Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (22)

19.

Великият заговор между кралствата на Сафинанд, Болкандо, Ак’рин и Д’расилани, завършил с ужасната Война на Източните земи, в много отношения съдържаше дълбока ирония. Първоначално не беше имало никакъв заговор. Тази политическа заплаха всъщност беше лъжа, сътворена и подклаждана от могъщи икономически интереси в Ледер. И, трябва да се каже, не само икономически. Една заплаха от страна на ужасен враг позволяваше да се наложат ограничения над населението на империята, които обслужваха добре борсовите играчи сред елита. И това несъмнено щеше да ги направи истински богати, ако не беше финансовият колапс, случил се по съвпадение точно в този най-неподходящ момент в ледерийската история. Така или иначе, пограничните кралства и държави на изток не можеха да не предусетят неизбежната заплаха, особено с продължаващата кампания срещу оулите по северните равнини. По този начин наистина бе създаден един мощен съюз и при наличието на споменатите по-горе подбуди войната избухна по цялата източна граница.

В съчетание, не съвсем случайно, с наказателната експедиция, започнала на северозападното крайбрежие, император Рулад Сенгар без никакво съмнение се бе почувствал наистина под пълна обсада…

 

Пепелта на Възнесението

История на Ледер, т. IV

Каласп Хиванар

По нищо не се беше отличавала от всяко друго дете в детинските си мечти за любов. Висок и горд, герой, който да влезе в живота й, да я вземе в прегръдките си и да помете всичките й страхове като наноси тиня, да изтекат на порой и да изчезнат в някой далечен океан. Благословът на яснотата и простотата, о, божичко, да, това бе нейният най-съкровен блян.

Макар Серен Педак да помнеше онова дете, макар да помнеше гърчещото се в стомаха й терзание, докато копнееше за спасението, терзание така сладко и заличаващо всичко друго, нямаше да се поддаде на носталгия. Лъжливите представи за света бяха детско право, не нещо, срещу което да негодуваш, но и не заслужаваха копнежа на възрастния.

В Хул Бедикт, в края на краищата, младата Серен Педак бе повярвала за известно време — вярвала бе дълго време всъщност, преди глупавият й блян най-сетне да се съсухри и стопи — че е намерила своя възхитителен герой, своето могъщо заклинание; всеки негов поглед бе благослов за сърцето й. Така бе научила, че чистотата е отрова. Сиреч — чистотата на вярата й, че такива герои съществуват. За нея. За когото и да било.

Хул Бедикт беше умрял в Ледерас. Или по-скоро тялото му беше умряло там. Останалото беше издъхнало в ръцете й години преди това. В известен смисъл тя го беше използвала или може би не просто използвала, беше го насилила. Погълнала беше вярата му, отнела му бе представата — за него самия, за мястото му в света, за целия смисъл, който той, като всеки друг мъж, търсеше за живота си. Намерила беше своя герой, а след това, подмолно и жестоко, го бе унищожила под обсадата на реалността. Реалността такава, каквато я беше видяла, каквато все още я виждаше. Това бе отровата в самата нея, битката между детския блян и користния цинизъм, просмукал се в зрелостта. А Хул Бедикт се беше оказал и нейното оръжие, и нейната жертва.

На свой ред и тя беше насилена. Пияна в един пристанищен град, който се разкъсваше, докато армиите на Тайст Едур газеха сред пушек, пламъци и пепелища. Плътта й, станала оръжие, душата й — превърната в жертва. Не можеше да има никаква изненада, никакво глупаво изумление в отговор на последвалия й опит да се самоубие. Освен сред онези, които не можеха да разберат, които никога нямаше да разберат.

Серен бе убила онова, което обичаше. Беше го направила с Хул, а ако някога дойдеше денят, в който онова убийствено цвете отново да се разтвори в сърцето й, щеше да убие отново. Страховете не можеше да бъдат пометени. Страховете се връщаха на давещи приливи, повличаха я надолу в мрака. „Аз съм отрова.“

„Стой далече. Всички вие, стойте далече от мен.“

Седеше, положила тежкото имасско копие на коленете си, но тежестта на меча, окачен на лявото й бедро, бе това, което заплашваше да я повлече надолу, сякаш острието не беше изковано парче метал, а брънки във верига. „Той нищо нямаше предвид с това. Ти нямаше нищо предвид с това, Трул. Знам го. Освен това, също като Хул, ти си мъртъв. Получи милостта да не умреш в прегръдките ми. Бъди благодарен за това.“

Носталгия или не, детето в нея все още изпълзяваше боязливо навън. Беше безопасно, нали, безопасно беше да свие в шепи малките си чисти ръце и да изложи на интимен, ох, колко таен показ, онзи стар блян, засиял отново. Безопасно, защото Трул беше мъртъв. Никой нямаше да пострада, никому нямаше да навреди.

Да освободи онзи гърч в стомаха — не, още по-дълбоко. Беше вече зряла жена все пак. Да го освободи, да, защо не? За някой, който е отрова, имаше огромно удоволствие в болката. В дивия копнеж. В безразсъдното отдаване и покорство — покорство, което всъщност беше власт — „свенливостта тук е безсмислена. Предавам се, за да искам. Отстъпвам, за да властвам. Отдавам се на насилието, защото насилникът съм аз и това тяло тук е моето оръжие, а ти, обич моя, си моята жертва.“

Защото героите умират. Както казва Удинаас, това е тяхната съдба.

Гласът беше на Мокра, беше Лабиринтът на Ума, не беше й проговарял от онзи, първия път, сякаш някак си нищо повече нямаше за казване. Сама трябваше да постигне дисциплината на самоконтрол, сама да устои на съблазънта да доминира. И тя се справяше и с двете. Почти.

В това ехото на миналото служеше да я отвлече, да я приспи в мигове на чувствен копнеж към един вече мъртъв мъж, любов, която така и не беше възможна. В това дори миналото можеше да се превърне в оръжие, което тя владееше, за да удържи настоящето и да отбие бъдещето. Но и тук се криеха опасности. Да се върне към онзи миг, когато Трул Сенгар бе извадил меча си и след това го положи в ръцете си. „Искаше да съм в безопасност. Това е всичко. Смея ли да прибавя нещо повече към това? Капка мед да капна дори над страстта?“

Серен Педак вдигна глава и се огледа. Спътниците й не бяха нито общителни, нито приятни. Удинаас беше долу край потока, обръщаше камъните да търси раци — нещо, което малко да поразнообрази храната им — и ледената вода бе направила ръцете му първо червени, после сини, а на него сякаш му беше все едно. Кетъл седеше до една канара, присвита зад нея да се предпази от хапещия вятър, разбушувал се из долината. Изпаднала бе в неприсъщо мълчание през последните няколко дни и не искаше да погледне никого. Силхас Руин стоеше на трийсетина крачки от нея на една скала и като че ли оглеждаше бялото небе — небе с цвета на кожата му. „Този свят е огледалото му“, беше потвърдил преди малко Удинаас с груб смях, преди да слезе при потока. Клип седеше на една плоска скала някъде по средата между Силхас Руин и останалите. Беше подредил всевъзможните си оръжия за поредния грижлив оглед — все едно тази маниакалност бе някаква добродетел. А после погледът й се спря на Феар Сенгар.

Брат на мъжа, когото обичаше. Ах, толкова ли лесно бе да се каже? Лесно в лъжовността му, навярно. Или в простичката му истина. Феар вярваше, че дарът на Трул е повече, отколкото изглежда; че дори Трул не е съзнавал напълно мотивите си. Че воинът едур с тъжното лице е намерил в нея, в Серен Педак, Аквитора, ледерийката, нещо, което не е намирал преди у никоя друга. У нито една от безбройните красиви жени Тайст Едур, които трябваше да е познавал. Млади жени, не сбръчкани от годините жестоко време и още по-жестока тъга. Жени, които не са чужди. Жени с чиста все още представа за любовта.

Селението, в което се намираха сега, наистина ли беше на Тъмата? Куралд Галайн? Защо тогава беше бяло небето? Защо можеше да вижда с болезнена почти яснота всеки детайл на разстояния, от които умът й се замайваше? Самият Портал беше мастиленочерен, непроницаем — беше залитала слепешком, проклинайки неравния каменист терен под краката си — двадесет, тридесет крачки, а след това се появи светлина. Осеян със скали пейзаж, тук-там по някое изсъхнало дърво, израснало криво под седефеното небе.

В това, което минаваше тук за свечеряване, небето придобиваше странен розов оттенък, преди да потъмнее до пластове пурпур, синьо и най-сетне черно. Така че си беше нормален преход на ден и на нощ. Значи — слънце, някъде зад този бял саван.

Слънце в Селението на мрака? Не го разбираше.

Феар Сенгар дойде при нея и каза:

— Малко остава.

Тя го погледна намръщено.

— До кое?

Той сви рамене, спрял погледа си на имасското копие.

— Трул щеше да оцени това оръжие, мисля. Повече, отколкото ти оцени неговия меч.

Гневът припламна в нея.

— Той ми каза, Феар. Даде ми меча си, но не и сърцето си.

— Беше разсеян. Умът му беше зает с връщането при Рулад — при онова, което трябваше да е последната среща с брат му. Не можеше да си позволи да мисли за… други неща. Но тези „други неща“ завладяха ръцете му и жестът беше направен. В този ритуал проговори душата на брат ми.

