Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уиспъринг Спрингс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Light in Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 85гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
romanti4ka(2011)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Светлина в сянката

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

ISBN: 454–26–0065–5

История

  1. —Добавяне

Осма глава

— Добре — подхвана Зоуи, — как намери леглото?

Итън отпи от шампанското, което Аркадия бе настояла да поръча за всички на масата, и остави чашата си. Това не бе любимото му питие, но на Зоуи, изглежда, й харесваше, а той се опитваше да се нагажда към вкусовете на клиентите си. Успокояваше го мисълта, че може да си налее чаша чисто уиски по-късно, когато се прибере в „Найтуиндс“.

Бе късно и изисканият малък ресторант на „Фаунтин Скуеър“ започваше да опустява. Бяха останали само няколко двойки и една голяма компания в далечния край на салона. Позна един от хората и реши, че вероятно става дума за делова вечеря.

Зоуи бе предложила да вечерят навън след дългия разпит в полицията. И двамата бяха изтощени и тя бе казала, че се притеснява за последиците от изпитаното напрежение.

Имаха нужда от разтоварване.

— Вечерята е за моя сметка — заяви му. — Това е най-малкото, което мога да направя след днешното премеждие.

Предложението бе прекалено добро, за да е истина, и както бе обичайно в подобни случаи, се оказа, че не е точно това, което той си бе представял. Зоуи покани и Аркадия да се присъедини към тях. Затова сега вместо интимна вечеря за двама, по време на която можеше в подробности да й разясни защо не е трябвало да излиза сама този следобед, се оказа част от малко странно трио.

Много добре осъзнаваше, че няма никакви основания да се оплаква. Ако не беше Аркадия, можеше и досега се мъчи да открие Зоуи.

Щом се сетеше как Зоуи се бе заключила зад стоманената врата на модерния килер за вино, за да се скрие от смахнатия убиец, в гърдите му отново се надигаше гняв и усещаше да го полазват ледени тръпки. Беше се разминало на косъм.

Ето че сега тримата седяха в уютно ъглово сепаре и отпиваха шампанско. „Може би така бе по-добре“, помисли си Итън. Отношенията му със Зоуи би трябвало да са изцяло делови, но всъщност той вероятно би извършил някоя глупост, ако бе останал насаме с нея тази вечер.

Проблемът бе, че макар да й бе наистина много ядосан, отчаяно искаше да я заведе в леглото си. Породеното от това напрежение го правеше раздразнителен и му бе трудно да прикрива лошото си настроение.

— Леглото — повтори той, като се опитваше да се съсредоточи върху по-неутрална тема. — Ами, да. В крайна сметка това се оказа най-голямата грешка на Мейсън. Било е лесно да увие жена си в завесите от баните и да зарови тялото й в задния двор. Но не е можел да изрови достатъчно голям трап, за да закопае огромната рамка и матрака.

— Това би могло да предизвика любопитството на някой от съседите — сухо отбеляза Зоуи.

— Не е можел и просто да го изхвърли на бунището. Има хора, които се ровят в боклука, за да търсят неща, които могат да използват, а леглото е било в доста добър вид.

— Като изключим петната, разбира се. — Аркадия бавно въртеше чашата с шампанско между пръстите си. — Знаел е, че ако матракът някога бъде открит, би могъл да бъде използван като доказателство за престъпление.

Итън кимна. На пръв поглед не можеше да се разбере какво общо има между Аркадия и Зоуи, но емоционалната връзка помежду им бе очевидна и донякъде го притесняваше.

Питаше се дали отношенията им не са сексуални. Инстинктът му подсказваше, че не са, но той не вярваше особено на инстинктите си в това отношение. Жените бяха голяма загадка. Може би се опитваше да заблуди самия себе си, защото всичко, за което можеше да мисли в момента, бе страстен и необуздан секс със Зоуи.

Престани с порочните мисли, Труакс. Ти си професионалист.

Зоуи му се усмихна. Изглеждаше по-добре, отколкото преди няколко часа, когато бе изскочила от килера, но в очите й имаше някакъв неестествен блясък. Знаеше на какво се дължи. И тя като него усещаше последиците от прилива на адреналин.

— Дейвис бе убеден, че никога няма да успееш да откриеш леглото — каза тя. — Твърдеше, че даже и да се досетиш, че може да го е оставил някъде на съхранение, няма начин да разбереш точното място. Каза, че имало стотици и дори хиляди фирми, които предлагат складови помещения под наем в този щат.

