Метаданни
Данни
- Серия
- Уиспъринг Спрингс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Light in Shadow, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илвана Гарабедян, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 85гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
- Сканиране
- ?
- Разпознаване и корекция
- romanti4ka(2011)
Издание:
Джейн Ан Кренц. Светлина в сянката
ИК „Хермес“, Пловдив, 2003
ISBN: 454–26–0065–5
История
- —Добавяне
Трета глава
Оптимизмът на Зоуи бе поставен на сериозно изпитание, когато зави на ъгъла на улица „Кобалт“. Удивително колко бързо може да се промени видът на един град само през няколко пресечки. Луксозните магазини и модерните офис сгради бяха съвсем наблизо, но сякаш бяха в съвсем друго измерение. Тук, на улица „Кобалт“, всичко бе старо и с леко занемарен вид.
Повечето сгради бяха двуетажни в типичния югозападен вариант на класическия испански колониален стил. Измазаните с хоросан фасади имаха заоблени ръбове, прозорците бяха дълбоко разположени, а пред входовете се издигаха арки. Покривите бяха от червени керемиди. Старите дървета, посадени много отдавна, далеч преди градският съвет да започне да се тревожи за пестенето на водата, засенчваха улицата с покривалото на клоните си.
По средата на улицата Зоуи спря, за да провери адреса. Нямаше грешка. Стоеше пред номер 49 на улица „Кобалт“.
Прекоси малък вътрешен двор и се вгледа в мръсното стъкло на указателя на сградата. „Труакс Инвестигейшънс“ бе на горния етаж. Повечето от останалите помещения изглеждаха пусти, освен едно на първия етаж, означено като „Специализирани книги“.
Отвори входната врата и за част от секундата се поколеба на прага. Вече си бе научила урока за днес, напомни си тя. А и по-старите сгради често бяха най-лоши.
Нищо страшно не се случи. От стените не се излъчваха никакви жестоки или зли емоции. Коридорът пред нея бе потънал в дълбока меланхолия, но не мислеше, че някой е извършил убийство тук. Поне не наскоро.
Тръгна към стълбището. Когато подмина „Специализирани книги“, забеляза, че вратата е затворена. Собственикът явно не държеше много да привлича случайни посетители.
Изкачи се по скърцащите и лошо осветени стълби към втория етаж и внимателно продължи по тъмния коридор. Имаше две затворени врати без никакви обозначения. На третата бе поставена табелка. „Труакс Инвестигейшънс“. Вратата беше леко открехната и откриваше мрачна стая.
Поколеба се и се запита дали не прави голяма грешка. Може би бе по-добре да работи с голямата корпоративна охранителна компания в другия край на града. Какво, като услугите им са три или четири пъти по-скъпи? В този свят човек получава толкова, колкото е платил.
От друга страна, вече бе тук и времето бе от голямо значение. А също и парите, за съжаление, особено сега, след като господин идеалният клиент би могъл да се окаже недотам идеален.
Тя отвори вратата и внимателно пристъпи вътре. Веднага щом прекрачи прага обаче, си отдъхна. В тези стени нямаше нищо тревожно. Огледа се наоколо. Много неща могат да се научат както в делови, така и в личен план за даден човек от начина, по който поддържа офиса си, напомни си тя.
Ако това твърдение бе вярно, изглежда, „Труакс Инвестигейшънс“ бе в лошо финансово състояние. Или пък собственикът не бе счел за нужно да инвестира част от приходите в приемната на фирмата.
Масивното дървено бюро и огромните кожени кресла бяха с много добра изработка, но макар и стари, не биха заинтересували някой търговец на антики. Хората не колекционират подобни мебели, но те са много здрави и солидно изработени. Бюрото и креслата бяха изтъркани от дългото използване, но нямаше да се счупят или да се разпаднат. За да се отърве от тях, човек би трябвало да ги замъкне на бунището.
Едва не се изкуши да извади фотоапарата си. Това място направо плачеше за черно-бяла снимка. Виждаше я в главата си — унесена и тъжна, потънала в меланхолия, с разсеяните лъчи на следобедното слънце, проникващи през щорите.
На бюрото имаше телефон, но не и компютър. Това не предвещаваше нищо добро. Бе разчитала да намери детектив, който умело борави с новите технологии, за да й даде бързо нужните отговори. Липсата на секретарка също не бе добър знак.
