Метаданни
Данни
- Серия
- Уиспъринг Спрингс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Light in Shadow, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илвана Гарабедян, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 85гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
- Сканиране
- ?
- Разпознаване и корекция
- romanti4ka(2011)
Издание:
Джейн Ан Кренц. Светлина в сянката
ИК „Хермес“, Пловдив, 2003
ISBN: 454–26–0065–5
История
- —Добавяне
Седма глава
На другия ден следобед Зоуи стоеше сама в антрето на жилището на семейство Тейлър и се наслаждаваше на приятната топлота, която струеше вътре.
След като се бе занимавала с новата си професия повече от година, бе открила, че това е любимият й момент от творческия процес. Всеки детайл — от обкова на прозорците до килимите — бе на мястото си. Мебелите бяха доставени и сложени на местата им. Занаятчиите и майсторите най-сетне си бяха отишли. Творението й бе завършено, но собствениците още не се бяха нанесли в новия си дом.
Къщата бе само нейна. Това бе единствената й възможност да се разходи из стаите насаме и да огледа критично работата си. Единственият й шанс да прецени дали е успяла да постигне целта, която си е поставила като дизайнер.
Това изискано жилище бе една от първите й големи поръчки и бе истинско предизвикателство. Бе й отнело месеци. След като й бяха дали подробен списък с изискванията си, семейство Тейлър бяха заявили, че оставят всичко в нейни ръце, и бяха заминали на околосветско пътешествие.
— Със съпруга ми правихме сами пълно обзавеждане на жилището си скоро след като се оженихме — бе обяснила Мери Тейлър, потръпвайки при спомена. — Едва не се разведохме заради целия стрес. Двамата можем да се справим с много неща като двойка, но вътрешният дизайн не е сред тях. Този път искаме всичко да е готово до ключ. Когато се върнем, искам да вляза в напълно обзаведено жилище.
Семейство Тейлър щяха да се върнат следващия месец. Зоуи смяташе, че ще останат доволни. И двамата бяха около шейсетте, преуспели, енергични и жизнени. Бе си поставила за цел да създаде спокойна и ведра обстановка, на чийто фон да се открояват енергичните им натури.
Жилището бе новопостроено, с чудесни пропорции, високи тавани и зашеметяващ изглед. Бе работила в тясно сътрудничество с архитекта, защото искаше да е сигурна, че нейният проект ще допълни идеята на умело композираното жилищно пространство. Вярно, че бе нова в професията, но инстинктът й заедно с дипломата по изящни изкуства й подсказваха, че хармония се постига най-добре, когато има съгласие между архитектурния план и детайлите в интериора.
Тя свали от рамо тежката си тъмночервена чанта, остави я на пода в постланото с плочи антре, после влезе в просторната всекидневна. Бе оформила няколко малки и уютни кътчета в помещението, за да внесе усещане за комфорт в обширното пространство. Представи си стаята, пълна с десетки гости. Трудно бе да се постигне хармония от енергията и шума от множество хора, събрани на едно място, но тя бе уверена, че стаята може да се справи със задачата.
Продължи обиколката си, като внасяше дребни поправки тук–там. Обгърна я усещането за спокойствие и безгрижие. Хрумна й, че е дошла днес тук не само защото бе добра възможност да хвърли последен поглед на работата си, а и защото силно се нуждаеше от покоя, който бе създала в това жилище.
Второто посещение в семейната спалня на Дейвис Мейсън я бе разтревожило повече отвсякога. Крясъците от стените не бяха заглъхнали. Невидимата болка бе толкова осезаема, че тя не можеше да разбере как другите не я усещат.
Дейвис изглеждаше напълно спокоен, както и предния път. Но в продължение на няколко мига се бе питала дали Итън не долавя подсъзнателно, макар и частица от онова, което тя усещаше да се излъчва от онази ужасна стая. Сигурно заради начина, по който се движеше там вътре, реши тя. Сякаш бе застанал нащрек. Не се бе разхождал нехайно или безгрижно из стаята, по-скоро бе дебнал.