Тя извърна очи.

— Вече е без значение, Феар.

— За мен е. — Тонът му беше твърд, горчив. — Не ме интересува как ти приемаш това, какво си казваш сега, за да избегнеш каквито и да е чувства. Веднъж един от братята ми поиска жената, която обичах. Не му отказах и сега тя е мъртва. Накъдето и да погледна, Аквитор, виждам нейната кръв, тече на потоци. Накрая тя ще ме удави, но това е без значение. Докато живея, докато държа лудостта надалече от мен, Серен Педак, ще те закрилям и пазя, защото мой брат положи своя меч в ръцете ти.

След това се отдалечи, а тя все още не можеше да погледне към него. „Феар Сенгар, глупако. Глупак като всеки друг мъж, като всички други мъже. Какви са тези жестове? Защо е тази жажда за саможертва? Защо всички вие се отдавате на нас? Не сме чисти съсъди. Не сме невинни. Няма да съхраним душата ви като драгоценно, крехко бижу. Не, глупако, ще злоупотребим с нея все едно си е наш скъпоценният дар или дори че е с по-нищожна стойност и от това — ако е възможно.“

Чу скърцане по камъните и се обърна. Удинаас клечеше пред нея. В шепите му — сребриста рибка. Гърчеше се в смаляващата се вода.

— На шест ли се каниш да я разделиш, Удинаас?

— Не, Аквитор. Погледни я. Внимателно. Виждаш ли? Няма очи. Тя е сляпа.

— А важно ли е това? — Но осъзна, че е важно. Погледна го намръщено, видя резкия блясък в очите му. — Ние не виждаме това, което наистина е тук, нали?

— Тъмнина — промълви той. — Пещерата. Утробата.

— Но… как? — Огледа се. Каменист пейзаж, посърнали лишеи и мъх, сухи дървета. Небе.

— Дар, разбира се — каза Удинаас и се изправи. — Взела е съпруг, нали?

Тя го загледа как тръгна назад към потока, видя с каква нежност върна сляпата рибка в бързея. Жест, който Серен не би очаквала от него. „Тя? Взела е съпруг?“

— Дар, разбира се — каза Удинаас, щом се върна при нея. — Спорът продължава да кипи.

— Майката Тъма… и Бащата Светлина.

Той се усмихна с обичайната си широка усмивка.

— Най-сетне Серен Педак се размърда от ямата си. Мислех си за онези трима братя.

Трима братя?

Той продължи, все едно Серен знаеше за кого й говори.

— Чеда на Майката Тъма, да, но пък те са били много, нали? Имало ли е нещо, което е отделило тях тримата? Андарист, Аномандър, Силхас. Какво ни казва Клип? О, добре, нищо. Но ние видяхме гоблените, нали? Андарист, като самата полунощ. Аномандър, с коса от огнено бяло. И тук — Силхас, нашият ходещ ужас, по-бял от всеки труп и също толкова дружелюбен. И тъй, какво е причинило този велик раздор между синове и майка? Може би не е това, че си е разтворила краката за Светлина като втори баща, който никой от тях не е искал. Може би всичко това е лъжа, една от онези, по-удобните. Може би, Серен Педак, е било откриването кой е баща им.

Тя не можа да се сдържи и очите й проследиха погледа му към стоящия в далечината Силхас Руин. След това изсумтя и извърна глава.

— Има ли значение?

— Има ли значение? Не точно сега. Но ще има.

— Защо? Всяко семейство си има своите тайни.

Удинаас се засмя.

— Аз пък имам своите въпроси. Ако Силхас Руин е цял Светлина отвън, какво трябва да е отвътре?

„Светът е неговото огледало.“

„Но светът, който виждаме, е лъжа.“

— Удинаас, мислех, че Тайст Едур са децата на Майката Тъма и Бащата Светлина.

— След поколения, може би. По никакъв явен начин не са свързани с тези трима братя.

— Скабандари?

— Да, така си мисля. Бащата Сянка, нали? Ах, какво семейство е било това! Да не забравяме сестрите! Менандори с нейния бушуващ пожар на зората, Шелтата Лор, любящия сумрак, и Сукул Анкаду, коварната кучка на нощта. Имало ли е други? Трябва да е имало, но след време са отпаднали по пътя. Митовете предпочитат числа, с които се борави лесно, в края на краищата, а три винаги е подходящо. Три от това, три от онова.

— Но Скабандари става четвъртият.

— Андарист е мъртъв.

„О. «Андарист е мъртъв.» А той откъде знае тези неща? Кой ти говори в трескавите сънища, Удинаас?“

Можеше да го открие, осъзна тя изведнъж. Можеше да се прокрадне като призрак. Можеше, с магията на Мокра, да открадне знание. „Бих могла да насиля нечий ум, това имам предвид. Без той да разбере дори.“

Беше необходимо, нали? Предстоеше нещо ужасно. Удинаас знаеше какво ще е то. Или поне какво би могло да е. И Феар Сенгар — той току-що се беше заклел да я брани, сякаш подозираше, че предстои някакъв ужасяващ сблъсък. „Оставам единствената, която не знае нищо.“

Можеше да промени това. Можеше да използва силата, която бе открила в себе си. Не беше нищо повече от самозащита. Да остане в неведение означаваше да приеме съдбата, която я очакваше, да се примири с нея. Да, с липсата на безскрупулност със сигурност щеше да си заслужи онова, което щеше да я сполети, ако пренебрегнеше дара на Мокра.

Няма значение, че силата не й беше казала нищо след онзи първи разговор. Беше затънала в ямата си, разбъркваше старите пясъци, за да види кои зърна могат да се съживят, но не стигаше светлина до дъното на тази яма и не избуяваше живот от вледенените зърна. Глупава игра и нищо повече.

„Имам правото да се браня. Да се защитя.“

Клип и Силхас Руин се връщаха. Удинаас ги гледаше с жаждата, която бе издал, докато гледаше сляпата рибка.

„Ще се домогна до твоите тайни, робе. Ще ги имам. А може би и много, много повече.“

 

 

Удинаас не можеше да се отърве от усещането, че вижда Силхас Руин по различен начин. „В нова светлина, ха-ха. Оскърбеният син. Един от тях поне. Оскърбени синове, дъщери, внуци, техните деца и още, и още, докато расата на Сянката повежда война срещу тази на Мрака. И всичко това на един безразличен свят. Обидата, погледът накриво отпреди сто хиляди години.“

„Но тогава къде са децата на Светлината?“

Какво пък, може би толкова по-добре, че не се мяркаха наоколо. И без това назряваше достатъчно голяма неприятност със Силхас Руин и Клип на едната страна и Феар Сенгар и — вероятно — Скабандари на другата. „Но разбира се, Феар Сенгар не е Смъртен меч на Сянката. Макар че навярно иска да бъде, дори си вярва, че е. О, зле ще се разиграе това, нали?“

Вървяха безмълвно. В пустия безжизнен пейзаж. „Но не съвсем! Има… рибки.“

Търсенето се приближаваше към своя край. Толкова по-добре. Ако питаха него, нищо по-лошо нямаше от старовремските легенди, където смелите благородни авантюристи просто вървят все напред и напред, през един нелеп епизод към друг, и всеки от тях служи на някаква тайнствена функция, поне за някой от ококорените глупци, в угода на бляскавия назъбен гръбнак на морала, прорязал историята по цялата дължина, от главата до върха на дългата й змийска опашка. „Легендите хапят. Да, хапят до една. Това е смисълът им.“

„Но не и тази, не и този наш славен подвиг.“ Никакво гръмовно послание, забиващо се като копие на мълния между очите. Никакъв кънтящ водопад от страховити сцени, възнасящи се като някакви проклети стъпала към вълшебната кула, кацнала на планинския връх, където всички истини са изковани в един прост двубой на герой срещу злодей.

„Виж ни! Какви герои? Всички сме злодеи, а въпросната кула дори не съществува.“

„Все още.“

„Кръв виждам да капе между камъните. Кръв в съграждането й. Толкова много кръв. Искаш ли я тази кула, Силхас Руин? Феар Сенгар? Клип? Толкова ли я искате? Ще трябва да я съградите, и ще го сторите.“

Треската, всяка нощ. Болестта, шепнеща в жилите му, предпочиташе мрака на спящия ум. Откровенията идваха на разкъсани фрагменти, парчета, намекващи за някаква по-голяма истина, за нещо огромно. Но той изобщо не вярваше на това — лъжи бяха всичките тези откровения. Нечии лъжи. На Блудния? На Менандори? Пръстите, ровещи в мозъка му, бяха легион. „Твърде много противоречия, всяко следващо видение — във война с предишното.“

„Какво искате всички вие от мен?“

Каквото и да беше, нямаше да им го даде. Живял беше като роб, но повече не.

Това селение не беше живяло от дълго, дълго време. Поне в този район. Дърветата бяха мъртви от толкова дълго, че се бяха превърнали в трошлив камък, чак до най-тънките филизи с вечно замръзналите им пъпки, очакващи сезон за живот, който така и не идваше. И онова слънце там горе, някъде зад бялото було, е, то също беше лъжа. Неясно как, но лъжа. „Все пак Тъмата трябва да е тъмна, нали?“

Мислил бе да потърси руини, останки някакви, доказателство, че някога тук са процъфтявали Тайст Андий, но не беше видял нищо, което да е оформено от ръка, насочвана от разум. Никакви пътища, никакви следи от каквото и да било.