— Вероятно е така.

Итън вдигна капака на глиненото гърне в средата на масата и си взе още една от пухкавите царевични питки. Топна я в една от трите купички с различни видове доматен сос, които келнерът им бе донесъл. Бяха приключили със салатите, но основното ястие още не бе сервирано, а той бе ужасно гладен.

— Е? — подкани го Зоуи.

— Работата е там, че не се налагаше да претърсвам всички складови помещения в щата. — Отхапа от питката. — Трябваше да проверя само тези, до които може да се стигне за около половин час с кола от „Дезърт Вю“. Освен това предположих, че за да запази анонимността си, Мейсън би използвал голяма компания с многобройни помещения, а не малка фирма, където е по-вероятно някой да го запомни. Това ограничи броя на вероятните места до едно разумно число. Взех телефона и започнах да звъня.

— Почакай малко. — Зоуи вдигна ръка. — Откъде знаеш, че складът трябва да се намира в радиус от трийсет минути път с кола от „Дезърт Вю“?

— Научих часа на товарене и доставка на багажа на наетия от Мейсън камион. Знаех почти точния час, в който той е напуснал „Дезърт Вю“ с уликата. Не беше трудно да изчисля колко далеч би могъл да стигне, като се вземе предвид и времето за разтоварване на леглото и прибирането му в склада.

Той отхапа отново от натопената в сос царевична питка и забеляза, че гостите на деловата вечеря в другия край на салона се разотиват. Седналият начело на масата едър мъж с пясъчноруса коса и скъп ленен костюм с небрежен жест пое сметката на останалите петима.

„Хубаво е да имаш голям бюджет за забавляване на клиенти“, помисли си Итън. Той отново съсредоточи вниманието си към своята клиентка и приятелката й.

Зоуи го погледна с възхищение.

— Впечатлена съм. Представяш нещата толкова просто и логично. Умът на частния детектив е забележително нещо.

— Благодаря — каза Итън. — Винаги съм искал да ме харесват заради ума ми.

По дяволите. Не искаше да каже точно това. Може би трябваше да престане с шампанското. Изглежда, не му понасяше добре в комбинация с адреналиновия коктейл, който още препускаше из вените му.

Аркадия изглеждаше леко развеселена, но не каза нищо. Ако на Зоуи забележката за харесването заради ума й се бе сторила не на място, тя не го показа.

— Аз обаче все още съм малко объркана — каза сериозно. — Как разбра точно коя компания е използвал Мейсън, за да наеме камион, и как установи кога точно е напуснал „Дезърт Вю“?

Итън понечи да отговори, но спря, когато едрият мъж с елегантно сако изведнъж се изправи пред масата им.

— Труакс. — Нелсън Раднър му отправи широка усмивка. — Радвам се да те видя. Чух, че днес си свършил добра работа. Поздравления.

— Мълвата се разнася бързо — отбеляза Итън.

— Имам си източници. — Загледа се в лепенката върху брадата на бизнес конкурента си и повдигна вежди. — Изглеждаш малко поочукан.

— Поряза ме счупено стъкло. — Итън погледна към двете жени. — Зоуи Лус, Аркадия Еймис. Това е Нелсън Раднър.

Зоуи веднага направи връзката.

— „Раднър Секюрити Системс“?

Нелсън й се усмихна одобрително.

— Точно така. За мен е удоволствие. Разбрах, че е имало и някаква жена на мястото днес, когато Труакс е прострелял Мейсън. Мога ли да предположа, че е била една от вас, очарователни дами?

— Бих се радвал, ако не правиш никакви предположения — отбеляза с равен глас Итън. — Клиентката ми не би искала името й да се забърква в случая.

— Няма проблем. — Нелсън насочи вниманието си към Аркадия. — Труакс е късметлия, че може да се радва на такава възхитителна компания тази вечер. Нещо ми подсказва, че си прекарва далеч по-весело от мен.

Усмивката на Аркадия в най-добрия случай би могла да се опише като учтива, помисли си Итън. Но при всички положения бе напълно лишена от топлота. Раднър обаче май не го забеляза.

Итън леко извърна глава към малката групичка хора, които се отправяха към вратата.

— Вечеря с клиенти?

— Да. Обичайна практика. — Нелсън хвърли бърз доволен поглед към разотиващите се гости на вечерята, на която бе домакин. — Управителят и членове на ръководството на „Лас Естрелас“.

— Новият курортен комплекс извън града? — попита Зоуи.

Нелсън кимна.

