Джасмин Кресуел
Любов назаем (2)

Втора глава

В „Шез Тиби“ беше вече пълно с посетители, празнуващи края на седмицата, но управителят познаваше Робърт и бързо им намери едно ъглово сепаре.

Робърт се настани на меката тапицирана пейка на прилично разстояние от Джули. Тя му бе благодарна за тактичното отношение, уверена, че няма да й натрапва близостта си. Дали обаче й трябваше толкова тактичен, внимателен човек? Ако беше от докачливите, можеше да изскочи с викове от сепарето, щом чуеше плана й. Джули започна да премисля отново, доволна, че не бе споменавала никакви подробности.

Робърт се облегна назад и се усмихна на управителя.

— Благодаря ти, Дейв. Какво ще пиеш, Джули?

— Бяло вино. Чаша „Шабли“, ако е възможно.

— Донеси ни бутилка „Сент Сир“, Дейв и порция от прочутото ви сирене „фондю“, когато намериш свободна минута. Ние не бързаме. — Той изгледа Джули през масата, след като управителят се отдалечи. — Нали не бързаме?

— Не бих искала да те задържам, ако имаш ангажименти…

— Нямам нищо неотложно. Опитвала ли си специалитета на „Тиби“? Великолепен е. Не е от класата на вашите крем пити, но нещо подобно.

— Не, не съм идвала тук. Рядко ходя по ресторанти. — Джули нервно кършеше пръсти.

— Не ти ли харесва?

— Харесва ми, ако храната е добра. Но нямам много свободно време. Заета съм във фурната. Сама си набавям продуктите през лятото обикалям пазарите за плодове. Пък и създаването на нови рецепти отнема цели часове. А ти, Робърт? Често ли се храниш навън? Какво ще кажеш за лондонските ресторанти?

— Скъпи са — рече той с обичайната усмивка. — Твърде скъпи.

Точно такова начало й трябваше.

— Чувала съм, че много неща в Лондон изглеждат скъпи за американците — каза тя. — Ти с какво се занимаваш?

— В момента правя филм за „Титан Студиос“. Бюджетът не е голям, но заплащането е прилично.

— Интересно! А ти какъв си в този филм? Той се усмихна криво.

— Всъщност аз съм един от актьорите.

— Актьор! — Мислите й запрепускаха. Чудесно! Ето защо винаги бе успявал да разсмее Лора и Пам със своите нестандартни предложения. Дори днес, въпреки че мисълта й бе другаде, тя забеляза майсторското му преобразяване от обикновения Робърт Бакстър в лукавия злодей от някоя мелодрама. Едва ли можеше да има по-ярко знамение на съдбата! До петък тя трябваше да намери американец, финансист, милионер, а насреща й седеше един от малцината мъже в Англия, които биха могли убедително да изиграят подобна роля.

Гласът на Робърт прекъсна унеса й.

— Всички актьори ли те карат да онемяваш, или причината е в мен самия?

Тя премигна и осъзна, че се е втренчила в него с отворена уста. Бързо стисна устни и преглътна с усилие.

— О, не, просто се изненадах. — Беше си самата истина. — Не бях срещала актьори досега. Това първият ти филм ли е?

— Не съвсем.

Внезапно я осени ужасяваща мисъл.

— О, Господи! Да не си някоя световноизвестна филмова звезда? Извинявай. Не ходя много често на кино.

Той сякаш се засегна.

— Така ли? Не си ли чувала за Силвестър Сталоун? Мислех, че всички познават Силвестър Сталоун.

Джули пребледня.

— Да не искаш да кажеш, че си? Не, не може да бъде — смути се тя. — Със сигурност не си Силвестър Сталоун.

Дяволити пламъчета танцуваха в сините му очи.

— Не, не съм. Само попитах дали си чувала за него.

Тя направи гримаса, привидно наскърбена, а неговите устни се изкривиха в усмивка. Стори й се, че с някакво необяснимо облекчение той се пресегна и леко я докосна по ръката.

