Джасмин Кресуел
Любов назаем (3)

Трета глава

В събота утрото действително бе по-мъдро от вечерта. Ако тогава или в някой от следващите дни беше успяла да се свърже с Робърт, Джули без колебание би отменила запланувания маскарад. Ала опитите й да го открие на телефонния номер, който й бе дал, се оказаха безплодни.

Обичайните му посещения в магазина също престанаха. Стиснала зъби, Джули стоически отклоняваше любопитните въпроси на помощничките си, раздвоявана между облекчението, че мъжът се е изплашил, и гнева, задето не е имал смелостта да признае направо, че планът й е налудничав и той не желае да участва в него.

За щастие, допълнителната работа по изпичането на четирите блата от традиционната сватбена торта и старанията около украсяването на всеки от тях не й оставяха много време за размисли. Налагаше й се да ги пече нощем, когато пещите не бяха заети, и три дни поред се прибираше вкъщи едва в полунощ.

В петък сутрин преумората и недоспиването вече бяха притъпили сетивата й. Мисълта за Алис и Джон предизвикваше само поносима, мимолетна болка. Единственото по-осезаемо чувство бе съжалението, че Робърт нямаше да й бъде закрила през почивните дни.

Спомняше си ясно неговата усмивка. Тя проблясваше в съзнанието й съвсем неочаквано и караше бузите й да пламтят. Малко жени биха устояли на тази усмивка. С какво удоволствие би наблюдавала нейното въздействие върху някои от по-възрастните си лели и вечно одумващите съседки.

Уви, нямаше да изпита това дребно задоволство, както и други, по-значими удоволствия. Ала сватбата наближаваше и тя трябваше да я посрещне с високо вдигната глава. След като закуси, Джули поръча такси по телефона и диспечерката й обеща да изпрати кола веднага. Тя механично изми кафеварката, подсуши плота и поля саксиите с цветя. Гордееше се, че бе успяла да си купи апартамент, макар и малки, стаичките й винаги бяха подредени и уютни.

Тя провери отново дали всички прозорци са затворени, опитвайки се да реши как да оправдае пред родителите си отсъствието на своя годеник. Съветът на Робърт изглежда беше по-подходящ. Ще им каже, че с „господин Донахю“ са развалили годежа, тъй като наситеният му със срещи и пътувания график не удовлетворява желанието й да се оженят по-скоро. Подобна причина би обяснила и тъмните кръгове под очите й и напрегнатото й състояние.

Иззвъняването на телефона прокънтя в тишината.

— По дяволите! — измърмори тя. — Пак не са могли да ми намерят такси. — Сграбчи слушалката. — Ало! Сега пък с какво ще се оправдаете?

— Не знаех, че ще ми трябва оправдание. Специално за мен ли се отнасяше това или с всички говориш толкова любезно?

— Робърт? — Сърцето й се разтуптя лудо, а устата й внезапно пресъхна. Тя заговори бързо, за да прикрие прокрадналата се в гласа й радостна нотка. — Къде беше цяла седмица?

— На работа.

— А аз ти звънях толкова пъти!

— Не сме се договаряли да се чуваме всеки ден. Доколкото си спомням, ставаше дума за края на седмицата. Извинявай.

Той беше прав и Джули побърза да се овладее.

— Не, аз трябва да ти се извиня. Тази сутрин не съобразявам бързо.

— Значи не си от най-ранобудните — подметна той шеговито. — Лошо! Аз съм в блестяща форма преди закуска.

— Жалко — рече тя кратко. — А аз съм от нощните птици.

— Не се тревожи, Джули — продължи в същия дух той. — Сигурен съм, че ще изгладим различията си, след като се оженим. Между другото, кога ще се оженим? Трябва да запомня тази важна дата, преди да съм се срещнал с роднините ти.

— Казала съм им, че още не сме определили датата.

— Нищо чудно, ако всяка сутрин си така нацупена.

