Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (31)

Тридесет и първа глава

Връщаше се в „Ксанаду“.

Нарастващото напрежение, което присвиваше вътрешностите й и я правеше нервна и притеснена, бе напълно в реда на нещата, помисли си Зоуи. От самото начало знаеше, че ще е така. Можеше да се справи с това. Трябваше да може.

Гледаше право напред през стъклото на наетата кола, докато пред тях се извиваше тесният път към „Кендъл Лейк Менър“. Пейзажът би трябвало да е красив като на пощенска картичка. Високите дървета, които свеждаха клони грациозно над пътя, би трябвало да й се струват като част от импресионистична картина. Вместо това имаше чувството, че са надвиснали зловещо и препречват светлината и сигурността на външния свят.

Можеше да надникне между стволовете им и да види тъмното езеро. Припомни си колко пъти бе ставала от леглото късно нощем и бе заставала пред прозореца с решетка, за да се взира в студените му води. Понякога се бе питала дали под повърхността не се крие някакво зло, което е омагьосало „Менър“ с тъмната си мощ. Имаше моменти, когато не можеше да намери никакво друго обяснение на окаяното си положение. В други нощи си бе представяла какво би било да доплува до средата на езерото и да се остави да потъне в дълбините му. Пълно освобождаване.

Важното обаче, което трябваше да помни днес, бе, че не се връща сама, помисли си тя. Итън бе с нея. Нямаше от какво да се страхува. Освен от самия страх, както казваха.

Да, разбира се.

Бе се опитвала да отблъсне спомените настрани още щом бе решила, че трябва да дойде. Но сега вече не успяваше да удържи потока. Виденията от кошмарите й я връхлетяха с пълна сила.

Малката стая, която бе едновременно и затвор, и убежище нощем за нея… Тихият, потънал в сенки кабинет на доктор Макалистър… Трапезарията с много полилеи, където неестествено притихнали пациенти поглъщаха една и съща безвкусна храна… Стаята за медицински прегледи, където онези грубияни бяха водили жертвите си през някои от ужасните нощи…

— Добре ли си? — рязко попита Итън.

Тя подскочи при звука на гласа му и веднага се опита да прикрие сепването си, като се пресегна към чантата си. Днес бе взела бледозелената. Цветът й вдъхваше кураж.

— Да, добре съм — отвори голямата чанта и започна да рови вътре за носна кърпичка. Пръстите й докоснаха тежката месингова топка на ключодържателя. Допирът до него леко я успокои. Започна да диша, както я бе учил инструкторът й по самоотбрана. Търсеше вътрешния източник на сила, концентрираше се.

Този път нещата ще са различни, уверяваше сама себе си. Вече не бе безпомощна. Не бе сама.

— Сигурна ли си, че искаш да продължиш? — попита я Итън, без да отклонява поглед от виещия се път. — Мога да те върна обратно в хотела. Ще останеш там, докато говоря с доктор Харпър.

— Не. Идвам с теб.

Той не каза нищо, но свали едната си ръка от волана и се пресегна през малкото разстояние, което ги разделяше. Покри ръката й със своята и леко я стисна веднъж.

Част от ужасното напрежение, което я разяждаше отвътре, се разсея. Тя продължи още малко със специалните вдишвания. Итън зави за последен път и пред тях се показа „Менър“.

Триетажната тухлена сграда приличаше на гигантски жабок, приклекнал на брега на езерото. Затворнически зид, маскиран като красива градинска ограда от ковано желязо, заобикаляше имението. Това бе сцената, която виждаше в кошмарите си.

Но имаше и нещо различно.

Тя нададе лек вик на изненада.

— Какво има? — попита Итън.

— Изглежда по-малко, отколкото е в спомените ми — прошепна тя.

Той се усмихна за пръв път, откакто бяха напуснали Уиспъринг Спрингс сутринта. Не беше широка усмивка, по-скоро леко извиване на устните, но поне бе истинска.

— Мисля, че това е добър знак — каза й.

Прав е — помисли си тя — Може би няма да е чак толкова страшно в крайна сметка.

Един пазач, облечен в познатата гълъбовосива униформа на охраната в „Кендъл Лейк Менър“, излезе от малката кабинка до портата. Погледна формално към Зоуи, без да я разпознае.