— Не се притеснявай, Джули. И заклетите киномани не ме познават. Не съм звезда. Изобщо не съм известен. Участвал съм в няколко телевизионни реклами, още докато учех, но рекламната агенция реши, че кучето се справя по-добре от мен и ме изхвърлиха. Бях съкрушен, честна дума, но успях да поизгладя смачканото си самочувствие и оцелях. Оттогава, вече петдесет години, откакто кучето Фидо ме измести, работя в една продуцентска компания, но сега за първи път бяха така любезни да ме сложат пред камерата.

— И все пак си професионален актьор!

— С какъв възторг го каза само. Да не би актьорите да имат някакво особено значение в твоя живот?

Джули се загледа в ръката на Робърт, облегната небрежно на масата. Странна тръпка премина по тялото й и тя разбра, че вече е решила. Кучето може да го е изместило навремето, но щом сега са сметнали, че е достатъчно талантлив, та да го снимат чак в Лондон, значи ще е достатъчно добър да изиграе ролята на крупен финансист пред шепа нищо неподозиращи сватбари. Трябваше й само за почивните дни. А след сватбата на Алис и Джон… След сватбата ще се обади на майка си и ще й съобщи, че с Робърт са развалили годежа. Ще й каже, че постоянната заетост и честите пътувания на Робърт Донахю са направили връзката им невъзможна. И щеше да сложи край на цялата бъркотия, в която постепенно се бе озовала.

Управителят на ресторанта се появи и им поднесе врящо то гърне с „фондю“ придружено от панерче хляб и комплект специални вилици с дълги дръжки. Сръчно отвори бутилката вино и наля малко на Робърт.

Прекъсването даде възможност на Джули да поразмисли още, ала вместо да се зарадва, тя установи, че чака с нетърпение човекът да се отдалечи.

Щом останаха сами, Робърт вдигна чаша за тост.

— Да пием за този паметен петък. И за твоето предложение. Ще ми кажеш ли защо накрая реши да приемеш поканата ми?

Джули отпи глътка от виното си, после още една. Ако стомахът й не се бунтуваше в момента, сигурно би й се усладило. Тя си пое дълбоко въздух.

— Искам да дойдеш с мен на сватбата на сестра ми идната събота. — Ето че го каза и не беше толкова трудно.

На лицето на Робърт се изписа комично разочарование.

— Господи, там, където съм роден, на това не му викат „делово предложение“. Едва ли биха го нарекли и „среща“. Да поканиш мъж на семейно тържество е почти като да му направиш предложение за женитба.

Тя се разсмя, макар да не бе и допускала, че ще намери повод за смях около сватбата на Алис и Джон.

— А къде си роден, Робърт?

— В Ню Йорк. В центъра на Манхатън. Родителите ми и повечето ми братовчеди все още са там. Само брат ми се премести на запад, в Колорадо, а по-малката ми трийсетгодишна сестричка избяга с новия си съпруг в Бостън.

— Ще ти платя, за да дойдеш с мен на сватбата — припряно изрече Джули. — Петстотин лири за петък, събота и неделя.

Робърт я изгледа продължително.

— Петстотин лири са много пари — отбеляза накрая той. — Това са почти хиляда долара. Аз бих дошъл и безплатно.

Джули потисна обзелата я за миг надежда.

— Не си чул цялата история, Робърт. Работата е там, че не искам да бъдеш самия себе си, а да изиграеш роля.

— Да изиграя роля ли? Като във филм? Тя кимна.

— Искам да се представиш за мой годеник. — Тя тутакси сведе поглед към чашата си и изпи съдържанието й до дъно. Виното й помогна само отчасти да поприкрие видимото си смущението си.

С невъзмутимо изражение Робърт отново напълни чашата й. После набоде парче хляб на една от дългите вилици, потопи го в специалитета на заведението и го подаде на Джули. Повтори процедурата за себе си и едва тогава заговори:

— Какъв е всъщност проблемът, Джули? Ти си млада, неомъжена, имаш прекрасна фигура и красиво лице. При това положение не виждам защо, за Бога, ще трябва да плащаш петстотин лири на някакъв непознат, за да дойде с теб на сватбата на сестра ти? Ако е толкова наложително да бъдеш с придружител, пък било то и годеник дори, сигурно поне пет-шест души само чакат да им се обадиш…

— Трябва ми американец — поясни тя, доволна, че не й се налага да разкрива пълната липса на подобни кандидати.