— Не съм нацупена! — извика тя. — В прекрасно настроение съм! — И с изненада осъзна, че казва истината. Умората и ядът й бяха изчезнали, чувстваше се обзета от странно вълнение.

— Добре, защото имам нужда от съвет. Седя тук и гледам костюмите. И не мога да реша дали да бъде по-официалният тъмносин на фино райе, или по-обикновеният сив. Кой ще допадне повече на родителите ти?

— Сивият — отвърна разсеяно тя. — Остави раирания за сватбената церемония утре. Робърт, да не снимате извън Лондон? Цяла седмица не можах да те открия вкъщи.

— Липсвах ти, така ли?

В известен смисъл беше вярно.

— Глупости! — отрече тя собствената си мисъл. — Трябваше да обсъдим още някои неща.

— Мисля, че миналия петък в „Шез Тиби“ обсъдихме всичко. Първо правило за милионера, Джули: щом си се договорил веднъж, няма какво повече да обсъждаш.

— Как да няма! Не е толкова просто, за Бога! Ето например тристате лири, които ти дължа, са вече в чантата ми.

— Джули, май доста си разстроена? — Гласът му бе загубил закачливата си нотка. Родителите ти ли те тревожат?

— И те, естествено, са под напрежение покрай тази сватба. Затова е важно всичко да мине гладко.

— Образно казано, подлудили са те. Съжалявам, че не съм бил до теб в този момент.

Удивително, колко искрено прозвучаха думите му! Ала той всъщност бе актьор и се готвеше за новата си роля.

— Радвам се, че се появи отново — смаяна се чу да казва Джули. — Така ще ми бъде много по-лесно.

За миг настъпи мълчание, преди той да заговори:

— Не си ме намерила вкъщи, защото ми се наложи непредвидено да замина за Ню Йорк. Агентът ми искаше… да направя прослушване за една пиеса, която ще излезе на Бродуей.

— Но това е чудесно, Робърт! Може лондонският ти филм да се окаже повратна точка в кариерата ти. — Джули се изненада, че е толкова доволна от успеха на Робърт.

Усмивката му бе почти осезаема.

— Е, не мисля, че Роби Редфорд има за какво да се тревожи.

— Ами Фидо? — подкачи го тя.

— Той — да. Свършено е с него. Сетне ще си отмъстя за някогашното унижение.

Джули се разсмя. Изглеждаше невероятно, но тя с нетърпение очакваше да види Робърт отново. А беше си мислила, че в момента не е в състояние да изпитва положителни емоции.

— Някой звъни на вратата — рече припряно тя. — Сигурно е шофьорът на таксито. Ще ми трябват десет минути да натоваря тортата, но до половин час ще бъда пред квартирата ти, ако няма задръствания.

— Не бързай — успокои я той. — Аз преди малко се прибрах от бягане и в момента съм само с една хавлиена кърпа на кръста.

За щастие, Робърт затвори телефона, преди мълчанието й да е станало твърде красноречиво.

Тя сви рамене, възмутена от себе си. Беше смешно, на двайсет и четири години да се изчервява само защото един мъж съвсем неволно й е споменал, че не е облечен. Но изчервяването й нямаше нищо общо с внезапната й представа за полуголия Робърт. Разбира се, че нямаше нищо общо.

 

 

Квартирата на Робърт се оказа в приятен жилищен район, застроен около частен парк с ограда от ковано желязо. Постройката на номер двайсет и шест, подобно на близките сгради, бе наскоро боядисана, типична градска къща от деветнадесети век в идеално състояние. Предвид на високите наеми в Лондон този тип сгради се ползваха срещу астрономически суми. Дори той да живееше на тавана или в сутерена, филмовата му компания не го бе лишила от нищо.

