Джасмин Кресуел
Любов назаем (4)

Четвърта глава

Възражението на Джули закъсня, макар и с един миг, за да прозвучи достатъчно убедително.

— Джон не ми е любовник. Надали съм го виждала пет-шест пъти, откакто живея в Лондон. — Тя казваше самата истина, ала заради съзнанието, че някога безумно го бе обичала, в отговора й се прокрадна вина.

— Никога не се пробвай в киното — посъветва я Робърт без следа от обичайното си чувство за хумор. — Не ставаш за актриса, Джули.

— Тогава имам късмет, че съм станала сладкарка, нали? — тросна му се тя. — Ти си актьорът, Робърт, не аз. Ангажирах те да изиграеш определена роля, а не да ме поучаваш, и ти плащам добре. Затова не забравяй за какво си дошъл.

— Не се тревожи — саркастично се усмихна той, — винаги държа на думата си в бизнеса. Мисля да се представя блестящо в отплата за твоите шестстотин лири. Ангажирала си годеник за три дни и ще имаш най-страхотният годеник, който някога се е появявал на семейно тържество. — Той сви рамене. — Не е моя работа дали си влюбена, или не в бъдещия съпруг на сестра си.

— Точно така — съгласи се Джули, доволна от своята хладна усмивка. — Моите чувства не са твоя работа.

— Виждам, че вярваш в прословутото британско притворство — присмя се той на превзетото й съждение. — „Не изкарвай на показ кирливите си ризи, щом имаш чист парцал да ги скриеш.“

— Може би смяташ, че американският обичай да се разгласяват най-интимни подробности по телевизията е за предпочитане.

— Съвсем не — рече той. — Привърженик съм на правото на всеки да има свои тайни.

Нещо в тона му я обезпокои.

— А ти имаш ли тайни? — попита тя.

— Разбира се — отвърна той невъзмутимо. — И то много. Кой няма тайни? — Бръкна в джобовете на панталона си и подрънна с монетите. — Нямаш основания за тревога, Джули. Аз съм порядъчен актьор, редовен член на Професионалния съюз на актьорите. Можеш да ми имаш пълно доверие.

— Откъде да знам? Не съм те виждала на сцената.

— Е, хайде да не преувеличаваме с изискванията. За ролята на твой годеник не е нужен носител на „Оскар“.

— Сигурно. — Джули го стрелна с поглед, облекчена, че душевното й равновесие постепенно се възвръща. — Но малцина актьори биха отстъпили първата си главна роля на едно куче.

Робърт простена, ала очите му закачливо проблеснаха.

— По дяволите, сам съм си виновен! Знаех си, че не трябва да ти признавам за Фидо. Това животно провали цялата ми кариера.

— Шшшт, стига толкова — усмихна се Джули и посочи към старата лимузина, която изникна в края на върволицата от коли. — Джон идва.

Мъжът спря до тротоара и слезе от колата.

— Извинявайте, че се забавих — каза той, като че малко позамислен. — Около гарата винаги стават задръствания.

— Къде да сложа кутиите? — попита Робърт. Красивите черти на Джон се изкривиха в нерешителна гримаса и Джули изпита внезапно раздразнение. Тортата беше за неговата сватба, а той дори не можеше да реши къде да я натовари!

— Да ги наредим тук, отзад — предложи Робърт и тутакси започна да подрежда багажа.

Джон сякаш си отдъхна, щом решението бе взето вместо него.

— Внимавай, приятелю! Да не повредим тортата, че дамите никога няма да ни го простят.

— Не бих и помислил да повредя нещо, над което Джули толкова се е трудила — отвърна Робърт. — Прекарала е безсънни нощи, за да изпече тези блатове специално за вас двамата със сестра й.

— Е, ние, разбира се, сме й благодарни за старанието…

— И правилно — прекъсна го Робърт. — Фурната на Джули е забележително постижение, но близките й сигурно са ви надули главата с хвалби. Всички в Челси пазаруват оттам. Писаха за нея дори в местните вестници, а в едно от неделните издания препоръчаха плодовите й десерти като най-вкусните в Лондон.