Когато светлината на скритото слънце започна да гасне, Клип обяви почивка. Откакто бяха пристигнали тук, нито веднъж не бе извадил верижката с двата й пръстена и това бе единственото облекчение, белязало тази част от величавото им странстване. Нямаше нищо, с което да напалят огън, тъй че сухите остатъци от пушено сърнешко не се напълниха със сок в яхнията и не им донесоха топлина.

Това, което минаваше за разговор, не беше по-добро.

Серен Педак попита:

— Клип, защо има светлина тук?

— Вървим по път — отвърна младият Тайст Андий. — Куралд Лиосан, дар на Бащата Светлина отпреди много, много време. Както можете да видите, прелестната му градина не е изтраяла много дълго. — Сви рамене. — Двамата със Силхас Руин естествено нямаме нужда от това, но след като ви водим за ръчица… — Усмивката му беше студена.

— Да бе, все едно не знаем — измърмори Удинаас. Сумракът се сгъстяваше, но той откри, че това не въздейства на зрението му — подробност, която запази за себе си.

— Щеше да е по-учтиво да не изтъкваш очевидното, ледериецо. Уви, липсва ти такт.

— Такт? Майната му на такта, Клип.

Усмивката се стегна.

— Ти не си нужен тук, Удинаас. Вярвам, че го знаеш.

Лицето на Серен Педак се изопна.

— Няма смисъл да…

— Всичко е наред, Аквитор — прекъсна я Удинаас. — Бездруго тези глупави преструвки взеха да ми омръзват. Клип, докъде води този път? Когато излезем от него, къде ще се озовем?

— Изненадан съм, че не си се досетил.

— Е, досетих се.

Серен Педак го изгледа намръщено и попита:

— Ще ми кажеш ли?

— Не мога. Тайна е. И да, знам какво казах за преструвките, но може би благодарение на това си още жива. Засега. Освен това имаш възможност да се оттеглиш, когато всичко се каже и свърши.

— Колко щедро от твоя страна — отвърна тя отегчено и извърна очи.

— Той е роб — каза Феар Сенгар. — Нищо не знае, Аквитор. Как би могъл? Кърпеше мрежи. Метеше мократа слама от пода и ръсеше нова. Вадеше миди.

— А на брега, една нощ, видях бяла врана — каза Удинаас.

Мъртво мълчание.

Накрая Силхас Руин изсумтя.

— Нищо не значи. Освен предчувствие за прераждането ми може би. Така че може би си нещо като пророк, Удинаас. Или лъжец.

— По-вероятно и двете — отвърна Удинаас. — И все пак имаше бяла врана. През мрак ли летеше, или през сумрак? Не съм сигурен, но мисля, че разликата е, хм, важна. Може би си заслужава някакво усилие да си припомня точно, имам предвид. Но времето ми на тежък труд над каквото и да било изтече. — Погледна Силхас Руин. — А и много скоро ще го разберем.

— Този разговор е безсмислен — заяви Клип, отпусна се по гръб на коравата земя, сплел ръце под главата си, и зяпна нагоре към черното пусто небе.

— Път значи било, а? — измърмори Удинаас, без да се обръща към никого. — Дар на Бащата Светлина. Това е интересната част. Тъй че въпросът, който бих искал да задам, е: сами ли пътуваме по него?

Клип се сепна.

Удинаас го погледна с усмивка:

— Аха, усети го, нали? Мъхчето по тила ти май настръхна. Усети го. Надуши го. Шепота във въздуха, като от буреносен вятър. Ледени тръпчици те пронизаха целия.

Силхас Руин се изправи, бесен.

— Менандори.

— Бих казал, че тя има повече право на този път от нас — подхвърли Удинаас. — Но Клип ни доведе тук от чисто добросърдечие. Колко благородно.

— Тя ни следи — измърмори Силхас Руин и ръцете му потърсиха пеещите мечове. Извърна с гняв очи нагоре. — От небето.

— Понеже жалките ви семейни вражди са единственото, заради което си струва да се живее, нали?

На лицето на Феар Сенгар се изписа тревога.

— Не разбирам. Защо Сестрата Зора ни следи? Какво я интересува нея Скабандари?

— Финнестът — промълви едва-едва Клип. И добави по-високо: — Душата на Кървавото око, едур. Иска да си я присвои. Силата й.

Удинаас въздъхна.

— Е, Силхас Руин, що за ужасно деяние си извършил срещу своята затворена в слънцето сестра? Или дъщеря, или каквото там ви е родството? Защо жадува за твоята кръв? Какво точно сте си направили един на друг преди всички онези хилядолетия? Не можете ли да се целунете и да се помирите? Не, предполагам, че не.

— Не беше престъпление — отвърна Силхас Руин. — Врагове сме в името на амбицията, дори в случаите, когато не бих го нарекъл така. Уви, когато живееш толкова дълго, изглежда, няма нищо друго, което да те крепи. Нищо освен гняв и глад.

— Предлагам едно голямо взаимно самоубийство — каза Удинаас. — Ти и целият ви нещастен род, и ти, Клип, що не вземеш да се напъхаш вътре, просто за да удовлетвориш егото си, примерно. Изчезнете от световете на смъртните, всички, и ни оставете на мира.

— Удинаас. Това не е свят на смъртните — каза с насмешка Клип.

— Глупости.

— Не и както ти си го мислиш, тогава. Това е място на първични сили. Необуздани. А под всяка повърхност лежи възможността за хаос. Това е селение на Тайст.

Серен Педак го погледна смаяно.

— Просто „Тайст“? Не Андий, не Едур…

— Аквитор — намеси се Силхас Руин. — Тайст са първите деца. Най-първите. Наши бяха първите градове, първите цивилизации. Издигнаха се тук, в селения като това. Първични, както каза Клип.

— А Древните богове? Те какво? — попита Серен Педак.

Нито Клип, нито Силхас Руин й отговориха и тишината се проточи. Накрая Удинаас се изсмя.

— Нежелани роднини. Натикани в килерите. Залостваш вратата, правиш се, че не чуваш чукането, и се надяваш да се махнат. Вечният проблем с всички тези разкази за сътворението. „Ние сме първите, не е ли очевидно? Онези другите? Забравете ги. Досадни натрапници! Нас вижте, в края на краищата! Мрак, Светлина и сумракът помежду им! Може ли друг някой да е по-чист, по-първичен от това?“ Отговорът, разбира се, е да. Да вземем един пример, а?

— Нищо, което да е предшествало Тъмата — заяви рязко, дори раздразнено Клип.

Удинаас сви рамене.

— Това твърдение изглежда съвсем разумно. Но дали наистина е вярно? В края на краищата Тъмнината не е просто отсъствие на светлина, нали? Може ли да се разчита на такова негативно определение? Но може би Клип не е толкова неточен, колкото изглежда. „Нищо, което да е предшествало Тъмата.“ Нищо, наистина. Следователно — истинското, пълно отсъствие на каквото и да било. Дори на Тъмнина. Но почакайте, къде се вмества хаосът тук? Онова Нищо наистина ли е било празно, или е било изпълнено с хаос? Била ли е Тъмнината налагане на ред над хаоса? Била ли е тя единственото налагане на ред над хаоса? Звучи самонадеяно. Да де беше Пернатата вещица тук — твърде много неща съм забравил за Плочите. Цялата работа с раждането на това и раждането на онова. Но хаосът също така е произвел Огън. Трябва да е така, защото без Огън няма Светлина. Би могло да се каже също, че без Светлина няма Мрак, а без двете няма Сянка. Но на Огъня му трябва гориво, за да гори, тъй че трябва и материя някаква — солиди, — породена от Земя. И на Огъня му трябва въздух, тъй че…

— Омръзна ми да слушам цялата тази безсмислица — заяви Силхас Руин.

Тайст Андий стана и тръгна в нощта, която изобщо не беше нощ, поне за очите на Удинаас, и той откри, че може да го вижда. Силхас Руин се отдалечи на четиридесетина крачки, а след това се обърна към бивака. „Ах, Бяла врано, ска ти се да слушаш все пак, нали? Но без никой да вижда лицето ти, никой да не те предизвика пряко.“

„Допускам, Силхас Руин, че ти си точно толкова в неведение, колкото и ние, другите, стигне ли се до раждането на цялото битие. Че представите ти са също толкова смътни като нашите и също тъй жалки.“

Феар Сенгар заговори:

— Удинаас, жените Едур твърдят, че Кечра са обвързали всичко съществуващо със самото време и това гарантирало унищожението на всичко. Голямото им престъпление. И все пак онази смърт — мислил съм много за това — онази смърт няма облика на хаоса. Тъкмо обратното всъщност.

— Хаосът преследва упорито — промълви Клип, без нотка от обичайната си арогантност. — Той е Поглъщащият. Майката Тъма разпръсна силата му, армиите му, но той вечно се стреми да ги събере отново, отново да стане едно цяло, защото стане ли това, никоя друга сила — дори на Майката Тъма — няма да може да го надвие.

