Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (30)

Тридесета глава

„Раднър Секюрити Системс“ заемаше целия втори етаж на една от големите сгради с офиси в северната част на града. Отвътре приличаше на богата посредническа агенция или застрахователна компания. Мебелировката бе стилна. Картините по стените бяха от типа, който Итън наричаше за себе си „общ югозападен стил“ — многобройни стилизирани изображения на стръмни каньони, пустинни пейзажи, стари кирпичени постройки и залези, всичките издържани в нюанси на тюркоазно, червено и мораво.

Леко го впечатли деловото оживление в офисите. На всяко бюро имаше чисто нов компютър. Служителите, които влизаха и излизаха от остъклените стаички в единия край помещението, изглеждаха сериозни и компетентни.

Мъжът на рецепцията бе елегантен и учтив. Седеше зад огромно бюро от полирано лъскаво дърво с вид на господар на сложната наглед телефонна централа и наистина хубавия компютър. На малка табелка на бюрото бе изписано името му — Джейсън.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Трябва да се видя с Нелсън Раднър — отвърна Итън.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

По лицето на Джейсън се изписа заучено учтиво съжаление.

— Много съжалявам, но господин Раднър е зает в момента. Мога ли да ви предложа да си уговорите среща?

Итън се облегна на ръба на лъскавото му бюро и скръсти ръце.

— Кажете му, че Труакс е тук.

Джейсън очевидно се притесни от подобно настояване, но след секунда колебание посегна към телефона.

— Труакс ли казахте, господине?

— Той ме познава.

— Само момент, моля.

Набра номера и тихо каза нещо в слушалката. Когато затвори, отново се усмихваше. Облекчен. Стана на крака.

— Оттук, моля. Бихте ли желали кафе или минерална вода?

— Не, благодаря.

Последва Джейсън към края на редицата малки стаички с остъклени стени. Кабинетът на Нелсън нямаше нищо общо с тях.

Служителят почука веднъж, отвори вратата и въведе Итън.

— Господин Труакс, сър.

— Влизай, Труакс. Седни — Нелсън бе по риза. Махна с ръка към облицовано в кожа кресло. — Не очаквах посещение от конкуренцията днес. Какво става? Решил си да приемеш предложението ми за допълнителна работа?

— Не точно.

Итън седна и набързо огледа кабинета. Бюрото бе масивно и тежко произведение на изкуството от стомана и стъкло. Креслото на Нелсън бе от типа за ръководни кадри — с висока облегалка и тапицирано с черна кожа. Изпипана работа. Никакво проскърцване, когато се наместваше в него.

Килимът бе тъмносив, а пейзажите от Югозапада, окачени в рамки по стените, бяха подобаващо мъжествени. В ъгъла стоеше красива дървена закачалка. На една от куките висеше скъпо ръчно ушито бежово сако.

Никъде не се виждаше розово.

Атмосферата бе странно и неприятно позната, помисли си Итън. Този кабинет много приличаше на неговия в Лос Анджелис. Запита се дали Раднър не е пострадал от същия специалист по вътрешен дизайн.

— Какво мога да направя за теб? — дружелюбно запита домакинът.

— Можеш да ми кажеш кой те нае да откриеш Леон Грейди — отвърна Итън.

— Кой, по дяволите, е Леон Грейди?

Трябваше да му го признае на Раднър, помисли си Итън. Даже не мигна. Но пък и неведението му може да бе съвсем истинско. „Раднър Секюрити Системс“ сигурно имаше толкова много работа, че шефът вероятно не си даваше труд да обръща внимание на дребните поръчки за издирвания на изчезнали хора. Много вероятно бе да оставя подобни задачки на подчинените си.

— Леон Грейди бе отседнал в мотел „Сънрайз“ — каза Итън, като се опитваше да бъде търпелив, в случай че Раднър наистина не знае за какво, по дяволите, говори. — Преди няколко дни беше убит. Полицаите смятат, че става дума за дребна сделка с наркотици, която се е провалила.

— Да, май четох нещо във вестника за някакъв дребен дилър, който бил застрелян. Но не му обърнах много внимание. „Раднър“ не осигурява охраната на никоя от фирмите в онази част на града — Нелсън учтиво повдигна едната си вежда. — Да не е някой от твоите случаи?