Робърт навярно бе чакал пристигането на таксито, защото изникна на прага, още преди Джули да е стигнала до звънеца. По нейния съвет бе облякъл сивия костюм, в комбинация с толкова бяла и идеално изгладена риза, че сякаш блестеше на бледата утринна светлина. Вратовръзката му беше точно същия сив цвят като костюма, на дискретно кафяво райе. Джули затаи дъх. Ако преди това бе видяла Робърт в подобно облекло, никога не би намерила кураж да му направи безумното си предложение. По фланелка и спортен екип той беше просто един приятен общителен човек. А с тези строго официални дрехи приличаше на преуспяващ бизнесмен. Дори на истински милионер…

Джули тайно се подсмихна. Той долови реакцията й и се извърна да я погледне. Желанието й за смях тутакси се из пари. Робърт не се усмихваше и отблизо изглеждаше още по-страховит. Очите му бяха сини и ясни както преди, ала за миг й се стори, че излъчват властност и жестока решимост вместо обичайната шеговитост и непомръкващо добро настроение. После той се усмихна и потискащото впечатление изчезна. След което нехайно пооправи вратовръзката си.

— Впечатляващо, нали? Сякаш съм тръгнал към Уолстрийт и Английската народна банка. И току-виж до обяд съм ги завзел.

— И по-рано дори. — Тя стеснително го докосна по ръката. — Благодаря ти, че си се постарал да изглеждаш в съответствие с ролята. Наистина съм ти благодарна за усилията.

Той я изгледа с насмешка, докато прибираше ключа в джоба си.

— Не ми беше чак толкова трудно. Случвало ми се е и друг път да нося костюм и вратовръзка. — И без да й дава време за отговор, добави: — Хайде! Ще изпуснем влака.

Робърт плати на шофьора, щом пристигнаха на гара „Падингтън“, и успя да извика носач само с вдигане на ръка и леко кимване.

— Правиш го много добре — пошегува се Джули, след като кутиите с тортата бяха успешно натоварени на количката.

— Кое? О, това с носача ли? — За момент той изглеждаш смутен, после се усмихна. — Заради дрехите е. С всяка изминала минута се чувствам все повече и повече милионер. Докато стигнем при родителите ти, сигурно вече ще мърморя, задето съм оставил камериера си в Лондон. Тя се разсмя.

— Да, но аз съм им казала, че си добър милионер.

— Всички милионери са един тип — той се озъби — хищници.

Уж беше невъзможно да се смее на път за сватбата на Джон и Алис, а всъщност почти непрекъснато се смееше. В „чест“ на своя годеник-милионер бе купила билети в първа класа, тъй че имаха на разположение цяло купе. Робърт постоянно намираше с какво да я разсмее, докато влакът, потраквайки, ги отвеждаше все по-далеч и по-далеч от сивотата на големия град сред буйната зеленина на селската природа. Несъзнателно, разбира се, мъжът успяваше да отклони мислите й от ужасяващата я среща и така неусетно отминаха Оксфорд. Разговорът съвсем непринудено се насочи към предстоящото събитие.

— Не се ли безпокоиш за тортата? — попита я той и кимна към багажа. — Нима глазурата ще оцелее при това друсане?

— Тя не е чак толкова крехка — отвърна Джули. — Кутиите са специални, пък и блатовете не са дебели. Няма да се счупят.

— А украсата? Няма ли да се разплеска?

— Да се разплеска ли? — Тя се усмихна на думата, после си спомни една рецепта от ученическите години. — Сватбените торти в Америка са от пандишпанено тесто, покрити с мек маслен крем, нали? Но тук, в Англия се използва тъмно, кейково тесто с много съставки и аромати, а отгоре се глазира със смес от марципан и карамел, която се втвърдява и става хрупкава, като изстине, но не се топи на топло.

— Слава Богу! Боях се, че репутацията ти на сладкар ще пострада заради тази железница. Разкажи ми още за сестра си и бъдещия й съпруг. Откога е разведен?

— Отскоро — побърза да отговори Джули, преди да е получила някой по-неудобен въпрос. — Но Сали, бившата му съпруга, на два пъти го изоставя. И на третия път Джон веднага подал молба за развод.

— Необичайно е, че са присъдили детето на него.

— Сали не беше особено добра майка.

