Джасмин Кресуел
Любов назаем (1)

Първа глава

Джули стисна слушалката толкова силно, че пръстите я заболяха, ала като по чудо успя да запази самообладание.

— Чудесна новина, мамо! — възкликна тя с престорено въодушевление. Не й беше лесно. И за да не се издаде, побърза да продължи: — Не очаквах, че Джон ще реши да се ожени отново толкова скоро и то за по-малката ми сестра Алис! Кога е сват…

Думата заседна на гърлото й. — Определили ли са датата?

— Идната събота. — Дори леките смущения по междуградската телефонна линия Чипинг Хил — Челси не можеха да помрачат възторга на госпожа Маршал. — Няма защо да отлагат. След всичко, което преживя, Вики се нуждае от нова майка, а Алис иска да се премести при Джон, без да дава излишни поводи за клюки. Затова решихме, че колкото по-скоро, толкова по-добре. — Тя доволно се разсмя. — Сега лекарската практика на баща ти ще стане действително семеен бизнес.

А аз ще бъда единствената отцепница. Джули отпъди неканената мисъл. На двайсет и четири години беше крайно време да престане да се самоупреква, че не е наследила лечителските дарби на родителите си.

— Значи Алис ще продължи да работи като медицинска сестра? — тактично попита тя.

— Засега да, но и двамата с Джон мислят за бебе. Вики ще се зарадва на братче или сестричка, а ти знаеш, че Алис много обича децата. Сигурно ще имат голямо семейство.

Остра болка отново прониза Джули.

— Алис е много търпелива. Ще бъде чудесна майка. — Все пак успяваше да изрече нужните фрази, въпреки усещането, че сякаш стоманени клещи притискат дробовете й. Беше мислила, че е превъзмогнала незрялото си увлечение по Джон Фарингдън. Уви, явно не бе успяла да го изтръгне от сърцето си.

Джули си пое дълбоко въздух, опитвайки се да посрещне смело факта, че сестра й съвсем скоро щеше да се омъжи за единствения мъж, когото тя някога бе обичала. Идната събота Алис щеше да стане госпожа Джон Фарингдън.

— Само след осем дни! — неволно прошепна Джули.

— Е, няма да е голяма сватба. — За първи път госпожа Маршал като че се оправдаваше. — Не можем да искаме традиционната църковна церемония, разбира се, заради развода на Джон. Макар че никой не би го упрекнал за официалното разтрогване на брака му, след като е по вина на жена му, която…

— Но нали свещеникът е съгласен да ги благослови? — бързо попита Джули. Нямаше желание да обсъжда провиненията на бившата съпруга на Джон. Те й напомняха за собствената й гузна съвест.

— Да, слава Богу. Затова решихме церемонията в църквата да бъде кратка, а после да се почерпим с шампанско. Според баща ти, при дадените обстоятелства показността е излишна.

Тъй като процедурата по развода на Джон бе приключила едва преди три седмици, някои навярно биха сметнали и скромната сватба за скандална, но Джули си замълча. Често й се случваше да премълчава, когато беше сред семейството си. Родителите и сестра й бяха мълчаливи, кротки хора. Жалко, че толкова рядко намираше общ език с тях.

Ала моментът не бе подходящ за изглаждане на отношенията, обтегнати от години. Сега трябваше да се постарае родителите й и сестра й да не разберат за истинските й чувства към Джон. И причината за нейното прибързано напускане на родния дом преди три години.

— Ще пътувам с влака, както обикновено, и в петък по обяд ще си бъда вкъщи — рече тя. — Ще донеса една от моите малинови торти.

— Чудесно. Баща ти много ги обича. Разчитаме на теб и за сватбената торта, естествено. Преценихме, че четири етажа ще са достатъчни, макар че пет биха изглеждали по-внушително.

— Мамо, с торта на четири етажа ще можеш да нахраниш сто и петдесет души!

— Е, скъпа, никога не е зле да си подготвен, нали? Думите прозвучаха доста уклончиво.