И Джон, и Джули изумено се бяха втренчили в Робърт. Джули заради информацията, която бе изровил, а Джон вероятно защото — подобно на останалите от семейство Маршал — никога не се бе замислял сериозно за професията й. За него и за родителите на Джули занятието на хора, които не бяха лекари, медицински сестри или поне фелдшери, беше без значение.

Сините очи на Робърт припламнаха дяволито, щом срещнаха погледа на Джули. Тя пък, за своя изненада, едва сдържаше смеха си, докато наблюдаваше как Джон възприема удивителния факт, че фурната й не е просто чудато хоби, а доходоносно начинание, изискващо умения, нюх и изключителна находчивост, за да се утвърди.

— Ние, разбира се, се гордеем с Джули и нейното магазинче — изрече накрая Джон.

— И с право. — Робърт намести последната кутия отзад, след което заобиколи, за да отвори вратата на Джули. — Качвай се, скъпа. Колко далече каза, че е Чипинг Хил?

— На около двайсетина километра.

— По-малко от половин час — уточни Джон, захлопвайки задната врата. — Движението не е чак толкова натоварено, като се излезе от града.

— Половин час за някои е цяла вечност — измърмори Робърт и хвана Джули през кръста тъкмо когато се навеждаше да влезе в колата. — Имам нужда от целувка за из път.

Джули пренебрегна внезапно обзелото я вълнение при допира на твърдата, силна ръка. Напрежението и срещата с Джон оказваха странно влияние на хормоналната й система.

Нервите й изглежда бяха сериозно разклатени, щом потръпваше от най-беглото докосване на Робърт, а изпитваше раздразнение при всеки поглед към Джон. Моментът обаче никак не беше подходящ за размисли. Робърт, сякаш изтъкан от коварство, очакваше целувката й, а Джон, смаян, стоеше отстрани и ги гледаше. Джули стисна зъби. Няма да прави скандали сега, реши тя, но щом останеха насаме с Робърт, щеше ясно да му даде да разбере, че ще се прости с остатъка от парите, ако продължава да преиграва. Тя се обърна, все още в обятията му, изгледа го свирепо и сестрински го целуна по бузата.

— Ето, скъпи — рече лъчезарно. — Това ще те крепи през целия път.

Той я стисна по-здраво и хищнически се усмихна.

— Едва ли, скъпа. Цяла седмица не съм те виждал, докато бях в Ню Йорк. — И преди да е възразила, така я притисна към себе си, че тялото й плътно прилепна към неговото. Ръката му се плъзна по шията й, докато устните му се сляха с нейните в дълга, жадна целувка.

Щом устните им се докоснаха, Джули усети как чувствата я заливат под въздействие на силното физическо желание. Твърде дълго не бе допускала мъж до себе си и естествени те инстинкти си казваха своето. Тялото й я информираше най-красноречиво, че отдавна е зажадняло за мъжка ласка.

Още една минута, уверяваше се тя. Само още една минута и ще прекрати тази нелепа целувка. Но в момента се чувстваше прекрасно. Пръстите й сякаш по своя воля се вплетоха в гъстата му черна коса. От възбудата кожата й пламна, а кръвта й забуча в ушите. Тя леко се отпусна в неговата топла, сигурна прегръдка.

Нямаше представа колко дълго го е целувала. Не й остана време да се замисли дори. Внезапно усети как някой я повдигна във въздуха и я положи на предната седалка.

— Джули, скъпа, беше наистина вълнуващо, но боя се, че пречим на уличното движение — прошепна Робърт със съжаление и насмешка едновременно. — Ще продължим по-късно, мила. Когато останем сами.

