга по пода, изкънтя звънливо като хладен смях.

 

 

— Боя се, че е невъзможно.

Брутен Трана изгледа продължително стоящия пред него ледериец. Не каза нищо.

Погледът на канцлера разсеяно пробяга встрани. Очевидно бе готов веднага да прогони воина едур. След това, осъзнал навярно, че това може да се окаже неблагоразумно, той се покашля и заговори със съчувствен тон:

— Императорът настоява на тези петиции, както знаете, и те поглъщат всеки негов миг, докато е буден. Те са, да ме прощавате, неговата страст. — Веждите му леко се вдигнаха. — Как може един верен поданик да оспорва обичта на императора към справедливост? Гражданите го обожават. Виждат в него доблестния владетел, какъвто е в действителност. Този преход отне известно време, признавам, и изискваше огромно усилие от наша страна.

— Искам да говоря с императора — заяви Брутен с тон, не отстъпващ на настойчивостта, с която бе произнесъл същите думи преди малко.

Трайбан Гнол въздъхна.

— Вероятно желаете да поднесете лично своя доклад, засягащ Инвигилатор Карос Инвиктад и неговите Патриотисти. Уверявам ви, ще предам въпросните донесения. — Изгледа намръщено едура, кимна и рече: — Добре. Лично ще предам желанията ви на Негово величество, Брутен Трана.

— Ако се налага, включете ме в списъка на молителите.

— Това няма да е необходимо.

Тайст Едур изгледа мълчаливо за няколко мига канцлера, после се обърна и излезе от кабинета. В по-голямото помещение отвън чакаше тълпа ледерии. Десетки лица се извърнаха, за да проследят Брутен, докато минаваше покрай тях към изхода — изнервени лица, мъчещи се да надвият страха, — докато други гледаха едура с очи, не издаващи нищо: агентите на канцлера, онези, които, подозираше Брутен, всяка сутрин излизаха да се смесят с ежедневните молители и да им укажат какво да говорят пред своя император.

Без да обръща внимание на отдръпващите се, за да го пропуснат ледерии, той излезе в коридора и продължи през лабиринта от зали и проходи, съставящи двореца. Видя малко други Тайст Едур, плюс един маг от К’риснан на Ханан Мосаг — крачеше бавно и изгърбен, едното му рамо се триеше в стената. Тъмните му очи блеснаха за миг, щом го позна, после си продължи куцукайки по коридора.

Брутен Танал стигна до дворцовото крило най-близо до реката. Въздухът тук беше влажен, а коридорите — почти пусти. Макар щетите от наводнението, възникнало в ранните етапи на строителството, да бяха отстранени с помощта на хитроумна система от подземни пилони, като че ли нищо не можеше да премахне влагата. Във външните стени бяха пробити дупки, за да се създаде течение, но без никакъв резултат, освен че сумракът се изпълваше с миризмата на речна тиня и гнило.

Брутен мина през една такава дупка и излезе на павирана с камъни пътека, с нападали гниещи дървета вляво и основите на малка постройка отдясно. Запуснатост витаеше в затаения въздух като полен. Брутен се заизкачва по неравната пътека и сетне спря в края на разчистено пространство, от другата страна на което се издигаше древната кула на Азата, с по-малките пристройки на Джагът от двете страни. Виждаха се и следи от гробове, разхвърляни хаотично. Полузаровени урни, със запечатани с восък гърла, от които стърчаха оръжия. Мечове, счупени копия, боздугани — трофеи на поражение, осакатена гора от желязо.

Падналите Поборници, обитателите на най-престижното гробище. Всички те бяха убили Рулад поне веднъж, някои повече от веднъж — най-великият от тях, почти пълнокръвен тартенал, беше посякъл императора седем пъти и Брутен добре си спомняше, с абсолютна яснота, изражението на усилващ се гняв и ужас върху зверското лице на тартенала всеки път, щом падналият му противник се вдигаше съживен и още по-гибелен, отколкото допреди няколко мига.

Навлезе сред чудатото поселение на мъртъвци и очите му се зареяха над всевъзможните оръжия, за които някога се бяха грижили с толкова любов — много от тях носеха имена, — но които вече бяха покрити с ръжда. В далечния край, леко отделена от всички други, стоеше празна урна. Преди няколко месеца, подтикнат от любопитство, той беше бръкнал в нея и беше намерил вътре сребърна чаша. Чашата, съдържала отровата, убила трима ледерии в тронната зала. Убила Брис Бедикт.

Без пепел. Мечът му дори беше изчезнал.

Брутен Трана подозираше, че ако този мъж може да се върне, сега, ще се изправи отново срещу Рулад и ще направи онова, което вече бе направил. Не, това бе повече от подозрение. Беше убеденост.

Невидим за Рулад, докато императорът лежеше посечен безмилостно на пода, Брутен бе пристъпил в залата, за да погледне лично. И в мига на онзи боязлив поглед бе различил изумителната прецизност на това… клане. Брис Бедикт беше действал механично. Като учен, разсичащ слаб аргумент, с усилие от негова страна не по-голямо от това да си върже обувките.

