Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (40)

Четиридесета глава

Три дни по-късно, през една топла и благоуханна вечер двамата излязоха навън край басейна и се отпуснаха в меките шезлонги.

Зоуи се стегна вътрешно, както ставаше всеки път, когато помежду им настъпеше тишина, и се запита дали това не е моментът, когато ще обсъдят въпроса за предстоящия развод.

— Как разбра, че Джеръми Хил е убил Камелия Фут в киносалона? — попита Итън.

Въпросът му я стресна. Не беше онзи, който очакваше.

— Просто налучках — изрече предпазливо. — Измислях си, за да подмамя Кимбърли да си признае. Наистина ли Хил е убил Камелия там?

— Така мисля. Дочетох дневника на Фут и съпоставих някои сведения, които открих в писма, писани от хора, гостували тук през онази нощ. Освен това успях да се добера до някои лични бележки на началника на полицията, който е разследвал смъртта на Камелия.

— Какво откри?

— Джеръми и Камелия са били забелязани да влизат в киносалона около полунощ от поне двама различни свидетели. Никой не си спомня да я е виждал след това, макар че Хил определено е бил забелязван сред хората. Началникът на полицията е смятал свидетелските показания за много ненадеждни, защото всички били пияни. Но той е говорил и с хора от прислугата. Помниш ли, казах ти, че един от тях е видял Хил да се връща в къщата откъм градината малко преди зазоряване.

— Излизал е, за да се отърве от тялото, като го хвърли в каньона, нали?

— Сигурно. Мисля, че след като я е убил в киносалона, Хил е скрил тялото й зад бара и е заключил вратата с нейните ключове. Легнал си е късно заедно с останалите гости. Когато къщата най-сетне е утихнала, е слязъл долу, отключил е вратата и е занесъл тялото до каньона. Предполагам, че е почистил и кръвта, която е останала. От бара е можел да вземе вода и парцали, а после вероятно ги е прибрал в куфара си.

— Било е много рисковано — каза Зоуи. — Ами ако някой го бе видял с тялото?

— Може да я е увил в сакото си и да я е носел на ръце, сякаш е изпаднала в безсъзнание заради изпития алкохол. Съмнявам се, че някой би се вгледал по-внимателно. Вероятно всички са знаели, че двамата имат връзка.

Зоуи обмисли казаното.

— Всичко си пасва.

— Аз съм доволен от това обяснение.

— Ще публикуваш ли случая в интернет, за което ми бе споменал?

— Не и докато живея тук — сухо отвърна той. — Изобщо не искам да се разправям с разни натрапници, които ще тропат на вратата ми и ще искат да видят сцената на престъплението.

— Разбирам те.

Итън сложи ръце под главата си.

— Не отговори на въпроса ми. Как разбра, че Хил я е убил в киносалона?

— Казах ти, че това бе само история, която измислих заради Кимбърли. Исках да я поразтърся малко, да я накарам да си признае вината.

— Опитай пак — каза само Итън.

Знаеше си, че рано или късно, този момент ще настъпи, помисли си тя. Но се надяваше да е по-късно. Загледа се в огряната от луната нощ и замечтано си представи какво би могло да бъде.

— Ще ме помислиш за наистина луда, ако ти кажа — произнесе тихо.

— Значи е вярно? Наистина усещаш разни неща в стаите.

— Понякога.

— Опасявах се, че е така — звучеше, сякаш се примирява с неизбежното. Не се ядосваше, нито отказваше да повярва.

Тя зачака логичното продължение. Тишината стана още по-наситена.

— Интуиция — каза Итън.

— Аз съм странна, Итън.

— Колкото повече остарявам, толкова по-добре осъзнавам, че всеки е малко странен по свой начин — той се извърна леко в шезлонга. — Е, имаш ли план как да ме спасиш от цялото това розово?

Тя извърна глава в мекия си шезлонг и го погледна. Но в топлия мрак й бе трудно да разгадае израза на лицето му.

— Работя по въпроса — каза предпазливо. — Не всичко розово е лошо, нали?

— От достоверен източник знам, че продължително излагане на розово може да размъти мозъка на един мъж.

— Само ако въпросният мозък поначало е доста слаб. Твоят не е такъв.