— А ти не познаваш други американци, освен мен?

— Познавам, но само жени.

— Добре, да приемем, че е така — въздъхна той. — Защо точно американец ти трябва за годеник?

— Защото един ден бях в безизходица и излъгах, а сега вече съм се оплела в лъжи.

Направи й впечатление, че той не попита веднага за лъжите.

— А защо си била в безизходица?

— Защото ми беше омръзнало да повтарям на родителите си, че не е нужно да се тревожат за мен. — Тя се намръщи. — Не, не беше съвсем така. Исках да ме оставят на мира. А не да им обяснявам непрекъснато защо предпочитам да живея в Лондон.

— Затова ги излъга. Тя кимна.

— Беше по това време миналата година. Една голяма фирма ми беше предложила да купи фурната, и то доста изгодно. Родителите ми много настояваха да я продам и да се върна при тях в Чипинг Хил. А аз не знаех как да им обясня, че ги обичам, но не бих могла да живея постоянно с тях. Те не искаха и да чуят, че си имам свои планове за фурната. — Джули се втренчи в бълбукащото сирене, за да потисне спомена за обидата и негодуванието в гласа на майка си, както и колко трудно бе устояла на изкушението да се върне в Чипинг Хил и да бъде близо до Джон Фарингдън.

— С други думи, трябвало ти е оправдание да не се връщаш вкъщи и ти си измислила този свой „нов приятел“?

— Тогава ми изглеждаше просто — заоправдава се тя. — Казах им, че съм се запознала с един американец, мултимилионер и че искаме да бъдем повече време заедно.

— Защо пък американец?

— Реших, че трябва да е чужденец. Ако бях казала англичанин, щяха да започнат да ме разпитват в коя компания работи или къде е учил, или къде живее. А Америка е достатъчно далеч.

— А защо милионер?

Джули почувства как се изчервява.

— Така и така бях излъгала, защо да не доукрася нещата докрай. Не мислех да поддържам дълго с тази история, но Робърт Донахю се оказа много полезен.

— Робърт Донахю ли? Така ли се казва твоят американец?

— Удивително съвпадение, нали? И двамата се казвате Робърт.

— Удивително. Някои биха казали „невероятно“. — Джули бе твърде увлечена в разказа си, за да отдаде някакво значение на хладния му саркастичен тон.

— Подробностите около Робърт постепенно се трупаха — продължи тя. — Винаги, когато ми трябваше извинение да не си отида у дома, „Робърт“ беше идеалното алиби. Майка ми спря да ме разпитва кога най-сетне ще си намеря достоен човек да си уредя живота. Баща ми престана да се тревожи как си плащам сметките за новите пещи във фурната. Беше чудесно. Така постепенно несъществуващата ми връзка с Робърт Донахю се превърна в страхотна любовна история.

— Защо не се отърва от нея навреме? Преди да ти се наложи да показваш своя Робърт Донахю?

Защото жената на Джон пак го напусна и аз разбрах, че той е влюбен в сестра ми.

— Прав си — рече тя, без да среща погледа му. — Отдавна трябваше да приключа с лъжите. Но докато се опомня, беше станало късно. Родителите ми от три месеца чакат да се запознаят с този възхитителен финансов магнат. Сега са започнали да мислят, че го държа настрана, защото се срамувам от тях. Майка ми ще се обиди, ако не се появя на сватбата в компанията на своя американски милионер.

Робърт помълча, докато си приготви и изяде още едно парче хляб, натопено в специалитета.

— Кажи на родителите си, че сте развалили годежа.

— Не! — Отказът й прозвуча твърде разпалено. — Не — повтори тя, опитвайки се да бъде по-спокойна. — Трябва ми годеник за тези три дни, Робърт. И ще си намеря.

Той долови напрежението й.

— Защо не ми кажеш цялата истина? — попита тихо. — Усещам, че има и друга причина, не са само родителите ти.