— Мамо, я ми кажи колко души смятате да поканите на тази тиха скромна сватба?

— Не е необходимо да бъдеш толкова арогантна, Джули. Повтаряла съм ти десетки пъти, че възпитаните дами не се изразяват така. Правя всичко възможно, но Джон има куп роднини. Трима братя и седем лели, и чичовци, без да се броят братовчедите, братовчедките и племенниците. И като прибавим приятелките на Алис от медицинското училище, колегите на баща ти от болницата и моите познати от църквата.

— Мамо, защо не ми отговориш направо? Колко души ще дойдат?

— Малко повече от сто — изрече набързо госпожа Маршал. — Четири етажа ще са напълно достатъчни, мила моя, а за останалото не се тревожи. За храната и обслужването съм ангажирала хора от един от тукашните ресторанти. Ще монтират голяма шатра навън и ще има къде да се скрием, ако завали.

Приготовленията изглеждаха в доста напреднал стадий за сватба, уговорена едва вчера. Джули се облегна на стената в малката си канцеларийка, като от време на време подхвърляше по някоя дума, за да покаже на майка си, че следи ентусиазирания й разказ за сатенената рокля на Алис, за гладиолите, които щели да красят олтара, и за светлосиния муселин, купен за роклята на петгодишната Вики.

Познатият аромат на току-що изпечен хляб погъделичка обонянието й, а потракването на тавите за печене се сля с неравномерния звън на касовия апарат. Джули погледна часовника си. Четири часът. Късният следобед бе най-натовареното време в магазина, което означаваше — слава Богу! — че има основателна причина да прекъсне разговора.

Не можеше безкрайно дълго да се преструва, че е очарована от новината. Приз си, смъмри се тя, надяваше се Джон да дойде да те види още от мига, в който чу за развода му. Джули стисна зъби и се овладя за пореден път.

— Мамо, не се съмнявам, че Вики ще изглежда като принцеса от приказките. Но сега трябва да тръгвам. Пет-шест души са се наредили на опашка, а една от помощничките ми е болна. Трябва да отида да помогна.

— Честно казано, Джули, прекаляваш с тази твоя фурна! Изобщо не си чула какво ти говоря. Попитах те дали ще доведеш Робърт Донахю на сватбата. Нали ти е годеник, за Бога! Заедно сте вече цяла година и ние с баща ти смятаме, че е крайно време да се запознаем с него. Алис гори от не търпение да го види. Джон също.

Робърт Донахю. Те искаха да се запознаят с Робърт! Ако сърцето й не биеше вече двойно по-бързо от нормалното, при споменаването на името Робърт сигурно щеше да получи сърцебиене. Тя потисна ненадейния пристъп на истеричен смях.

— О, не мисля, че ще успее да отмени ангажиментите си така набързо — изрече припряно Джули, ала дори на самата нея познатото извинение й се стори неприемливо. — Нали знаете какви са американските магнати.

— Не, не знаем — прекъсна я майка й с необичайна горчивина в гласа. — Надявахме се да разберем, но всеки път, когато предложим да се запознаем с Робърт, ти измисляш някакво оправдание.

— Той е много зает.

— Ха! Това ми е известно! Беше в Ню Йорк на петдесет годишнината на баща ти. Летеше за Австралия по Коледа и те заведе в Париж на Великден. А миналия месец, когато всички дойдохме в Лондон, той беше с някакъв министър и през двата почивни дни. Да ти кажа право, Джули, много се зарадвахме, че най-сетне и ти си намери някого, и то такъв забележителен човек, но сега вече започваме да мислим, че се срамуваш от нас. Не идваш у дома. Сякаш откакто се запозна с Робърт, ние вече не те интересуваме.

— Мамо! Не е вярно!

Госпожа Маршал не обърна внимание на забележката й.

Очевидно ядът и болката й се бяха трупали с месеци и сега тя просто не можеше да ги удържи.