— Изглежда, фирмата ми ще поеме охраната там.

— Поздравления — обади се Итън. — Добра сделка.

— Благодаря. Знаеш ли, може да ти звънна някой ден, Труакс. В „Раднър“ сме много натоварени. Може да успея да ти прехвърля някой от по-дребните случаи. Проявяваш ли интерес към съвместна работа?

— Зависи — предпазливо отговори Итън.

— Ще поддържам връзка — Нелсън, изглежда, разбра, че е прекалил с присъствието си. Кимна към дамите, като задържа погледа си малко повече върху Аркадия, после отстъпи крачка назад. — Ще ви оставя да продължите вечерята си. Пак ще се видим, Труакс.

Той се отправи към вратата на ресторанта.

— Наричам го свой конкурент — отбеляза Итън. — Но истината е, че даже не бягаме на една писта.

— Може и така да е — отвърна Зоуи развеселена. — Но ако питаш мен, той ти завижда.

— Защото вечерям с вас двете, а той — с онези от „Лас Естрелас“ ли? — кимна Итън. — Има пълно право.

Зоуи поклати глава.

— Не ти завижда, задето вечеряш с нас, а заради това, което направи днес.

— Права е — заяви и Аркадия спокойно и уверено. — Раднър може и да е шеф на най-солидната фирма в града, що се отнася до охранителния бизнес, но постът му на генерален директор на голяма корпорация едва ли му дава възможност да се прояви като смелия частен детектив, който се притичва на помощ в последната минута, както направи ти днес.

Зоуи се засмя.

— Едва ли има време за героични дела, докато е зает с рутинни проверки за миналото на служителите и подсигурява охрана на комплекси като „Дезърт Вю“ и „Лае Естрелас“.

— Имам новини за вас — намеси се Итън. — Днес едва не се отказах от героичните дела завинаги, когато разбрах, че си сама с Мейсън в онази къща. Толкова се разтревожих! Слава богу, че си съобразила да се скриеш в онзи хладилник.

— Не е хладилник. Това е килер за вино по последна дума на техниката, който има собствена охладителна система и система за контрол на влажността. — Гласът й бе равен. — Стаята е специално проектирана да издържа на физическо насилие, защото семейство Тейлър колекционират изключително скъпи стари вина.

— И още нещо — продължи Итън, след като веднъж бе подхванал темата. — Трябваше да си останеш затворена в онзи хладилник, който е последна дума на техниката, докато всичко утихне.

Тя не каза нищо. Аркадия застина.

— Не се бях замисляла — подхвана бавно тя — за размера на килера — замлъкна за миг и хвърли остър, преценяващ поглед на приятелката си. — Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Да — твърдо заяви Зоуи. — Това е просто една стая, Аркадия. Мога само да съм благодарна, че я имаше, когато се нуждаех от такова място.

Аркадия стисна устни.

— Пийни малко шампанско.

Не дочака отговор. Взе бутилката от кофичката с лед и наля отново в чашата на Зоуи.

Итън ги наблюдаваше мълчаливо. „Определено изпускам нещо тук“, помисли си той. Не му беше за пръв път, разбира се, но му се струваше, че това е нещо важно, което трябва да знае.

Зоуи го погледна.

— Май щеше да ни разкажеш как успя да научиш толкова много за движението на Мейсън в онзи ден, когато е наел камиона.

— Да — Аркадия го гледаше замислено. — Довърши разказа си. Как се добра до всички тези сведения и часове?

— Раднър не е особено щедър работодател — обясни Итън. — Той взема скъпо на ръководството на комплекса „Дезърт Вю“, за да им осигури охрана, но на своите хора не плаща много.

Зоуи отвори широко очи.

— Подкупил си някой от охраната на „Дезърт Вю“, за да ти разреши да погледнеш в дневниците им?

— Да.

— Действаш направо. Това ми харесва — заяви Аркадия.

— Гениално просто е. Защо сама не се сетих? — възхити се Зоуи.

— Вероятно защото не си професионален детектив — отвърна Итън.

— Сигурно е така — съгласи се тя. — Колко струва да подкупиш охранител от „Раднър“?

— Ще разбереш, когато ти представя сметката. Този подкуп, както и онзи, който дадох на човека в склада, за да си затвори очите, докато отварям наетото от Мейсън помещение, ще бъде включен в графа „Разни“.