Жалко, че не бе успял да види този двубой с очите си, че не бе станал свидетел на майсторството на трагично загиналия ледерийски майстор на меча.

Стоеше загледан в прашната, покрита с паяжина урна.

И се молеше мълчаливо Брис Бедикт да се върне.

 

 

Стъпка по стъпка неумолимо се оформяше схема. Но Блудния, известен доскоро като Турудал Бризад, консорт на кралица Джанал, все още не можеше да открои значението й. Усещането — за тревога, за боязън — бе ново за него. Всъщност, помисли си той, едва ли някой можеше да си въобрази по-нелепо състояние на ума за един бог тук, в сърцевината на собственото му владение.

О, познавал бе той времена на насилие. Газил беше в пепелищата на мъртви империи, но собственото му усещане за предопределеност дори тогава си бе оставало неопетнено, ненакърнимо и абсолютно. И за да станат нещата още по-лоши, схемите бяха плод на собствената му обсебеност, поддържана от вярата във владението му на този тайнствен език, владение неоспоримо.

„Тогава кой си играе с мен сега?“

Стоеше в сумрака, заслушан в ромона на вода, капеща по някаква незрима стена, и се взираше долу в Цеданса, каменните плочи на Крепостите, пода-ребус, който представляваше самата основа на неговото владение. Цедансът. „Моите плочи. Аз съм Блудния. Това е моята игра.“

А схемата пред очите му се разгръщаше с много глух й дълбок тропот на камъни, за да бъде чут, но при все това резонансът стържеше в костите му. „Разпръснати късове, които се съединяват. Скрита функция до последния миг — когато вече всичко е твърде късно, когато затварянето отрича всякакъв път за бягство.“

„Нима очакваш да не правя нищо? Аз не съм просто една от твоите жертви. Аз съм Блудния. От моята ръка всяка съдба се обръща. Всичко, което изглежда случайно, е според моя замисъл. Това е непроменима истина. Винаги е било. Винаги ще е.“

Все пак вкусът на страх бе на езика му, все едно беше смукал зацапани монети ден след ден, все едно богатството на цяла империя бе преминало през устата му. „Но този горчив поток навътре ли е, или навън?“

Стържещият шепот на разместването… а развръзката на образите, изваяни върху плочките — напълно изгубена. Нито една от Крепостите не искаше да се разкрие.

Цедансът си оставаше така от деня, в който бе умрял Езгара Дисканар. Блудния щеше да е глупак, ако пренебрегнеше връзката, но този път на разсъждение все още не беше го довел доникъде. Навярно не смъртта на Езгара бе от значение, а тази на Цеда. „Той не ме харесваше открай време. А аз стоях и наблюдавах, когато Тайст Едурът пристъпи отстрани, когато хвърли копието си и прониза Куру Кан, за да убие най-великия Цеда от Първата империя насам. Моята игра, мислех си през цялото време. Но вече се чудя…“

Може би беше играта на Куру Кан. „И по някакъв начин тя продължава да се играе. Не го предупредих за непосредствената опасност, нали? Преди да изхрипти последният му дъх, той трябва да е осъзнал този… пропуск.“

„Дали ме е прокълнал този проклет смъртен? Мен, един бог?“

Такова проклятие трябваше да е уязвимо. Дори и Куру Кан не бе способен да сътвори нещо, което да не може да се разруши от Блудния. Трябваше само да разбере структурата му, всичко, което го крепи свързано, скритите шипове, задвижващи тези плочи.

„Какво предстои? Империята е преродена, пресъживена, разкрива истинността на древното пророчество. Всичко е както го предрекох.“

Погледът му, взрян в замъглените каменни плочи под пасажа, се изпълни с гняв. Той изсъска от безсилие и видя как дъхът му се разнесе на бяло облаче в студа.

„Непознато превращение, в което не виждам нищо освен леда на собствения си гняв. Уж виждам, а съм сляп, сляп съм за всичко това.“

Студът също бе ново явление. Зноят на силата се бе изцедил от това място. Нищо тук не беше такова, каквото трябваше да е.

Може би в някой момент щеше да се наложи да признае поражението си. „И тогава ще трябва да навестя един дребен свадлив старец. Който работи като слуга на един нищожен глупак. Унизен, ще отида при него, за да потърся отговори. Все пак оставих Техол да живее, нали? Това би трябвало да се брои за нещо.“

„Маел, зная, че се намеси последния път. С безсъвестно пренебрежение към правилата. Моите правила. Но аз ти простих и това също би трябвало да се брои за нещо.“

Вкусът на унижението бе още по-лош от този на страха. Все още не бе готов да го направи.

Трябваше да наложи властта си над Цеданса. Но за да овладее схемата, трябваше първо да открие създателя й. Куру Кан? Не беше убеден.