— Грейди бе свързан с едно от разследванията, които правя в момента.

Вярно, засега то бе единствено и шансът да си върне разноските по него бе малко неясен, какво остава да му бъде заплатено за усилията. Е, и какво от това. Нямаше нужда да описва подробно лошото си положение пред конкуренцията. В бизнеса човек трябва да изглежда силен, компетентен и преуспял. Заобикалящата среда може и да се бе облагородила през хилядолетията, но законите на джунглата не се бяха изменили особено. Да покажеш слабост означаваше да бъдеш изяден.

— Не разбирам — Нелсън много успешно имитираше загрижено объркване. — Какво те кара да мислиш, че „Раднър Секюрити Системс“ има нещо общо с това?

— Наречи го предчувствие. Полицаите се задоволяват с версията за дилъра на наркотици, но на мен ми е малко трудно да я приема. Мисля, че е възможно някой външен за града човек да го е убил, но това означава, че е трябвало първо да го намери. Грейди си е платил в брой за стаята в мотела вероятно защото се е опитвал да прикрие следите си. Знам, че мен никой не ме е наемал да го открия, значи оставаш ти.

— Така ли?

— „Раднър“ има по-голяма реклама в телефонния указател, затова реших, че някой външен човек би бил по-склонен да потърси теб. Искам да знам името на клиента ти.

— Разбирам — Нелсън се облегна удобно в скъпото си кресло и си даде вид на искрено огорчен. — Уверявам те, че лично аз нямам никаква информация по случая.

— Вярвам ти. И двамата знаем, че нещо толкова дребно сигурно е възложено на някой от по-ниско поставените ти служители. Някой чиновник. Става дума за обикновено проследяване. Нищо сложно.

— Аз лично преглеждам всеки случай, който се разглежда в компанията всяка седмица. Не съм срещал името Леон Грейди.

— Грейди бе убит тази седмица, не миналата. Може досието му още да не ти е било представено за седмичния отчет.

— Даже и да сме го проследили по поръчка на някой клиент, знаеш, че не би трябвало да го обсъждам с теб, какво остава да ти дам името на човека, който ни е наел.

— Много добре ми е известна загрижеността ти за поверителността на работата с клиентите — каза Итън. Доста се разпростря върху нея пред онзи репортер от „Хералд“, когато си приписа заслугите за случая „Мейсън“.

— Знаеш какви са репортерите. Все объркват нещата. Не можеш да ме обвиняваш за журналистическа грешка.

— Не бих си и помислил. Но мисля, че си ми длъжник. Някой от твоята компания ли е проследил Леон Грейди?

— Наистина не мога да обсъждам това, Труакс. Знаеш го също като мен. Това е въпрос на етика.

— Нека поставя въпроса другояче — каза Итън. — Ако не ми покажеш досието на Грейди, ще бъда принуден да се обадя на президента на асоциацията на собствениците на „Дезърт Вю“ и да го информирам, че може би е добре да преразгледа договора си с „Раднър Секюрити Системс“.

Нелсън се изправи в креслото си и вече не излъчваше учтиво съжаление.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Само това, че имам предчувствие. Членовете на асоциацията на собствениците може да се заинтересуват от факта, че някои от служителите на „Раднър“ не взимат насериозно политиката на компанията за поверителност на информацията. Всъщност някои от тях биха разказали какво ли не за личния живот на обитателите на „Дезърт Вю“ за една бира и няколкостотин долара.

— Да не твърдиш, че някой от хората ми е взел подкуп?

— Как мислиш, че успях да разреша толкова бързо случая „Мейсън“?

— По дяволите! Нищо не можеш да докажеш.

— Няма нужда да доказвам каквото и да било. Както ти казах, достатъчно е да възбудя съмнение в ума на президента на асоциацията на собствениците. Несъмнено ще последва паника. Богатите страшно мразят да се чувстват несигурни, защото някой би продал подробностите от личния им живот за някакви си мизерни двеста долара в брой.

Нелсън изпадна в ярост. После се наведе напред и натисна бутона на интеркома.

— Джейсън, донеси ми досиетата по случаите от изминалата седмица. Да, знам, че днес не е обичайният ден. Просто ги донеси — пусна бутона и продължи да се взира гневно в Итън. — Играеш грубо, така ли? — каза той.