Беше по-проницателен от необходимото, но щом щеше да й помага, Джули му дължеше поне частичка от истината.

— Трябва ми годеник за прикритие — призна накрая тя. — Обичам един човек, за когото не мога да се омъжа.

— А той ще бъде на сватбата?

— Да.

— Защо не можеш да се омъжиш за него? Женен ли е?

— Не съвсем.

— Отговорът е или да, или не, Джули. Ако ти обещава да се разведе, помисли реално. Няма да го направи.

Джули усети как от унижение стомахът й се свива на топка.

— Не е женен — отговори с равен глас тя. — Не е това, за което си мислиш, Робърт, но да говорим по същество. Обещавам ти, че никой няма да страда, ако дойдеш с мен на сватбата на сестра ми. Напротив, за много хора така ще бъде по-добре. Приеми го като чисто професионален ангажимент, само камерата ще липсва. И двамата ще спечелим. Ти ще получиш петстотин лири и ще можеш да обиколиш любимите си ресторанти или да отскочиш до Париж някой ден. А аз…

— Какво ще спечелиш ти, Джули?

— Повече кураж — тихо отвърна тя. Кураж, за да мога да гледам спокойно как Джон Фарингдън става съпруг на сестра ми.

— Кажи ми как си го представяш — облегна се назад Робърт.

— Нима си съгласен? — Джули не удържа пискливите нотки на внезапна радост в гласа си.

— Поне засега. Утре може да реша, че съм се побъркал…

— Може пък да ти хареса — прекъсна го припряно тя. — Ще имаш възможност да видиш типична английска сватба, а и природата там е много красива.

— Къде живеят родителите ти?

— В Чипинг Хил, едно село на сто и шейсет километра от Лондон и на двайсет и пет от Бат. Има около хиляда жители, една църква и две кръчми. „Новата“ е построена в началото на осемнадесети век, а „старата“ е от времето на Чарлз Втори. И все още сервират бирата топла както някога.

— С това ли мислиш да ме примамиш? — Робърт сбърчи нос. — Да приемем, че не съм се вразумил в близките няколко дни, тогава трябва да ми разкажеш повече за семейството си и за Робърт Донахю. Да започнем със сестра ти. За кого ще се омъжи?

— Сестра ми се казва Алис. На двайсет и три години е, с година и половина по-малка от мен. Хубава е. С руса коса.

— Като твоята?

— Не, малко по-тъмна и къдрава. Бъдещият й съпруг е Джон Фарингдън, разведен отскоро, с малка дъщеря. — Хладното безразличие, с което произнесе името на Джон, бе достойно за възхищение. Е, от край време успяваше да говори уж спокойно, докато сърцето й се късаше. — Джон пристигна в селото преди четири години като младши съдружник в частната практика на баща ми…

— Баща ти лекар ли е?

— Да. Майка ми е медицинска сестра, а Алис е акушерка.

— Нямаш ли братя?

— Не.

— Как така си се отървала от медицинското поприще при тези здрави традиции в семейството?

Въпросът бе съвсем непреднамерен. Робърт дори не подозираше колко точно е подбрал думите си.

— Трудно — отговори Джули с правдоподобна лекота. — Родителите ми бяха много разочаровани, когато постъпих в Школата за обществено хранене в Брюксел, а не в медицинското училище в Бристол.

— Но сега нещата стоят другояче, предполагам. Сигурно се гордеят с твоите забележителни постижения във фурната.

Тя се усмихна. Умееше да се усмихва — така, както умееше да говори с безразличие, когато се наложи.

— Мисля, че те още не могат да проумеят защо си губя времето като правя хляб, вместо да спасявам живота на хората. Но все пак са доволни, че съм си избрала доходна професия.

— С други думи, родителите ти нямат представа кой е основният ти стимул в живота и ти се чувстваш виновна заради тяхната некомпетентност.

Не, тя нямаше да му позволи да надникне в душата й, да разкрие чувствата й и да развали образа, който бе градила с такива усилия цели три години. Затова просто продължи да му се усмихва.

— Предполага се, че родителите трябва да обичат децата си, Робърт, а не да ги разбират. И в това отношение моите се справят отлично.