Изведнъж осъзна, че не подсъзнателният усет за енергията, затворена в стените, го е държал нащрек. Това, което бе забелязала у Итън, бе напрегнатото очакване на ловеца, попаднал на следа.
Спря насред застланата с гранитни плочи кухня, в която бяха окачени лъснати медни съдове, и се замисли над това. Прониза я внезапен хлад. Итън Труакс би могъл да бъде и много опасен понякога.
Това нямаше да я притесни чак толкова, ако не осъзнаваше болезнено колко много я привлича този мъж. Днес най-сетне бе признала пред себе си този факт. Не разбираше напълно трепета, който я обземаше в негово присъствие, но нямаше смисъл да го отрича.
Най-странното бе, че цели две години не бе и поглеждала мъж, а сега си фантазираше за този нископлатен частен детектив, който си бе признал, че се е женил три пъти и също толкова пъти се е развеждал.
Итън Труакс определено не бе неин тип. Нейният тип бе Престън, с любовта му към изкуството и историята и с деликатните му обноски. Това, което изпитваше към Труакс, вероятно се дължеше на хормони, които са спали прекалено дълго време.
Излезе от кухнята, до която имаше голям килер, и мина покрай красивата врата от лъскава стомана на новото и модерно помещение за вино, снабдено със специална климатична инсталация. Освен че обичаха да посрещат много гости, семейство Тейлър също така колекционираха редки и екзотични вина. В момента „избата“ бе празна и отключена, защото ценната колекция от вина още не бе пренесена. Едуард Тейлър изрично бе настоял лично да надзирава деликатната задача, когато се върне от пътешествието.
Продължи надолу по широкия централен коридор, като се наслаждаваше на изкусно вплетените в плочките на пода художествени мотиви. Когато стигна до напълно обзаведения фитнес салон и сауната, спря за миг, за да се увери, че всички скъпи съоръжения са поставени на местата си.
Бе се запътила към крилото за гости, когато чу едва доловим шум откъм задната част на къщата.
За миг замръзна, усещаше дланите си така, сякаш току-що е потопила ръцете си в ледена вода.
Бе само едно нищожно проскърцване, което лесно би могло да се сметне за рожба на въображението й. Точно такъв лекичък шум, който можеш да чуеш в големи и празни зали, където и най-незначителният звук отеква гръмко. Но й се струваше, че въздушното течение в коридора се е променило слабо. Една от стъклените врати, които разделяха кухненските помещения от терасата с басейна, току-що бе отворена.
Вече не бе сама в голямата къща.
— Побързай, човече, разбра ли? — пазачът на склада набра кода, за да отключи вратите на помещенията на втория етаж. Той нервно погледна назад през рамо. — Някой може и да мине насам, знаеш ли? Ако шефът разбере, че съм те пуснал да влезеш, направо ще ме изгони.
— Ще ми трябват само броени минутки. — Итън пъхна няколко нови банкноти в ръката на мъжа. — Върни се на бюрото си. Ще ти дам останалото на излизане.
— Само побързай, а?
— Разбира се.
Човекът прибра парите в джоба си и побърза да слезе по стълбите.
Итън тръгна по дългия коридор със заключени клетки, докато стигна до номер 203. Според пазача тази бе наета от мъж, приличащ на описанието на Дейвис Мейсън.
Мейсън бе използвал чуждо име и бе платил в брой, но служителят бе запомнил леглото. Много голямо. Каза, че жена му го изоставила и вече не го искал. Даде ми двайсетачка да му помогна да го разтовари и да го прибере в склада.
Итън отвори малкото куфарче с инструменти, което бе взел със себе си, и избра един шперц, който щеше да свърши работа.
Успя да отключи стандартния катинар за по-малко от петнайсет секунди и вдигна нагоре към тавана сгъваемата врата на клетката.