Итън сви рамене.

Вратата се отвори. Появи се Джейсън с куп разпечатки и ги остави на бюрото пред шефа си.

— Желаете ли още нещо, сър? — попита той.

— Не, това е всичко — Нелсън посегна към първата разпечатка.

Джейсън замислено изгледа Итън. В очите му се четеше любопитство и някакво уважение. Няколко секунди по-късно вратата тихо се затвори зад него.

В тапицирания кабинет настана тишина, нарушавана от време на време от прошумоляването на хартия. Изминаха няколко минути.

— Дявол да го вземе! — промърмори Нелсън. Облегна се назад и изгледа Итън с изражение, което не бе много различно от онова, изписано на лицето на Джейсън. Любопитство, примесено с наченки на нещо, което би могло да е неволно уважение.

— Правилно предполагаш — подаде разпечатката през бюрото на Итън. — Наистина сме издирвали някакъв тип на име Леон Грейди. Обадил ни се е клиент извън града. Платено е с кредитна карта.

Итън взе разпечатката и прочете името на клиента.

— Доктор Иън Харпър.

— Законно искане. Харпър е заявил, че е работодател на Грейди, който е изчезнал с пари на компанията му.

— Така ли? — Итън четеше бързо досието.

— Хей, тук пише, че моят служител е потвърдил, че Харпър наистина е работодател на Грейди.

— Аха.

— Непрекъснато стават подобни неща, нали? Случаите на незаконно присвояване са толкова чести, колкото и застрахователните измами.

Итън не вдигаше поглед от досието. Много му се искаше да си отбележи разни факти, но предчувстваше, че Раднър направо ще побеснее, ако започне да си води записки по случая.

— Повечето работодатели не застрелват незаконно облагодетелствалите се свои служители, след като ги открият — разсеяно отбеляза той. — Просто се опитват да си върнат част от парите. Не те ли притеснява, че може да сте посочили Грейди на убиеца?

— По дяволите, не ми пробутвай номера, че съм натопил човека! В „Раднър“ поддържаме висок професионален стандарт. Всички правила са били спазени в случая. Сам можеш да видиш това. Та ти дори не знаеш дали Харпър е убил Грейди. Преди малко сам ми каза, че според полицаите е било заради сделка с наркотици.

— Прав си — Итън приключи с четенето и остави досието на бюрото. — Нищо не знам със сигурност. Засега. Пак ще се видим, Раднър. Считай, че сме квит по повод онова журналистическо недоразумение относно случая „Мейсън“.

Той отвори вратата.

— Труакс.

Итън спря за миг.

— Ако някога решиш, че искаш да работиш за истинска агенция — предпазливо подхвана Нелсън, — само ми кажи. Бих могъл да използвам човек като теб.

Итън огледа за последен път кабинета, като се спря на всеки познат и скъп детайл.

— Благодаря, но не ми харесва декорът.

 

 

Петнайсет минути по-късно той влезе в „Специализирани книги“ и рязко спря при вида на Зоуи, седнала на един висок стол и опряла крака на долната пречка. Бе навела грациозно глава над стара, подвързана с кожа книга в скута си. Светлината проблясваше по прибраната й в кок лъскава коса. Носеше морава тениска с изрязано деколте и ръкави, които стигаха до лактите й. Плисираната й синьо-зелена пола елегантно се спускаше над глезените й.

У него се надигна някакво собственическо чувство и жажда, които присвиха стомаха и разгорещиха кръвта му.

Това бе неговата съпруга. Поне за известно време. И той я желаеше. В този миг тя вдигна очи и се усмихна.

— Итън — каза му. — Започнах да се чудя какво може да ти се е случило. Правилно ли се оказа предположението ти? Наистина ли някой е наел „Раднър“ да проследи Грейди?

— Време бе да се върнеш — Сингълтън се показа от полумрака в задната част на книжарницата. — Имаше ли късмет?

Магията за миг се развали. Той отърси мислите си от виденията, изпълнени с изпотени и омачкани чаршафи.

— Ами, имам и добра, и лоша новина — предупреди ги.

— Каква е добрата? — попита Зоуи. Оптимистка, помисли си той. Човек бе длъжен да я обича.