„Безредия царят в пантеоните, новите и старите. Хаос, воня на насилие. Бог е намесен тук, да. Навярно е виновен самият Маел… не, тук нещо не е в ред. По-вероятно той не знае нищо, остава си в блажено невежество. Дали ще ми е от полза, ако го предупредя, че нещо се е объркало?“

Преродена империя. Вярно, Тайст Едур си имаха свои тайни. Или поне вярваха, че тези истини са добре скрити. Не бяха. Чужд бог бе наложил властта си над тях и бе превърнал един млад воин едур в свой аватар, в поборник със слабости, удобно пригодени за мрачно преклонение пред жалките недъзи на самия бог. Власт от болка, слава от деградация, теми в конфликт — една преродена империя предлагаше обещанието за мощ, за експанзия и дълголетие, но той беше длъжен да признае, че нито едно от тях не е гарантирано. „Така е с всички обещания.“

Богът изведнъж потръпна в жестоко хапещия студ и пред вихрещата се неизвестност.

Схемата се оформяше.

А в края щеше да е много късно.

 

 

— Много е късно.

— Все пак би трябвало да можем да направим нещо.

— Боя се, че не. Тя умира, господарю, и ако не се възползваме веднага от кончината й, ще го направи някой друг.

Рибата капабара беше изпълзяла с помощта на пипалата си по стената на канала, прехвърлила се беше през ръба върху каменния пасаж и се беше проснала нелепо разперена, със зяпнала уста и задъхани хриле, загледана в облачното утро, докато издъхваше. Беше дълга цял човешки бой, тлъста като търговец на овнешко от Вътрешните острови и за изумление на Техол — дори още по-грозна.

— Все пак сърцето ми се къса.

Бъг се почеса по общо взето плешивото теме и въздъхна.

— Заради необичайно студената вода е. Тия обичат топлината на тинята си.

— Студена вода? Не можеш ли да направиш нещо за това?

— „Хидрогация Бъг.“

— Разклонявате се, а?

— Не, просто се опитах да измисля името.

— Как хидрогирате?

— Представа нямам. Е, имам де, но не е съвсем законно.

— В смисъл, че е в сферата на боговете.

— Предимно. Макар че — добави той и лицето му грейна — при скорошните порои и предвид миналия ми опит в градежа на сухи основи започвам да съзирам някои възможности.

— Можеш ли да натопиш инвеститори?

Бъг отвърна с гримаса:

— Винаги виждаш деструктивната страна, а, господарю?

— Безскрупулен съм си по рождение. Макар че повечето хора биха го приели за качество. Е, наистина ли ми казваш, че нищо не можеш да направиш за горката риба?

— Господарю, тя вече е мъртва.

— Нима? О. Е, предполагам, че вече имаме вечеря.

— По-скоро петнайсет вечери.

— Все едно, имам среща, тъй че ще те отпратя с рибата към дома.

— Благодаря, господарю.

— Не ти ли казах, че тази сутрешна разходка ще се окаже много изгодна?

— Не за капабарата, уви.

— Вярно. О, между другото, трябва да ми направиш списък.

— На какво?

— Мм, налага се да ти го кажа по-късно. Както казах, закъснявам за среща. Току-що ми хрумна: тази риба прекалено тежка ли е, за да я занесеш сам?

— Ами… — проточи Бъг, — малка е като за капабара. — Помниш ли онази, дето се опита да се съвкупи с галера?

— Залозите за резултата надвишиха Удавянията. Всичко загубих него ден.

— Всичко ли?

— Три медни дока, да.

— На какъв изход заложи?

— Ами, на малки лодчици, които могат да се загребват с гребла-плавници.

— Закъсняваш за срещата си, господарю.

— Чакай! Не гледай! Налага се да направя нещо непристойно тутакси.

— Е, не, господарю.

 

 

По ъглите на улиците стояха шпиони. Малки отделения Патриотисти със сиви противодъждовни пелерини крачеха през тълпите, а те се отдръпваха да им отворят път. Крачеха наперено — ръцете им в ръкавици, отпуснати на затъкнатите в коланите палки, с наглостта на улични катили. Техол Бедикт, загърнат в одеялото си като в саронг, вървеше с благодушната лекота на аскет от някой загадъчен, но безвреден култ. Или поне се надяваше да е така. Излизането по улиците на Ледерас в тези дни включваше известен риск, какъвто не бе съществувал по времето на крал Езгара Дисканар и блажено нехайното му управление. От друга страна, това придаваше вкус на интрига и опасност на всяка разходка — включително пазаруването на презрели кореноплоди — и също така водеше до изпъване на нервите, което човек трудно можеше да потисне, колкото и плесенясали репи да носеше на гърба си.

В този случай фактът, че Техол наистина имаше подривни намерения, само усложняваше нещата. Една от първите жертви на новия режим се бе оказала Гилдията на ловците на плъхове. Карос Инвиктад, Инвигилаторът на Патриотистите, се беше задействал още в първия ден на своето официално назначение: изпрати цели сто агента до Къщата на люспите, скромната главна квартира на Гилдията, и бяха арестувани десетки Ловци на плъхове, всичките до един, както се оказа по-късно, илюзии — неоповестена подробност естествено, за да не възвестят Патриотистите своето идване сред викове на присмех. Което нямаше да е добре.