— Аз съм доктор Труакс, а това е моята асистентка. — Итън размаха някаква визитка. — Идваме да се срещнем с доктор Харпър. Той ни очаква.

— Да, сър. Можете да паркирате на местата за посетители отдясно.

Пазачът се върна в кабинката и натисна някакъв бутон. Тежките железни порти бавно се отвориха. Зоуи бе впечатлена.

— Стана лесно, както бе казал.

— Това място е предвидено да държи хората вътре, а не да ги спира да влизат.

Итън паркира на едно от шестте места, отредени за посетители, и изключи двигателя. Погледна я и попита:

— Готова ли си?

— Да — тя разкопча колана си с внезапна решителност и отвори вратата. — Хайде да го направим.

Той слезе от колата и прибра ключовете в джоба си.

Погледна го крадешком, докато вървяха заедно към главния вход. Тази сутрин, докато се приготвяше за срещата с Харпър, й се бе показал в съвършено различна светлина — бе видяла мъжа, който бе ръководил голяма и успешна компания. За нея бе истинско откритие.

Днес изглеждаше елегантен и внушителен, облечен в чудесно ушит костюм в стоманеносиво. Пепелносивата риза и вратовръзката в сребристо и черно добавяха леко натрапчив намек за сила и власт. Не че на шивачите им бяха нужни допълнителни усилия, за да придадат на Итън подобно излъчване, помисли си тя. За него то бе напълно естествено, идваше от самата му същност дори да бе с джинси. Но днес изглеждаше като човек, който се движи уверено из коридорите на властта. Неслучайно пазачът на портала не се бе усъмнил във фалшивата визитна картичка.

Качиха се по каменните стъпала и влязоха през дебелите остъклени врати. Когато се озова в студеното фоайе, част от крехката й самоувереност се изпари. Усети как пулсът й отново се ускорява.

Мъжът на рецепцията ги поздрави учтиво. Зоуи го помнеше отпреди, но той я погледна, без изобщо да я разпознае. Вероятно защото не носеше някоя от безформените роби на клиниката, реши тя. Това само показваше колко важни са дрехите.

Итън отново приложи номера с визитната картичка, но с този служител не бе толкова лесно да се справи, колкото с пазача на портала.

— Ще уведомя доктор Харпър, че сте тук, сър — човекът посегна към телефона.

— Няма нужда — бързо каза Итън. — Знаем пътя.

— Наляво — обади се Зоуи.

„Асистентката“ изобщо не се поколеба, а незабавно пое надолу по коридора към кабинетите на администрацията. Сега, когато бяха на позната за нея територия, тя поведе Итън, както бяха планирали предварително. Неочаквано усети прилив на адреналин, който я изпълни с енергия и увереност. Можеше да се справи с това.

— Води ме — подкани я той и тръгна редом с нея.

— Само минутка, ако обичате, доктор Труакс — мъжът на рецепцията разтревожено се изправяше на крака. — Ще ви трябва придружител.

Но двамата вече завиваха зад ъгъла.

— Хитро — отбеляза Зоуи.

— Да. Да се преструваш на лекар винаги върши добра работа в подобни ситуации. Кара ги да се позамислят за няколко минути, преди да извикат охраната.

— А на теб няколко минути ти стигат.

— Обикновено — той се огледа наоколо. — Знаеш ли, на пръв поглед това място изглежда наистина хубаво.

— Външността лъже. Първият етаж е целият за показ. Стаите на пациентите са на втория и третия етаж. Трябва да призная, че може би някога „Кендъл Лейк Менър“ е била почтена клиника.

— Но това сигурно е било много отдавна, преди Харпър да поеме ръководството.

— Да — тя спря пред облицованата врата на административния отдел и дълбоко си пое дъх. — Тук е.

— Трябва да продължим да действаме бързо — Итън отвори вратата и я пусна да мине. — Онзи от рецепцията ще се опита незабавно да се свърже с шефа и да му каже, че идваме.

— Точно така — тя тръгна пред него и влезе в елегантно обзаведения офис пред кабинета на Харпър.

Госпожица Лийдс седеше на бюрото си и говореше по телефона. На съвършеното й лице бяха изписани неодобрение и тревога.