 

 

Вече излезли от ресторанта, приятната пустинна нощ изобщо не успя да разсее странното настроение на Зоуи. Запита се дали не бе изпила твърде много шампанско. Аркадия бе пълнила чашата й няколко пъти. Знаеше защо приятелката й нарочно се опитва да я накара да се почувства леко замаяна — тревожеше се заради времето, което бе прекарала в килера. Малка стая със заключена врата.

Както Аркадия подозираше, преживяването бе предизвикало много неприятни спомени, които вероятно щяха да я накарат тази нощ да сънува кошмари, свързани с „Ксанаду“. Този следобед обаче нямаше много възможности за избор. Килерът бе убежището й до идването на Итън. Това бе важното.

Много жалко, че него го нямаше, за да я спаси и в „Ксанаду“. Двете с Аркадия бяха принудени сами да намерят изход от онзи кошмар.

Погледна крадешком Итън, който вървеше до нея към колата. Тъмната му коса блестеше под светлината на уличните лампи. Лицето му бе в сянка. Движеше се уверено в мрака, спокоен, но все пак следеше всичко наоколо. Имаше чувството, че това е професионален навик, който бе напълно разбираем.

Качиха се в джипа му. Аркадия го упъти как да стигнат до апартамента й. Когато пристигнаха, Итън и Зоуи я изпратиха до вратата на жилището й. Тя поспря за миг в застлания с бял килим коридор и се вгледа изпитателно в приятелката си.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама тази нощ? — попита я. — Знаеш, че можеш да преспиш тук.

— Благодаря, всичко е наред. — Това беше лъжа. Щеше да прекара тежка нощ. Но никой не можеше да й помогне да избяга от кошмарите. Трябваше сама да се справи с тях. — Не се тревожи за мен. Ако не мога да заспя, ще си запълня времето, като се опитам да измисля как да обясня на семейство Тейлър защо старинната им испанска ракла е надупчена от куршуми.

— Добре. Ще се видим утре — Аркадия погледна Итън. — Сигурно и ти имаш нужда от почивка.

— Сигурно — съгласи се той, макар да не звучеше особено загрижен.

Аркадия затвори вратата. Приятелката й чу как постави тежкото резе на мястото му. Последва приглушеният звън на верига.

Итън погледна назад към вратата, докато двамата със Зоуи се отправяха надолу по стълбите.

— Тези звуци говорят, че тя се отнася доста сериозно към въпроса за сигурността.

— И двете го правим. Една жена не би могла да е прекалено предпазлива.

— Ами да, ти донякъде го доказа днес, нали?

Отново говореше с предишния безстрастен и безизразен тон, забеляза Зоуи. Бе изпаднал в раздразнително и непредсказуемо настроение, също като нея, и тя изобщо не можеше да разбере за какво мисли. Напомни си, че бе преживял доста стресиращо премеждие този следобед.

Излязоха на улицата и отново се качиха в минивана му. Сега вътрешността му изглеждаше значително по-малка и атмосферата бе много по-интимна, отколкото преди минути, когато бяха трима.

Тя усещаше прекалено осезателно колко близо е Итън. Той не бе от онези едри и набити мъже като Нелсън Раднър, който вероятно бе играл футбол в колежа. Те сякаш винаги притискаха една жена. Въпреки това Итън някак успяваше да заеме повече от полагащото му се място. Близостта му я караше да усеща особени, непознати тръпки, каквито не помнеше да е изпитвала в присъствието на мъж дори и в предишния си живот.

Чудеше се дали не страда от някаква форма на закъснял шок. Изминаха краткото разстояние до двуетажната сграда, в която се намираше апартаментът й, и той паркира отпред. Без да каже и дума, слезе от колата и й отвори вратата. Тя се досещаше какво си мисли. Тъй като бе първокласен детектив, нямаше как да не забележи, че „Каса де Оро“[1] не отговаря съвсем точно на величественото си име. Но макар сградата съвсем да не бе от злато и апартаментите в нея да не бяха толкова скъпи, колкото в модерната жилищна сграда, където живееше Аркадия, мястото напълно отговаряше на описанието в обявата от вестника, на която се бе обадила — чисто, тихо и най-важното — на разумна цена. Тя стисна чантата си и слезе от джипа.

Бе късно, осъзна Зоуи, докато изваждаше тежкия ключодържател от чантата си, почти полунощ. Странно, че след всичко, което бяха преживели този следобед, тя едва го познаваше. И все пак ето, че сега я изпраща до дома й. Запита се какво ли би казал, ако разбере, че е първият мъж, който се приближава толкова до входната й врата, откакто се е преместила в Уиспъринг Спрингс.