„В края на краищата тиранията няма чувство за хумор. Твърде чувствителни са, твърде задръстени от самоувереност. Което си е почти непреодолимо изкушение — защо да не бъда извинен, ако им се подиграя понякога?“ Уви, Патриотистите не притежаваха гъвкавост към подобни неща: най-гибелното оръжие срещу тях бе насмешката, присмехът — и те го знаеха.

Мина над канал Квилас по един от по-малките мостове, навлезе в не толкова представителния северен квартал и продължи, без да бърза, по крива сенчеста уличка. Вместо обичайните коптори и задни вратички, които човек можеше да очаква, тук имаше дюкяни, чийто облик не се беше променил съществено през последните седемстотин години. Първият вдясно например, „Храм на билките Халфакс“, вонеше като мочурище и в него клечеше една сбръчкана вещица с мораво лице: живееше в тази кална яма с всичките си растения, струпани по бреговете или растящи от самата гъмжаща от насекоми локва на дъното. Разправяха, че се била родила в тази гнилоч и че била човешко същество само наполовина; и че майка й също се била родила там, и майката на майка й също, и прочие. Това, че подобни представи предполагаха непорочно зачатие, се подразбираше, тъй като Техол трудно можеше да си представи някой благоразумен или даже неблагоразумен мъж да се навре точно там.

Срещу „Халфакс“ имаше тесен вход към дюкян, в който се продаваха къси въжени намотки и дървени колове с дължина един и половина човешки бой. Техол си нямаше представа как подобна специализирана търговия може да оцелее дълго, особено в този объркан и свит пазар, но все пак дюкянът работеше вече от шест столетия и всяка вечер се заключваше с къса въжена намотка и дълъг кол.

Разнообразието по-нататък по уличката се характеризираше само с едно — уникалност. Дървени колци и колчета в един дюкян, върви за сандали в друг — без сандалите, само вървите. Дюкян, който предлагаше течащи грънци — не поради негодност: грънците нарочно бяха направени да изтичат с различна, точно отмерена степен на теча; място, където продаваха неотваряеми кутии, друго — за отровни бои. Керамични зъби, бутилки, пълни с урина на бременни жени, огромни амфори, съдържащи умрели бременни жени; тор от тлъсти свине; и миниатюрни домашни любимци — кучета, котета, птици и всевъзможни гризачи, всяко животинче смалено след поколения и поколения грижлив подбор — Техол беше виждал кучета пазачи, високи до глезена му, и макар да бяха умни и да джавкаха много силно, се съмняваше доколко са ефикасни, макар сигурно да всяваха ужас у мишлетата, големи колкото нокът на палец, и у котетата, които можеха да се возят на големия пръст на крака на старица, закрепени там с хитроумна примка във връзката на сандала.

Откакто бяха обявили Гилдията на ловците на плъхове извън закона, Улицата на приключенията бе придобила нова функция и сега Техол бе тръгнал да се възползва от нея с безгрижната лекота на посветен. Първо се вмъкна в „Халфакс“ — пропълзя през заплетените трънаци пред входа и спря на стъпка, преди да полети с главата надолу в калната дупка.

Плясък, звучно жвакане, после сред високите обкръжили ямата треви изникна тъмнокожо набръчкано лице.

— А, ти ли си — рече вещицата и изплези дългия си език да покаже полепналите пиявици по него.

— А ти си ти — отвърна Техол.

Червеният протуберанс с всичките му приятели по него се прибра в устата й.

— Ела да си поплуваме, омразнико.

— Излез и дай на кожата си малко да се съвземе, Мунуга. Случайно знам, че си само на трийсет години.

— Аз съм карта на мъдростта.

— Като предупреждение за вредата от прекаленото къпане сигурно. Къде ми е дебелият корен?

— А ти какво си ми донесъл?

— Каквото винаги. Единственото, което винаги искаш от мен, Мунуга.

— Единственото, което никога не ми даваш, искаш да кажеш!

Техол въздъхна и извади изпод импровизирания си саронг малка стъкленица.

Тя облиза устни — действие, което се оказа смущаващо сложно.

— И какво е?

— Хайвер на капабара.

— Но аз искам твоя.

— Не хвърлям хайвер.

— Знаеш за какво говоря, Техол Бедикт.

— Сиромашията ме е изсмукала, уви. Освен това съм загубил всякакъв стимул за продуктивност, във всякакъв смисъл на думата. В края на краищата що за свят е това, че изобщо да си помисля да родя дете в него?

— Техол Бедикт, ти не можеш да родиш дете. Ти си мъж. Раждането го остави на мене.

— Знаеш ли какво, излез от тая чорба, позаплакни се и да видя как изглеждаш всъщност, пък кой знае? Може да се случат невероятни неща.

Тя се навъси.