Това, което наистина я притесни обаче, бе купчината кашони, която заемаше една трета от малкото помещение. Много от тях бяха запечатани. Някои стояха отворени. Тя пристъпи до най-близкия, надникна вътре и видя настолна лампа и няколко опаковани в целофан пакета нови бележници в различни размери. Половината бяха джобен формат, а останалите — големи папки със стандартен размер, употребявани от адвокатите за изготвяне на документи. Имаше и няколко стари и явно често използвани книги.
Някой си събираше нещата от този офис. Тя се отчая. „Труакс Инвестигейшънс“ явно прекратяваше дейността си.
Незнайно защо не успя да удържи любопитството си. Бръкна в кашона, извади един от тежките томове и погледна заглавието на гърба. „История на убийствата в Сан Франциско в края на XIX век“. Върна книгата обратно в кашона и взе друга. „Разследване на насилието и убийствата в колониална Америка“.
— Ободряващо четиво преди лягане, няма що — промърмори си тя.
— Джеф? Тео? Крайно време беше да се върнете.
Зоуи се стресна и пусна книгата обратно в кашона.
Гласът идваше от вътрешния кабинет. Мъжки глас — не силен, а тих и плътен, естествено властен. Такива гласове я караха да бъде предпазлива.
— Надявам се, че поне един от двама ви се е сетил за кафето ми. Чака ни още доста работа този следобед.
Зоуи прочисти гърлото си.
— Не е Джеф. Нито пък Тео, като стана дума.
За миг настана тишина. После пантите на вратата изскърцаха, когато човекът от другата страна я отвори широко. Показа се мъж, стиснал ръба на вратата със силната си ръка. Погледна към нея, потънал в сянка, а на лицето му бе изписано загадъчно изражение, което вероятно би трябвало да показва любезна заинтересованост.
Очите му не подхождаха за подобно отношение, помисли си тя. Те бяха в странен кехлибарен оттенък на кафявото. Бе виждала такива очи в програмите на „Нешънъл Джиографик“ и във филмите за дивата природа. Бяха характерни за животните с най-остри зъби.
Носеше тясно прилепнали панталони в защитен цвят с ниска талия и безупречно изгладена бяла риза. Яката й бе разкопчана, а ръкавите бяха навити над лактите, което разкриваше тъмно окосмяване и на двете места. От джоба на ризата се подаваше горната част на бележник.
Стойката му издаваше гъвкави мускули и вродена увереност. Инструкторът й по самоотбрана несъмнено би го описал като уравновесен и концентриран човек. Не бе много висок, по-скоро среден на ръст, но в раменете му се долавяше някаква елегантна стегната сила. Създаваше безпогрешното впечатление, че напълно се владее. Може би дори прекалено, реши тя.
Косата му някога сигурно е била толкова тъмна, че в сянката би изглеждала черна. Но сега по слепоочията и на други места имаше сребърни кичури. Те отлично си подхождаха с бръчките от натрупания опит, които се виждаха край очите му и около устата.
Лицето подхождаше на тихия властен глас, който бе чула — не бе красиво, а по-скоро силно и приковаващо вниманието. Това лице и този глас принадлежаха на човек, към когото другите автоматично биха се обърнали в труден момент. Той обаче би бил изключително проблемен за общуване през останалото време, защото винаги владее положението и не би се поколебал да го напомни на останалите.
Между него и мебелите имаше много сходни черти — преживял доста и поочукан по ръбовете, но вероятно не би се пречупил или сринал. Също като бюрото и столовете би трябвало да го замъкнеш на бунището, ако искаш да се отървеш от него, но това не би било никак лесно.
Ако това бе господин Труакс от „Труакс Инвестигейшънс“, обявата в телефонния указател драстично се разминаваше с реалността. Този мъж определено имаше интересно минало зад себе си, но бе много далеч от старческото слабоумие.
— Извинете. Бях се покатерил на стълбата. Не ви видях да влизате. Какво мога да направя за вас? — попита той.
Плътният му глас я върна в реалността. Осъзна, че е затаила дъх, сякаш този момент и този мъж са много важни по начин, който все още не можеше да разбере напълно.
Концентрирай се — помисли си тя. — Дишай. Вярно, че не си имала кой знае какъв социален живот напоследък, но това не е оправдание да зяпаш непознати мъже.
— Дойдох да говоря с господин Труакс — изрече на глас с похвално самообладание предвид обстоятелствата.