Може би изобщо не би се заинтересувал от тази подробност. Само ще й връчи сметката с надлежно описани разходи и ще я попита кога ще й е удобно да мине да види стаята, за чието преустройство се бяха договорили.

— Дай да ти помогна. — Итън взе ключодържателя от ръката й и си промърмори нещо под нос, когато усети колко е тежък. Вдигна го към светлината и огледа голямата метална топка, прикрепена към халката. — Защо просто не си вземеш някой камък, ако искаш допълнителна тежест в чантата си?

— Това е старинна дръжка за врата. Открих я в едно старо жилище, което ремонтирах преди няколко месеца. Занесох я на местен майстор, който работи с метали, и го накарах да монтира халката за ключове към нея.

— Виждам, че е голяма стара дръжка. — Той завъртя ключа в бравата. — Това, което не разбирам, е защо я използваш за ключодържател. Да не би да е някакво дизайнерско послание?

Усмихна му се хладно.

— Достатъчно голяма е и мога лесно да я намирам в чантата си.

— Аха — не изглеждаше впечатлен от обяснението й. — Определено не би било хубаво, ако я изтървеш случайно върху пръстите на краката си. Ще куцаш цяла седмица.

— Внимавам много — тя влезе и го поведе по пътеката към вратата на малкото фоайе във входа на блока. Последва я, носейки месинговата топка в ръка. — Трябва ни дългият сребрист ключ.

Той отвори и й направи път. Зоуи влезе във фоайето и спря, обзета от нерешителност. Тук ли трябваше да му пожелае лека нощ или можеше да му позволи да я изпрати до вратата на апартамента? Трябваше ли да предложи чаша кафе на човека, който безспорно бе спасил живота й днес?

Поколеба се, когато си представи как я изпраща до апартамента. Нямаше какво да обмисля. Определено по-разумно бе да му пожелае лека нощ във фоайето. Тогава защо се двоуми?

Итън я гледаше замислено.

— Сигурна ли си, че си добре? Не изглеждаш много във форма.

— Благодаря. Наистина знаеш как да поласкаеш клиента си, нали?

— Приеми го като професионално мнение.

— Все още съм малко изнервена, това е всичко. Казах на Аркадия, че съм изтощена, и това отчасти е вярно. Но вътрешно съм много напрегната. Имам чувството, че изобщо няма да мога да заспя.

— Адреналинът ти дойде в повече днес — отбеляза той. — И с мен е така. Прекалено голяма доза от него наистина може да разстрои нервната ти система. Трябва малко време, докато се успокоиш.

— Знам — отвърна му автоматично, без да се замисли.

— И преди ти се е случвало, така ли?

„Това бе глупаво от моя страна“, помисли си тя. Реши, че заради събитията през деня, както и от шампанското на вечеря, защитните й реакции значително са отслабнали. По-добре да се прибере, преди да е изтърсила още нещо неразумно.

— Чувала съм за това състояние — измъкна се тя от отговора. — Но ти, изглежда, си го изпитвал лично.

— Случвало ми се е един–два пъти. Понякога върви с работата — той погледна към стълбището. — Обзалагам се, че живееш на горния етаж.

— Да.

Сега трябваше да му благодари още веднъж, задето я бе спасил, и да му пожелае лека нощ. Но думите сякаш бяха заседнали в гърлото й.

Той отново я погледна изпитателно, после здраво я стисна за лакътя.

— Най-добре да те изпратя до апартамента ти. Не мисля, че е добре да се размотаваш в сегашното си състояние.

— Наистина съм добре — притисна чантата си, сякаш е спасителна жилетка, а тя се кани да скочи в дълбоки води. — Ти пострада повече днес.

Но не се противопостави, когато я поведе нагоре по стълбите. Усещаше силата му в ръката, хванала лакътя й. Ако още малко стегнеше пръсти, нямаше да може да избяга. Но долавяше и умението му да се контролира, което, изглежда, бе важна черта от характера му. Съчетанието на сила и самодисциплина бе смущаващо чувствено.

Може би всичко бе заради странното настроение, в което се намираше тази вечер. Напомни си за хиляден път, че той изобщо не е неин тип.

На площадката на етажа й Итън поспря и огледа вратите от двете страни на коридора.

— Коя е твоята?

— Апартаментът в ъгъла.

Той я изпрати до вратата, избра необходимия ключ от тежката връзка и отвори уютното й жилище.

Тя бързо влезе в малкото антре, светна лампата и го погледна.