— Ей ти го дебелия корен. Дай ми стъкленицата и се махай.

— Наистина копнея за следващия път…

— Техол Бедикт, знаеш ли за какво се използва дебелият корен?

Изгледа го, присвила подозрително очи, и Техол си даде сметка, че суха всъщност може и да е доста хубава, по някакъв земноводен начин може би.

— Не. За какво?

— Да не са те накарали да го взимаш по някакъв чудат начин?

Той поклати глава.

— Сигурен ли си? Не обичайният чай с миризма на жълто?

— Миризма на жълто ли? Това пък какво означава?

— Ако го беше мирисал, щеше да знаеш. Явно, че не си. Добре. Махай се, че почваш да ме ядосваш.

 

 

Той се изниза и тръгна към „Неизмеримите грънци на Грул“. Предполагаше се, че това описание набляга на несравнимото качество или нещо подобно, тъй като самите грънци се продаваха като часовници, за алхимични експерименти и така нататък, а подобни функции зависеха от точни скорости на изтичане.

Техол влезе в тесния влажен дюкян.

— Винаги се мръщиш, когато идваш тук, Техол Бедикт.

— Добро утро, Лаудабъл Грул.

— Сивата, да, онази ей там.

— Хубаво гърне…

— Колба, не гърне.

— Да де.

— Обичайната цена.

— Защо винаги се криеш зад всички тези грънци, Лаудабъл Грул? Виждам само ръцете ти.

— Ръцете ми са единствената важна част от мен.

— Добре. — Техол извади горната перка. — Цял комплект игли, от капабара. Степенувани по диаметър…

— Откъде знаеш?

— Ами то се вижда — назад стават по-малки.

— Да, но колко точно?

— Това ти ще си го решиш. Трябват ти игли, с които да правиш дупки. Тук имаш… колко… дванайсет. Как може да не си доволен от това?

— Кой казва, че не съм доволен? Сложи ги на тезгяха. Взимай колбата. И разкарай тоя проклет дебел корен!

След това — през улицата до малкия дюкян за животни и продавачката Шил, дундеста, шеташе непрекъснато между струпаните по рафтовете малки кафези с щъкащия и цвърчащ подир плоските й пети орляк дребни твари. Тя изписука както обикновено, зарадвана от даровете — мерната чаша-колба и дебелия корен. Последният всъщност най-често се използваше от злонамерени съпруги, за да смалят ташаците на съпрузите си. Шил обаче, с известни деликатни модификации, прилагаше смаляващите свойства на корена към развъжданите от нея животинки, като смесваше в точни дози миришещия си на жълто чай с помощта на надупчената чаша.

Срещата се вгорчи, когато Техол плесна кацналия на врата му комар само за да го уведомят, че току-що е убил миниатюрно кръвосмучещо прилепче. Смутеният му отговор, че не е схванал разликата, не бе приет добре. Но Шил все пак отвори капака на пода в дъното на дюкяна и Техол слезе по двадесет и шестте високи тесни стъпала до кривия коридор — дълъг двайсет и една крачки, — който водеше до древната кошероподобна гробница: стените й бяха изровени на три места в груби входове към ниски лъкатушещи тунели, два от които свършваха с фатални капани. Третият проход го изведе в издължена камера, заета от десетина чорлави и опърпани бегълци. Повечето изглеждаха заспали.

За щастие Главен инспектор Ръкет не беше между заспалите. Веждите й се вдигнаха, щом го видя, и възхитителното й лице грейна от непресторено облекчение. Тя му махна да седне на масата й. Маса, покрита с опърпани късове пергамент с подови скици и строителни чертежи.

— Сядай, Техол Бедикт! Искаш ли вино? На, пий. В името на Блудния, ново лице! Представа нямаш колко ми е омръзнала неизменната ми компания в този коптор.

— Явно се опитваш да измъкнеш още — отвърна той, докато сядаше. Кимна към масата.

— Повечето ми разследвания в последно време са архивни по същество, уви.

— Аха. Великата мистерия, която си разкрила. Е, по-близо ли си до решението?

— Велика мистерия ли? По-скоро проклета мистерия — и не, все още съм объркана, въпреки че картата ми расте с всеки ден. Но хайде да не говорим повече за това. Агентите ми донасят, че пукнатините в основата се разширяват неумолимо — добра работа, Техол. Винаги съм допускала, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

— Благодаря, Ръкет. Готови ли са боядисаните плочки, за които помолих?

— Оникс довърши последната тази сутрин. Всичко шестнайсет, нали?

— Чудесно. Със скосени ръбове?

— Разбира се. Всичките ти указания бяха изпълнени най-прилежно.

— Страхотно. Я кажи за неумолимото разширяване…

— Искаш ли да се оттеглим в личната ми стая?

— Ъъъ… не сега, Ръкет. Трябват ми пари. Наливане в капитална инвестиция.

— Колко?

— Петдесет хиляди.

— Ще ни се върнат ли някога?

— Не. Губите всичко.