— Това съм аз.
Тя прочисти гърлото си.
— Вие ли сте Труакс от „Труакс Инвестигейшънс“?
— От три дни според датата на разрешителното ми за работа. Името ми е Итън Труакс, между другото.
— Не разбирам. Обявата в телефонния указател твърди, че служите на обществото повече от четиридесет години.
— Чичо ми е дал обявата. Той се пенсионира миналия месец. Аз поемам бизнеса му.
— Разбирам. — Тя махна с ръка към опакованите кашони. — Значи се нанасяте, а не се изнасяте оттук?
— Такива са намеренията ми.
— Имате ли нещо против да ви попитам откога живеете в Уиспъринг Спрингс?
Той се замисли за миг.
— Малко повече от месец.
Е, край на надеждите за работа с детектив, който има широки контакти в обществото и с местните органи на реда, помисли си тя. Все още можеше да се обади на „Раднър Секюрити Системс“. Разбира се, оставаше немаловажният въпрос за цената, но може би щеше да се договори за разсрочено плащане с голямата компания.
Тя направи крачка назад към вратата.
— Значи сте нов в тази работа?
— Не. Няколко години притежавах и ръководех агенция в Лос Анджелис.
Тази новина би трябвало да я успокои. Защо не се чувстваше успокоена тогава?
— Моментът вероятно не е много удобен за вас — каза бързо. — Сигурно сте много зает да разопаковате и подреждате нещата си.
— Не съм толкова зает, че да отпратя клиент. Защо не влезете в кабинета ми и не ми кажете защо ви е нужен детектив?
Това не беше молба, забеляза тя. Не беше и чиста заповед. По-скоро бляскава примамка, предназначена да я приближи толкова, че да не може да избяга.
Трябваше да вземе решение. Ключовите думички бяха „пари“ и „време“. Нямаше много и от двете.
Стисна още по-здраво дръжката на резедавата си чанта и се опита да си даде вид на жена, която неведнъж е имала вземане — даване с подозрителни частни детективи.
— Колко струват услугите ви, господин Труакс?
— Влезте и седнете — той отстъпи навътре в кабинета и с лек жест я подкани да приближи. — Можем да обсъдим финансовата страна на сделката.
Нямаше причина да не разбере поне колко би й струвало.
— Добре — тя хвърли поглед към часовника си. — Но нямам много време. Ако не се споразумеем за цената, ще трябва да се обадя другаде.
— Единствената друга агенция в града е „Раднър“.
— Известно ми е — отбеляза хладно. Това бе сделка. Не искаше той да си мисли, че предварително не е проучила ситуацията. — Те, изглежда, са оборудвани по последна дума на техниката. Казаха ми, че използват най-новите постижения на високите технологии.
— Имат компютри, искате да кажете, но и аз имам.
— Наистина ли? — тя многозначително се огледа наоколо. — Къде е?
— Тук е. Все още го инсталирам.
— О!
— Мога да ви гарантирам, че тарифата ми е по-ниска от тази на „Раднър“.
— Ами…
— Има и още нещо, което може би ще искате да вземете под внимание — ъгълчетата на устата му леко се извиха нагоре. — Тъй като съм нов в града, съм доста по-настървен за работа.
Тя понечи да хукне към вратата.
— Вижте, ами…
— И съм по-гъвкав.
Зоуи събра сили и тръгна към вътрешния кабинет. Също като да минеш през врата номер три на някое телевизионно шоу, помисли си тя, вратата, зад която се крие тайнствената награда. Можеш да спечелиш напълно безплатна екскурзия до Париж или да загубиш всичко, което си спечелил до този момент.
Поспря за миг на прага, за да разбере какво я очаква. Но в стаята нямаше нищо ужасно, само едва доловими следи от емоции, които бе свикнала да долавя в старите сгради. Усети тиха като шепот тъга, леко безпокойство и някакъв укротен гняв — всичко това отпреди много време и с много нисък интензитет. Нищо, което да не би могла лесно да блокира.
— Има ли нещо нередно? — попита Итън.
Тя се стресна и разбра, че я наблюдава много внимателно. Повечето хора изобщо не забелязваха лекото й забавяне при влизането в някоя стая. Фактът, че Итън Труакс усети мигновеното й колебание, я притесни. Напомни си, че той е частен детектив, а от хората в тази професия се очаква да са наблюдателни.
