Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (29)

Двадесет и девета глава

Можеш да разбереш много за един човек само по звука от стъпките му. Итън се заслуша в отмерената решителна походка, дочуваща се по стълбите отвън. Прекалено тежки за жена. Вероятно мъж в добро здраве. Свикнал да получава онова, което иска. Да дава заповеди.

Чу отварянето и затварянето на външната врата. Тази на кабинета му бе полуотворена както винаги. Погледна в огледалото към отражението на високия добре облечен мъж в предната стая. Скъп костюм. Скъпа прическа. Скъпи обувки. Малко над петдесетте. Елегантен. Вероятно не носи оръжие.

Точно затова бе преместил бюрото си в този ъгъл, а огледалото бе окачено насреща близо до прозореца. Е, може би потокът на енергията бе неправилен от гледна точка на фън шуй, но това разположение имаше едно огромно предимство за бизнеса му, помисли си той. Можеше да огледа посетителите си, преди те да го видят.

— Има ли някой тук? — попита раздразнено и на висок глас мъжът отвън.

— Тук, вътре съм — обади се Итън.

Вратата се отвори по-широко. Човекът надникна отстрани.

— Вие ли сте, Труакс?

— Да — Итън се изправи на мястото си и облегна лакти на бюрото. — Форест Клийлънд, нали така?

— Как… Няма значение.

Форест влезе в кабинета, сякаш беше неговият собствен, и се настани в креслото, което Зоуи толкова не харесваше. За Форест то бе горе-долу по мярка.

— Иън Харпър ли ви даде адреса ми? — нехайно попита Итън.

— Да, той ме осведоми, че вероятно живеете в Уиспъринг Спрингс, тъй като, изглежда, и Сара се намира тук. Намерих адреса ви в телефонния указател.

— Рекламата там напоследък започва да оправдава парите, които съм дал за нея — отбеляза Итън.

— Трябва да поговорим — заяви Форест.

— Това ли е моментът, в който ще се опитате да ме подкупите?

Известно време Клийлънд мълча. Проучваше противника си. Итън остана с впечатлението, че леко коригира първоначалното си мнение.

— Мисля, че можем да се споразумеем — каза Форест. — Моята цел е проста. Искам Сара да се върне в „Кендъл Лейк Менър“, където й е мястото. Освен това искам нейния дял акции да бъде използван за гласуване в интерес на „Клийлънд Кейдж“.

— Името й е Зоуи — поправи го Итън. — Зоуи Труакс.

— Може да се нарича както й е угодно. Но ако още не си разбрал, Труакс, тя не е добре.

— На мен ми изглежда здрава.

— Тя чува гласове от стените — мрачно заяви Форест. — Твърди, че тези гласове са й казали, че аз съм убил братовчед си Престън.

— А така ли е?

— Не, не е така.

— Само питам. Някой обаче го е направил.

— Ако изобщо си направил някакво проучване, преди да се замесиш в тази каша, би трябвало да знаеш заключението на властите, че Престън е бил застрелян от крадец, който е търсил пари и ценности.

— Крадец, който после е разхвърлял цветя навсякъде и нарочно е строшил скъп фотоапарат, вместо да го вземе?

Форест застина.

— Казала ти е за счупения апарат и цветята?

— Да.

Онзи стана бавно и отиде до прозореца, който гледаше към улицата.

— Каза ли ти също и че тя намери тялото на Престън? — попита той.

— Да.

Форест го погледна през рамо.

— Ти си частен детектив, Труакс. Сигурно разбираш, че има и друго възможно обяснение на убийството на братовчед ми. Такова, което би обяснило очевидната ярост, след която на местопрестъплението са останали строшеният фотоапарат и смачканите цветя.

— Да не се опитваш да намекнеш, е Зоуи може да го е убила?

— Полицаите разгледаха и тази версия и я отхвърлиха, с което съм съгласен. Но истината е, че алибито й за деня на убийството е много несигурно.

— Какво значи това?

— Предполага се, че е била на тридневна конференция, организирана от частна художествена фондация в Сан Франциско. Голямо събитие. Напълно възможно е било да се измъкне оттам незабелязано.

— А има ли някакъв явен мотив?

Форест отново се обърна към гледката през прозореца. Стисна ръце зад гърба си.

— Най-старият от всички. Ревност.

— Престън имал ли е любовница?

Посетителят се поколеба.

— Може би.

— Това е много уклончив отговор, Клийлънд.

— Не знам със сигурност. Но има и такава вероятност.

— Някакви доказателства?

— Нямам — тихо отвърна Форест. После отново се обърна към Итън. — И предпочитам да не намирам.

— Защото могат да породят съмнения относно Зоуи ли?