— Техол, при теб сметките определено се изплащат бавно. Каква ни е изгодата тогава?

— Ами… просто превъзходството на Гилдията на ловците на плъхове ще се върне.

Сънените й досега очи се ококориха.

— Краят на Патриотистите? Петдесет хиляди? Защо не седемдесет и пет? Сто?

— Трябват ми точно петдесет.

— Не очаквам възражения от страна на колегите ми в Гилдията.

— Чудесно. — Той плесна с ръце и стана.

Тя го изгледа намръщено.

— Къде отиваш?

— В личната ти стая, разбира се.

— О, колко мило.

Техол я погледна с присвити очи.

— Няма ли да дойдеш с мен, Ръкет?

— Че какъв смисъл има? Името „дебел корен“ е женска шега, нали знаеш.

— Не съм пил миришещ на жълто чай!

— В бъдеще те съветвам да използваш ръкавици.

— Къде ти е стаята, Ръкет?

Тя повдигна вежда.

— Имаш нещо да доказваш ли?

— Не, просто трябва да проверя… някои неща.

— Какъв смисъл има? — попита тя. — След като въображението ти вече се е разбудило, ще се убедиш сам, че ти е станал по-малък, Техол Бедикт. Това си е в човешката природа. Още повече, че си мъж. — Тя стана. — Аз обаче мога да съм обективна, макар и унищожително понякога. Е, смееш ли да се подложиш на критичния ми оглед?

Той се навъси.

— Добре. Но следващия път дай да минем без поканата в стаята ти, става ли?

— Демоните са в подробностите, Техол Бедикт. Както скоро ще разберем.

 

 

Венит Сатад разгъна пергамента и затисна краищата му с плоски камъни.

— Както можете да видите, господарю, имотът има шест отделни постройки. — Започна да сочи с пръст всяка. — Конюшни и ясли. Мразилник. Сух склад, с мазета. Слугински жилища. И, разбира се, самият хан…

— Какво ще кажеш за тази четириъгълна сграда ето тук? — попита Раутос Хиванар.

Венит се намръщи.

— Доколкото разбрах, тя е буквално запълнена с някакъв иконичен обект. Сградата предшества самия хан. Опитите да се събори са се провалили. Малкото останало пространство се използва за склад на покъщнина.

Раутос Хиванар се отпусна в стола си.

— Колко доходна е тази придобивка?

— Ни повече, ни по-малко от всеки друг хан, господарю. Може би ще си струва да обсъдим инвестиции за реставриране с другите акционери, включително Карос Инвиктад.

— Хм, ще го обмисля. — Раутос стана. — Донеси новите артефакти на терасата.

— Веднага, господарю.

 

 

На четиринадесет левги западно от Драконовите острови безветрието се беше спуснало над океана и го бе превърнало в лъскава мръсна патина под влажния замрял въздух. През далекогледната тръба самотният, затънал ниско във водата черен кораб изглеждаше безжизнен. Главната мачта беше паднала и целият такелаж бе пометен. Някой бе успял да стъкми предно платно, но то висеше отпуснато. Кърмовото гребло си бе на мястото. Не се виждаше никакво движение.

Скорген Кабан, известен с прозвището Хубавия, бавно смъкна далекогледната тръба, но продължи да се взира със здравото си око в далечния кораб. Посегна да почеше една от дихателните дупки — единственото, останало му от някогашния клюнест нос — и потръпна, щом нокътят се заби в чувствителната тъкан. Сърбеж нямаше, но зейналите ноздри имаха склонност да текат и едва избегнатото почесване го предупреди за сополите. Това бе един от многото жестове, за които си въобразяваше, че са деликатни.

Капитанката, уви, бе твърде проницателна. Тя бавно отдръпна косия си поглед от Скорген и отново го извърна към чакащия екипаж. Дрипава, но наперена пасмина. Безветрието, съвсем разбираемо, бе натежало над всичко и всекиго, но трюмът на фрегатата беше натъпкан с плячка и този кръг от късмета на Блудния изглеждаше безкраен.

Сега обаче бяха открили друга плячка.

Скорген вдиша хрипливо.

— Едурски е. Според мен го е изхвърлил щормът, дето го забелязахме вчера на запад. Най-вероятно екипажът е повален от треска или са мъртви до един, или са зарязали кораба и са отплували с кнарските си спасителни лодки. Ако са го направили, значи са взели хубавата стока със себе си. Ако не… — Ухили се и оголи два реда почернели зъби. — Ако не, можем да довършим онова, което е почнала бурята.

— Поне ще огледаме — каза капитанката и подуши във въздуха. — Може и да излезе нещо от това, че ни издуха в плитчините. Нареди да извадят веслата, Скорген. Наблюдателят горе да си върти главата на всички посоки.

Скорген я изгледа накриво.

— Мислиш, че може да са останали още от тях тъдява ли?

Тя се намръщи.

— Колко кораба изпрати императорът?

Окото му се ококори и той отново огледа черния кораб през далекогледа.