— Доктор Харпър няма никакви срещи, насрочени за днес — Фенела спря насред думите си в телефонната слушалка при вида на Зоуи и Итън, които настъпваха към нея. Погледът й бегло и без особен интерес се плъзна по лицето на посетителката, след което се спря на Итън. — Обади се на Ричардс от охраната. Кажи му…

— Остави — каза Итън, който вече отваряше вратата на кабинета. — Харпър няма да иска да го прекъсват.

— Не можете да влизате там — секретарката скочи на крака. Явно се досети, че не може да спре Итън с физическа сила, и се обърна към Зоуи, която бе точно зад нея. Закъсняло прозрение я накара да отвори широко очи. — Ти!

— Здравей, Фенела. Отдавна не сме се виждали. Още ли спиш с оня тип от счетоводството?

В очите на жената пламна ярост.

— Как смееш?

— Е, не беше никаква тайна — увери я Зоуи. — Докато бях тук, всички пациенти знаеха, че двамата правите секс в бараката с лодките.

— Ах, ти, проклета глупачка! — Фенела едва си поемаше дъх. — Не знаеш в какво се забъркваш!

— Ще рискувам.

Може би щеше да поостане и да продължи размяната на реплики, но Итън сложи ръка на рамото й и я дръпна към вратата.

— Опитай се да не се разсейваш, скъпа — каза й на ухо.

Затвори добре вратата зад тях и се постара да заключи, преди да се изправи лице в лице с Иън Харпър. Докторът бе скочил на крака, гневен и намръщен.

— Не знам кой сте, но ви предупреждавам, че охраната ще дойде всеки момент.

— И когато дойдат, вие ще ги отпратите — спокойно каза Итън. Той настани Зоуи в едното кресло, а сам седна в другото. — Две думи, Харпър. Леон Грейди.

— Кои, по дяволите, сте вие? — Но вече гледаше Зоуи видимо разстроен. — Сара Клийлънд!

— Името ми е Зоуи Труакс — тя кръстоса крака и му се усмихна. — Опитайте се да запомните.

— Знам за какво е всичко това, но мога да те уверя, че се нуждаеш от помощ — каза й Харпър.

— Май ще откажа.

— Да се върнем на Грейди — обади се Итън.

Челюстта на Харпър се стегна рязко.

— Какво общо има Грейди? От полицията ми казаха, че е бил убит при сделка с наркотици в някакъв град в Аризона преди няколко дни.

— Знаем това — каза Итън. — Ние намерихме трупа.

Докторът очевидно бе изненадан от тази информация.

— Така значи!

— Полицаите смятат, че става дума за провалена сделка с наркотици, но двамата със Зоуи мислим, че можем да докажем нещо различно.

Това напълно прикова вниманието на Харпър.

— За какво говорите? Уверявам ви…

Шумно тропане по вратата прекъсна думите му. Той отвори уста да изкрещи нещо на хората отвън. Итън вдигна ръка.

— Имаме информация, която би дала основания на полицаите да решат да ви заподозрат в убийството на Грейди.

Чукането продължи.

— Доктор Харпър, всичко наред ли е?

— Обади се по интеркома и кажи на красивата дама отвън, че нямаш нужда от услугите на охраната — нареди Итън с равен глас, който не допускаше възражения. — Направи го веднага или ще идем с показанията си при полицията.

Харпър тежко се отпусна на стола си и натисна бутона на интеркома.

— Кажи на охраната, че нямам нужда от помощта им — повтори думите той. — Поне засега. Кажи им да останат в коридора.

— Сигурен ли сте, доктор Харпър? — попита Фенела с тон, който говореше, че го смята за глупак.

— Да — Харпър пусна бутона на интеркома.

— Правилно решение — одобри Итън.

— Какво беше това, че ме подозирате като съучастник в убийството на Грейди? — дрезгаво попита докторът. — Невъзможно е.

— Вашето име, както и кредитна карта от „Кендъл Лейк Менър“ са били използвани при наемането на една детективска агенция в Уиспъринг Спрингс да го открие. Скоро след като агенцията уведомила клиента си за местонахождението на вашия служител, той бил убит. Подозирам, че това едва ли е съвпадение. Вие как мислите, доктор Харпър?