— Не, няма нищо — отговори му.
Бързо влезе и застана до чудовищно голямото кресло пред бюрото. Когато седна, то направо я погълна цялата.
Итън мина зад бюрото си — масивна очукана грамада от дъбово дърво, по-голямо и по-внушително даже и от онова в приемната, и седна. Столът изскърца протестиращо.
Тя разгледа стаята внимателно, като се мъчеше да убеди самата себе си, че това е професионален навик, но всъщност знаеше, че интересът й е дълбоко личен. Всичко, свързано с Итън Труакс, я очароваше по неизвестна причина, а за човека можеше да се разбере толкова много от пространството около него.
Вътрешният кабинет имаше същото разположение на прозорците и бе обзаведен със същите основни старомодни, излъчващи мъжка сила мебели, които бе видяла в предната стая. Трябваше да признае, че носеха атмосферата на едно отминало време и категорично подхождаха на художествения образ на частния детектив.
Но според нея креслото за посетители, в което бе седнала, бе прекалено голямо и натрапващо се и едва ли някой клиент би се почувствал удобно в него. Освен това бюрото на Труакс не бе разположено така, че да създаде добър поток на енергията в стаята. В добавка на стената висеше огледало, което не бе с подходящия размер и не стоеше на подходящото място.
На задната стена бяха опрени един до друг няколко тежки метални шкафа с папки. Бяха стари и не особено привлекателни, но вероятно един детектив имаше нужда от място, където да прибира досиетата по случаите си.
От двете страни на вратата бяха поставени нови рафтове за книги. За нещастие, Труакс бе решил да използва евтините метални лавици, които не внасяха особен уют в стаята. Половината от етажерките вече бяха запълнени с книги. Сред тях стояха още от същите внушителни томове с академичен вид, които бе видяла в кашона отвън.
Кой би очаквал от един частен детектив да притежава сериозна колекция от книги? Може би представата й за тази професия, която бе изградена най-вече от криминалните книги, телевизията и старите филми, не бе съвсем точна.
Обстановката в стаята не отговори на мълчаливите й въпроси за Итън: вместо това се появиха нови и този факт само изостри любопитството й към него.
Едно бе ясно — той доминираше над околното пространство, а не то над него.
Итън отвори едно чекмедже, измъкна жълт бележник и го разтвори на бюрото пред себе си.
— Защо не започнем с името ви?
— Зоуи Лус. Притежавам фирма за вътрешен дизайн тук, в града. „Инхансд Интериърс.“
— Вие сте декоратор — отбеляза той с равен глас.
— Специалист по вътрешен дизайн.
— Все тая.
— Да не би да имате някаква вътрешна непоносимост към хората от моята професия?
— Имам горчив опит от работата с един декоратор.
— Е, държа да знаете — подчерта Зоуи, — че аз в момента трупам горчив опит във връзка с един частен детектив. Това може ме направи предубедена в преценките ми за хората от вашата професия за в бъдеще.
Той почука с върха на химикала по бележника си и мълчаливо се загледа в нея за известно време.
— Простете ми — каза накрая. — Да започнем отначало. Какво искате да направя за вас, Зоуи Лус?
— Мислех, че най-напред ще обсъдим цената.
— О, да. Замалко да забравя — той остави химикалката, подпря лакти на бюрото и преплете пръсти. — Както ви споменах, ако търсите изгодна цена, ще се спрете на мен. Тарифата ми на час е значително по-ниска, отколкото при „Раднър“ и минималната такса е само в размер на два часа.
Тази новина й подейства обнадеждаващо.
— Ами допълнителните разноски? Пътни, храна и други такива?
— Няма да ви таксувам за пътни и храна в рамките на града. Ще ви бъдат начислени разноски за различни допълнителни плащания, ако се наложи да пътувам извън Уиспъринг Спрингс. Не се тревожете, ще получите фактури за всичко.
Той ме смята за глупачка. Притеснена, Зоуи демонстративно кръстоса крака. Облегна се назад, потъна в обемистото кресло, като се молеше да не бъде погълната цяла от чудовището и хладно се усмихна.
— В такъв случай, бих искала да ви наема за минимума от два часа — заяви тя. — Сигурна съм, че въпросът няма да ви отнеме дори и толкова.
— Проверка на миналото на нов приятел? — попита той, без каквато и да било подигравка.
