Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (32)

Тридесет и втора глава

Зоуи гледаше Вениша Макалистър, която се приближаваше към нея през уютното фоайе на хотела, и се опита да потисне обзелото я безпокойство. За пръв път тази вечер призна пред себе си, че може би прибърза, когато увери Итън, че е в състояние да се справи с тази среща.

Едно бе да се изправи срещу неприятел заедно с него. Но щеше да е съвсем различно да го стори съвсем сама, и то срещу доказан враг.

След като дълго бе мислила по въпроса, бе решила да се срещнат тук, във фоайето. Огънят в голямата камина излъчваше ободрителна топлина. Освен това наоколо имаше доста хора. Макар и никой от тях да не бе достатъчно близо, за да чуе разговора им, все пак щеше да е спокойна, че не е съвсем сама.

Дори само видът на лицето на Вениша с майчинските й черти и омачканият й костюм бяха достатъчни, за да накарат всичко у нея да се свие на топка. Сети се за приказката за Хензел и Гретел. Като се замислеше, май щеше да е по-добре да седне по-далеч от веселите пламъци в камината.

Престани — укори се тя наум. — Имаш задача тази вечер. Бе сигурна, че Итън може да се справи с едно просто претърсване в къщата на Вениша, без да си навлече неприятности, особено ако тя се погрижи да я занимава, докато той си свърши работата. Но въпреки това изпитваше силно безпокойство тази вечер, и то не само заради предстоящия разговор. Ако Итън бе прав, наоколо имаше убиец, който се разхожда на свобода.

— Сара — докторката спря пред нея. — Слава богу. Опасявах се, че може да промениш решението си да говориш с мен.

— Така и ще направя, ако не започнете да ме наричате Зоуи.

— Да, разбира се, скъпа. Зоуи — Макалистър седна в голямо тапицирано кресло и се огледа наоколо. — Къде е Труакс.

— Съпругът ми е горе, в стаята — спокойно отвърна тя. — Реши, че може би ще е по-добре да поговорим насаме.

— Разбирам. Много се радвам, очевидно оценява факта, че разговорът между пациента и терапевта му е поверителен.

— Нека да изясним нещо, Вениша, не съм ваша пациентка. Ако трябва да бъдем точни, аз никога не съм била ваша пациентка. Бях затворничка в „Кендъл Лейк Менър“.

— Това е много нереалистичен поглед към миналото, скъпа моя.

— Да, но това е моят поглед. Съгласих се да срещнем тази вечер, защото казахте, че е важно да поговорим. Така че започвайте да говорите.

Лекарката въздъхна.

— Изглежда, все още таиш огромна враждебност.

— Даже и не подозирате колко огромна.

— Това е напълно разбираемо при дадените обстоятелства. Трябва да те уверя, че действам изцяло в твой интерес. Тук съм, за да ти помогна.

 

 

Итън стисна малкото фенерче между зъбите си и насочи тънкия лъч светлина към папките с досиета в чекмеджето. Всяка бе прилежно надписана. Това не го изненада. След като бе минал през спалнята и кухнята на малката спретната къща, вече бе разбрал, че доктор Вениша Макалистър е много методична. Досиетата, които пазеше в кабинета си у дома, бяха предимно свързани със страничната й дейност като консултант по някои случаи на местната полиция. Пред клиентите си тя се представяше като специалист по съдебна психология, но от записките й се виждаше, че Зоуи е права. Макалистър доста се увличаше по паранормалните явления.

Бележките й по половин дузина разследвания на убийства съдържаха много лични наблюдения и някои доста противоречиви предположения, но много малко достоверни факти. Изглежда, добрата докторка много силно желаеше да повярва в собствените си паранормални способности.

Вероятни сексуални намеци в усещанията на местопрестъплението. Жертвата може да е имала сексуален контакт с убиеца…

Усетих, че жертвата е познавала убиеца. Определено излъчване за лична връзка…

— Глупости, доктор Макалистър. — Той затвори папката и я остави в чекмеджето. — Абсолютни, безпочвени глупости.

Тъкмо щеше да се откаже, когато лъчът светлина се спря на последното досие. Клийлънд.

 

 

— Разбирам, че темата е доста болезнена за теб, Сара, тоест Зоуи. Но знам, че докато не приемеш тази страна на природата си, няма да можеш да продължиш напред.

Зоуи се усмихна студено.

— Аз продължих напред, Вениша. Определено се измъкнах от „Кендъл Лейк“.

— Това, което се опитвам да ти обясня, е, че според мен ти имаш определена интуитивна способност да извличаш информация в някои ситуации, която убягва от вниманието на другите.

— Наистина ли? Така ли мислите?