— Не съм убил Грейди.

— Той изнудваше ли ви? — попита Итън. — Заплашваше ви, че ще издаде малко нетрадиционния ви бизнес и медицинска практика тук, в „Кендъл Лейк“, ли?

— Не.

— Не сте ли наели „Раднър Секюрити Системс“ да го открият?

— Не, по дяволите, никого не съм наемал да го търси. Грейди замина извън града по работа. Мислех, че е на път за Лос Анджелис. Трябваше да ми докладва, когато намери… — Млъкна насред изречението и впери поглед в Зоуи.

— Тръгнал е да търси мен, нали? — попита тя. — Някак е успял да ме открие. Но не съм била в Лос Анджелис. Излъгал ви е, а? Защото е имал собствени планове за мен. Опита се да ме изнудва. Искаше да му платя куп пари, за да запази тайната ми.

— Не знаех за това — прекъсна я Харпър. — Всичко, което мога да ви кажа, е, че секретарката ми започна да подозира нещо нередно в поведението му. Хрумна й да провери разходите по корпоративната му кредитна карта и така го проследи до Уиспъринг Спрингс. После прегледа личната му електронна кореспонденция с един хакер на име Гофър. Грейди я бе изтрил, но той не бе особено грамотен в компютърно отношение и всичко бе възстановено.

— Затова пък Фенела Лийдс е грамотна — отбеляза Зоуи. — Намерила е името и адреса ми във файловете на Грейди, нали така?

— Да — уморено каза Харпър. — Информацията му е била дадена от въпросния Гофър.

— И вие изпратихте онези грубияни да ме приберат — обвини го Зоуи.

— Грубияни? — намръщи се Харпър. — За кого говориш?

— За Рон и Ърни. Изпратили сте ги след мен, нали?

Харпър, изглежда, се канеше да отрече, но после промени намеренията си.

— Да, изпратихме двама от обучените ни медицински служители в Уиспъринг Спрингс. Но после ти ми се обади и каза, че си се омъжила. Позвъних в мотела, където се бяха настанили Рон и Ърни, и им оставих съобщение да не те закачат и незабавно да се върнат тук. Не мога да бъда отговорен за постъпките им след това.

— Те се опитаха да ме отвлекат — ядосано заяви Зоуи.

— Това не е мой проблем — отвърна й Харпър. — Опитах се да ги извикам обратно — той бързо се обърна към Итън. — Може те да са убили Грейди.

— Не мисля така — заяви той.

— Имате ли добро алиби за нощта на убийството на Грейди? — попита Зоуи.

Харпър явно изпадна в паника. После извърна поглед към календара. Изглежда се затрудняваше да сглоби цялата картина, но накрая пое дълбоко въздух и цялото му лице почервеня.

— Грейди е бил убит същата нощ, когато ти ми се обади от Лас Вегас да ми кажеш, че си се омъжила за Труакс.

— Обадила ли съм се? — невинно попита Зоуи. — Май не си спомням.

Лицето на Харпър стана мораво.

— Да.

Злорадстваше.

— Така ли? — тя цъкна с език. — Знаете ли, заради всички онези медикаменти, с които ме тъпчехте, докато бях в „Менър“, краткосрочната ми памет вече не е каквато беше преди.

— Бях си вкъщи, в леглото, онази вечер — натърти на висок глас докторът. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

— Сигурен ли сте?

— Не знам каква игра играете двамата — изрева Харпър, — но ако сте дали някакво основание на полицията да смята, че би могло да съм замесен в убийството на Грейди, трябва да им кажете истината. Трябва да ги осведомите, че сте говорили с мен по телефона онази нощ и че съм бил тук, а не в Уиспъринг Спрингс.

— Защо да им казвам истината? — меко попита Зоуи. — След всички лъжи, които вие наприказвахте на хората за мен, защо аз трябва да казвам на някого истината за вас?

— Това е твоят извратен начин да си отмъстиш, нали? — бе разярен. — Опитах се да ти помогна, а ето как ми се отплащаш. Наистина си много болна.

— Така са ми казвали.

Харпър се обърна към Итън. Вече бе отчаян.

— Говорих и с теб онази нощ, нали?

— Така ли? — Итън леко се намести в креслото си. — Паметта нещо ми изневерява в това отношение.