— Убедена ли си?

— Абсолютно.

— Радвам се да го чуя. — Итън помълча за миг. — Колко време мислиш, че ще ти е нужно?

— За да изготвя всички скици и да подбера мебелите ли? Може би месеци.

— Може би дотогава ще имам достатъчно пари да ти платя за труда и да си купя някои нови мебели. Ако не друго, мога поне да пребоядисам къщата.

— Бони ми каза, че днес си имал нов клиент — подхвърли тя.

— Застрахователен иск. Трябва да потвърдя някои факти относно подозрителен клиент. Съвсем обикновена поръчка, но точно от този тип, който поддържа бизнеса на една малка детективска агенция.

— Харесва ми как звучи думата „обикновен“. Напоследък всички преживяхме достатъчно вълнения.

— Аха.

Зоуи изчака, но Итън не продължи.

— Е — подхвана тя. И спря.

— Е, какво?

Зоуи събра смелост.

— Ами, за развода.

— Струва ми се, че никой от нас не може да си позволи едно дело в момента.

За миг тя спря да диша.

— Да не би да предлагаш да останем женени, докато можем да си позволим да се разведем?

— Не е само заради парите — каза Итън. — Трябва да те уверя, че не ме радва перспективата да се окажа губещ за четвърти път. Никой не гледа с добро око на мъже, които са били женени и разведени четири пъти. За неопитните изглеждаме малко повърхностни.

— А остава и проблемът със смяната на леглото — допълни тя.

— Изобщо не ми го напомняй. Дори не искам да се замислям над купуването на ново легло точно сега. Знаеш ли колко са скъпи?

— Разбира се. Нали съм специалист по вътрешен дизайн, забрави ли? Мога да ти кажа точно колко струва едно ново легло. Значи казваш, че трябва да си останем женени отчасти поради финансови причини и отчасти защото не искаш да се разправяш с още един провален брак.

— Освен това да не забравяме и факта, че спим заедно — меко й напомни Итън. — На мен ми се струва, че в някои отношения си пасваме идеално засега. Защо да поправяме нещо, което си е здраво?

Тя се замисли над това. Осъзна, че за пръв път от много дълго време се осмелява да мисли за собственото си бъдеще. Надежди и възможности, мамещи и ярки, проблясваха за миг пред погледа й. Ако протегнеше ръка, може би щеше да успее да ги докосне.

— Това са все основателни и разумни доводи да запазим брака си — каза тя, като се опитваше гласът й да остане безизразен.

— И аз така мисля.

Пустинната нощ ги обгръщаше като тъмна коприна. Тя стана от шезлонга, направи крачка към него и бавно легна върху му, сплитайки крака с неговите. Той обхвана с ръце лицето й.

— О, Зоуи!

— Няма да е лесно, нали знаеш — каза тя, за да не остава нищо скрито помежду им. — Би било разумно да не прибързваме. Да запазим отделните си жилища за известно време. Да си дадем малко лично време. Да се поопознаем, преди да заживеем заедно.

— Разбира се — той проследи скулите й с върха на пръстите си. — Ще вървим бавно и полека.

Тя усети как тялото му отговаря на нейното и за миг задържа дъха си.

— Ще трябва да си измисляме правила в движение. Не само ти идваш в този брак с тежко наследство от миналото. Аз съм избягала от „Ксанаду“, нали си спомняш? Вярно, че бях затворена там несправедливо, но никога не съм била от така наречените „нормални“ хора.

— Нито пък аз.

— Вероятно ще продължа да сънувам кошмари понякога и не мога да престана да усещам емоциите, заключени в стените.

Той докосна крайчеца на устата й.

— И аз имам някои лоши навици. Казвали са ми, че понякога изпадам в мрачно настроение. Бони твърди, че съм сложен.

— Аз също.

— А си и декоратор.

Тя се усмихна престорено печално.

— А всички знаем мнението ти за специалистите по вътрешен дизайн.

— Признавам, че няма да е лесно и че ще трябва да измисляме правилата в движение — той доближи устните си до нейните. — Но може би това е хубаво в нашия случай. Ти какво ще кажеш?

Надеждите и възможностите проблясваха пред очите й.

— Казвам „да“.