— Предпочитам да не науча, че братовчед ми е бил застрелян от съпругата си в изблик на дива ревност.

— Не искаш тя да отиде в затвора, така ли? Предпочиташ да е затворена в „Кендъл Лейк Менър“.

— Това е най-доброто място за нея — тихо каза Форест. — Доктор Харпър ще помогне.

— Сигурен съм, че щедро му се отплащаш за помощта.

— Да, предпочитам да е в клиника, където да се грижат подобаващо за нея, вместо в затвора.

— И е много по-лесно да се контролират акциите й, когато е в „Кендъл Лейк Менър“, а не в затвора, нали? Затворниците имат повече права от хората, които са настанени против волята си в психиатрична клиника.

— Нека да си говорим откровено. — Форест застана пред бюрото. — Знам защо си се оженил за Сара.

— Зоуи.

— Зоуи. Оженил си се за нея, защото държи ключа към доста солидна сума — Форест огледа набързо кабинета. — Вероятно много повече пари, отколкото някога си виждал накуп.

— Значи не мислиш, че става дума за истинска любов?

Онзи се усмихна невесело.

— Не, Труакс, не мисля така. Направих малка справка за теб, преди да дойда. Изглежда, това е четвъртият ти брак. Преди година си изгубил бизнеса си. След като си се разплатил с кредиторите и с третата си съпруга, си бил напълно разорен. От финансова гледна точка, едва си свързвал двата края. Мисля, че в деня, когато си срещнал Зоуи, или както там я наричаш, си видял начин да си уредиш живота и си се възползвал.

— Ще ми направиш ли предложение?

— Да.

— Така си и мислех — бе чудесно да знаеш, че предположенията ти са верни, помисли си Итън.

— Ако си умен, ще го приемеш — каза форест. — Признавам, че би получил повече, ако сливането стане факт, но аз ще се боря срещу това с всички сили. Ако успея да запазя „Клийлънд Кейдж“ като независима компания, ще се наложи да изчакаш от две до пет години, преди да можеш да вземеш някакви пари. А има и допълнително усложнение — ще се наложи да останеш женен за една луда през цялото това време.

— Схванах положението.

— Приеми предложението ми и трябва само да ми помогнеш да върна Зоуи там, където й е мястото. После можеш да подадеш молба за развод. Давам ти парите и си свободен.

 

 

Зоуи свали апарата си и зяпна Итън ужасена.

— Колко пари ти е предложил? — промълви тя.

— Чу ме.

Стояха на върха на хълма зад „Найтуиндс“, откъдето една пътечка извиваше надолу към плиткия каньон. Слънцето бе ниско над хоризонта. Приближаващият здрач бе изпъстрил пустинята с бледолилави и морави сенки.

Итън я бе взел от офиса й преди няколко минути, като спомена, че трябва да говори с нея, но не бе казал нищо, докато не дойдоха тук.

Предчувстваше, че каквото и да има да й съобщава, няма да е хубаво. Може би затова бе извадила фотоапарата си и бе започнала да снима кактусите. Така имаше какво да прави, докато го чакаше да започне да говори.

— Да — отвърна тя. — Чух те — преглътна неловко. — Това са много пари.

— Нее, това е прилична сума, но не е много.

Тя го погледна. Бе се оттеглил някъде далеч, вътре в себе си, помисли си тя. Вероятно там, където се затваряше, когато търсеше връзки между нещата и се опитваше да открие отговора.

— Много са — сухо повтори тя, — като се има предвид настоящото ти финансово състояние.

— Добре, относително взето, много са.

Откъм каньона полъхваше лек ветрец, който развяваше блузата й. Тя разсеяно вдигна ръка да махне косата от очите си.

— „Клийлънд Кейдж“ е най-важното нещо на света за него.

— Разбрах това.

— Ти предварително знаеше, че ще се опита да те подкупи.

— Клийлънд не само ми направи предложение. Каза и още някои неща.

Тя го наблюдаваше, разтревожена от прекалено равнодушния му тон.

— Какви неща?

— Намекна, че Престън е имал любовна връзка по времето на убийството.

За миг бе толкова шокирана, че не можа да продума.

— Не — каза тя.

— Опитах се да го притисна, но той отказа да ми даде повече подробности.

— Разбира се, че е отказал. Защото няма какво да ти разкаже. Престън не е имал връзка.

— Сигурна ли си?

Стомахът й се сви.

— Абсолютно сигурна. Престън никога не би ми изневерил.

— Ами ако го бе сторил? — попита Итън с тих и неумолим глас.

Разбра, че я разпитва. Сигурно така се отнасяше със заподозрените и с всички останали, когато търсеше отговори. Не й хареса да бъде обект на разпита му.