Изражението му бе много по-критично, отколкото й се искаше, но за щастие той пръв смени темата.

— Разкажи ми за Робърт Донахю. Как е станал милионер? Да не би да е гълтал фалирали компании за закуска или е натрупал богатството си от компютърни чипове? Или пък е продавал автомобилни двигатели на японците?

— Не знам — призна тя. — Честно казано, Робърт, родителите ми едва се справят с личните си сметки в банката, какво остава да са наясно с тънкостите на крупните финансови операции. Никога не са ме питали как е забогатял Робърт Донахю. Каквото и да им кажеш, ще ти повярват.

— Изненадан съм, че не са проявили по-голямо любопитство.

— Като се запознаеш с тях, ще разбереш. Баща ми е всецяло отдаден на своите пациенти, а майка ми се е посветила на дома и семейството. За тях думата „финанси“ е просто термин. Можеш да си измислиш каквото поискаш, няма да те разпитват.

— Тогава може би съм получил наследство.

— Не. Прекалено лесно е. Би им прозвучало по-добре, ако си се трудил с пот на челото.

— Крупните финансисти не се потят. Първата им работа е да си купят климатични инсталации.

Джули преглътна смеха си.

— Моля те, Робърт, да говорим сериозно.

Той се позамисли.

— Какво ще кажеш за филмовата индустрия? Знам някои неща за финансирането в киното и ще мога да говоря за това без опасност да се изложа.

— Чудесно! — Ала почти веднага ентусиазмът й угасна. — Но нали милионерите в тази област са все прочути актьори или режисьори? Дори моите родители ще се усъмнят, след като никой не е чувал за човек на име Робърт Донахю.

Той я изгледа учудено, после се разсмя с явно задоволство.

— В света на киното има толкова задкулисни джуджета и магьосници, колкото и във всяка друга индустрия, големите богаташи в Холивуд са хора, които пръскат цели състояния, за да не се появят във вестниците или по телевизията. Продуцентите взимат милиони от един-единствен по-крупен документ. От друга страна, пари винаги могат да се спечелят и от по-скромните продукции за видео пазара.

Според думите му излизаше, че печалбите във филмовата индустрия са проста работа като изрязването на бисквити от тесто. А Джули със своя тригодишен стаж знаеше, че и малката печалба не идва толкова лесно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Но Робърт беше актьор и като всички актьори, за които бе чела, приемаше професията си твърде присърце, та затова едва ли познаваше клопките и сривовете в света на бизнеса.

— Не опростявай нещата, не е толкова лесно да се правят пари — предупреди го тя. — Убедена съм, че истинските магнати гледат по-сериозно на работата си.

— Не си ли чувала, че трудно се печели само първия милион? — Робърт я изгледа невинно. — След като с ходене по мъките изпросих средствата за първия си филм на ужасите, други трудности не съм имал.

— За кой филм говориш? — попита Джули и веднага се разсмя на собствената си недосетливост. — Добър актьор си, Робърт. За малко да ме подведеш.

— Благодаря за комплимента. Ще го кажа на режисьора си. Вчера имах чувството, че е готов да доведе Фидо и да му даде моята роля.

— А тя е…

Той замълча за миг, после се подсмихна.

— Нощта на невероятните съвпадения! Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че ролята ми е на финансист? Измамник, разбира се.

Джули не се разсмя. Студени тръпки полазиха по гърба й. Съдбата не само й поднасяше няколко странни съвпадения, а и несъмнено се опитваше да я оплете в тях. Смесването на измислицата с реалността ставаше тревожно. Робърт за сетен път със смущаваща бързина долови промяната в настроението й.

— Колебаеш ли се? — попита тихо той.

— Като че ли да — призна тя.

— „На лъжата краката са къси.“ Дядо ми го е казвал, а той е най-лукавият човек на света. Защо не се откажеш от лъжите? Приеми датата на сватбата за начало да казваш само истината.