— Научих името на човека, който е наел „Раднър“ да проследи Леон Грейди тук, в Уиспъринг Спрингс. Бил е, само си представете, доктор Иън Харпър.

— Харпър. Виж ти, това е интересно.

— Харпър, изглежда, изобщо не се е постарал да се прикрие, нито да скрие целта си — продължи Итън. — Дори е използвал кредитната си карта от сметката на „Кендъл Лейк Менър“, за да плати за издирването. Заявил, че Грейди е присвоил пари на компанията.

Сингълтън кимна.

— Звучи правдоподобно.

— Всичко си пасва — каза Зоуи с жестоко задоволство. — Може би Грейди го е заплашил с изнудване или пък е разбрал, че шефът на охраната е опасен и представлява риск. И в двата случая явно е решил да се отърве от него.

Сингълтън се облегна на плота.

— Сигурно е проследил Грейди до Уиспъринг Спрингс и после е използвал „Раднър“, за да разбере къде е отседнал тук. После е долетял и го е очистил.

— Да, наистина всичко е ясно и подредено — обади се Итън. — Има само един дребен проблем.

— Какъв? — попита Зоуи.

— Иън Харпър има желязно алиби за нощта на убийството, помниш ли?

Тя понечи да оспори и тогава разбра за какво й говори.

— О, да го вземат мътните! — Седна отново на високия стол. — Прав си.

Сингълтън се намръщи.

— Какво е алибито му?

— Ние със Зоуи — отвърна Итън.

— Обадихме му се от Лас Вегас по някое време след полунощ, когато Грейди е бил убит — обясни Зоуи. — Аз самата говорих с него.

— Може да е говорил от мобилния си телефон — предположи Сингълтън.

Итън поклати глава.

— Не сме звънели на онзи номер. Ти ми даде и двата, помниш ли? Набрах го в дома му.

— Ами ако има пренасочване на разговорите? — досети се Сингълтън.

— Не мисля — отвърна Зоуи. — Харпър бе много уморен, звучеше, сякаш е заспал, докато е гледал телевизия до късно. Някакъв стар филм. Чувах го като фон.

— Телефонните разговори могат да бъдат проследени — напомни й Сингълтън, — но май наистина е бил в „Кендъл Лейк“.

Тя прикова Итън с поглед.

— Е, господин детектив, накъде ни води това?

— Странно е, че питаш. Всъщност, има къде да отида, ако не успея да разреша първия си сериозен случай тук, в Уиспъринг Спрингс. Раднър ми предложи работа.

Тя смръщи лице.

— Я стига! На теб не би ти харесало да работиш в „Раднър Секюрити Системс“.

Той се сети за лъскавите офиси и също толкова лъскавите служители на конкурентната компания. Бе като епизод от предишния му живот. Зоуи бе права. Нямаше желание да се връща към него.

— Добре казано — отбеляза той. — Май е по-добре да се залавям за работа и да разбера кой е убил Леон Грейди.

— Каква е следващата стъпка? — попита Сингълтън.

— Оказва се, че май нямам повече блестящи идеи, затова ще действам, както постъпва всеки опитен и добре обучен професионален детектив винаги когато изчерпи запаса си от гениални хрумвания.

Зоуи бе заинтригувана.

— И то е?

— Ще разбъркам кашата и ще видя какво ще изплува на повърхността.

— А аз какво ще правя? — попита тя.

— Нищо. Оставаш тук, в Уиспъринг Спрингс, и не правиш абсолютно нищо.

Тя въздъхна.

— Ще ходиш в „Кендъл Лейк Менър“, нали?

— Да. Смятам, че е време да поема инициативата. Не че имам голям избор.

— Ще дойда с теб.

— Не.

Тя се плъзна от стола и се изправи пред него.

— Ще имаш нужда от мен. Познавам онова място. А ти не.

Вярно бе и определено би му била от полза, но той знаеше какво би й струвало да се изправи срещу кошмарите си.

— Не! — повтори твърдо. — Аз ще се справя.

Тя се приближи към него и леко докосна лицето му.

— Разбирам защо смяташ, че трябва да откажеш помощта ми, и го оценявам повече, отколкото бих могла да изразя. Но трябва да го направя.

— По дяволите! Зоуи…

Тя се повдигна на пръсти и леко докосна с устни неговите.

— Отивам да си събера багажа — каза му.