За щастие, Джули бе неспособна да проговори в първите няколко секунди, иначе вероятно би се съгласила с абсурдното му предложение. Опиянена от главозамайващия ефект на неговата целувка, тя се взря в прекрасните му очи. Мъжът я гледаше с топла признателност и някакво друго чувство. Съжаление, реши тя, събирайки мислите си. Самодоволно, снизходително съжаление. Господи, той я съжаляваше! Нищо чудно, след като тя се разтапяше в ръцете му като зажадняла за секс стара мома. Каквато всъщност си беше, в миг прозря унизителната истина тя. Джон се изкашля.

— Хей, с тази страст прогорихте паважа — смутено подметна той.

— Съжалявам — отвърна Робърт без разкаяние. Настани се на задната седалка и отправи ведра усмивка към Джон. — С Джули понякога се увличаме, като не сме се виждали известно време, нали, скъпа?

Гневът й трая само миг. После абсурдността на цялата ситуация й се стори смешна.

— Да. — Тя се обърна назад към Робърт, за да му покаже и раздразнението си, не само усмивката. — Действително се поувлякохме.

Погледът на Робърт спря върху пламналите й бузи, после се задържа на устните й. Джули усети как усмивката й помръква и стомахът й се свива.

— Убеден бях, че ще си въздействаме така — тихо рече той. — Но можем да почакаме. Имаме още цели два дни. — След това се облегна на избелялата тапицерия и се загледа с жив интерес подир някакъв носач.

Джули хвърли обезпокоен поглед към Джон, чудейки се дали е обърнал внимание на странната забележка на „годеника й“ — очевидно не беше, защото включи на скорост и се присъедини към върволицата от коли.

— Господи! — измърмори той, като се изкашля. — Дванайсет и половина. Родителите ти сигурно вече се чудят къде сме.

Дали винаги бе имал този досаден навик да кашля преди всяко свое изказване? Джули отпъди мисълта си като нелоялна. Джон бе сериозен човек, посветил живота си на здравето на хората, а Робърт можеше да си позволи да бъде остроумен и обаятелен, и непростимо забавен. В края на краищата, той нямаше амбиции за друго, освен да развлича хората. Докато Джон всяка минута решаваше проблеми на живот и смърт. Затова не бе удивително, че понякога изгледаше неспособен да се справя с най-обикновени житейски ситуации.

— Как са мама и татко? — попита Джули, когато поеха по магистралата към Чипинг Хил. — А Алис? Сигурно са изтощени от всичките тези приготовления в последния момент?

— Добре са — отвърна Джон. — На майка ти всъщност й е много приятно, но аз ще си отдъхна, като свърши цялата дандания. Не ми е за първи път, нали знаеш?

— На Алис обаче й е за първи път — намеси се Робърт с хладен тон.

— Да, разбира се — изчерви се Джон. — Не исках да прозвучи така. Просто не обичам семейните тържества, приемите и всичко останало. — Той се засмя смутено. Изглежда ми е по-лесно да говоря с болни, отколкото с хора, които са весели и щастливи.

Джули очакваше някоя хаплива забележка от страна на Робърт, ала се излъга.

— Умението да разговаря с пациентите е голямо предимство за един лекар — рече той.

— Наистина помага — съгласи се Джон по-уверено, тъй като темата засягаше неговата професия. — Дори днес, при съвременните достижения в медицината и фармацевтиката, убедиш ли пациента, че ще оздравее, значи наполовина си спечелил битката.

Спряха на кръстовище, край което се виждаха кръчма, малка църква и четири-пет вили със сламени покриви.

— Като изключим телефонните кабели и антените, сякаш нищо не се е променило от двеста години насам — отбеляза Джули.

Робърт огледа околността с явен интерес.

— Точно така си представях Англия, когато бях малък — рече той. — Мечтаех да стана велик актьор и в ролята на някой шекспиров герой да обикалям театралните сцени на Стратфорд на Ейвън.

— Мечтал си да станеш актьор? — изненадано попита Джон. — Как тогава си започнал да се занимаваш с финанси?