— Майката Тъма трябва да е имала съюзници — рече Удинаас. — Или това, или е ударила хаоса от засада, изненадала е врага. Дали съществуването не е родено от предателство, Клип? Това ли е сърцевината на вашата вяра? Нищо чудно, че всички сте се хванали за гърлата. — „Хубаво слушай, Силхас Руин. По-близо съм до дирята ти, отколкото можеш да си представиш.“ Което може би не беше разумно, помисли си той веднага. Можеше всъщност да се окаже фатално. — Тъй или иначе, самата Майка Тъма трябва да е била родена от нещо. Заговор в самия хаос. Някакъв безпрецедентен съюз там, където всички съюзи са били забранени. Значи — отново предателство. Феар Сенгар се наведе към него.

— Удинаас, как разбра, че сме преследвани? От Менандори?

— На робите им се налага да поддържат остро всяко свое сетиво, Феар Сенгар. Защото господарите ни са капризни. Някоя сутрин може да се събудиш със зъбобол, от който си отчаян и изнервен, и в резултат цяло робско семейство може да пострада до обед. Починал мъж или жена, или родител, или и двете. Бой, осакатяване за цял живот, ослепяване, смърт — всяка от тези възможности ни дебне по петите.

Не мислеше, че Феар е убеден, и вярно, обяснението не издържаше. Вярно, изострените сетива можеше да са достатъчни, за да те накарат да настръхнеш, да разпалят инстинкта, че нещо те преследва. Но не беше същото като да разбереш, че е Менандори. „Непредпазлив бях, като разкрих какво зная. Исках да извадя тия глупаци от равновесие, но това само ги направи по-опасни. За мен.“

Засега обаче никой не беше склонен да го предизвика.

Разгънаха одеяла, приготвиха се за неспокоен сън. Мрак, който не беше мрак. Светлина, която не беше светлина. Роби, които можеше да са господари, а някъде пред всички тях — буреносен облак, пълен с гръм, мълнии и пурпурен дъжд.

 

 

Тя изчака, докато дъхът на роба не стана дълбок, удължи се и влезе в ритъма на съня. Войните със съвестта бяха свършили. Удинаас беше разкрил достатъчно знание, за да оправдае това. Така и не се беше отказал от робството си, а сега неговата господарка бе Менандори, същество също толкова измамно, коварно и хладнокръвно като всяко друго в онази древна фамилия на „може би нявгашни богове“.

Мокра се съживи в ума й, волна като блуждаеща мисъл, неудържана в раковина от здрава кост, в овехтелите друмища на ума й. Филиз, който избуя навън, надвисна във въздуха над нея, а тя му придаде форма на змия, поклащаща се, търсеща змийска глава, камшичето на езика, търсещо миризмата на Удинаас, самата му душа… ето, плъзга се напред все по-близо, докосване…

Горещо!

Серен Педак усети как змията се присви, парещият зной я заля на вълни.

Трескави сънища, огънят в душата на Удинаас. Той се размърда в постелята си.

Повече лукавство й трябваше. Трябваше да се домогне до същината на влечугото, което си беше избрала. Прокрадна се отново напред, намери отново нажежената ковачница, пропълзя през горещия пясък под нея. О, имаше болка, да, но сега тя осъзна, че това не е знойната паст на душата му. Беше светът, в който го бе отвел сънят му, свят на изпепеляваща светлина…

Очите й се отвориха пред накъсан пейзаж. Нажежени до червено трошливи скали. Гъст душен въздух, жега на грънчарска пещ.

Удинаас се тътреше и залиташе на десетина крачки от нея.

Змията запълзя след него.

Над двамата се плъзна огромна сянка. Удинаас вдигна глава и се загледа с гняв нагоре, докато сянката не премина — сребристозлатният дракон прелетя на изпънатите си криле над хребета точно пред тях и след миг се скри от очите им.

Удинаас стоеше, изчакваше го да се появи отново. И очите му го съзряха пак, малка точица, проблеснала още веднъж в небето — стопи се бързо. Ледерийският роб извика, но Серен не разбра от гняв ли е този вик, или от самота.

„Никой не обича да го пренебрегват.“

Недалече от змията се изсипаха камъни и обзета от внезапен ужас, тя се обърна, вдигна глава и видя зад себе си жена. Не Менандори. Не, ледерийка. Малка, жилава, с толкова руса, че почти бяла коса. Приближаваше се към Удинаас — трепетно, всяко движение издаваше напрежение, изопнати докрай нерви.

Още една натрапница.

Удинаас все още не беше извърнал очи от далечното небе, а жената вече бе съвсем близо. След това, само на пет крачки от него, тя се изправи, прокара пръсти през буйната си лъскава коса. И със зноен глас проговори:

— Търсех те, моя любов.

Той не се обърна. Не помръдна дори, но Серен долови нещо в очертанията на гърба и раменете му, в начина, по който беше кривнал главата си. Когато отвърна, гласът му беше пълен с насмешка:

— „Моя любов“? — И чак тогава се обърна с лице към нея, с опустошени очи, мътни като непокорен лед в този огнен свят. — Не съм уплашеният заек вече, Перната вещице. Да, виждам предизвикателството, с което ме гледаш, наглата самонадеяност, подканата. И във всичко това истината за презрението ти към мен все още гори. Освен това… чух как се промъкваш към мен, страха ти подуших дори. Какво искаш, Перната вещице?

— Не съм уплашена, Удинаас — отвърна жената.

„Пернатата вещица, да. Робинята. Гадателката на Плочите. О, има история между тези двамата, история, каквато човек не би могъл да си въобрази.“

— Уплашена си — настоя Удинаас. — Защото очакваше да ме намериш сам.

Тя се вцепени.

— Менандори не изпитва нищо към теб, моя любов. Трябва да осъзнаеш това. Не си нищо повече от оръжие в ръцете й.

— Едва ли. Твърде притъпено е оръжието. Очукано. Крехко.

Смехът на Пернатата вещица беше висок и рязък.

— Крехко? Блудния да ме вземе, Удинаас, ти никога не си бил крехък.

Серен беше съгласна с преценката й. Защо бе нужна тази фалшива скромност?

— Попитах какво искаш. Защо си тук?

— Промених се от последния път, когато ме видя — отвърна Пернатата вещица. — Вече съм Дестра Ирант на Блудния, последния Древен бог на ледериите. Който стои зад Празния трон…

— Не е празен.

— Ще бъде.

— Поредната новооткрита вяра, пак на показ. Цялата онази настойчивост отново да си в центъра на нещата. Къде се крие точно в този момент плътта ти, Перната вещице? В Ледерас, несъмнено. В някой душен вонящ бордей, който си обявила за храм — да, това те жили, да признаеш, че не греша. За теб. Променила ли си се, Перната вещице? Е, самозалъгвай се, ако искаш. Но не си мисли, че си ме заблудила. Не си мисли, че ще падна в прегръдката ти, задъхан от предана страст.

— Ти ме обичаше някога.

— Някога и монети притиснах на мъртвите очи на Рулад. Но не бяха мъртви, уви. Миналото е море от съжаления, но вече изпълзях на брега, Перната вещице. Доста далече всъщност.

— Ние сме един за друг, Удинаас. Дестра Ирант и Т’орруд Сегюл, а и Смъртен меч ще имаме на свое разположение. Ледерии, и тримата. Както трябва да бъде. А чрез нас Блудния се въздига отново. В сила и власт. От това се нуждае народът ни, нужно ни беше от дълго време.

— Тайст Едур…

— Те си отиват. Сивата империя на Рулад — тя беше обречена от самото начало. Дори и ти го разбра. Тя се руши, срутва се, разпада се. Но ледериите ще оцелеят. Винаги оцеляваме, а сега, с възраждането на вярата в Блудния, империята ни ще накара света да затрепери. Дестра Ирант, Т’орруд Сегюл и Смъртен меч, ние тримата ще сме зад Празния трон. Богати, свободни да правим каквото си щем. Едурите ще са наши роби. Прекършените жалки едури. Оковани, пребити, ще ги използваме както те някога нас. Обичай ме или недей, Удинаас. Опитай целувката ми или се отвърни от мен, все едно е. Ти си Т’орруд Сегюл. Блудния те избра…

— Опита се, искаш да кажеш. Изгоних го тоя глупак.

Тя се вцепени.

Удинаас се обърна и махна пренебрежително.

— И Менандори отхвърлих. Опитаха се да ме използват като разменна монета, нещо, което да си подхвърлят един на друг. Но аз знам всичко за монетите. Мирисал съм парещата воня на допира им. — Отново я погледна през рамо. — И щом съм монета, значи не принадлежа на никого. Заемана понякога. Залагана — често. Притежавана? Никога задълго.

— Т’орруд Сегюл…

— Намери някой друг.

— Ти беше избран, глупако проклет! — Изведнъж тръгна към него, отскубна се от собствената си опърпана робска риза. Платът се раздра и запърха в горещия вятър като разкъсано имперско знаме. Беше гола, вдигна ръце, обърна го и го придърпа към себе си, ръцете й се увиха около шията му…

Той я избута рязко и тя се просна на коравата камениста земя.

— Насилията са ми дошли до гуша — изхриптя сухо гласът му. — Освен това ти казах, че не сме сами. Явно не си ме разбрала добре… — Подмина я и тръгна право към змията, която беше Серен Педак.

 

 

Събуди се с една мазолеста ръка около гърлото й. Зяпна лъсналите в сумрака очи.

Усещаше как трепери над нея, тежестта му я затисна към земята и той наведе лицето си над нейното, четинестата му брада се отри в страната й, устата му се доближи до дясното й ухо и зашепна:

— Очаквах нещо такова, Серен Педак, от доста време. Имаш възхищението ми… за това, че се въздържаше. Колко лошо, че не продължи.