— Боже мой, не, нищо подобно — намръщи се. — Често ли получавате подобни поръчки?
Той сви рамене.
— Все още не. Вие сте първият ми клиент в Уиспъринг Спрингс. Но в Лос Анджелис се случваше доста често.
— Предполагам, че не е учудващо — тя се замисли за миг над въпроса. — Искам да кажа, определено е проява на здрав разум да провериш миналото на партньора си, ако смяташ, че връзката ви може да се задълбочи.
— Особено в Лос Анджелис — съгласи се сухо детективът.
— Аз просто искам да разбера къде се намира един човек.
— Кого искате да открия, госпожице Лус? — Той помълча за миг с израз на дълбока почтителност. — Госпожица сте, нали? Или предпочитате да ви наричам „госпожо“?
— Не съм омъжена — заяви категорично. Не искаше да я нарича нито „госпожице“, нито „госпожо Лус“. Звучеше направо нелепо официално. Не искаше също така да се рови в миналото й семейно положение. — Наричайте ме Зоуи.
— Чудесно. Кого искате да открия, Зоуи?
Тя си пое дълбоко дъх и се приготви да нагази в дълбокото. Трябваше да му предостави достатъчно информация, за да си свърши работата, но не толкова, че да я вземе за луда. И определено не искаше да му дава никакъв повод да любопитства относно личния й живот.
— Бих искала да откриете една жена на име Дженифър Мейсън. Мога да ви дам последния й адрес в града. Мисля, че е живяла тук допреди няколко месеца.
Той разтвори сключените си пръсти, отново взе химикалката и започна да си води бележки върху жълтите страници пред себе си.
— Ваша приятелка ли е? — попита, без да вдига поглед. — Или роднина?
— Нито едното, нито другото. Съпруга е на Дейвид Мейсън. Той живее в „Дезърт Вю“.
При последните й думи Итън вдигна глава.
— Луксозният комплекс на голф клуба в покрайнините на града?
— Да. Господин Мейсън наскоро ме нае да обновя интериора на жилището му.
— Жилище — безизразно повтори Итън. — Така ли наричате една къща вие, вътрешните декоратори?
С всяка изминала минута Итън Труакс все повече я дразнеше.
— В сферата на интериорния дизайн — натърти тя на последната дума — жилище се предпочита като по-вежлив термин, отнасящ се до жилищното пространство на клиента. Тази дума придава оттенък на дълготрайност и елегантност. Намеква за изискан стил. На хората им харесва да свързват тези качества с домовете си.
— Значи е въпрос на стил, а? — изглеждаше развеселен.
— Разбира се, ако по-дългата дума ви затруднява — добави мило, — моля, чувствайте се свободен да използвате по-кратката.
— Благодаря ви, така и ще направя. Имате ли някаква представа къде би могла да е отишла госпожа Дженифър Мейсън?
— Не. Дейвис, съпругът й, ми каза, че го е напуснала преди няколко месеца и че са в процес на развод. Просто искам да се уверя, че това е факт.
Итън повдигна вежди.
— Сигурна ли сте, че това не е проверка на евентуален кандидат за партньор?
— Дейвис Мейсън е мой клиент — студено заяви тя.
— В такъв случай защо сте толкова загрижена къде е недотам бившата му съпруга?
Въпросът я притесни.
— Трябва ли да знаете мотивите ми, преди да се съгласите да поемете случая?
— Не. Поне засега.
— Обявата в телефонния указател набляга на загрижеността за поверителния характер на дейността ви.
— Тази рекламна обява е на чичо ми, а не моя.
Обзе я известна несигурност. Опря се с лакти на прекомерно широките подлакътници на голямото кресло, като се подготвяше да се измъкне от меките му челюсти.
— Ако имате намерение да променяте това, което приех за установени през годините традиции в работата на тази агенция — каза тя, — бих желала да го разбера, преди този разговор да продължи. Както и сам изтъкнахте, имам и друг избор.
Той остави химикалката и се облегна на стола си.
— Няма да има промяна в грижата на фирмата относно поверителния характер на информацията за клиентите ни.
— Добре — тя се успокои донякъде.
— Но искам да знам колкото е възможно повече за ситуацията, в която се намесвам, преди да започна разследване.
Сега бе неин ред да повдигне вежди.