Джули не се обърна назад, ала си представи усмивката на Робърт. „О, дано не разкаже оная история с Фидо!“

— Ами, още докато учех, разбрах, че не ми е било писано да бъда актьор. Тъкмо ме вземеха за някоя дребна роля и скоро след това ме изхвърляха, защото все обяснявах на продуцента как да се организират снимките с по-малко разходи. Мина известно време, преди най-накрая да проумея, че ще ми бъде много по-лесно да си седя в канцелария и да правя пари, отколкото да играя пред камера.

Този човек лъже по-убедително от всеки друг, реши Джули. Като го слушаше, можеше почти да си представи как се е отказал от своята първа мечта, за да стане финансист.

— Скъпи, не е нужно да скромничиш — саркастично подхвърли тя. — Мнозина смятат, че не е чак толкова лесно да се печелят милиони.

— Господи, никой досега не ми е казвал, че скромнича. Скъпа ми Джули, каква проницателност! Сигурно затова те обичам. — Робърт й отправи дръзка усмивка, която би следвало да я вбеси. Но кой знае защо, Джули му отвърна също с усмивка.

— Ти си невъзможен — смъмри го тя, позабравяйки своята роля на любяща годеница. — Не съм чувала човек да лъже с такава върховна убедителност.

— Да лъже ли? — смутено попита Джон. — За какво намекваш?

— За актьорските ми способности — бързо отвърна Робърт.

— И за скромността — почти едновременно каза Джули. Видимо объркан, Джон все още се чудеше какво да каже, когато Джули посочи изящния средновековен шпил на местната църква.

— Това е храмът, Робърт. — Тя преглътна с усилие, после добави твърде равнодушно: — Утре тук ще се венчаят Алис и Джон.

Църквата се показа изцяло след един завой. Извисяващи се над селската улица, сивите й каменни сводове се очертаваха на фона на ведросиньото лятно небе.

Робърт я огледа безмълвно, докато минаваха покрай нея.

— Великолепна е — рече той и додаде: — Би било хубаво и ние да се венчаем тук, скъпа. Роднините ми ще се зарадват, че ще имат повод да дойдат в Англия още това лято.

Джон се приведе над волана.

— Майка ти ми каза, че скоро ще определите датата, Джули.

Твърде късно Джули осъзна, че не е помислила как ще се справи с желанието на майка си да определят дата за тяхната сватба. А може би нямаше нужда да се безпокои? Бе увъртала успешно месеци наред и сега, с помощта на Робърт, щеше все някак да избегне подводните камъни. Тя си пое дълбоко въздух, за да остане спокойна.

— Е, нали знаеш, че майка ми понякога преувеличава, Джон? Все още нищо не сме уточнили. При напрегнатия график на Робърт и моите ангажименти…

— Но и двамата имаме голямо желание да уредим нещата колкото може по-скоро — намеси се Робърт самонадеяно. — Надяваме се да обсъдим подробностите с родителите на Джули. Все ще намерят свободна минута, след като вие с Алис заминете на сватбено пътешествие. Къде всъщност ще прекарате медения си месец?

— В Езерната област — отвърна Джон, без да забележи умелата смяна на темата. — Не искахме да отидем далеч, защото заминаваме само за няколко дни заради Вики. Вики е дъщеря ми — поясни той. — Скоро ще стане на шест години.

— Да, знам — каза Робърт. — Джули ми разказа най-подробно за своите близки. Чувствам се като стар приятел, макар че никога не сме се виждали. — Той се усмихна топло, досущ като нетърпелив годеник и Джули се изкуши да го пораздруса.

— Пристигнахме — оповести тя, зървайки майка си и баща си на стълбите на приветливата старовремска постройка, в която бе израснала. Робърт непрестанно успяваше да я въвлече във фантазиите си. За някакви части от секундата тя мислено бе започнала да преразпределя графика си, за да прецени коя дата ще е най-подходяща за сватбата им. Ако не внимава, след два дена можеше да обсъжда вече спалното обзавеждане в нюйоркския им апартамент!