Най-напред забеляза предната табла. Бе облегната полускрита в сенките отляво — масивна, богато украсена мебел.
Студената флуоресцентна светлина, проникваща от коридора, не осветяваше кой знае колко вътрешността, но можеше да различи очертанията на невероятно големия матрак и огромната дървена рамка.
Матракът бе увит с няколко метра непрозрачно фолио.
Той извади малкото фенерче, което носеше, включи го и освети с лъча му наоколо. Освен леглото в клетката имаше и няколко кашона, натрупани един върху друг.
Извади нож от инструментите си и разряза най-близкия. Не се изненада особено, когато откри вътре безразборно нахвърляни женски дрехи.
„Добро начало“, помисли си. Новата му клиентка може би ще остане впечатлена. Но не би било зле да има и някакво доказателство, което да представи в полицията.
Откри това, което търсеше, когато разряза фолиото, обвиващо матрака.
Огромното легло бе цялото изцапано от течност, която бе засъхнала на ярки кафяви петна, чийто произход не би могъл да сбърка.
Кръв.
Обзе я внезапна и силна паника. Дали онези противни типове от „Ксанаду“ бяха успели да я проследят? Или пък бе имала отвратителния късмет самотната й обиколка този следобед да съвпадне с нахлуването с взлом на някой крадец в празната къща? Тя самата бе изключила сложната алармена система, когато бе влязла преди няколко минути, и съвсем го бе улеснила.
Какъвто и да бе случаят, бе хваната в капан. Чантата с мобилния й телефон бе безкрайно далеч, до входната врата. А даже и да бе у нея, не би рискувала да се обади, защото нарушителят би чул всяка нейна дума в отекващата тишина на празната къща.
Не само телефонът й бе прекалено далеч. В чантата бяха и ключовете за колата.
Единственото й предимство бе, че добре познаваше стаите в просторното жилище.
Пулсът й бе ускорен, когато свали сандалите си и започна да се промъква обратно през коридора в крилото за гости към кухнята.
— Ще трябва да те накажа, Зоуи — чу се гласът на Дейвис Мейсън някъде откъм голямата всекидневна. — Както направих и с Дженифър. Донякъде си приличате с нея. И на нея не можех да се доверя. Не исках да я наранявам, но тя ме принуждаваше да я наказвам често. А после започна да говори за развод. Разбира се, не можех да й позволя да постъпи така. Трябваше да я убия, нали?
За миг не можа да си поеме въздух. Дейвис Мейсън. Не някой от „Ксанаду“ или случаен крадец. Това си имаше и добра, и лоша страна.
— Сигурно се чудиш как съм разбрал — Дейвис говореше така, сякаш става дума за седмичната сбирка на членовете на бизнес клуба му. — Не съм глупак. Първия път, когато дойде да огледаш дома ми, разбрах, че си видяла нещо в спалнята. До мига, в който влезе в нея, всичко бе наред. Но после изведнъж стана много напрегната. Видях колко си нервна. Едва се сдържаше да не побегнеш. И попита за леглото.
Чуваше стъпките му по плочките в големия централен коридор. Не правеше никакви усилия да се прикрива. Звучеше толкова арогантно и самоуверено, че сигурно държеше пистолет.
— Проследих те до офиса ти — продължи Дейвис. — Видях, че се срещна с приятелка в едно кафене. Реших, че сигурно съм се объркал. Може би, в крайна сметка, всичко бе наред. Но тъкмо когато се канех да си тръгна, ти стана от масата и отиде в офиса на онзи детектив на улица „Кобалт“.
Босите й крака стъпваха безшумно по хладните плочки. Направи още една стъпка към целта си.
— Казах си, че може да имаш някакви лични причини да се срещаш с частен детектив, които нямат нищо общо с мен. В края на краищата, ако смяташе, че съм убил Дженифър, би отишла направо в полицията, нали? Но после ти ми се обади и поиска да доведеш строителен предприемач вкъщи. След като ми бе казала, че нямаш никакво време за мен чак до петък. Тогава разбрах, че лъжеш. Също като Дженифър.