— Тук съм, защото си мислех, че човек се консултира с частен детектив тогава, когато не му се иска да обяснява подробно мотивите си да потърси точно този тип професионална помощ.
Твърдо стиснатите му устни се отпуснаха в лека усмивка.
— Наистина ли?
Зоуи вече кипеше от яд, но се чувстваше хваната в капан от финансова и времева гледна точка. Трябваха й някои отговори, и то преди петък.
— Искате ли тази работа или не, господин Труакс?
— Искам я. Съжалявам, ако въпросите ви притесняват, просто събирам информация. Това ми е работата, Зоуи.
— Всичко, което искам от вас, е да разберете къде е Дженифър Мейсън. Колко трудно би могло да е това за един опитен детектив? Сигурно трябва просто да се провери дали използва кредитните си карти или чековата си книжка, нали така? Вероятно всяко хлапе в гимназията може да го направи.
— Да. Напоследък доста се притеснявам заради конкуренцията на хлапетата от гимназията.
Сега вече бе сигурна, че й се подиграва. Тя с мъка успя да се измъкне наполовина от креслото. Не бе лесно да се освободи от устата на звяра.
— Ако смятате, че работата е извън силите ви — изрече мрачно — или че не можете да се заемете с нея без допълнителни сведения, просто ми го кажете и ще ида да си потърся някое умно хлапе от гимназията.
— Седнете — той се поколеба. — Моля.
Не беше заповед, не точно. Как би могло да бъде? Не че можеше насила да я накара да седне обратно в голямото кресло. Проблемът бе, че тя блъфираше и той го бе разбрал.
Седна.
— Имате ли намерение да се заемете с разследването или не?
— Ще открия къде е госпожа Дженифър Мейсън. Но е добре отсега да изясним нещо. Няма да ви дам никаква информация как да се свържете с нея, докато не се уверя, че тя иска да знаете къде се намира. Ясно ли е?
Това я свари неподготвена.
— Поспрете за малко. Да не би да смятате, че искам да знам настоящия й адрес, за да мога да й направя нещо лошо?
— И такива неща се случват.
Тя потрепери.
— Да, предполагам, че сте прав. Е, можете да сте спокоен, не ме интересува къде живее. Нямам намерение да влизам в каквато и да било връзка с нея.
— Просто искате да се уверите, че е вън от живота на Дейвис Мейсън, така ли?
Нямаше да я остави на мира, докато не му даде основателна причина защо иска да знае къде е Дженифър Мейсън. Може би най-лесно бе да приеме първото обяснение, което той бе предложил.
— Е, добре — каза, като се опитваше думите й да звучат примирително. — Както предположихте, това е личен въпрос. Дейвис е клиент, но освен това е преуспял, интелигентен и привлекателен мъж, който, изглежда, се интересува от мен, ако разбирате какво имам предвид.
— Ммм… да. Разбирам какво имате предвид.
Тонът му я накара да впери гневен поглед в него, но той просто си седеше и чакаше. Познаваше тази тактика. Доктор Макалистър, терапевтът й в „Ксанаду“, я беше използвала. Основаваше се на факта, че повечето хора се чувстват неловко от мълчанието, стават нервни и са склонни да започнат да говорят само за да запълнят празнотата. Осъзна, че детективът се опитва да използва същия подход, и това наистина я разгневи. Трябваше да си напомни, че от страна на Труакс няма нищо лично. Той просто искаше отговори.
— Както ви казах, Дейвис ме накара да повярвам, че се развежда. Бих искала да съм сигурна, че наистина е свободен или скоро ще бъде, за да може да започне друга, хм, сериозна и всеотдайна връзка.
Итън не помръдна, очите му не се откъсваха от лицето й.
— Добре.
Не бе сигурна как да приеме това.
— Добре? Искате да кажете, че ще се заемете с разследването?
— Не.
— Това вече е прекалено — този път успя да се измъкне от креслото. Напълно. — Помолих ви да направите едно обикновено проучване и ви осведомих за причината, макар тя да е много лична, а аз ненавиждам намесата в личния ми живот. Какво повече би могло да ви е нужно?
— Авансово заплащане на два часа от времето ми. Може да го направите с кредитна карта, с чек или в брой, ако пожелаете.
— Това означава ли, че поемате работата?
— Да, госпожо. Също като вас и аз не мога да си позволя да избирам в момента. Опитвам се да разработя този бизнес.