— Не разбирам — изрече сковано. — Какво се опитваш да постигнеш по този начин?

— Форест намекна, че любовната връзка на Престън с друга жена би могла да е мотив за убийството му.

Цялата се сви вътрешно.

— Казал ти е, че аз съм убила Престън, така ли?

— Не го изрази гласно. Само подхвърли предположението, без да го твърди категорично.

Тя се извърна и гневът й прогони обзелия я студ.

— Но не беше така. Не съм убивала Престън. Не бих могла да го застрелям.

— Дори и ако беше разбрала, че спи с друга жена?

— Дори и ако бях разбрала, че ме мами — сега бе по-уверена, чувстваше се на сигурна почва. — Трябва да знаеш, че Престън бе много деликатен човек. Това, което бе помежду ни, любовта ни, бе много специално чувство.

— Деликатен.

Тя се опитваше да намери точните думи, за да му обясни.

— Дори един от двама ни да бе разбрал, че другият му е изневерил, отговорът му би бил тъга и разочарование. Може би дори скръб. Но не и ярост. И в никакъв случай насилие.

— Какво би сторила ти?

— Не се отказваш лесно, нали?

— Не мога — каза той. — Трябва да разбера какво става.

Тя се вгледа внимателно в неумолимия му израз.

— Да, виждам, че е така. Добре, хипотетично казано, ако бях разбрала, че Престън ми е изневерил, щях да плача известно време и после щях да го оставя да си иде. Не можеш да накараш някого да те обича насила. Знаеш това.

— Разбира се. След четири брака знам, че е така.

Тя усети, че се изчервява. Чудеше се дали не мисли, че нарочно му е напомнила за богатия му опит в брака. Не бе имала такова намерение. Сам си бе виновен, че го приема лично, помисли си тя. В крайна сметка, той я бе притиснал до стената.

— Ами брачните консултации? — попита я.

— Брачни консултации ли? — стресната в мислите си, тя се намръщи. — Какво имаш предвид?

— Би ли се обърнала към брачен консултант, ако бе разбрала, че Престън има връзка? — търпеливо обясни той.

— О, не, не мисля.

— Защо не?

Тя потисна порива си да му каже какво да прави с въпросите си и се опита да потърси още отговори.

— Четох някъде, че всеки брак се основава на някои неписани основни правила — подбираше внимателно думите си. — Тези правила са дълбоко лични, обикновено неизречени и разбираеми само за двойката. За някои една извънбрачна връзка би била болезнена, но не би прекратила брака, ако разбираш какво имам предвид.

— Защото съпружеската вярност не е била основен градивен камък в този брак ли?

— Да. Може би има по-важни фактори специално за тази двойка. Емоционална зависимост, финансова обезпеченост, обществено положение или силно религиозно чувство. Някои хора ужасно се страхуват от провал или да останат сами. Най-различни основателни и разумни причини биха могли да са основополагащи за брака и по-важни от верността.

— Но за теб верността е едно от ненарушимите основополагащи правила, така ли?

— Да — каза тихо. — За мен доверието трябва да стои в основата на една връзка. Без това нищо друго няма значение — тя замълча за миг. — Разбираш ли ме?

— Да.

Тихата увереност в тази едничка дума я успокои повече от каквото и да било в този момент. Усмихна му се колебливо.

— Защото доверието е едно от безусловните правила във всяка връзка и за теб, нали? — каза тя.

— Мисля, че трябва да можеш да разчиташ на нещо, иначе какъв е смисълът да се жениш изобщо?

— Да. Е, важното в случая е, че аз вярвах на Престън. Не мога да приема, че ми е изневерявал. Но ако е имал връзка с друга жена, аз не бих го убила. Щях да подам молба за развод.

— Ясно — каза той.

— За какво беше всичко това? — попита го. — Наистина ли помисли, че може аз да съм го убила?

— Не.

Неясно защо, този простичък отговор я вбеси.

— Тогава защо се държа толкова жестоко?

— Хрумна ми, че ако Престън е имал връзка с друга жена и се е опитал да скъса с нея, то тя би имала мотив за убийството.

Тя се замисли над това за момент.

— Обмисляш възможността за любовен триъгълник, както в случая с убийството на Камелия Фут, нали? — каза тя. — Разбирам логиката ти, но тя не е в сила тук. Престън нямаше връзка с друга жена. Повярвай ми. Щях да разбера.

— Добре. Извинявай за разпита. Но трябваше да съм сигурен.