Трудно й беше да си поеме дъх. Ръката на гърлото й бе като железен обръч.

— Това за насилията го казах много сериозно, Аквитор. Ако го направиш още веднъж, ще те убия. Разбра ли ме?

Тя успя да кимне. Виждаше ужасната ранимост, изписана на лицето му, от това, че е предаден. Че е дръзнала така подло да злоупотреби с него.

— Презирай ме — продължи Удинаас, — ако това устройва жалката дупка, в която си се свряла, Серен Педак. Това в края на краищата помете задръжките ти, нали? Но ми е писнало да ме използват богини. И богове да се опитват. Сега и една мършава вещица, която желаех страстно някога, която си въобразява, че нейната тирания е за предпочитане пред всякоя друга. Роб бях — свикнал съм значи да бъда използван, нали? Но — и ме слушай внимателно, жено — аз не съм повече роб…

Гласът на Феар Сенгар дойде някъде от тъмното над тях.

— Пусни я, Удинаас. Това, което усещаш на тила си, е върхът на меча ми — и да, вадичката е от собствената ти кръв. Аквиторът е сгодена за Трул Сенгар. Тя е под моята закрила. Пусни я веднага или умри.

Ръката, стиснала гърлото й, се отпусна, вдигна се…

А едната ръка на Феар Сенгар стисна роба за косата, дръпна го назад, запокити го на земята, мечът се вдигна…

— Не! — изпищя Серен Педак, изпълзя и се хвърли върху тялото на Удинаас. — Не, Феар! Не го докосвай!

— Аквитор…

Другите се разбудиха, започнаха да стават.

— Не го наранявай! — „Достатъчно го раних тази нощ.“ — Феар Сенгар… Удинаас имаше право… — „О, Блудния да ме спаси дано.“ — Имаше това право — повтори с раздрано от първия писък гърло. — Аз… чуй, недей, Феар, не разбираш… Аз… направих нещо. Нещо ужасно. Моля те… — Вече се беше вдигнала и седеше, говореше на всички: — Моля те. Вината е моя.

Удинаас я избута от себе си, стана и каза:

— Направи го отново ден, Силхас Руин.

— Нощта…

— Направи го отново ден, проклет да си! Стига сън — да тръгваме. Веднага!

За изумление на Серен Педак небето започна отново да изсветлява. „Какво? Как?“

Удинаас се мъчеше да прибере постелката си, тъпчеше я в пътната си торба. Серен видя по лицето му сълзи.

„О, какво направих. Удинаас…“

— Твърде много разбираш — подхвърли Клип с вечния си весел и безгрижен тон. — Чу ли ме, Удинаас?

— Майната ти — измърмори робът.

— Остави го, Клип — намеси се Силхас Руин. — Той е само едно дете сред нас. И ще си играе детските си игри.

Пепел се сипеше, да погребе душата й. Серен Педак извърна глава. „Не, детето съм аз. Все още. Винаги.“

„Удинаас…“

На десетина крачки от тях Кетъл седеше, свила крачета до гърдите си, и държеше за ръце Уидър, призрака на един Андий, и нито топлина, нито студ имаше в този жест. Беше се вторачила в тях, докато светлината бавно изгряваше, за да започне нов ден.

— Какви неща си правят — прошепна момичето.

Уидър стисна малките й длани в шепите си.

— Да живееш е това, дете.

И Серен помисли за това. За думите на призрака, за умората в гласа му. И кимна.

„Да. Да живееш е това.“

И всичко, което знаеше, сякаш стана малко по-поносимо.

 

 

Лютата миризма на стар дим тежеше във въздуха по осеяните със смет улици на Дрийн. Черни петна сажди красяха стените на сградите. Натрошени грънци се бяха пръснали навсякъде, все едно предната нощ от небето бяха валели гледжосани чирепи. Оцапани с кръв парцали, разпрани остатъци от ризи и туники почерняваха под жаркото слънце. Точно пред самотната маса, на която седеше Венит Сатад, хаосът от метежа, избухнал предната нощ, се виждаше навсякъде.

Собственикът на малката пивница изкуцука от дупката, служеща за кухня и склад, с очукан поднос с поредната прашна бутилка вино от Блуроуз. Слисаният поглед в очите на стареца все още не си беше отишъл и придаваше някаква странна механичност на движенията му, докато поставяше бутилката на масата на Венит Сатад.

Малкото хора, минали по тротоара тази сутрин, спираха до един боязливия си ход и зяпваха Венит — не защото беше с нещо забележителен или натрапчив, а защото със седенето си тук, над лека закуска и скъпо вино, слугата на Раутос Хиванар предлагаше сцена на градско спокойствие. Тази сцена ту жегваше, ту слисваше хората, преживели хаоса на предната нощ, подпален сякаш от собствената й лудост.

Сто версии кръжаха около началото на безредиците. Арест на лихвар. Надписване на сметка — и спорът излязъл от контрол. Внезапно възникнала оскъдица на едно или друго на пазара. Двама шпиони Патриотисти набили някого, а после ги почнали двайсетина зяпачи. Може би нито едно от тези неща не се беше случило. Може би се бяха случили всички.

Бунтът беше помел половината пазар от тази страна на града. След това се беше разраснал в бедняшките квартали северозападно от пристанището, където, ако се съдеше по дима, се бе разбушувал неудържимо.

 

 

Гарнизонът, пратен по улиците, за да проведе брутална умиротворителна кампания, отначало действаше слепешката, но постепенно се съсредоточи в дивашки щурм срещу най-бедните хора в Дрийн. Понякога в миналото бедните — като истински жертви — лесно биваха сплашвани с по десетина-двайсет пукнати глави. Но не и този път. Този път им беше писнало и дадоха отпор.

В утринния въздух Венит Сатад все още можеше да помирише потреса — миризма по-рязка от тази на пушека, по-студена от всеки кървав вързоп, в който все още може да се намерят късове човешка плът — потреса на стражите, които пищяха от смъртоносните рани, на облечените в броня биячи, сгащени по ъглите и разкъсани от озверелите тълпи. Потреса, най-сетне, от позорното оттегляне на градския гарнизон в казармите.

Бяха в намален състав, разбира се. Твърде много от тях бяха тръгнали с Биват в кампанията срещу оулите. И се бяха държали нагло, окуражени от столетния опит. И тази наглост ги бе заслепила за ставащото навън, за това, което предстоеше да стане.

Единствената подробност, която оставаше с Венит Сатад, заседнала като треска в забрала плът и която никакво количество вино не можеше да отмие, бе това, което се случи на пребиваващите в града Тайст Едур.

Нищо.

Тълпите ги бяха оставили на мира. Изумително, необяснимо. Плашещо.

Не, вместо това над петстотин озверели граждани бяха щурмували имението на Летур Аникт. Разбира се, личната охрана на Фактора бе само от елитни бойци — наети от всяка ледерийска част, отсядала в Дрийн — и тълпата беше отблъсната. Разправяха, че труповете лежали на купове пред стените на имението.

Летур Аникт се беше върнал в Дрийн два дни по-рано и Венит Сатад подозираше, че Факторът е бил неподготвен за внезапния тайфун точно толкова, колкото и гарнизонът. В отсъствието на Надзорника Брол Хандар Летур управляваше града и прилежащия му район. Каквито и донесения да му бяха предоставили агентите при завръщането му, щяха да са изпълнени със страхове, но без нищо конкретно — от онзи тип информация, която Летур ненавиждаше и щеше да отхвърли с пренебрежение. Освен това от Патриотистите се очакваше да се грижат за такива неща с непрекъснатата си кампания на терор. Малко повече арести, изчезвалия на изтъкнати фигури, конфискация на имущества.

Разбира се, Раутос Хиванар, неговият господар, бе забелязал признаците на предстоящия хаос. Тираничният контрол зависеше от множество често несвързани сили, покриващи широкия диапазон от мърморене до открита ярост. Усещането за власт трябваше да е убедително, за да създаде и поддържа илюзията за всезнание. Това поне Инвигилатор Карос Инвиктад го разбираше, но мерзавецът в червените коприни така и не можеше да схване, че съществуват прагове и да ги прекрачиш — с още по-големи прояви на жестокост, с параноя и страх, и с все по-нарастваща трескавост — означава да разбиеш тази илюзия.

В един момент, колкото и репресивен да е режимът, гражданството ще започне да разбира огромната сила, която има в ръцете си. Безимотните, Длъжниците, измъчените средни класи. Накратко — хилядите жертви. Тираничната власт не е повратлива и срещу сто хиляди непокорни граждани няма никакъв шанс.

Прагът този път се оказа точно онова, от което Раутос Хиванар се бе опасявал. Натискът на една срутваща се, пренатоварена икономика. Недостигът на пари, съкрушителната тежест на огромни, все по-нарастващи дългове, внезапно възникналата невъзможност да се плаща за каквото и да било. Патриотистите можеха да вадят ножове, мечове, можеха да размахват дебелите сопи, но срещу отчайващия глад и усещането за неизбежна гибел все едно размахваха тръстики на вятъра.