— Не можете да постъпвате така с мен. Аз съм невинен.

— Ами — започна Итън — ние, естествено, бихме искали да намерим истинския убиец. Но ако това се окаже невъзможно, бихме се задоволили да дадем вашето име на полицаите. Нека те решат какво да правят по-нататък.

— Не съм убил Грейди. Ще докажа, че съм бил тук през онази нощ.

— Разбира се — съгласи се Итън. — В крайна сметка вероятно ще успеете да докажете, че не сте били вие, но преди това ще ви се наложи да понесете много неприятна публична намеса в делата ви. Точно такава популярност много би изнервила клиентите ви. Те си плащат скъпо за уединение и поверителност, нали така?

— О, да — обади се и Зоуи. — Поверителността е най-важното за вашите клиенти, нали доктор Харпър? Последното, което биха искали, е широка публичност, а едно пикантно дело за убийство непременно би привлякло вниманието на журналистите. Само си представете какво би станало, ако ви разпитват в полицията за връзката ви с убийството на един от служителите ви.

Харпър направи мъчително усилие да си върне равновесието. Решително се обърна към Итън.

— Да се разберем без заобикалки. Какво получаваш ти от цялата тази история?

Итън леко потропа с разперените си пръсти.

— Харесва ми да получавам отговори.

— Глупости. Харесват ти парите. Затова си се оженил за Сара. Само това обяснение би било логично в цялата каша.

— Казвам се Зоуи — поправи го Зоуи. — Зоуи Труакс.

Харпър не й обърна внимание. Бе се съсредоточил върху Итън. Тя се досещаше, че сглобява наум фактите според желанията си.

— Решил си да се възползваш от нея, за да се добереш до част от „Клийлънд Кейдж“, нали? — каза той на Итън. — Добре. Желая ти късмет. Но защо идваш при мен? Аз нямам нищо общо.

— Не е така, Харпър — Итън бавно се изправи и протегна ръка на Зоуи. — Когато вдигна телефона и се обадя на полицията в Уиспъринг Спрингс, ще бъдеш замесен и в убийството на Леон Грейди.

— Не съм го убивал и ти много добре го знаеш.

Итън сви рамене.

— Значи си наел някого да го направи, за да си сигурен, че охранителят няма да извади на показ делата ти. Вероятно Рон или Ърни.

— Не.

— Както и да е, сигурен съм, че полицаите ще се заинтересуват — вече бяха до вратата. Итън поспря, преди да я отвори. — Отседнали сме в хотел „Кендъл Лейк“. Обади ни се, ако ти хрумне кой би могъл да иска ти да поемеш вината за убийството на Грейди.

Той отвори вратата. Зоуи излезе пред него. Бе се изправила срещу Харпър, заплашила го бе по свой начин, за да усети той поне донякъде какво й бе причинил, и сега се чувстваше доста удовлетворена.

В офиса пред кабинета се бе събрала малка тълпа, Фенела Лийдс, двама санитари и двама мъже в гълъбовосиви униформи стояха нерешително. Наблюдаваха внимателно Итън и Зоуи, докато излизаха от бърлогата на Харпър.

— Фалшива тревога, хора — весело се обърна към тях Итън. — Доктор Харпър малко се обърка. Сигурно е пропуснал да си пие витамините сутринта. Но вече оправихме нещата. Всички можете да се връщате по местата си.

Бе обгърнал Зоуи с едната си ръка, докато бързо и равномерно се придвижваше към другата врата. Минаха покрай малката групичка. Никой не направи опит да ги спре. А после вече бяха в коридора и вървяха към фоайето.

Не остава много, помисли си Зоуи. След няколко минути ще пътуват с колата далеч от „Ксанаду“.

Завиха зад ъгъла и едва не се блъснаха във Вениша Макалистър.

— Сара! — Вениша спря и зяпна удивена. — Върнала си се.

— Само в мечтите ви — рязко й отвърна Зоуи. — И сега се казвам Зоуи. Зоуи Труакс. Итън, запознай се с доктор Вениша Макалистър, позната като злата вещица от „Кендъл Лейк Менър“.

— Не разбирам — лекарката погледна Итън. — Кой сте вие?