Добър съвет. Само дето тя нямаше кураж. Дори да намереше сили да застане пред родителите си, как щеше да измине целия път до дома и четирийсет и осем часа да се преструва, че й е весело, когато Джон се женеше за сестра й. Трябваше й нещо важно, което да ангажира мисълта й. Шепа лъжи, заради които да не мисли как Джон хваща ръката на Алис и повтаря клетвата за вечна вярност и любов. Силно рамо, на което да се облегне, докато излиза от църквата след младоженците. Една преграда от плът между самата нея и най-съкровените й чувства. Освен това, рече си мрачно Джули, искаш го заради проклетата си гордост. Трябва ти годеник, за да затвориш устите на хората. Ами Алис? Не искаш по-малката ти сестричка да се досети за тъжното ти самотно съществувание, когато те попита какво правиш в големия град.

Джули отпи последна глътка от чашата си.

— Искам да дойдеш с мен — каза тя. — Ако петстотин лири не са достатъчни, ще ти дам шестстотин.

Отговорът му дойде неочаквано бързо.

— Добре — рече той невъзмутимо. — Искам триста предплата и триста, след като изпълня задачата. В брой. За предпочитане в банкноти от по петдесет лири.

Внезапното му съгласие, както и хладната пресметливост на условията му я изненадаха. Позасегната, тя се опита да му отговори със същия тон:

— Ще имаш парите в петък. Откъде да те взема? Какъв е адресът?

— Ти ми кажи адреса и аз ще мина да те взема.

— Мисля да пътуваме с влака. Както правя винаги. Ще те взема с такси от квартирата ти и оттам ще отидем на гарата.

— Нима мултимилионерите пътуват с влак?

— Разбира се, че пътуват с влак, когато са дошли за кратко в Лондон — отвърна уверено тя. — Робърт, аз не мога да си позволя нищо друго.

Той направи разочарована гримаса.

— Жалко! Мислех, че най-после ще имам шанс да се возя в ролс-ройс с личен шофьор.

— Съжалявам, ще се возиш на най-обикновен пътнически влак. По въпроса за облеклото ти.

— Няма проблеми. Ще взема някой костюм от реквизита.

— Чудесно — каза тя с нескрито облекчение.

— Да не мислиш, че имам само фланелки и шорти? Не се тревожи, Джули, разполагам с всичко необходимо за ролята.

— Но дали ще можеш да я изиграеш? — Думите й се изплъзнаха, преди да успее да ги спре.

Робърт се извърна към нея. Закачливият му поглед помръкна, сменен от някакво ново, по-властно чувство. Той нежно хвана ръката й. Очите му я хипнотизираха с непреодолимия си вътрешен огън и не й позволяваха да отмести поглед. Тя съзнаваше, че той просто играе, ала усети как стомахът й болезнено се сви и ръката й трепна в дланта на мъжа.

— Ти си най-красивата жена, която познавам — сподавено промълви Робърт. Поднесе ръката й към устните си и подари по една ефирна целувка на всеки пръст. — Кога ли ще ми позволиш да те прегърна, за да ти покажа какво е любовта?

Вълнението й се усили, огън плъзна по вените й, костите й сякаш се стопиха. Сигурно затова не можеше да помръдне. Странно, ръцете й бяха ледени, въпреки че цялата гореше. А върховете на пръстите й пулсираха ритмично там, където устните на Робърт ги бяха докоснали.

Той бавно вдигна глава и внимателно постави ръката й обратно на масата.

— Добре ли го изиграх? — попита с известно безпокойство, като се облегна назад. — Никога не съм бил особено убедителен в любовните сцени.

Джули затвори очи и на няколко пъти пое дълбоко въздух.

— Казах ти… — Гласът й прозвуча необичайно. Тя замълча, изкашля се и започна отново: — Няма нужда от любовни сцени, Робърт. Родителите ми ще искат да видят един солиден мъж с перспективи за добър съпруг. А не пламенен любовник.

Той заговори съвсем сериозно:

— Знаеш ли, Джули, и ти, и родителите ти имате твърде погрешни схващания. Ако един мъж не обича пламенно жена си, той няма да бъде добър съпруг, независимо от милионите му. И ако ти не го разбереш навреме, няма да ти е ни как лесно.