Той се приближаваше.
— Когато онзи проклет строител започна да говори за леглата, бях сигурен, че той вероятно е частният детектив от улица „Кобалт“ и ти си го наела да открие Дженифър. Разбрах, че не си отишла в полицията, защото нямаш доказателства.
Тя направи още една крачка.
— Знаеш ли, Зоуи? Твоят детектив никога няма да намери доказателства. Оставих леглото в един склад. Имаш ли представа колко много, вероятно хиляди, компании има в този щат, които дават складови помещения под наем? — Дейвис се изсмя. — И аз не знам колко са точно. Все едно да търсиш игла в купа сено. Даже да се сети за това, Труакс няма да знае откъде да започне.
Ръката й опря до хладна стоманена повърхност.
— Опасявам се, че ще станеш жертва на крадец, когото си изненадала, когато си влязла сама в къщата днес, Зоуи. Знаеш ли, наистина е много лошо, че нещата трябва да свършат така. Идеите ти за фън шуй ми харесваха.
Итън стоеше в кабинета на Зоуи и слушаше сигнала на мобилния й телефон. Накрая се включи гласовата поща: Това е телефонът на Зоуи Лус. Моля, оставете съобщение.
Обажда се Труакс. Звънни ми веднага щом чуеш това съобщение.
Бързо изреди цифрите на номера си и пъхна телефона в джоба на сакото си.
Усещаше тялото си заредено с напрежение до пръсване. Всичко бе наопаки.
Погледна календара с ангажиментите на Зоуи, но на мястото на днешния следобед не се бе появило нищо, откакто за последен път провери преди няколко секунди.
Къде, по дяволите, бе тя? Мразеше, когато клиентите му изчезваха по този начин. Това почти винаги означаваше неприятности.
Прелисти визитните картички на клиентите й, откри служебния номер на Мейсън и го набра.
— „Мейсън Инвестмънтс“.
— Дейвис Мейсън, ако обичате.
— За съжаление господин Мейсън не е в кабинета си този следобед. Желаете ли да оставите съобщение?
— Не, ще звънна пак.
Провери функцията за бързо избиране на телефонни номера на апарата и откри записан само един номер. Дори нямаше име, само буквата, а. Набра го.
— Галерия „Еуфория“. — Женският глас отсреща би могъл да е на певица в нощен клуб.
— Търся Зоуи.
— Кой се обажда?
— Итън Труакс. Работя за нея. Много е важно да се свържа с нея веднага. Знаете ли къде е?
— „Труакс Инвестигейшънс“?
— Да.
— Близка приятелка съм на Зоуи. Нещо лошо ли се е случило?
— Няма я тук. В бележника й няма записани срещи за този следобед.
— Това има ли връзка с Дейвис Мейсън?
— Да — отговори той, като се опитваше да запази спокойствие. — Просто ми кажете къде мислите, че може да е в момента.
— Видяхме се на обяд. Каза ми, че днес ще направи последна проверка в къщата на един клиент.
— Дайте ми някакво име.
— Семейство Тейлър. В документите на Зоуи трябва да има записан телефонен номер и адрес. За какво става дума? Открихте ли нещо важно, господин Труакс?
— Леглото.
Колата на Зоуи бе паркирана отпред. Нямаше никакви следи от Мейсън или когото и да било наоколо.
Итън се опита да убеди себе си, че това е добър знак, но без особен успех.
Взе пистолета си и слезе от колата. Нямаше защо да се притеснява, че ще разтревожи съседите. В този квартал парцелите бяха големи. Най-близката къща бе на около половин километър надолу по пътя.
Приближи до предната врата. Дръжката се завъртя леко в ръката му.
Влезе в елегантното преддверие. Първото нещо, което забеляза, бе голяма червена чанта. После усети лекото течение. Някъде в къщата имаше отворена и друга врата или прозорец.