— Благодарих ли ти за това, което направи днес?

Той облегна рамо на рамката на вратата и скръсти ръце.

— Спомена го няколко пъти. Ако пак го направиш, сигурно ще започна отначало лекцията си на тема как не е трябвало да ходиш сама в къщата на семейство Тейлър.

Тя потрепери.

— Не ми се ще да чувам точно тази лекция отново. Но искам да знаеш, че съм ти много задължена за онова, което направи днес.

Той леко присви устни.

— Предполагам, че сега аз трябва да кажа: Това ми е работата, госпожо. Утре сутрин ще ви изпратя сметката.

Неизвестно защо, това й се стори невероятно забавно. Засмя се. После смехът се превърна в кикот. И тогава разбра, че не може да спре. Нещо не беше наред. Тя никога не се смееше така, не и по този неестествен писклив начин.

Изпадам в истерия.

Ужасена, пусна чантата на пода и притисна длан към устата си. Много притеснена, че Итън я гледа, тя пое дълбоко въздух. После отново.

За щастие истеричният кикот заглъхна. Предпазливо свали ръка от устата си. Усещаше как се изчервява от срам.

— Извинявай — смънка смутено.

— Ти също — отговори й той. — Това не беше от най-остроумните ми реплики.

— Вероятно шампанското не бе особено добра идея тази вечер — добави тя.

— Сигурен съм, че не мислехме така по-рано.

— Да, вярно.

— Може ли да ти задам личен въпрос?

— Зависи — нещо в израза му я караше да бъде предпазлива. — Какъв е въпросът?

— Ти и Аркадия. Вие двете, хм, двойка ли сте?

Отне й няколко секунди да разбере какво я пита.

После схвана смисъла на въпроса му.

— Не — отвърна му. — Приятелки сме. Много близки приятелки. Но не сме любовници. Аз не съм лесбийка, а Аркадия… е, не съм съвсем сигурна каква точно е Аркадия, ако трябва да съм напълно откровена, Аркадия си е Аркадия. Никога не сме обсъждали сексуалните й предпочитания.

— Така си мислех и аз, но исках да съм сигурен.

Не можеше да откъсне поглед от него. Времето сякаш забавяше хода си и си правеше шеги с нея. Чувстваше се като пеперуда, която се мъчи да се движи в гъст мед.

— Защо? — прошепна тя.

Итън бавно се изправи, отпусна ръце и направи крачка напред.

— Защото не исках да изглеждам като кръгъл глупак, когато те целуна — отвърна той.

Времето застина. „Това е един от онези моменти, които се запечатват в съзнанието ти“, помисли си тя. Опита се да измисли някаква интелигентна забележка, да се измъкне ловко и изискано от магията, която я държеше в плен. Но мозъкът отказа да й служи.

Цялата неспокойна и стихийна енергия, която бушуваше у нея през изминалите няколко часа, сега внезапно се надигна и я заля като мощна вълна. Всеки нерв в тялото й трептеше от напрежение. Приличаше на онова, което бе изпитала при звука на пистолетните изстрели, докато се криеше в килера.

Споменът за онзи ужасен миг на неописуем страх я изтръгна от мълчанието.

— Страхувах се, че може да те застреля — прошепна тя.

Итън постави ръце на раменете й. Сви пръсти, затягайки леко хватката, сякаш да разбере дали тя ще се опита да избяга. Бавно я привлече към себе си.

— Още една причина защо не трябваше да ходиш сама там днес — каза той.

„Наистина бе много ядосан“, помисли си тя. Или не точно.

Можеше да усети единствено огъня в очите му. Бе толкова буен, че би разтопил и айсберг. Със сигурност разтапяше нещо дълбоко в нея, нещо, вкочанено сякаш от векове.

Вдигна ръка и докосна с пръсти лепенката на брадата му. Бе минал през дома си да се изкъпе и да се преоблече след дългия разпит в полицията. Явно бе отделил време и за бръснене.

Бе невероятно възбуждащо да го докосва така.

— Много ли си ми сърдит? — попита заинтригувана.

— Не съм сигурен — промърмори той. — Може би по-скоро съм ядосан на себе си, задето оставих нещата да излязат извън, контрол. Не биваше да ти позволявам да се забъркаш в тази история.

— Не си виновен ти.

— Напротив, аз съм виновен — притисна я силно към себе си и приближи устни до нейните. — И за това също аз ще съм виновен. Не мога да виня никого. Наистина мразя да става така.