— Вярно, баща ти не е милионер, но е добър човек и прекрасен лекар. Надявам се, твоят пребогат и високопоставен магнат да притежава поне половината от неговите качества. Ако е така, ще дойде идната седмица на сватбата на сестра ти и ще намери начин да промени програмата си. Та Алис ти е единствена сестра, а Джон е твой стар скъп приятел, освен че е съдружник на баща ти. В края на краищата, хората не вдигат сватби всеки месец. — Гласът на госпожа Маршал потрепери от напиращите сълзи. — А ти няма от какво да се срамуваш, Джули. Нищо няма да липсва на празненството, не сме чак толкова бедни.

— Мамо, разбрали сте ме съвсем погрешно! — успя най-сетне да се намеси Джули, ужасена от погрешно изтълкуваната постоянна заетост на Робърт Донахю. При други обстоятелства заблудата на близките й би била едва ли не смехотворна. — Робърт иска да се запознае с вас. Толкова пъти ми е казвал, че ще му бъде много приятно. И аз бих се радвала да се съберем всички заедно. Но програмата му е твърде натоварена. Пък и моята работа във фурната. Просто досега не сме имали възможност.

— Тогава постарай се да намерите възможност за сватбата на сестра ти. — Гласът на госпожа Маршал бе все така рязък. — Алис ще ти се обади днес след работа, а ние с ба ща ти ще те очакваме идния петък. Заедно с тортата и Робърт.

— Да, мамо. Робърт ще направи всичко възможно, но не съм сигурна, не мога да ти обещая.

— Предай му да не ни излиза с номера, че внезапно се е разболял от грип. Няма да мине.

Бръмченето по линията й подсказа, че разговорът е приключил. Без да знае да плаче ли, или да се смее, Джули остана като парализирана на бюрото си. Понякога й се струваше, че целият й живот минава така: като не знаеше какво да предприеме, просто не предприемаше нищо.

Тя въздъхна и вдигна ръка да провери дали непокорните й руси кичури не са се измъкнали от кока. Всичко си беше на мястото. Самата тя външно изглеждаше все още цяла, ала душевно се чувстваше разбита. Остави слушалката, изправи се и излезе от канцеларията. Беше се научила, когато е разстроена, да намира утеха в работата си. Печенето на хляб винаги й действаше успокоително.

Дори в този кризисен момент изпита гордост и задоволство, щом се озова в предната част на магазина и огледа помещението. Както обикновено, там цареше приятно оживление. Едни чакаха, за да си купят от сочните сладкиши с пресни плодове, други — за малките хрупкави хлебчета, с които фурната се бе прославила из целия квартал. Пам се сбогува с поредния клиент и с усмивка на облекчение посрещна Джули.

— Ох, слава Богу, че дойде! Имам чувството, че в петък следобед всички жители на Челси минават оттук.

— Ако знаеше още колко пари дължим за онези модерни пещи отзад, щеше да се молиш винаги да е така! Както и да е, аз ще поема касата, а вие с Лора обслужвайте клиентите.

В следващия половин час Джули нямаше време да мисли за друго, но към шест часа опашката неочаквано оредя.

— Тъкмо навреме — подхвърли Пам. — Почти всичко свърши. Има ли от питките с малинов крем при теб, Лора? Умирам от глад.

Другата помощничка огледа полупразните рафтове.

— Тази е последната.

— И е вече продадена! — намеси се весел глас с американски акцент. — Съжалявам, уважаеми дами, но само мисълта за питка с малинов крем ме крепи почти цели пет километра.

— О, здравейте, господин Бакстър! — Макар омъжена и майка на две деца, Пам се изчерви като ученичка, щом срещна погледа на новодошлия. Висок, тъмнокос, с внушително телосложение, той бе в състояние да покори всяко женско сърце.

— Чудехме се дали ще дойдете днес — продължи Пам. — Пак ли спортувате? Ще изтъркате паважа. Лора престана да се преструва, че пренарежда хлебчетата и се взря с безочливо възхищение в потната фланелка, прилепваща изкусително към гърдите на господин Бакстър.

— Горещо е за бягане днес — рече тя.