— Мислиш, че е от тях ли? Кълна се в гъза на Блудния, ако си права…

— Май все трябва да ти го напомням, първи помощник — никакви простотии на кораба ми.

— Моля за извинение, капитане.

Обърна се и започна да предава заповедите на екипажа.

Безветрието беше смълчало всички, някаква суеверна боязън бе обзела моряците, сякаш всеки по-висок звук можеше да пропука огледалото на морската шир.

Тя се заслуша, щом двадесет и четирите гребла се подадоха навън и лопатите им се врязаха във водата. Миг след това „Немряща благодарност“ изскърца и се понесе напред. Облаци мухи сънливци се разлетяха около кораба. Проклетите твари имаха навика да търсят тъмни укрития. Моряци закашляха и заплюха — пада има се, реши капитанът, докато бръмчащият облак кръжеше около главата й и безброй насекоми запълзяха в носа й, в ушите и по очите й. Сякаш не й стигаха слънцето и морето, съчетали се, за да смажат достойнството й и каквато там суета можеше да съхрани една жена, която е мъртва, но за Шурк Елале правеха нещастието още по-осезаемо.

Пират, божествена немряща, неутолима курва, вещица на дълбоките води — времената за нея бяха добри още от първото й отплаване от пристанището на Ледерас надолу по дългата широка река към морето на запад. Стройна и гладка, онази първа галера бе нейният билет към славата и Шурк все още съжаляваше за жестоката загуба срещу онзи ескорт при нос Смях. Но пък беше напълно доволна от „Немряща благодарност“. Малко прекалено голяма бе за екипажа й, вярно, но с връщането им в Ледерас този проблем можеше да се реши съвсем лесно. Най-голямото й усещане за загуба бе заради заминаването на Пурпурната гвардия. Лоста от самото начало бе дал съвсем ясно да се разбере, че работят само за превоза си. Все пак се бяха оказали от огромна помощ при дивото прекосяване на океана, държаха кръвта будна и кипнала, докато завладяваха търговски кораб след кораб, опразваха ги от всичко ценно, след което най-често ги отпращаха в мрачните дълбини. Не беше толкова заради мечовете им, колкото и смъртоносни да бяха, а по-скоро от магията на Корлос — магия много по-изтънчена, много по-умна от всичко, което Шурк бе виждала.

Такива подробности отваряха очите й, както и ума й. Светът там беше огромен. А в много основни отношения империята на Ледер, дете на Първата империя, бе някак затънтена и изостанала и в мисленето си, и в действията си. Унизително разкритие.

Сбогуването с Лоста и отделението му не беше толкова емоционално и сърдечно за Шурк Елале, както може би изглеждаше за всеки друг, но истината беше, че компанията им започваше все повече да я безпокои. Лоста не беше от хората, които намираха подчинението за приятно задълго — о, това несъмнено бе различно, станеше ли дума за неговите съратници Заклети от Пурпурната гвардия или за техния легендарен командир принц К’азз. Но тя не беше Заклета, нито пък никой от войниците в онзи отряд. Докато посоката на целите им съвпадаше, нещата бяха съвсем наред и Шурк се стараеше на всяка цена да не се отклонява, за да избегне сблъсъка.

Бяха оставили наемниците на един каменист бряг на източното крайбрежие на земя, наречена Джакуруку, небето бе потъмняло от тежък шквал. Слизането им на брега не остана без свидетели, уви, и последното, което видяха Лоста и войниците му, бе как се обръщат към сушата срещу десетина тежковъоръжени бойци, слизащи по скалистия склон. Бяха с грамадни шлемове със спуснати забрала. Брутална на вид пасмина. Шурк се надяваше, че цялата тази войнственост е само за показ. Сивите дъждовни пелени скоро скриха всякакви подробности от брега, докато те се отдръпваха към „Благодарност“.

Скорген се кълнеше, че бил чул трясък на мечове — смътно ехо — със здравото си ухо, но самата Шурк не беше чула нищо.

Все едно, измъкнали се бяха бързо от онези води, както са склонни да правят пиратите, щом надушат, че наблизо може да дебне организирана съпротива, и Шурк бе утешила смутената си съвест, като си напомни, че Лоста й бе говорил за Джакуруку като за нещо познато — поне дотолкова, доколкото знаеше името на тази земя. А колкото до ококорените молитви на Корлос към няколко десетки божества, какво пък, той си беше склонен към мелодрама. Десетина рицари едва ли щяха да са достатъчно, за да спрат Лоста и неговата Пурпурна гвардия — те бяха решени да сторят всичко, което трябва да сторят, което в техния случай означаваше да прекосят Джакуруку от едното крайбрежие до другото и след това да си намерят друг кораб.

Огромен свят, и още как.

Греблата се вдигнаха от водата и тихо се прибраха — „Немряща благодарност“ вече се хлъзгаше покрай едурската развалина. Шурк Елале се приближи до перилото и огледа палубата на кораба от черно дърво.

— Потъва — измърмори до нея Скорген.