Тя изскочи от колата и се втурна по стълбите към родителите си. Трябваше да стори или това, или да стовари първото й попаднало под ръка по-тежко сечиво върху главата на Робърт. Нямаше представа защо му е толкова ядосана, но знаеше със сигурност, че той прекалено се вживява в ролята си.

Госпожа Маршал припряно прегърна дъщеря си.

— Джули, скъпа, забавихте се и започнахме да се тревожим. Но изглеждаш чудесно. Ето какво прави любовта!

Госпожа Маршал не й даде възможност да отговори. Рядко го правеше. Хвърли бърз, критичен поглед на Робърт и протегна ръка. — Господи! — възкликна тя с нескрита майчин ска гордост от „завоеванието“ на дъщеря си. — Вие сте наистина толкова красив, колкото Джули ни е разказвала. Добре дошъл в Чипинг Хил, Робърт. Много ни е приятно, че най-сетне имаме възможността да се запознаем.

— И на мен ми е приятно, че съм тук. Госпожа Маршал се усмихна благосклонно.

— Джули все намираше оправдания да не ни срещне и ние започнахме да се съмняваме дали изобщо съществувате!

Робърт сложи ръка на раменете на Джули и се разсмя.

— Разбира се, че съществувам — рече той, като се наведе да целуне сърдечно госпожа Маршал по бузата. — И съм щастлив да се запозная с вас. Искрено съжалявах, че трябваше да прекарам онзи уикенд миналия месец с управителя на Английската народна банка, вместо да дойда тук, в Чипинг Хил.

— С управителя на Английската банка ли? — повтори едва-едва госпожа Маршал. — Били сте с него през почивните дни?

— Да, защо? С Хари сме стари приятели. — Робърт се извърна и осъдително изгледа Джули. — Нима не си обяснила на родителите си защо не можах да им дойда на гости при последното си идване в Англия?

За миг Джули се почувства гузна. После се опомни.

— Не съм споменала специално за управителя на банката — отвърна сдържано тя.

— Хари е чудесен човек. Много по-интересен, отколкото може да се очаква, като се има предвид колко време прекарва в грижи за лихви, резервни фондове и златни покрития. Ще трябва някой път да вечеряме заедно тримата, мила моя.

— Би било чудесно — рече тя и го смрази с поглед. Господи, та той не знаеше мярка! Щяха сериозно да загазят, и то съвсем скоро, ако той не престанеше с лъжите! Трябваше най-строго да го смъмри, преди да е започнал да се хвали как е водил преговори с руския посланик или как е ходил на риболов с президента. Родителите й не бяха чак толкова наивни — една подобна грешка и край на играта!

— Аз съм бащата на Джули — каза доктор Маршал, като пристъпи напред с протегната ръка. — Много се радваме, че успяхте да дойдете за сватбата. Ще бъде паметен ден за Алис и майка й.

— За Джули също. Приятно ми е да се запозная с вас, господине. — Робърт се здрависа с доктор Маршал, след което плъзна лявата си ръка около талията на Джули и притегли младата жена към себе си. Жестът му бе едновременно, собственически и закрилнически. Дали пък по някакъв начин не се беше досетил, че тя винаги имаше нужда от закрила, когато е сред най-близките си? Мисълта й се стори абсурдна. От къде на къде ще знае той, че безрезервната преданост на нейните родители и сестра й към медицината я караха да се чувства абсолютно изолирана от топлината на семейното огнище.

Доктор Маршал погледна часовника си.

— Джули, позакъснели сме малко. Защо не покажеш на Робърт къде да си измие ръцете? Майка ти веднага ще сервира обяда, защото веднага след това трябва да отида в болницата. Пневмонията и диабетът не се интересуват дали някой се жени — добави като пояснение той.

— Аз ще закарам колата отзад и ще разтоваря тортата направо в кухнята — предложи Джон.