Устата му, настойчива и жестока, превзе нейната. Отговорът й бе незабавен и пламенен. Почувства се разтърсена. Направо трепереше от възбуда. С лек, приглушен стон тя обви ръце около врата му и се прилепи към него. Заливаха я чувствени вълни, които я замайваха и я оставяха без дъх. И преди бе изпитвала желание, но не такова. Усещаше как се подмокря, а той само я целуваше.

Долавяше, че разумната част от съзнанието й се опитва да й подскаже нещо, но тя не обърна внимание на предупреждението. Знаеше, че е навлязла в непозната и опасна област, но това вече нямаше значение.

Двамата с Итън се бяха разминали на косъм със смъртта след срещата с хладнокръвен убиец. Вярваше, че преживяното в този ден бе създало някаква връзка помежду им, която щеше да остане до края на живота им даже и ако никога повече не се видят. А може би само търсеше оправдание за онова, което се канеше да направи — да прекара една нощ с почти непознат мъж.

Така да бъде.

Едва усети, че Итън затваря вратата с една ръка, докато с другата я държи прилепена до себе си. Бе прекалено заета да го целува по шията, ухото, устата, прекалено заета да се наслаждава на първичното удоволствие да се притиска до силното му тяло.

Струваше й се, че независимо от взетия душ и чистите дрехи около него все още витае насилие. Искаше й се да го освободи от него и да го замени с еуфорията, която струеше в нея.

Итън неохотно откъсна устни от нейните. Дишаше тежко. Прокара пръсти в косата й и нежно обхвана главата й с длани.

— Това вероятно не е много добра идея — каза с натежал глас.

— Вероятно не е.

— Но не мога да се сетя за по-добра.

— Нито пък аз.

Някъде дълбоко в нея се надигаше неутолима нужда и протичаше из вените й, като оставяше след себе си рой искри. Усещаше същият заряд да пращи и у Итън. Чудно как още не бяха предизвикали късо съединение в електрическата инсталация на апартамента, помисли си тя.

Той я вдигна на ръце, пое през антрето и я пренесе в потъналата в сенки малка всекидневна. Там я остави върху най-близката мебел — изискано диванче с елегантни извивки. За миг тя се уплаши, че красивото канапе няма да издържи теглото и на двама им. То наистина се разтресе, но остана цяло. Но не бе достатъчно голямо да ги побере заедно. Когато се наведе към нея, Итън се претърколи на килима, като я притискаше в прегръдките си.

Той, изглежда, не забеляза внезапната промяна в положението. Тя едва успяваше да си поеме дъх, но това бе последната й грижа в момента. Бе се вкопчила отчаяно в ризата му. Долавяше, че и той е подвластен на момента колкото нея самата и това й действаше като мощен афродизиак.

Усещаше, че се бори с блузата й. Накрая я измъкна и тя изчезна. Хладен въздух погалил горещото й тяло. След това изчезна и сутиенът й. Дланта му погали леко зърното на гърдата й. Тя потръпна и заби нокти в гърба му.

Той пъхна ръка под полата й и топлата му длан се плъзна нагоре по голото й бедро, докато стигна до вече овлажнените и бикини. Той я притисна за миг. Когато тя се изви в отговор, той започна да шепне в ухото й — първични, земни, невероятно възбуждащи думи. Никой мъж не й бе говорил така досега. Бе шокирана.

— Да — прошепна му. — О, да, моля те!

Той смъкна бикините и вдигна полата й над кръста.

— Кажи ми, ако действам прекалено бързо — прошепна до устните й. — Чувствам се в безтегловност.

— Не е прекалено бързо.

Обви с единия си крак бедрото му и почувства топлината му през панталоните. Когато погали със стъпалото си прасеца му, той пое дълбоко дъх и простена. Копчета се откъснаха, полетяха и се разпиляха по малката масичка. Сигурно бе скъсала ризата, помисли си тя, но поне я бе съблякла. Само това бе важно сега.

Опря разтворената си длан на голите му гърди и почувства лекото движение на мускулите под кожата.

О, да, събличането на ризата му определено бе правилна постъпка.

Тя се залови с токата на колана му.

— Почакай малко — прошепна Итън до устните й.

— Опитвам се.

Той понечи да се усмихне, а после изстена гърлено и протегна ръка надолу между телата им. Покри търсещите й пръсти.

— Остави на мен — каза й.