— Да — усмихна се печално той. — Но като нямам воля да спра да идвам тук за вашите крем пити, ще ми се наложи да увелича разстоянието с още някой и друг километър. Не мога вечно да се преструвам, че панталоните ми са се свили от химическото чистене!

Пам се разсмя, докато му подаваше питката.

— Не ви личи да сте напълнял, господин Бакстър. Целият сте само мускули.

Той глътна несъществуващия си корем и изпъчи гърди с престорено самодоволство, намигайки на двете помощнички.

— Вие отново ми вдъхнахте надежда — изрече с висок шепот той. — Ще отида при ледената царица на касата и ще я поканя да излезе с мен. Сънувах я тази нощ и тя ми се усмихна. Какво ще кажете? Дали това не е знамение? Дали пък на двайсетия път няма да ми излезе късметът?

— Кой знае? Който рискува, той печели — отвърна му Лора със сподавен смях. Фурната им бе крайният пункт на маршрута, който господин Бакстър пробягваше три-четири пъти в седмицата вече близо два месеца. От няколко седмици той упорито канеше Джули на срещи. А тя упорито отхвърляше поканите му, така както отхвърляше почти всички мъжки предложения. След емоциите около Джон Фарингдън бе решила, че животът е много по-спокоен без мъже.

Първоначалното предложение на господин Бакстър да отидат заедно на театър навярно бе направено съвсем искрено, но след нейния първи отказ поканите му от ден на ден ставаха все по-невероятни. А Джули, напълно в духа на играта, измисляше все по-невероятни причини да му отказва. Напоследък дори се улавяше, че чака появяването му и тяхната кратка размяна на остроумия. Липсваха й няколкото минути взаимни закачки в дните, когато той не бягаше.

Днес обаче не й беше до шеги. Не знаеше за какво да се тревожи по-напред — за предстоящата сватба на Джон Фарингдън със сестра й или за факта, че майка й държеше Робърт Донахю да присъства на церемонията. Защо ли му беше измислила точно това име? И защо, за Бога, беше решила, че „годеникът“ й трябва да бъде американец? Винаги можеше да обяви, че са развалили годежа, но пък новината щеше да помрачи радостта на майка й от сватбата на Алис.

Погълната от своята дилема, Джули разсеяно наблюдаваше господин Бакстър, който, след като порови из джоба на спортния си екип, с триумфален замах измъкна банкнота от една лира. Помощничките й имаха право, неволно й мина през ум, той беше изключително чаровен… и на вид влиятелен мъж. Стомахът й се сви за миг от странно вълнение, преди тя да го потисне с досада. За Бога, имаше си предостатъчно грижи днес, та да мисли и за господин Бакстър, и неговото влияние върху хората.

Засуквайки въображаем мустак, господин Бакстър й подаде банкнотата. И току пред очите й се преобрази в карикатурно подобие на порочния водевилен прелъстител, който някога се е появявал на сцената.

— Госпожице Джули, уважаема, бих бил крайно поласкан, ако се съгласите да отскочите с мен до Казабланка в някой от близките дни. Мога да уредя личният ми самолет да излети в удобно за вас време. Шампанското и хайверът са вече в хладилника, а вие може да бъдете абсолютно спокойна за своята чест. — Закривайки устата си с ръка, той се поизвърна към вярната си публика Пам и Лора: — Горката невинна душа дори не подозира, че възнамерявам да я напия и прелъстя веднага щом се издигнем във въздуха.

Двете помощнички се подсмихнаха. Макар многократно да бяха убеждавали Джули, че греши, като отказва на такъв мъж, те вече се бяха примирили с непреклонността й и просто се наслаждаваха на остроумните й отговори. Затова сега обърнаха глави към нея в очакване на нейния пореден отказ.