— Чудесно — рече госпожа Маршал и се отправи към трапезарията. — О, щях да забравя! Джули, определила съм синята спалня за Робърт, но засега просто го придружи до сервизното помещение, скъпа.

По пътя за банята Джули успя само да измърмори:

— За Бога, престани с твоите невероятни истории! И не ме целувай повече!

Веднага след това майка й я извика в кухнята да й помага.

Алис, която бе на обиколка по най-спешните случаи, не се прибра навреме, за да обядва с цялото семейство. И Джули бе доволна, че по време на обяда й се наложи да превъзмогва единствено напрежението от присъствието на Джон и словоохотливостта на Робърт. Той явно имаше неизчерпаем запас от анекдоти за богати и известни хора, всичките леко скандални и твърде забавни. Джули не можеше да повярва на очите си как сериозната й майка и уравновесеният й баща се омайваха от опашатите лъжи на Робърт. Трябваше да му се признае, че е блестящ разказвач. Самата тя често-често си напомняше, че думите му са или чиста измислица, или сведения от някое клюкарско списание.

Най-сетне обядът приключи. Доктор Маршал забърза към местната болница. Госпожа Маршал заведе Робърт в градината, за да му покаже безценните си рози. Джули и Джон се оказаха сами в кухнята край миялната машина. Младата жена не спираше да бърбори, за да скрие нервността си, и едва не изпусна цял поднос с чаши, когато той застана зад нея и я докосна по ръката.

— О, изплаши ме — смотолеви Джули, като сложи подноса на плота и започна да мие чашите и чинийките. Погледна го и си помисли колко е красив, но чудно защо неговите класически, идеални черти вече не предизвикваха у нея друго, освен възхищение. Сърцето й се разтопяваше от напрежение, а не от скрито желание, с изненада установи тя.

— Твоят Робърт Донахю е наистина чудесен, както сама казваше — рече Джон. — Всички го харесаха.

— О, благодаря. Много се радвам.

— Още щом разбрах от майка ти за Робърт, бях убеден, че си намерила подходящия мъж. Вярвам, че ще бъдеш щастлива с него. И двамата сте амбициозни, уверени в себе си. Създадени сте един за друг. — В усмивката на Джон се прокрадна тъга. — А с мен щеше да си ужасно нещастна, Джули.

Тя остави чашката и го изгледа хладно.

— Не знам защо изобщо говорим за това, Джон. Навремето бях увлечена по теб, но ти съвсем правилно ме отблъсна. Съпругата ти се върна и ти опита да спасиш брака си. Край. Сега си разведен, а утре ще се ожениш за сестра ми, защото си безумно влюбен в нея, предполагам. Джон се изчерви.

— Двамата с Алис се разбираме чудесно, Джули. Ще бъдем добри партньори. Но ако бях свободен преди три години.

Джули рязко си пое въздух.

— Недей, Джон! Всичко е минало. Вече имаш задължения към сестра ми.

— Права си, Джули. Разбира се, че си права. Просто като те видях отново… — Той се усмихна тъжно. — Говоря глупости! Прости ми.

Джули бе удивена от откритието си, че не изпитва нищо повече от съжаление. Стана й смешно, като си помисли с какъв ужас бе очаквала незрялото й увлечение да пламне с нова сила в мига, в който зърне Джон. А всъщност сега компанията му й се струваше досадна. Тя сипа прах в миялната машина и я включи.

— Тук всичко е прибрано — каза, без да го поглежда. — Да отидем при майка ми в градината, искаш ли?

— Няма нужда, ето ме. — Задната врата се отвори и в кухнята нахлу топъл, летен въздух с аромат на цветя. Госпожа Маршал изникна на прага, следвана от Робърт.

— Трябва да намина при едни пациенти — смънка Джон. — Ще ме извините ли…

— Разбира се, скъпи. — Госпожа Маршал изглежда не забеляза скритото напрежение след излизането на Джон. Преливаща от гордост, тя се усмихна лъчезарно на дъщеря си. — Не е ли чудесно, че сме само тримата? Какъв чаровник е твоят Робърт!