Пред лицето на всичко това Тайст Едур бяха безнадеждни. Объркани, неразбиращи и изцяло неподготвени. „Освен ако техният отговор не се окаже избиването. Поголовно.“

Поредното сляпо петно на Карос Инвиктад. Презрението на Инвигилатора към Тайст Едур като нищо можеше да се окаже самоубийствено. Императорът им не можеше да бъде убит. Техните К’риснан можеха да отприщят магия, която да погълне всеки ледериец в империята. А глупакът бе решил да ги удари с кампания от арести?

Не, Патриотистите бяха полезни. Всъщност за известно време — доста полезни. Но…

— Венит Сатад, добре дошъл в Дрийн.

Без да вдига очи, Венит махна с ръка, докато с другата се пресягаше за бутилката вино.

— Намери си стол, Орбин Търсачо на истината. — Вдигна за миг очи и го изгледа. — Тъкмо мислех за тебе.

Едрият омразен мъж се усмихна.

— За мен е чест. В смисъл, ако мислите ти са били конкретно за мен. Ако обаче са били за Патриотистите, подозирам, че „чест“ би била неподходяща дума.

Собственикът се мъчеше да домъкне още един стол до масата, но беше явно, че онова, което е причинило куцането му, доста го боли. Венит Сатад остави бутилката, стана и отиде да му помогне.

— Най-покорни извинения, милостиви господине — изохка старецът. Лицето му беше пребледняло, капчици пот бяха избили по горната му устна. — Паднах снощи и…

— Лошо трябва да е било. Хайде, оставете стола на мен и ни намерете още една здрава бутилка вино — ако можете.

— Много съм ви задължен, сър.

Зачуден откъде ли е намерил старецът този здрав дъбов трапезен стол — достатъчно голям, за да побере туловището на Орбин, — Венит Сатад го задърпа по тротоара и го постави срещу своя, с масата помежду им, след което седна отново.

— Щом не е чест — заговори той, взе бутилката и си напълни глинения стакан, — каква дума тогава ти хрумва, Орбин?

Търсачът на истината се отпусна на стола и въздъхна.

— Може да се върнем и после на това. От доста време очаквам пристигането ти.

— Но не заварих нито Фактора, нито теб в града, Орбин, по повод толкова очакваното ми пристигане.

Събеседникът му отвърна с пренебрежително махване с ръка. Собственикът изкуцука отново до масата с чаша и нова бутилка, поднесе ги и се отдръпна с наведена глава.

— Факторът настоя да го придружа на пътуване през морето. Склонен е да ми губи времето напоследък. Уверявам те, Венит, подобни луксове вече са част от миналото. За Летур Аникт.

— Допускам, че е доста объркан в момента.

— Разбит.

— Липсва му увереност, че може да възстанови реда?

— Липсата на увереност никога не е била слабост на Летур Аникт. Примиряването с реалността, уви.

— Неприятно е, че Надзорникът реши да придружи кампанията на Атри-Преда Биват на изток.

— Може би фатално, да.

Венит Сатад вдигна вежди.

— Сипи си вино, Орбин. И моля, уточни последния си коментар.

— В свитата им има наемни убийци — отвърна Търсача на истината и се намръщи, за да подчертае отвращението си. — Не мои, уверявам те. Летур си играе своята игра с Надзорника. Политическа. Всъщност не очаквам Брол Хандар да се завърне в Дрийн, освен може би като увит в саван осолен труп.

— Разбирам. И тези негови игри, естествено, го поставиха в крайно неблагоприятно положение.

Орбин кимна, докато си наливаше.

— Да. След като Брол го няма, цялата вина за снощните безредици пада изключително върху Фактора. Ще има последствия, несъмнено.

— Търсачо на истината, този бунт все още не е приключил. Ще продължи и тази нощ, ще кипне от бедняшките квартали с още по-голяма сила и ярост. Ще има нови щурмове на имението на Летур, а скоро и на всички негови имоти и владения из Дрийн, а тях той няма да може да защити. Казармите ще са под обсада. Ще има грабежи. Ще има клане.

Орбин се беше навел над масата, търкаше мазното си чело.

— Значи е вярно. Финансов колапс.

— Империята залита. Тръст „Свобода“ е смъртно ранен. Когато хората научат, че е имало и други бунтове, от град на град…

— Тайст Едур ще се разбудят.

— Да.

Очите на Орбин се приковаха в неговите.

— Има слухове за война на запад.

— На запад? Какво имаш предвид?

— Нашествие от морето, което, изглежда, е съсредоточено срещу самите Тайст Едур. Наказателна кампания, след флотите. Далечна империя, която не е приела добре избиването на нейни граждани. А сега — и сведения за Болкандо и съюзниците им: трупат сили на границата.

Венит Сатад отвърна с крива усмивка:

— „Съюзът“, който изобретихме ние.

— Така е. Поредната сбъркана схема на Летур Аникт.

— Едва ли само негова, Орбин. Патриотистите бяха съществени участници в тази пропаганда.

— Жалко, че не мога да го отрека. И тъй, връщаме се на онази единствена дума, която запълни ума ми на мястото на „чест“. Намирам те тук, в Дрийн. Венит Сатад, разбери ме. Знам какво правиш за своя господар и знам колко добре го правиш. Знам това, което дори Карос Инвиктад не знае — нито пък имам интерес да го просвещавам. По отношение на теб.

— Искаш вече да говориш от свое име? Не на Патриотистите?

— Да остана жив, да.

— Тогава думата наистина не е „чест“.

Орбин Търсача на истината, най-опасният човек в Дрийн, пресуши чашата си и се отпусна на стола.

— Седиш си тук, сред касапницата. Хора минават забързани покрай теб и те виждат, и макар на външност и осанка да не си нищо, забелязват те, и още как. И мраз стиска сърцата им, а не знаят защо. Но аз знам.

— Значи разбираш, че трябва да удостоя Летур Аникт с една визита.

— Да, и ти желая успех в нея.

— За съжаление, Орбин, намираме се в момент на криза. В отсъствието на Надзорник Брол Хандар на Летур Аникт се пада да възстанови реда. Да, той може да се провали, но трябва да му се даде възможност да успее. В името на империята, Орбин, очаквам от теб и агентите ти да помогнете на Фактора по всякакъв възможен начин.

— Разбира се. Но от вчера съм загубил тридесет и един агенти. А онези от тях, които имаха семейства… никой не беше пощаден от възмездието.

— Тъжната истина, Орбин, е, че всеки, който е възнаграден от тирания, рано или късно трябва да понесе такава съдба.

— Говориш така, все едно си доволен, Венит.

Длъжникът и слуга на Раутос Хиванар си позволи лека усмивка, докато посягаше за чашата си.

Орбин го погледна объркано.

— Разбира се, не вярваш, че една тълпа е способна на справедливост.

— Бяха сдържани досега.

— Не говориш сериозно.

— Орбин, нито един Тайст Едур не е пипнат.

— Защото метежниците не са глупави. Кой смее да се изправи срещу едурската магия? Тъкмо бездействието на местните едури подтикна тълпите към още по-жестоки крайности — и те уверявам, Летур Аникт напълно съзнава този факт.

— Аха, значи ще обвини Тайст Едур за бъркотията. Колко удобно.

— Не съм тук, за да защитавам Фактора, Венит Сатад.

— Да. Тук си, за да се пазариш за живота си.

— Аз, разбира се, ще помогна на Летур Аникт във възстановяването на реда. Но не съм убеден, че ще успее, и няма да си хвърля хората на вятъра.

— Всъщност ще направиш точно това.

Очите на Орбин се разшириха. Пот течеше на вадички по лицето му. Дрехите бяха полепнали на мокри петна по тлъстините отдолу.

— Търсачо на истината — продължи Венит Сатад, — Патриотистите надживяха своята полезност, освен една последна, най-благородна саможертва. Да станат фокус на народния гняв. Чувал съм, че в Дрийн съществува обичай, нещо свързано със сезона на бурите и правенето на „рибари от водорасли“ — кукли в естествен ръст с раковини за очи, облечени в стари дрехи и прочие. Пускат ги на малки лодки, за да отбележат раждането на сезона, мисля. Жертвен дар за старите морски господари — за да удавят бурите. Странен и не кой знае колко кръвожаден, като повечето стари обичаи. Патриотистите, Орбин, трябва да станат „рибарите от водорасли“ на Дрийн. Ние сме в сезон на бури и жертви са необходими.

Търсача на истината облиза устни и прошепна:

— А с мен какво?

— А, точно този пазарлък още не е довършен.

— Разбирам.

— Надявам се.

— Венит Сатад, моите агенти… има жени, съпрузи, деца…

— Да, сигурен съм, че има. Точно както имаше жени, съпрузи и деца на всички онези щастливо задържани, изтезавани и убивани все в името на личната финансова изгода. Народът, Орбин, разбира от поправяне на неравновесието.

— Това е по настояване на Раутос Хиванар…

— Моят господар оставя подробностите на мен. Уважава доказаната ми… ефикасност. Въпреки че властта, която представлява, предоставя някои привилегии, рядко прибягвам открито до тях. С което искам да кажа, че рядко го намирам за нужно. Ти каза, че ме познаваш, Търсачо на истината, нали?

— Познавам те, Венит Сатад, като човека, който намери убиеца на Джерун Еберикт и отпрати онзи полукръвен със сандък, пълен с монети. Познавам те като убиеца на сто мъже и жени буквално на всяко обществено ниво и, колкото и добре да са защитени, те умират, а ти излизаш непокътнат, с неизвестна самоличност…

— Освен за теб, изглежда.