— А сестра ти ще бъде.

— Алис обича децата. — Колкото и да се опитваше, Джули не можеше напълно да контролира гласа си. Робърт очевидно долови напрежението й, защото я изгледа загрижено.

— Да не се тревожиш, че Джон се жени за сестра ти само за да осигури майка на детето си?

— Нямам представа защо се жени за нея — рязко отвърна тя. — Никога не е проявявал интерес към Алис. Иначе щях да знам. — Тя млъкна и се извърна към прозореца, ужасена от почти явното си признание.

Не виждаше Робърт, ала усещаше хладния му поглед. Той заговори тихо, без особена промяна в интонацията:

— Джон едва ли е могъл да прояви интерес към Алис или към друга жена, докато е бил женен. Вероятно провалът на брака му го е потискал.

— Съвършено прав си, разбира се. — С огромно усилие на волята Джули отмести очи от прозореца и се усмихна. — Говоря глупости. Но когато аз заминах за Лондон, Алис беше още в медицинското училище и спореше с мама и татко до колко часа може да закъснява в събота вечер, а сега се омъжва.

— Това са три години, Джули. Хората се променят, сестрите също. И особено щом се влюбят в подходящия мъж.

Думите му се забиха в съзнанието й като скалпел. Но Джон не е подходящ за Алис, а за мен, прииска й се да извика. Прехапа устни, сдържайки вика си. Истината, която упорито се бе опитвала да заобиколи, постепенно се наложи в мислите й. Алис и Джон бяха родени един за друг. Джон бе всеотдаен, изключително работоспособен лекар също като баща й. А Алис бе опитна, отзивчива медицинска сестра също като майка й. С единствената разлика, че Алис по-трудно би пожертвала кариерата си, за да се превърне в домакиня. Общо взето обаче Алис и Джон бяха копия на Барбара и Дерек Маршал.

Недоволна от размишленията си, Джули реши да смени темата. Спасителна искра проблесна в мрака на мислите й. Робърт също имаше сестра. Можеше да го попита за нея.

— Ти не спомена ли, че по-малката ти сестра наскоро се е преместила в Бостън? Как се чувства там?

— О, Моли е безумно влюбена в съпруга си и предполагам, че навсякъде ще се чувства добре, стига той да е с нея. Но в Бостън е още по-добре, защото тя обожава този град. И двамата са преподаватели в Харвард.

— Така ли? Какво преподават?

— Моли е ботаник, съвсем млад сътрудник във факултета по биология. А мъжът й е по-възрастен и е на път да стане един от най-видните учени в Америка по древни езици.

— Гръцки и латински ли? Той се подсмихна.

— Има и по-древни езици. Санскритски и сирийски, например.

Мрачното настроение на Джули се поразведри и тя попита с неподправен интерес:

— А брат ти? Той също ли е женен?

— И то отдавна. Мат е с една година по-малък от мен. Управлява хотел в Колорадо, а жена му управлява него. Имат три големи деца, които или ядат, или карат ски, но и в двата случая се справят превъзходно.

— Щом и сестра ти, и брат ти са женени, родителите ти не ти ли натякват, че и ти трябва да се ожениш?

— Примириха се вече — рече той. Очите му проблесна ха. — Майка ми стигна дотам, че неотдавна ми предложи да си намеря добро момиче и да живея с него без брак, след като съм толкова безотговорен и негоден за съпруг.

„Безотговорен“ и „негоден“ не бяха думи, с които Джули би го охарактеризирала, но можеше да си представи защо Робърт не желае да се ожени. Сигурно не му беше скучно като ерген.

— А ти как й отговори? — попита тя. Той я изгледа невинно.

— Естествено, казах й, че съм потресен до дъното на душата си. Майките не бива да вкарват децата си в грях.

— Тя те е посъветвала да си намериш постоянна приятелка, Робърт, а не да живееш в грях.

— Постоянните приятелки отнемат много време — отбеляза сухо той. — И емоционална енергия. А аз не мога да си го позволя.