Джули устоя на погледите им, въпреки че едва ги забелязваше. Всъщност почти не беше чула поканата на господин Бакстър заради внезапното бучене в ушите си. Нямаше никакво готово извинение. В главата й се въртяха куп противоречиви мисли, ала никоя от тях не изглеждаше разумна, най-малко пък натрапчивата идея, че господин Бакстър е американец. В собствения й магазин, под носа й, стоеше мъж и я канеше на среща. При това американец! Джули усети как се втренчва в него с широко отворени очи, поглъщайки за първи път всеки детайл от външността му: висок поне метър и осемдесет, с тяло като на Арнолд Шварценегер, много тъмна коса и загоряла от слънцето кожа, но сини очи — отбеляза тя с трепет — и равни бели зъби. Имаше и приятна усмивка — едновременно дружелюбна и сексапилна, както често се изразяваха Пам и Лора. Помощничките й го смятаха за „-вълнуващия подарък от Бога за жените по света“. Дали щеше да направи същото добро впечатление и на майка й?

Джули побърза да отпъди безумната мисъл. Господин Бакстър бе приветлив и дружелюбен, ала едва ли щеше да се съгласи да й помогне. Пък и кой знае с какво се занимаваше? Кой знае дали беше в състояние да води обикновен разговор, какво остава за обсъждане на международни финанси? А за мнимия Робърт Донахю това бе нещо твърде съществено. Как изобщо можа да си го помисли! Само защото бе усетила спотаена властност зад свободните маниери на господин Бакстър, не можеше да очаква, че той ще успее да изиграе ролята на крупен финансист милионер. Дори да имаше желание да го стори.

Джули го гледаше, загубила дар слово от страх да не би, като си отвори устата, да издаде някоя от налудничавите си идеи.

Не беше необходима особена наблюдателност от страна на господин Бакстър, за да забележи, че реакцията й не следва обичайния развой на нещата. Той я изгледа изпитателно за не повече от миг, но на Джули й се стори, че вижда много повече от душевните й терзания, отколкото би й се искало.

Осъзнавайки присъствието на любопитната им публика, тя с облекчение посрещна поредната му реплика в образа на водевилен прелъстител. Сложил ръка на гърдите си, той рече:

— Не ме дръжте в неизвестност, госпожице Джули. Вашето неочаквано колебание ме обнадеждава. Нима. Възможно ли е да съм разтопил най-сетне леденото ви сърце?

Ледено ли? В момента сърцето й приличаше по-скоро на изригнал вулкан. Бих могла да платя на този човек, мислеше трескаво тя. Да сключим сделка. Петстотин лири за двата почивни дни. Поемайки дълбоко дъх, Джули отвори уста, ала тутакси я затвори. Господи, какво безумие! Обаждането на майка й я беше разстроило.

Господин Бакстър доближи до касовия апарат.

— Самолетът ми е много комфортен — мило подметна той. — А и съм чувал толкова хубави неща за Казабланка. Но ако сте твърде заета, можем да вечеряме заедно тук, в Лондон.

Джули най-после успя да проговори.

— Името ви е Робърт, нали? — попита тя и почувства как бузите й пламват. За Бога, точно това не трябваше да казва!

Господин Бакстър не се учуди на странния й въпрос.

— Да — рече той. — Това хубаво ли е, или лошо?

— Ами… Не знам. Може би… е хубаво.

С периферното си зрение тя забеляза как Пам и Лора се спогледаха стъписани. Естествено. Откъде да знаят, че спешно й трябва някой „Робърт“ за следващата седмица.

Здравият й разум се върна, преди съвсем да е затънала в блатото, зейнало пред нозете й. Трябваше й Робърт Донахю, а не кой да е Робърт. Напрежението несъмнено замъгляваше разсъдъка й. По-добре да отпрати господин Бакстър, преди да е направила нещо, за което да съжалява цял живот.

— Благодаря за поканата — каза тя, без да среща изпитателния му поглед, — но тези дни наистина съм заета. — И на фона на въздишките на помощничките си събра няколко монети и му ги подаде. — Заповядайте, господин Бакстър. Надявам се да ви видим пак идната седмица. Сега разработвам нова рецепта за торта с къпини и бита сметана.