— Натъкнах се на тайния ти живот преди много години, Венит Сатад. И съм проследил кариерата ти не само в границите на империята, но и в многото консулства и посолства, където твоите… умения… са били необходими. За да наложат ледерийските интереси. Аз съм твой голям почитател, Венит Сатад.

— Но сега се опитваш да хвърлиш монетата на знанието си, за да откупиш живота си. Разбираш ли риска?

— Какъв избор имам? Като ти казвам какво знам, ти казвам също, че не храня никакви илюзии — знам защо си тук и какво трябва да направиш. Всъщност единствената ми изненада е, че на Раутос Хиванар му трябваше толкова време, докато реши да те изпрати. Всъщност може да се окаже, че си дошъл твърде късно, Венит Сатад.

При тези думи Венит кимна сдържано. Орбин Търсача на истината беше опасен човек. Но засега — все още полезен. Както, уви, беше и Летур Аникт. Но подобни неща се променяха от ден на ден, понякога — от миг на миг. „Твърде късно. Глупако Орбин, дори ти си нямаш точна представа колко вярно е това твърдение — твърде късно.“

„Техол Бедикт изигра малка игра веднъж, за да види как би могло да се получи. Но този път — с онзи негов проклет слуга — изигра игра в почти невъобразими мащаби.“

„А аз съм Венит Сатад. Длъжник, роден от Длъжници, най-опитният роб и убиец на Раутос Хиванар, и ти, Техол Бедикт — и ти, Бъг — няма нужда да се боите от мен.“

„Свалете кучите синове. До един. Свалете ги всички.“

Орбин Търсача на истината, изглежда, видя нещо в изражението му, защото всичкият цвят се изцеди от кръглото му, плувнало в пот лице.

На Венит Сатад му стана забавно. „Истина ли откри, Орбин?“

 

 

Разпръснатите от двете страни на тъмния фронт на бурята сиви облаци се плъзгаха по небето и влачеха след себе си пелени от дъжд. Равнините зеленееха. На билото на близкия хълм лежеше труп на див бедерин, набързо изкормен, след като бе умрял от удар на мълния. Краката му стърчаха във въздуха, на единия рог бе кацнала мокра врана. Червата се бяха изсипали по склона и Брол Хандар сви отвратено устни, докато подминаваше с конния си отряд.

Оулите бягаха. Издъхналите от раните си воини бяха затрупани под каменни грамади и тези грамади бяха като пътни жалони за бягащото племе, макар всъщност да не бяха нужни, понеже от дъждовете трасето представляваше широка ивица разкаляна земя. В много отношения това неприсъщо безгрижие притесняваше Надзорника, но може би бе точно както казваше Биват: преждевременните бури, връхлетели равнините през последните три дни, бяха хванали Червената маска неподготвен — преминаването на хилядите воини, семействата им и стадата, които се движеха с тях, не можеше да се скрие. Това, както и съкрушителната битка при Бредегар, бяха показали, че Червената маска е уязвим. Всъщност напълно възможно беше в този момент маскираният боен главатар да се бори с начеващ сред народа му бунт.

Трябваше да сложат край на това, и то скоро. Снабдителният керван от Дрийн се беше откъснал, причината — неизвестна. Сутринта Биват бе отпратила сто пиконосци на блуроуз назад по пътя, за да потърсят тежко натоварените фургони. Недостигът на храна беше неизбежен, а никоя армия, колкото и да е вярна и добре обучена, не се бие на празен стомах. Разбира се, напред ги очакваха изобилни пиршества — стадата родара и мириди. Трябваше да се разгори битка. Червената маска и неговите оули трябваше да бъдат унищожени.

Заваля градушка, после премина в дъжд. Изненадващо студен толкова късно пролетта. Брол Хандар и неговите Тайст Едур яздеха смълчани — това не беше мекият дъжд на родната им земя, с нежните мъгли. Тежките студени капки биеха здраво и за двайсетина мига човек подгизваше до кости. „Наистина сме чужденци тук.“

„Но не единствените.“

По пътя си намираха чудновати каменни грамади с изрисувани в бяло грозни лица, а в цепнатините и пукнатините им имаше странни жертвени дарове — туфи вълча козина, зъби, бивни от някакъв непознат звяр и разклонени рога със странни драскулки по тях. Не бяха на оулите — дори оулските съгледвачи в армията на Биват не бяха виждали досега такива неща.

Някакъв скитнически народ от западните пустини навярно, но когато Брол го подхвърли, Атри-Преда само поклати глава. „Тя знае нещо. Поредната й проклета тайна.“

Най-сетне излязоха от дъжда. Пекна слънце, замириса на лишей и мъх.

Широката ивица разкаляна пръст се падаше вдясно от тях. Да се доближиш до нея означаваше да те удари вонята на животинска тор и човешки изпражнения, миризма, която Брол Хандар бе започнал да свързва с отчаянието. „Водим своите войни и оставяме след себе си вонята на страдание и разруха. Тези равнини са необятни, нали? Какво лошо, ако просто бяхме оставили оулите на мира? И край на тази непрестанна разпра за територия — Бащата Сянка знае, никой от нас всъщност не я притежава. Наша е само играта на притежаване, не и камъните и пръстта, тревите и съществата, газещи по повърхността в жалката си борба за оцеляване.“

„Пада мълния. Див бедерин е поразен и се пръсва, сякаш самият живот е твърде тежко бреме, за да се понесе.“

„Светът е достатъчно суров. Не са му нужни преднамерените ни жестокости. Нашето тържество на злобата.“

Съгледвачът му се връщаше в галоп. Брол Хандар вдигна ръка, за да спре отряда си.

Младият воин дръпна юздите пред него с впечатляващо изящество.

— Надзорник, те са на К’юсон Тапи. Не са го заобиколили, сър — хванахме ги!

К’юсон Тапи, име, което можеше да се намери само на най-старите ледерийски карти; самите думи бяха толкова архаични, че дори значението им беше неизвестно. Дъното на пресъхнало вътрешно море или огромно солено езеро. Плоско, без никакво възвишение или друг особен белег на левги околовръст — или така поне сочеха картите.

— Колко още път има до този К’юсон Тапи?

Съгледвачът погледна към небето, присвил очи към слънцето на запад.

— Можем да стигнем преди залез-слънце.

— А оулите?

— Те бяха на по-малко от левга от старата брегова линия, Надзорник. Там, където отиват, няма никакъв фураж — стадата са обречени, както и самите оули.

— Дъждът стигнал ли е до К’юсон Тапи?

— Още не, но ще стигне, а глината ще стане на кал — големите фургони ще са безполезни срещу нас.

„Както и двете конници, нашата и тяхната, бас държа.“

— Върни се назад по колоната — нареди Брол Хандар — и докладвай на Атри-Преда. Ще я изчакаме при старата брегова линия.

Младият едур отдаде чест по ледерийски — бързо беше усвоил тези неща, да — и пришпори коня си.

„Червена маско, какво си замислил пък сега?“

 

 

През по-голямата част от деня Атри-Преда Биват се беше опитвала да се самоубеди, че видяното е само плод на изтощения й пренатоварен ум, на склонността на окото да открива форми в нищото в страстната му служба на едно разтреперано въображение. В ранната предутринна светлина беше излязла от лагера сама, и бе застанала пред една грамада — тези странни съоръжения, на които се натъкваха по пътя си все по на изток. Демонични лица по плоските страни на огромни балвани. Посветителни дарове в ниши и между грубо струпаните камъни.

Преди два дни бяха разтурили една такава грамада и намериха във вътрешността й… много малко. Плосък камък, върху който бе положено разцепено парче сухо дърво — попаднало като че ли случайно тук, но Биват знаеше, че не е така. Помнеше много добре, отпреди много време, на северните брегове, в ден, в който бурните вълни се разбиваха в брега, ред бойни канута с остри носове — а дървото, дървото беше като това в центъра на тази каменна грамада насред Оул’дан.

Застанала сега пред тази грамада, докато зората се опитваше да изпълзи по небето и сивите пелени на дъжда биеха, тя вдигна очи. И го видя. По-тъмносиво на сивия фон, фигура с очертания на мъж, но огромна, на двайсет-трийсет крачки от нея. Самотна, смълчана, гледаше я. Кръвта й изстина и дъждът изведнъж стана студен като пръските на онези свирепи вълни на северния бряг.

Порив на вятъра замъти гледката. В следващия миг фигурата беше изчезнала.

Мразът, уви, не я остави: усещането за преценяващия, почти нечовешки поглед — също.

Призрак. Фигура, изваяна от собствения й ум, трик на дъжда, вятъра и колебливото раждане на утрото. „Но не, той беше тук. Гледаше ме. Създателят на каменните олтари.“

„Червената маска. Аз самата. Оулите и ледериите, и Тайст Едур, тук, в битка на тази равнина. Дали сме сами в тази смъртоносна игра? Дали ни гледат само лешоядите, койотите и антилопите, ден след ден?“

„Не сме сами.“

Тази мисъл я уплаши дълбоко, детински — страх, породен в един ум твърде млад, за да може да отхвърли каквото и да е, било то в сънища и кошмари или в ужаса пред всичко, което завинаги ще остане непонятно. Не се чувстваше по-различно в този момент.