— Итън Труакс — той направи кратка пауза. — Съпругът на Зоуи.

Психиатърката поклати глава.

— Каква е тази история, Сара? Ако не си се върнала в „Кендъл Лейк“ за лечение, тогава защо си тук?

— Разследваме убийството на Леон Грейди — осведоми я Зоуи. — Знаете ли нещо за това?

— Разбира се, че не. Защо се интересувате от смъртта на Грейди? Доктор Харпър каза, че е бил убит от някакъв дребен дилър на наркотици в Аризона. Не мога да кажа, че съм особено изненадана. Винаги съм подозирала, че си допълва доходите, като краде от медикаментите на пациентите и ги продава на улицата. Казах на Харпър за подозренията си преди месеци, но той отказа да вземе мерки.

— Е, някой очевидно е взел много строги мерки спрямо Грейди — Итън оглеждаше докторката с прикрито любопитство. — Ако имате някакви предположения, с удоволствие ще ви изслушаме.

— Току-що ви казах, че не знам нищо за обстоятелствата около смъртта на Грейди — Макалистър се извърна с гръб към него, без да се опитва да скрие, че Леон Грейди изобщо не я интересува. Откровено се съсредоточи върху Зоуи. — Много се тревожа за теб, Сара.

— Зоуи.

— Зоуи — търпеливо повтори Вениша. — След цялото напрежение, на което си била подложена в последно време, сега уверено мога да заявя, че в момента си в изключително деликатно състояние.

— Имам новина за вас — всеки ден ставам все по-силна — увери я Зоуи. — Ако ни извините, тъкмо сме на път… — Внезапно спря, когато усети, че Итън леко стиска ръката й. Разпозна сигнала. Той не искаше да разкара Вениша Макалистър. — Тръгнали сме към хотел „Кендъл Лейк“. Както ви помоли Итън, ако се сетите за нещо полезно, можете да се свържете с нас там.

— Вече ви казах, че не мога да ви помогна във връзка със случая „Грейди“ — докторката погледна към коридора зад Зоуи и снижи глас. — Но е много важно ние да си поговорим.

Последното нещо, което желаеше, бе отново да се озове насаме в една стая с Вениша Макалистър, помисли си Зоуи. Но Итън все още стискаше ръката й.

— Ще бъда в хотела — сковано каза на глас.

— Може ли да се отбия тази вечер? — нетърпеливо попита психиатърката. — Наистина трябва да говоря с теб.

— Защо не минете след вечеря? — небрежно предложи Итън. — Да кажем около девет?

Зоуи бе изненадана от необичайния час, но не се обади.

— Малко късно е — поколеба се Макалистър.

— Така ще имаме време да вечеряме спокойно — каза Итън. — Зоуи прекара дълъг ден. Трябва да си почине.

— О, да, разбира се — лекарката кимна одобрително. — Да, разбирам. Ще мина около девет. Ще си побъбрим по приятелски.

— О, господи! — промърмори Зоуи. — Направо изгарям от нетърпение.

Все още стиснал ръката й, Итън я поведе покрай докторката, надолу по коридора, през фоайето и извън „Менър“.

— За какво беше всичко това? — попита го няколко минути по-късно, докато той шофираше по оградения от дървета тесен път. — Защо искаш тази жена да дойде в хотела довечера?

— За да я задържиш там, докато аз видя какво мога да открия в дома й.

Тя рязко се изправи на мястото си.

— Ще претърсваш къщата й?! Какво, за бога, очакваш да намериш?

— Нямам представа. Нали ти казах, преди да дойдем тук, че в детективската работа, когато ти се изчерпят идеите, просто разбъркваш нещата.

— Детективската работа, изглежда, има някои общи черти с моята професия.

— Така ли? Например?

— Един от триковете, които открих за себе си във вътрешния дизайн, е, че когато не мога да разбера какво не е наред с потока на енергията в някоя стая, просто започвам да местя мебелите наоколо, докато нещата си дойдат на мястото.

— Да местиш мебелите наоколо — той се замисли за момент над това. — Да, точно това правя и аз — отправи й бърз, преценяващ поглед. — Ще се справиш ли сама с доктор Макалистър тази вечер?

— Мога да се оправя с нея.

Той кимна доволен.

— И аз така мисля.