— Толкова ли са заети актьорите? А аз мислех, че повечето от времето им минава в чакане на подходящата роля.

— Вярно е, че повечето от времето им минава в чакане. Едни се пропиват. Други мият коли или разнасят пици по домовете, за да има какво да ядат до следващата роля.

— Тогава защо толкова хора копнеят да станат актьори? Ти например защо си избрал актьорската професия?

— Не мога да кажа за другите — отговори след малко той. — А аз не съм точно актьор, Джули. Бях ти споменал, че работя в една продуцентска компания. Тази роля в Лондон е просто изключение. За разнообразие. Тя имаше желание да го разпита още за естеството на работата му, ала един поглед през прозореца й подсказа, че са наближили Бат. Стомахът й се сви. След минути щеше да види Джон. Джон и Алис.

— Пристигаме с пет минути по-рано — рече тя. — Гарата е ей там. — Стана и се протегна към най-малката кутия от багажа. Добър повод да скрие пламналите си бузи от Робърт.

— Ще ти помогна. — Той бързо се изправи и застана до нея. Влакът се полюшна от рязкото намаляване на скоростта, Джули залитна и ненадейно се озова в обятията му.

За миг — не би могло да бъде повече от миг — изпита странно вълнение при допира до гърдите му. Долови спокойния ритъм на сърцето му. Усети аромата на чисто, изгладено бельо. После бързо се отдръпна, здраво стиснала тортата в ръце.

— Дай на мен. — Робърт бе обгърнал талията й с една ръка, а с другата посягаше към кутията.

— Не, не, всичко е наред. Няма да я изпусна. — Тя понамести съдържанието на кутията, като я наклони насам-натам, неспособна да скрие смущението си.

Без нито дума повече той се облегна на стената на купето и взе кутията от ръцете й. Постави я внимателно на седалката, след което съсредоточено се вгледа в Джули. Тишината бе оглушителна.

Подпря с пръст брадичката й и нежно я повдигна.

— Ти си много красива, Джули.

— Ббблагодаря. — Внезапно ръцете й станаха излишни, тя ги отпусна безпомощно, впила нокти в дланите си. Робърт нежно прокара пръст по устните й и те потрепнаха.

Мъжът се усмихна, сякаш се подиграваше над самия себе си.

— Знаеш ли откога искам да те целуна?

— От… кога?

Той погледна часовника си.

— От шест седмици, три дни, два часа и трийсет и пет минути. — Сведе глава и младата жена усети дъха му. — С други думи, откакто те видях за първи път.

— Доста отдавна — прошепна Джули.

— Дааа.

Не, не тя скъси нищожното разстояние между устните им. Твърде дълго бе обичала Джон, за да изпита влечение към друг. Разбира се, че не искаше да целува Робърт. Ала той бе толкова близко и тя се облегна на него, за да намери утеха, по някаква предопределеност на съдбата, в силната му прегръдка.

Целувката му бе жадна, чувствена и необикновено нежна. Секунда-две Джули не усещаше нищо — сетивата, както и разумът й, бяха парализирани от шока. Цели три години си бе отказвала дори най-безобидния емоционален контакт с представител на противоположния пол. Сега, в обятията на Робърт, започваше да чувства отново. Усети ръката му около талията си и пръстите, устремени към хълбоците й. Усети гърдите му, широки и мускулести, плътно притиснати към тялото й. Усети устните му, ласкави и властни, върху своите. За първи път от три години почувства, че живее.

Джули затвори очи. Сляпа за слънчевата светлина, струяща през прозореца, глуха за трясъка от отварянето на вратите на съседните купета, тя потъваше бавно, с наслада, в прииждащата вълна от чувства.

Робърт пръв се отдръпна, като продължаваше да я държи в силната си прегръдка.

— Това последната спирка ли е? — попита той. Джули премигна в опит да се отърси от унеса.

— Мисля, че последната спирка е Бристол. — Дори на самата нея гласът й прозвуча странно — дрезгаво и колебливо.