— Звучи изкусително. Май още от утре ще трябва да увелича километрите. — Той взе рестото и го пусна внимателно в джоба си. — А не искате ли да дойдете с мен и да обсъдим на чашка нашето евентуално пътуване до Мароко по-следващата седмица? Или нещо друго, за което бихте желали да поговорим? — И с внезапно сериозен глас добави: — Казвали са ми, че съм добър слушател.

Джули се поколеба. Какво лошо имаше в това да го попита дали би искал да отиде на сватба? Той беше американец, казваше се Робърт и беше тъмнокос. Несъмнено щом самата съдба й пращаше такива явни знамения, би било глупаво да не се възползва. Джули стисна ръце в скута си, за да скрие треперенето им. Дори очите му бяха сини! Винаги старателно бе избягвала всякакви описания на Робърт Донахю, но веднъж по погрешка бе споменала пред родителите си, че той има тъмна коса и сини очи. Джули хвърли един последен таен поглед на мъжа пред себе си. Образно казано, Робърт Бакстър й падаше като на тепсия от небето.

Тя се изправи и с твърда решимост затвори чекмеджето на касовия апарат.

— Ние с Робърт отиваме да изпием по нещо — рече тя на смаяните си помощнички. — Пам, нали имаш ключове? Би ли заключила, като свършите?

Видимо шокирана, Пам бързо успя да се съвземе.

— Не се тревожи, Джули. Ще се погрижим за всичко. Приятно прекарване!

Робърт Бакстър докосна Джули по лакътя и невидима искра премина по цялото й тяло. Той се извърна и я изгледа, в дяволитото му изражение се забелязваше и следа от сериозност.

— Не съм убеден, че Джули знае как да прекарва приятно — подметна тихо той. — Но ще се опитам да я науча.

За миг настъпи тишина. После, отново с типичната усмивка на уста, Робърт сложи малиновата крем пита на плота.

— Подарък за вас, уважаеми дами. След като Джули най-сетне се съгласи да излезе с мен, вече нямам нужда от излишни калории. Да ви е сладко!

И следвана от веселите благодарности на Пам и Лора, Джули излезе от магазина.

— Поради твърде неофициалното ми облекло, нямаме богат избор — рече Робърт. — Можем да отидем в апартамента ми, който е ей там, зад ъгъла. Или в „Шез Тиби“. Не е далеч, но пък сервират хубаво вино и вълшебни ястия със сирене.

— Предпочитам „Шез Тиби“ — отвърна Джули.

Той се усмихна тъжно, щом се насочиха към ресторанта.

— Боях се, че точно това ще кажеш.

Джули се почувства гузна, макар да беше убедена, че мъж като Робърт Бакстър едва ли среща трудности при намирането на приятелки.

— Робърт, може би не трябваше да излизам с теб — за говори тя. — Истината е, че те подведох, като приех поканата ти.

— Защото си омъжена. — Унилото му заключение бе примесено с цинизъм.

— Не, разбира се, че не съм! Как можа да си го помислиш?

— Съвсем лесно, повярвай.

Джули не забеляза да е шокиран. Подобно отношение й бе добре познато. Но тя едва ли имаше право да съди хората заради техния морал. Ако нейните собствени разбирания за добро и лошо не бяха толкова нестабилни преди три години, тя нямаше да изпадне в днешното унизително, абсурдно положение. Очевидно колкото по-скоро кажеше на Робърт какво иска, толкова по-добре щеше да бъде и за двамата. Трябваше недвусмислено да му покаже, че отношенията им ще бъдат чисто делови. Набирайки смелост, тя заговори, преди съвсем да се е разколебала:

— Всъщност, Робърт, аз имам проблем и се надявах да ми помогнеш. Искам да ти направя предложение, делово предложение. Само затова се съгласих да изляза с теб.

— Делово предложение?

— Да. За миг тя долови някаква сдържаност от негова страна, известно съпротивление. После той отново я погледна с чисто любопитство и Джули реши, че се е заблудила. — Не бих отказал добро предложение — рече той. — Да чуем твоето.