Никакви трупове сред бъркотията. Но бъркотия имаше.

— Никаква организирана евакуация — каза Шурк Елале. Канджите и куките вече летяха напред, шиповете се забиваха и въжетата се изпъваха. — Шестима с нас, с извадени оръжия — заповяда тя, извади рапирата от ножницата си и стъпи на перилото.

Оттласна се и леко скочи на палубата, на две крачки от счупената главна мачта. След миг Скорген се озова до нея, изпъшка и изруга, заразтрива болния си крак.

— Бая свада е било — рече, докато се оглеждаше. Изкуцука до перилото, изтръгна една забила се стрела и я заоглежда навъсено. — Къса и дебела е, проклетията — виж й острието, това може да те прониже и през щит с бронзов обков. А това оперение — кожа е, като рибешки перки.

Но къде бяха телата? Намръщена, Шурк Елале тръгна към люка на трюма. Побутна го настрана с крак, наведе се и се загледа надолу в сумрака.

Блещукаше вода и из нея плуваха разни неща.

— Скорген, тук има плячка. Ела да я вадим!

Вторият й помощник, Мизъри, подвикна от кораба им:

— Капитане! Корабът е по-ниско във водата, отколкото когато дойдохме.

Тя вече го знаеше — чуваше приглушените стонове на гредите.

Скорген клекна до нея, бръкна в трюма и измъкна висока почти до кръста му амфора.

Беше великолепно изделие, забеляза Шурк. Чуждоземна. Глечта беше кремава на цвят, а основата бе разчертана на черни геометрични фигури върху блестящо бяло. Но най-интересното бе рисунката на издутата част. Ниско долу от едната страна имаше човешка фигура, прикована на Х-образен кръст. Над извърнатата нагоре глава на човека кръжаха врани. Стотици, всяка изрисувана най-усърдно и с най-големи подробности — врани, които излитаха — или може би долитаха — по цялата горна част на амфората. Стекли се, за да пируват с нещастния разпнат? Или излитаха от него като негови последни, умиращи мисли?

Скорген вече разпечатваше гърлото с ножа си, махаше восъка, стегнал запушалката. Издърпа я и се дръпна, щом от амфората блъвна гъста кръв и се разля по палубата.

Изглеждаше прясна. И от нея се вдигаше мирис на цветя, остър и сладникав.

— Прашец от кагенца — каза Скорген. — Предпазва кръвта от съсирване. Едурите го използват, когато рисуват храмовете си в гората — по дърветата, нали знаеш. Кръвта освещава. Не е същински храм, разбира се. Няма стени, няма таван, само горичка…

— Не обичам дърдорещи помощник-капитани — каза Шурк Елале. — Повикай останалите. Само амфорите ще ни направят богати поне за месец-два. — И тръгна към каютите.

Вратата висеше само на една кожена панта. Шурк Елале я бутна и влезе. Каютите на екипажа бяха празни и разхвърляни, сякаш са били подложени на претърсване.

На пода на най-голямата лежеше труп на едур, с разперени крайници. Ръцете и краката бяха приковани за пода. И някой го беше рязал с нож. Стаята вонеше. Очите на трупа се бяха вторачили в пустото, станали сякаш свидетели на разбита вяра, на ужасно откровение в мига на смъртта.

Чу как Скорген се приближи зад нея, чу и тихо промълвеното му проклятие.

— Изтезавали са го — рече той. — Това е капитанът. Меруди очевидно, адски близо до старейшина. Блудния дано да ни спаси, капитане, нас ще ни обвинят, ако някой ни завари на това корито, преди да потъне. Изтезание. Не го разбирам това…

— Просто е — каза тя. — Търсили са информация.

— За какво?

Шурк Елале се огледа.

— Взели са дневника, картите. Значи, пирати, да речем, биха могли да го направят, но пък защо им е трябвало да изтезават тоя нещастник? Освен това те щяха да вземат плячката. Не, който е направил това, е искал повече информация — не само каквото е можел да получи от картите. И не са давали и пет пари за плячката.

— Гадни копелета, които и да са били.

Тя отново си помисли за амфората и отвратителното й съдържание. После каза:

— Може би са имали сериозно основание. Пробийте корпуса, Скорген. Но ще изчакаме. Черното дърво не обича да потъва. Може да се наложи да го запалим.

— Клада, която може да доведе кого ли не, капитане.

— Давам си сметка за рисковете. Хайде, действай.

Шурк Елале излезе на палубата, отиде на носа и заоглежда хоризонта. Скорген и екипажът започнаха разбиването на корпуса.

„Другоземци по морето.“

„И не са приятели на Тайст Едур. Въпреки това бих предпочела да не ги срещам.“ Обърна се към средната палуба.

— Скорген! Щом свършим тук, хващаме греблата. И на брега.

Веждите му се вдигнаха към нашареното с белези чело.

— Ледерас?

— Защо не? Ще продадем плячката и ще попълним екипажа.

Той се ухили.

„Обратно в Ледерас, да. И то бързо.“