Откъсна се от нея и се изправи. Гледаше го как сваля ботушите си, панталоните, боксерките и ризата. Пердетата на прозорците към градината и басейна бяха спуснати, но все пак проникваше достатъчно светлина, за да се откроят очертанията на стегнатото му тяло. Тук, в ограниченото пространство на малката й всекидневна, той изглеждаше неестествено голям.

Тя погледна надолу, забеляза възбудата му и дъхът й секна. Много голям.

Миг по-късно той легна върху нея. Избухна пламък. Тя изви глава и леко го ухапа по рамото. Ухапа го. Никога не правеше подобни неща в леглото. Той се засмя топло в мрака. Ръката му обхвана по-здраво извивката на ханша й. Почувства устните му върху гърдите си, по корема и по-надолу. Когато той откри тайната, невероятно чувствителна точка, тя едва не изкрещя.

Не бе очаквала това. Бе прекалено за възбудените й сетива, особено като се има предвид колко дълго не бе изпитвала каквато и да било интимност. Зарови пръсти в косата му. Долната част на тялото й бе напрегната до болка.

— Итън — пръстите й ожесточено се присвиха в косата му.

Той се повдигна и я покри с тялото си, потъна в нея. Невероятно голям.

Бе толкова стегната, почти на ръба между болката и удоволствието. Не можеше да го понесе, помисли си. Нямаше да успее.

Оргазмът я разтърси без предупреждение. Това не бе сладкото, приятно освобождаване, което си спомняше от миналото. Това бе мощен, всепоглъщащ водопад от усещания, който я остави без дъх. Даже не успя да извика от удивление и възторг.

Бурната страст я помете, огъна я и я разпиля по вятъра.

Итън се отдръпна съвсем леко и после отново потъна в нея. Усети как всеки мускул на гърба му се напрегна миг преди и той да изпита върховното удоволствие. На самия му връх той покри устните й със своите. Тя погълна част от дрезгавия му тържествуващ вик на наслада.

 

 

Доста по-късно Итън успя да се отърси от приятната отмала, която го бе обзела след изпитаната страст. Погледна часовника си. Минаваше един след полунощ. Зоуи се бе наместила удобно в извивката на тялото му. Усещаше копринено меката кожа на приятно закръгленото й дупе да се притиска до бедрата му.

Не можеше да си спомни кога за последен път е изпитвал такова удоволствие от секса. Вярно, че бе минало известно време от последния път, а той бе достатъчно голям и знаеше, че периоди на въздържание, подправени със свръхдоза адреналин, могат да направят чудеса. И все пак беше невероятно. Поне за него бе невероятно.

Спомни си колко му бе харесало да потъва в нея, как се бе обвила около него и бе потръпвала в прегръдките му. Доволно отпуснатото му тяло започна да се пробужда.

Тя отвори премрежените си очи и вдигна поглед към него.

— Ти си тръгваш — рече спокойно.

Беше небрежна, откровена забележка, не въпрос или молба, или пък възражение. Това го разтърси повече, отколкото бе очаквал. Опита се да разгадае изражението на лицето й в мрака и разбра, че тя очаква да си тръгне, вероятно дори_ иска_ да си тръгне.

Той определено не смяташе, че е романтичен или сантиментален тип, но го притесни, че за нея не е проблем да му посочи вратата. Нищо ли не бе означавало онова, което се бе случило току-що помежду им? Може би само за него изключителният секс не бе нещо обичайно.

— Зависи — каза той. Реши да постави въпроса открито. По-добре да знае истината, а не да си тръгне и да се пита какво е направил, за да провали всичко. Защото имаше чувството, че веднага щом излезе през вратата, ще започне да мисли как да намери начин, за да се върне обратно. — Ти искаш ли да си тръгна?

За миг бе сигурен, че тя ще каже „да“, и застина вътрешно. Но Зоуи се поколеба. В сумрака изразът на лицето й бе много сериозен, сякаш се опитваше да вземе важно решение, от което се страхува.

— Не — отвърна му с лека въздишка. — Не искам да си тръгваш.

— Добре. — Той отново усети топлина в тялото си. — И аз не искам да си тръгвам още. Но ми се иска да помоля да се преместим в спалнята. — Седна предпазливо. — Предполагам, че леглото ти е поне малко по-голямо от миниатюрното диванче ей там.

Тя примигна няколко пъти. Той реши, че вече съжалява, задето го е поканила да остане. Стомахът му се сви. После тя се усмихна.

— Мисля, че леглото ми е достатъчно голямо и за двама ни.

Бележки

[1] Златната къща (исп.). — Б.р.