„Бяха хиляди. Как са могли да се скрият тогава? Как са могли да се крият толкова дълго, през цялото това време, невидими за нас, невидими за оулите?“

„Освен ако Червената маска не знае. И сега, в съюз с дошлите от морето чужденци, ни готви засада. Унищожението ни.“

Права беше да се страхува.

Щеше да има само още едно сражение. На нито една от двете страни не бяха останали сили за повече от това. А без ужасяващата дарба, проявена от магоубиеца, ледерийската магия щеше да постигне победа. Съгледвачът на Брол Хандар се беше върнал с изумителната вест, че Червената маска е отвел народа си в К’юсон Тапи, а на плоското дъно на пресъхналото море нищо не можеше да осуети магията. „Червената маска налага развръзката. Сблъскаме ли се на К’юсон Тапи, съдбите ни ще се решат. Никакво бягане повече, никакви засади — дори онези Кечра няма къде да се крият.“

„Блудни, чуй ме, моля те. Ако наистина си богът на ледериите, не ни поднасяй изненада в този ден. Моля те. Дай ни победа.“

Колоната продължаваше към древния бряг на мъртвото море. На хоризонта напред се трупаха облаци — дъждът сигурно вече пердашеше по пресъхналото, покрито със сол глинесто дъно. Щяха да се бият в тресавище, където конницата щеше да е безполезна, където никой кон нямаше да е достатъчно бърз, за да надбяга вълната от смъртоносна магия. И щяха да се бият, докато едната страна не остане сама, спечелила победата.

Скоро щеше да се свърши. Да се свърши всичко.

 

 

Следобеда Червената маска накара хората си да бързат по дъното на пресъхналото море, пред дъждовните облаци. Левга, после втора под изпепеляващото слънце. Въздухът бе натежал от идващата буря. След това заповяда да спрат, но действията не спряха и Ток Анастер гледаше, объркан в началото, след това в почуда, а накрая — с възхита как оулските воини оставиха оръжията, смъкнаха броните си и се включиха със старците и всички останали да измъкнат от фургоните шатри и всякакво парче кожа, което можеха да намерят.

Самите фургони след това също бяха разглобени, разгънаха кожи и платнища, забиха колове, построиха дървени пътеки — всичките водеха към единствената поставена в центъра неразглобена долница на фургон: беше издигната на колони от снопове копия като платформа.

Платнищата и кожите бяха изпънати в редици, с карета зад всеки ред и свързани с плетени от тръстика стени, като колиби. Но тази нощ никой нямаше да спи под тях. Не, всичко, което издигаха тук, служеше само за едно — за предстоящата битка. Последната битка.

Червената маска беше избрал отбрана. Подканваше Биват да влезе в бой с него, а за да го направят, ледериите и Тайст Едур трябваше да дойдат по открития терен — Ток седеше на коня, гледаше трескавите приготовления и от време на време хвърляше поглед на северозапад, към приближаващите се буреносни облаци — по открития терен, който щеше да се превърне в море от кал.

Биват можеше да реши да изчака. „Аз щях да изчакам на нейно място.“ Да изчака, докато дъждовете отминат, докато земята се втвърди отново. Но Ток подозираше, че тя няма да прояви такава сдържаност. Червената маска беше заклещен, вярно, но оулите имаха своите стада — хиляди животни, макар много от тях вече да бяха изклани — тъй че Червената маска можеше да чака, воините му да са добре нахранени, докато Биват и армията й бяха изправени пред заплахата от глад. Ужасно й трябваше това месо, но за да стигне до него, трябваше да мине през оулите. Трябваше да унищожи омразния си враг.

„Но пък може и да не е чак толкова обезсърчена, колкото си мисли Червената маска. Има си магове все пак.“ По-малко отпреди, вярно, но все пак сериозна заплаха — достатъчна, за да спечели битката всъщност.

Червената маска щеше да постави воините си по островчетата сух терен. Но тези позиции — с резервите в каретата зад тях — не предлагаха път за отстъпление. Последен бой — и съдбата да реши всичко. Това ли беше замислил Червената маска? Едва ли.

Торент спря до него. Без маската от боя този път, с червена кожена лента, стегната на челото.

— Морето ще оживее отново.

— Едва ли — отвърна Ток.

— Ледериите ще се издавят.

— Платнищата няма да останат дълго сухи, Торент. А те имат и магове.

— Червената маска има своите Бранители срещу онези страхливци.

— Страхливци? — попита с насмешка Ток. — Защото боравят с магия вместо с мечове ли?

— И се крият зад войнишките редици, да. Не държат на славата. На честта.

— Вярно. Мислят само за победата. За чест и слава могат да си говорят след това. Главният трофей на победителя.

— Говориш като един от тях, мезла. Затова не ти вярвам и ще стоя до теб по време на битката.

— Съжалявам за теб — възложиха ми да пазя децата в края на краищата. До боя няма да се доближим. — „Докато боят сам не стигне до нас. А ще стигне.“

— Славата си ще намеря, като ти прережа нещастното гърло, мезла, в мига, в който се обърнеш да побегнеш. Виждам слабостта в душата ти; виждах я през цялото време. Ти си страхливец. Трябваше да си умрял с войниците си.

— Вероятно. Поне нямаше да ме съди някакво пъпчиво голобрадо момченце. Лягал ли си вече с жена, Торент?

Младият воин го изгледа с яд, после бавно кимна.

— Казват, че си бърз с бодливите си стрели, мезла.

— Метафора ли беше това, Торент? Изненадваш ме с този поетичен обрат.

— Не си слушал нашите песни, нали? Направил си се на глух за оулската красота и с тази глухота си ослепил и последното око, което ти е останало. Ние сме древен народ, мезла.

— Глух, сляп, колко лошо, че не съм и ням.

— Ще бъдеш, като ти прережа гърлото.

Виж, тук беше прав, призна си Ток.

 

 

Червената маска беше чакал от много време за това. И никой старец от ренфаяр с проклетите си тайни нямаше да се изпречи на пътя му и да съсипе всичко. Не, беше се погрижил за това със собствените си ръце. Все още виждаше в ума си лицето на старейшината, опулените очи и издутите жили, изплезения език, докато сбръчканото лице посиняваше и накрая стана мъртвешки сиво над стискащите му длани. Гърлото беше тънко като тръстика, гръклянът се смачка в хватката му като папирус. И той се усети, че не може да го пусне, дълго след като глупакът издъхна.

Твърде много детски спомени се бяха влели в ръцете му, превърнали бяха пръстите му във виещи се змии, останали сякаш недоволни от безжизнената плът в хватката си. Много повече имаше в това, разбира се. Старият си беше въобразил, че му е господар, надзорник според ледерийската дума, че стои до рамото на бойния главатар, готов винаги да отвори уста и да изрече думи, побрали в себе си горчиви истини, истини, които да унищожат Червената маска, да унищожат всякакъв шанс да доведе оулите до победа.

Но мигът наближаваше. Щеше да види главата на Биват набучена на копие. Щеше да види калта и хилядите трупове на ледерии и Тайст Едур, затънали в нея. Врани щяха да кръжат и да грачат от радост. А той щеше да стои на дървената платформа и да гледа всичко това. Да гледа как неговите Бранители, които го намериха, които го избраха, секат и разкъсват маг след маг.

А лицето на стария отново изникна в ума му. Беше се наслаждавал на гледката отначало, но вече бе започнала да го измъчва. Лице, което идваше в сънищата му, лице, което бе загатнато във всяко сиво петно на буреносния облак, издутите сиви и сини жили, студени като желязо, изпълнило небето. Беше си помислил, че се е отървал от глупака и от жестоките му тайни в онзи претеглящ поглед — като погледа на баща към своеволно дете, сякаш каквото и да направи детето, не е достатъчно добре, не е по нравите на племето, каквито са били и ще бъдат винаги.

Червената маска се качи на платформата. С бича кадаран на колана. С брадвата ригта, затегната на гърба. „Оръжията, за които сме родени, от най-древни времена. Не е ли това по нравите на оул? Не съм ли повече оул от всеки друг сред клана ренфаяр? Сред воините, събрани тук? Не ме гледай, старче. Нямаш това право. Ти изобщо не беше мъжът, който станах аз — виж моите Бранители!“

„Да ти го кажа ли, тате?“

„Но не. Ти си мъртъв. Още усещам крехкия ти врат в ръцете си — а, грешка. Тази подробност е за стареца. Който умря загадъчно в шатрата си. Последният старейшина на ренфаяр, който познаваше, да, познаваше добре баща ми и целия му род, и всички, които наричаха свои деца.“

„Глупако, защо не остави годините да замъглят спомените ти? Защо не стана като всички други безнадеждно изкуфели старци? Какво запази взора ти тъй остър? Но повече не. Сега се взираш в камък и мрак. Сега острият ти ум гние в черепа ти, и толкова.“

„Остави ме на мира.“

Първите пръски на дъжда го удариха и той вдигна очи към небето. Тлъсти капки, биеха и се пръскаха по маската му, тази люспеста броня, скрила жестока истина. „Неуязвим съм. Недосегаем. Утре ще унищожим своя враг.“

„Бранителите ще се погрижат за това. Те ме избраха, нали? Те носят дара на славата и никой освен мен не е заслужил това.“

„Кълна се в гущерските очи на К’Чаин Че’Малле, ще спечеля тази победа.“

Глухият барабан подхвана безредния си тътен дълбоко сред бурните облаци и духовете на оул, взрени с гняв към земята, заизваждаха нащърбените си мечове.