— Радвам се, че ти харесва.

— Хубаво си побъбрихме в градината. Той се съгласи с мен, че трябва в най-скоро време да определим датата за вашата сватба.

Джули хвърли свиреп поглед на Робърт. Той сви рамене, сякаш за да се извини и завъртя очи като явен зов за помощ. Джули би му простила, ако не беше твърде разтревожена.

Можеше да си представи какво мъчение е била разходката из градината, щом майка й е подхванала темата за сватбата.

— Радвам се, че сте имали възможност да поговорите — започна Джули, опитвайки се да спаси положението. — Но нека оставим въпроса за датата за Коледа. Лятото е най-подходящо…

— Лятото! — намеси се госпожа Маршал възторжено. — Точно това казах и аз, нали, Робърт? Най-добре е през лято то.

— Ами… да, така казахте. — Робърт, който винаги бе имал готовност за ясен отговор, изведнъж започна да заеква.

Госпожа Маршал не обърна внимание на липсата на ентусиазъм от негова страна и отново щастливо се усмихна.

— Значи, решено. Церемонията ще бъде в църквата в Чипинг Хил, в последната неделя на август. Съгласен ли си, Робърт? Ще могат ли близките ти да дойдат?

Той замълча за миг, след което бавно кимна.

— Съгласен съм. — Внезапната му усмивка бе заразителна. — Ти какво ще кажеш, скъпа?

— О, и аз съм съгласна — отвърна Джули, обзета от облекчение, задето майка й не е настояла да направят сватбата по Коледа. Така поне имаше предостатъчно време да развали „годежа“ си. — Ще успеем да подготвим всичко за четиринайсет месеца…

— Какви четиринайсет месеца! — Възклицанието на госпожа Маршал прозвуча почти като крясък. — Джули, не става дума за догодина, а за това лято! Има шест седмици дотогава.

— Шест седмици ли? Мамо, Робърт е зает, няма да може да се освободи. Нито пък аз. — Тя го стрелна с поглед, изразяващ полумолба, полузаплаха. „Откажи се! — безмълвно му нареждаше тя. Кажи, че заминаваш, че целия август ще работиш на Тимбукту.“

Лицето на госпожа Маршал посърна.

— Но, Робърт, ти не каза ли, че…

— Последната неделя на август напълно ме устройва — прекъсна я Робърт спокойно. Джули се втренчи в него, онемяла от ужас. Той приближи до нея и я хвана за ръката. Радвам се, че най-сетне определихме датата, госпожо Маршал, и че Джули най-после склони да избере деня.

Джули се чудеше дали не се е упоил от ароматите в розовата градина. Само така можеше да си обясни внезапното му умопомрачение. Нима той не съзнаваше, че в близките пет минути майка й вече щеше да е поръчала менюто? А в следващите пет — да е известила свещеника и всички роднини?

Робърт изглежда не проумяваше сериозността на своята грешка. Той потупа Джули по ръката, вглеждайки се в нея с невинните си сини очи, блеснали от радост.

— Джули, скъпа, толкова съм щастлив, че най-сетне взехме решение. Ей сега ще се обадя на майка ми да й съобщя добрата новина.

А скъпата Джули се опитваше да реши на кого е по-ядосана — на майка си или на „годеника“ си. Годеникът й спечели с голяма преднина. Само да й паднеше, щеше да го убие! По най-бавния и мъчителен начин.

Наливайки масло в огъня, той се наведе и я целуна по бузата.

— Ще трябва да се обадя и на брат ми, и на сестра ми. Господи, колко ще се изненадат!

Жив ще го опека, реши Джули. Ще го изтезавам, ще го нарежа на хиляди парченца, ще… Както и да е — нямаше търпение да чуе как „годеникът“ й ще моли за пощада.