Тя отвори широко чантата си, откри портмонето, извади кредитната си карта и я хвърли на бюрото.
— Ето. Залавяйте се за работа.
Той взе картата, стана и се доближи до малка масичка встрани от бюрото, където имаше касов апарат.
Тя го наблюдаваше, докато набира номера и прекарва кредитната й карта през него.
— Знаете ли, няма как да не забележа, че макар все още да не сте инсталирали компютъра си, сте успели да подготвите машината за проверка и използване на кредитни карти.
— Най-важните неща — най-напред.
— Това определено показва какви са приоритетите ви, господин Труакс. Винаги вземате парите предварително, така ли?
— Това не е благотворителна организация.
— Не се тревожете, и през ум не би ми минало, че може да сте от хората, които се занимават с благотворителност — докато чакаше машината да освободи кредитната й карта, отново огледа критично кабинета. Помисли си, че ако й е останал малко здрав разум, би трябвало да си държи езика зад зъбите. Но не успя да устои на изкушението да му даде няколко безплатни съвета. — Знаете ли, ако бях на ваше място, щях да купя по-малко кресло за клиентите. Това е прекалено голямо. Не е никак удобно.
— Може би вие сте прекалено дребна за креслото.
Звучеше крайно незаинтересован от проблема. Вниманието му бе приковано в късчето хартия, което се подаваше от машината.
Това ми стига — помисли си тя. — Няма да кажа и думичка повече, господ ми е свидетел. Ако този мъж е прекалено твърдоглав, за да приеме добрия съвет, проблемът си е негов. Но бюрото я тревожеше дори повече от креслото. Освен това и огледалото бе сложено крайно неподходящо.
Тя прочисти гърлото си.
— Добре би било също така да се премести бюрото ей там, до прозореца, и ви съветвам да махнете огледалото или поне да го преместите на другата стена — изрече бързо. — Това би улеснило преминаването на енергийния поток.
Той я погледна отстрани.
— Енергийният поток?
Оказа се права. Това бе пълна загуба на време.
— Няма значение. Вероятно не сте запознат с различните школи в дизайна, като фън шуй например, които се използват при създаването на едно хармонично пространство.
— Чувал съм за това — той откъсна бележката от машината и й я подаде. — Но не си падам по модните неща в обзавеждането.
— Защо ли това не ме изненадва?
Грабна разпечатката от кредитната си карта от ръката му, погледна към крайната сума и потръпна. По-малко от „Раднър“, но далеч не без пари, помисли си.
Сякаш разбрал какво се върти в ума й, Итън се усмихна невесело.
— Не вземам скъпо, но не работя без пари.
Тя въздъхна, взе един химикал и се подписа.
Той пое бележката и я загледа с искрено задоволство.
— Знаете ли, моментът е много специален за мен.
— В какъв смисъл?
— Това е свидетелство за първата ми професионална сделка тук, в Уиспъринг Спрингс. Вероятно трябва да си я окача в рамка. Само си помислете, името ви може да виси на стената ми години наред.
— Заедно с номера на кредитната ми карта. Не, благодаря. Ако бях на ваше място, нямаше да се вълнувам прекалено, господин Труакс. Нямам намерение да ви ставам постоянен клиент.
— Никога не се знае. Ако този тип, Мейсън, се окаже неподходящ за… как се изразихте? А, да — сериозна и всеотдайна връзка. Ако се окаже недостатъчно добър, тъй като не е получил развод, може би ще пожелаете да ви направя справка за някой друг мъж.
Незнайно защо, тя изведнъж се запита дали Итън Труакс би могъл да поддържа сериозна и всеотдайна връзка. Погледна ръката му и видя, че не носи халка. Какво ли би открила, ако накара някого да направи справка за неговото житие — битие? Много бивши приятелки несъмнено, може би дори бивша съпруга.
По дяволите! Сега пък се чудеше какво е семейното му положение. Това не бе никак хубаво.
Тя пъхна в чантата си химикалката, с която бе подписала извлечението от кредитната карта, и му се усмихна широко.
— Не чакайте със затаен дъх.
Метна чантата през рамо, завъртя се на пети и тръгна към вратата. „Поне казах последната дума“, помисли си.
— Почакайте малко — повика я Итън.
Погледна го през рамо.
— Сега пък какво?
— Тръгвате си с моята химикалка. Имате ли нещо против да ми я върнете? Опитвам се да спестявам излишните разходи.