Робърт я дари с една последна лека целувка по носа.

— В такъв случай да не караме носача да ни чака. Току-виж свирката за потегляне ни изненадала.

Тя се обърна рязко и срещна одобрителната усмивка на носача.

— Извинявайте, че ви прекъснах. — И след кимване от страна на Робърт той натовари двата им куфара и кутиите с тортата на своята количка. — Къде ще желаете да закарам всичко това? Някой ще ви посрещне ли?

— Да, благодаря. — Робърт слезе от вагона и се извърна да помогне на Джули. А на нея всъщност й се искаше да отблъсне протегната му ръка, ала краката й така трепереха, че действително имаше нужда от опора.

Тя се втренчи напред и встрани от Робърт, твърдо решена да не го поглежда. Двамата последваха носача до изхода от гарата, където насреща им се втурна висок, красив мъж.

— Джули! — възкликна той с не чак толкова плътен глас, колкото в спомените й. — Ето те най-после!

Цялото й тяло се напрегна от усилието да се владее. Топлината, предизвикана от целувката на Робърт, изчезна без следа. С хладна резервираност Джули протегна ръка и се усмихна.

— Здравей, Джон. Как си?

Той задържа ръката й и понечи да я целуне по бузата, ала тя бързо отдръпна глава и устните му едва докоснаха кожата й. Толкова противоречиви чувства бушуваха в душата й, че сякаш щеше да й прилошее.

Робърт се разплати с носача и щом сложи ръка на рамото й, Джули вдигна очи към него почти с благодарност. Ала в погледа му проблесна гняв. И преди тя да успее да каже нещо се наведе и собственически я целуна по устата.

— Добре ли си, Джули? Малко си бледа.

— Не… добре съм. — Тя се насили отново да се усмихне. — Нали трябваше да работя до късно тези дни…

— Преуморила си се, както винаги. — Робърт окуражително я стисна за рамото. — Ще трябва да се погрижа за теб довечера. Да видим дали ще успея да възвърна руменината на бузите ти. — Тя го изгледа с недоумение и той рече: — Нали съм ти годеник? Трябва да се грижа за теб.

Добре че й напомни. Господи, какво й ставаше? Обикновено умееше добре да се преструва, когато се наложи.

Джон стоеше встрани като безмълвен наблюдател. Видимо смутен, той протегна ръка на Робърт.

— Приятно ми е. Аз съм Джон Фарингдън. А вие сигурно сте годеникът на Джули…

— Да, Робърт Донахю. — Двамата се ръкуваха. Робърт му отправи мила усмивка. — Поздравявам ви за предстоящата сватба. Джули много се вълнува за вас и сестра си.

Джон хвърли поглед на Джули, после отмести очи.

— Благодаря. Двамата с Алис се разбираме прекрасно и преценихме, че за Вики ще е по-добре, ако по-скоро се оженим. Тя, естествено, не може да разбере проблемите на възрастните.

— Децата свикват с всичко, ако са обградени с любов и грижи — отбеляза Робърт.

— А Алис е много грижовна — допълни Джон с по-бодър глас. И се озърна нервно. Очевидно извън кабинета си се чувстваше не на място. — Ще отида да докарам колата. Нямаше къде да паркирам и се наложи да я оставя на съседната улица.

— Така ще е най-добре. С тези кутии ще ни е трудно да изминем повече от няколко метра — рече Робърт.

— Тръгвам тогава — рече Джон. — Ще се върна след минута. Още съм със стария форд, Джули. Помниш ли го?

Тя затвори очи пред унизителния спомен за своето младежко увлечение.

— Да, помня го.

Джон забърза към колата. Робърт едва го изчака да се отдалечи, сграбчи Джули за раменете и я обърна към себе си.

В изражението му нямаше и следа от обичайната пленителна усмивка.

— Защо не ми каза? — гневно рече той.

— Какво не съм ти казала?

— Знаеш много добре. Не ми каза, че Джон Фарингдън ти е любовник.