— Зоуи?
Никакъв отговор.
На стената бе монтирано интерком устройство. На най-горното копче пишеше „Всички стаи“. Той го натисна.
— Зоуи, аз съм, Труакс. Отговори ми. Думите отекнаха навсякъде в къщата.
— Итън, махай се — извика Зоуи по интеркома. Тя бе натиснала същото копче. Предупреждението й прогърмя от всички високоговорители в къщата. — Мейсън е тук. Има пистолет.
— Голяма работа. И аз имам. Добре ли си?
— Да, в килера за вино съм. — Звучеше, сякаш е останала без дъх, но говореше свързано. — Вратата е заключена. Не може да влезе при мен. Преди малко бе в кухнята, но сега не знам къде е. За бога, бягай оттук. Извикай полицията.
Той не отговори. Бе свалил обувките се и тихо се промъкваше в дългия централен коридор с извит свод. Виждаше всекидневната и кухнята.
Внезапно се чуха стъпки някъде откъм кухнята. Появи се Мейсън, който в същия миг се хвърли към стъклените врати, водещи към затворен вътрешен двор с басейн.
— Стой! Всичко свърши, Мейсън.
Онзи се обърна с пистолет в ръка.
Итън побърза да залегне зад най-близкото солидно прикритие — резбована дървена ракла. Мейсън стреля напосоки.
Една стъклена витрина с подредени сребърни и тюркоазни фигурки се пръсна някъде наблизо. Около Итън се посипа дъжд от парчета.
— Не можеш да ме пипнеш — извика Мейсън. — Нямаш никакви доказателства. Чуваш ли? Никакви доказателства.
Пистолетът гръмна отново. Куршумите се забиха в дървената ракла.
„Този човек явно е прескочил границата“, помисли си Итън. Придвижи се към края на дървената си барикада, подаде се зад ъгъла и стреля веднъж.
Мейсън извика от болка, трепна, размаха ръце и падна по очи на покрития с плочки под. Пусна пистолета и сграбчи десния си крак.
Итън преброи до пет, преди да се изправи. Стъклени парчета се посипаха от косата и ризата му и се разпиляха по плочките.
— Итън, почакай — Зоуи се бе втурнала към него по коридора със сандали в ръка. — Навсякъде има парчета стъкло, а ти вече кървиш.
Той не откъсваше поглед от Мейсън.
— Не трябваше да идваш сама тук днес.
Тя не обърна внимание на думите му, а нахлузи сандалите си.
— Почакай — каза му с неочаквана нежност в гласа. — Ще донеса килимче да покрием счупените стъкла.
Говореше му, сякаш мислеше, че е изпаднал в шок, осъзна той. Може би не знаеше, че просто е вбесен.
— Първо вземи пистолета на Мейсън — напомни й той.
— Разбира се.
Тя грабна оръжието и му го донесе. После взе навит на руло килим и го разгъна над по-голяма част от натрошените стъкла.
Когато се изправи, той най-сетне успя да я види добре. Изглеждаше прекалено бледа, но явно се владееше. Хвърли му бърз изучаващ поглед, намръщи се, а после развърза малкото оранжево-червено шалче, което носеше на врата си, и му го подаде.
— Порязването май не е много дълбоко, но кърви доста.
Той усети нещо топло и мокро и разбра, че по брадата му се спуска струйка кръв. Нехайно я попи с коприненото шалче и прекоси стаята, за да стигне до Мейсън, който лежеше на пода и стенеше.
Зоуи го последва.
Раненият притискаше с две ръце бедрото си и скърцаше със зъби. На плочките до него имаше локвичка кръв.
— Не можеш да докажеш нищо. — Мейсън вдигна поглед, лицето му бе разкривено от болка и ярост. — Нямаш никакви доказателства.
— Не бъди толкова сигурен. — Итън изтръска няколко парченца стъкло от ризата си, бръкна в джоба и извади мобилния си телефон. — Намерих леглото.