— Разбирам те така, както никой друг не би могъл, скъпа — Вениша сниши гласа си до шепот. — Защото и аз имам подобна способност.

— О, ясно. Може да сте дори по-луда и от мен. Каква мисъл само.

— Спомняш ли си двата случая, когато те заведох на местопрестъплението?

— Често — Зоуи сви и отпусна пръстите на дясната си ръка. — В кошмарите си.

— Ако имаш кошмари, то е, защото се опитваш да отричаш реалността на способностите си. Докато отказваш да ги приемеш, ще бъдеш в конфликт със себе си. Знам това, защото аз също се опитвах да отричам собствените си способности доста дълго. Защо мислиш, че ме привлече изучаването на човешката психика въобще?

— За да можете да измъчвате хора като мен?

— Не ставай смешна — докторката леко намръщи чело. — Заех се с тази наука, защото изпитвах огромна нужда да намеря логично, научно обяснение на усещанията, които понякога изпитвам на определени места, където е било извършено насилие.

— Вие наистина вярвате, че имате някакви паранормални способности, нали?

— Не обичам да използвам термина паранормални, защото той носи доста отрицателен подтекст — отвърна психиатърката. — Предпочитам думата интуиция. Но, да, наистина вярвам, че някои хора притежават от това качество в по-висока степен от другите. Ние двете сме сред малцината със силно развита интуиция.

 

 

Въпреки, че дозата бе удвоена, за да потисне страховата реакция, пациентката отказа да влезе в стаята, където е било извършено престъплението. Започна да пищи и не спря, докато не бе изведена от местопрестъплението.

Предполагам, че истерията бе донякъде симулирана от пациентката като средство за контрол върху ситуацията, за да не се налага да влиза в стаята. Но дори и да е било така, подобна яростна съпротива показва колко силно развита е способността й. Защо иначе би отказала да продължи?

Итън прелисти останалите страници, докато в гърдите му се надигаше силен гняв. Ако се съди по това, което четеше, бе цяло чудо, че Зоуи е успяла да запази разсъдъка си след престоя в „Менър“.

Може би не бе добра идея да я остави насаме с Вениша Макалистър тази вечер.

Той извади всички страници с бележки от досието и върна празната папка в чекмеджето. Когато Макалистър открие, че записките й са изчезнали, може, ако иска, да използва силната си интуиция, за да разгадае какво е станало.

Той взе фенерчето от устата си и провери часовника си. Десет и петнайсет. Зоуи бе прекарала повече от час с докторката. Не бе научил нищо полезно тук. Време бе да си тръгва.

Измъкна се от къщата по същия път, по който бе влязъл — през кухненската врата, после мина през малката горичка до мястото, където бе оставил колата си.

Седна зад волана и хвърли записките, които бе взел от папката, на другата предна седалка. Поседя известно време, докато обмисляше възможните и вероятните последици. Бе разчитал да намери в къщата нещо, свързано с Леон Грейди, защото психиатърката бе тясно свързана с този случай, но се оказа с празни ръце.

Прехвърли наум служителите в „Кендъл Лейк Менър“, които бе срещнал днес. После се замисли за корпоративните кредитни карти и за хората, които биха могли да имат достъп до тях. Измъкна бележника от джоба си и провери един адрес. Намери го на картата на Кендъл Лейк, която бе взел със себе си. Вероятно няма да успее да свърши нищо полезно и там тази вечер, помисли си той. Най-вероятно къщата ще е пълна с хора по това време. Но човек никога не знае.

Нямаше нищо лошо в това да надникне там на път за хотела.

 

 

— Предлагам ти нещо повече от терапия — каза Вениша. — И това е важно, разбира се. Трябва да се научиш как да контролираш усещанията си. Но има и един финансов аспект, който може би не си обмисляла досега.

— О! Значи стигнахме до добрата новина — Зоуи се облегна назад в креслото си, вече по-спокойна. — Колко бихте ми плащали да върша консултантската работа вместо вас?

— Няма да вършиш консултантската работа вместо мен — Макалистър за пръв път показа раздразнението си. — Ще ми помагаш. Готова съм да договорим прилична цена за услугите ти.

— Какво разбирате под прилична?

Психиатърката се прокашля.

— Аз ще ти давам психологически консултации, за да се научиш да се справяш с проблемите си. Тяхната цена е близка до това, което клиентите ми от полицията плащат за услугите ми. Така че мисля, че можем да се договорим за размяна. За всеки час терапия, който аз ти предлагам, ще очаквам от теб един час, прекаран на местопрестъплението.

Зоуи се изсмя.

— Вие наистина ли очаквате от мен да ви плащам, за да правите откачените си експерименти на местопрестъплението? Това да не е някаква шега?