Тя се загледа в него — силуетът му се открояваше на фона на залязващото слънце, обутите му в ботуши крака бяха леко разтворени. Напомняше й за приближаващ влак. Можеш да убиеш такъв човек, ако си много упорит, достатъчно бърз и имаш късмет, помисли си тя, но това бе единственият начин да го спреш.

— Знам — каза меко.

Вдигна фотоапарата си и го щракна. Опитваше се да улови частица от душата му, която бе видяла за миг.

Снимката щеше да й остане, за да й напомня за него, когато всичко свърши.

 

 

Престън бе деликатен човек… любовта ни бе много деликатно чувство…

Итън бе напълно буден, гледаше сенките по тавана и знаеше, че няма да може да заспи отново. Познаваше този тип безсъние. Бе свързано с работата му. Случваше му се често, когато бе близо до разгадаването и до отговорите.

Имаше избор. Можеше да лежи тук и да размишлява или пък да стане и да иде да го прави в някоя друга стая.

До него Зоуи спеше спокойно. Не долавяше онази напрегнатост, която бе свикнал да усеща, когато я споходеше някоя от тежките й нощи.

Внимателно се отдели от топлото й тяло, отметна завивките и стана от голямото легло. Намери панталоните си в мрака, нахлузи ги и зашляпа бос в тъмния коридор.

През прозорците проникваше достатъчно лунна светлина, за да вижда пътя си. Отправи се към кухнята и светна лампата. В хладилника намери пластмасова кутия, пълна с равиоли със сирене. Зоуи бе сготвила тази вечер. Бе задушила равиолите в много скъп зехтин и ги бе поръсила с прясно настъргано сирене „Пармезан.“ Той махна капака и опита останалите равиоли.

Както и подозираше, бяха толкова вкусни студени, колкото и топли. Това се казва опитен детектив, нали? Сипа малко лютив сос върху купчинката равиоли, намери вилица и понесе съкровището си към кухненската маса. Един от бележниците, които държеше да са му подръка във всяка стая, бе на перваза на прозореца заедно с химикалка. Седна, хапна от равиолите и го разгърна.

Но първата дума, която написа, не бе онази, която възнамеряваше да запише.

Деликатен.

Е, добре. Нямаше да успее да свърши нищо тази вечер, ако първо не успее да се отърве от този деликатен въпрос.

Задраска я плътно и опита наново.

Хора, които имат мотив да убият Леон Грейди и Престън Клийлънд.

— Какво правиш? — попита Зоуи откъм вратата. Той остави химикалката и я погледна. Бе наметната с бял халат и обута с чифт пантофи. Косата й бе разрошена от съня и от изблика на страст преди това. Неговата съпруга.

Стресна се от внезапния прилив на гореща страст и желание, който го обзе.

— Добре ли си? — приближи се до него, в загадъчните й очи се четеше загриженост.

— Не мога да спя. Реших да свърша малко работа — посочи към пластмасовата кутия. — Искаш ли малко студени равиоли?

— Разбира се.

Тя се обърна, отвори един шкаф, взе вилица и седна срещу него. Наведе се над масата, бодна от равиолите и едновременно с това надникна към бележника му.

— Какво си задраскал? — облегна се назад и пъхна хапката в устата си. — Неправилно заключение ли?

— Да — за миг се загледа в нея, както си хапва, и си помисли, че сега би трябвало да си замълчи. Но неясно защо тази вечер не можеше да направи това. — Аз не съм като Престън, нали?

Тя примигна, спря да дъвче и побърза да глътне. После прочисти гърлото си.

— Не — отвърна тя. — Не, ти си много различен.

— Не ме смяташ за деликатен човек, нали?

Зоуи се поколеба.

— Не, това не е първата дума, която би ми хрумнала.

— А нашата връзка — продължи той, неспособен да престане, макар да усещаше надвисналата опасност. — Вероятно не би я описала като деликатна.

— Ами, не. Вероятно не — тя се пресегна през масата, за да си вземе още равиоли. — Може ли да попитам за какво е всичко това? Защо се занимаваме основно с връзката помежду ни? Ние не сме женени наистина.

— Напротив, наистина сме женени — той осъзна, че лицето му е напрегнато. Това бе лош знак.

Тя се изчерви.

— Знаеш какво имам предвид. Бракът ни е само средство. Част от плана ни да се справим успешно с положението ми.

— Ами това, че спим заедно? Как си обясняваш това?

Лицето й стана още по-червено, но погледът й не трепна.

— Спим заедно, защото сме привлечени един от друг. Не защото имаме лист хартия, на който пише, че сме женени.

— Не ти ли звучи малко прекалено сложно? На мен определено така ми се струва.

— Изглежда, добре се справяме.

— Клийлънд е уверен, че съм се оженил за теб заради онези акции.

— Форест съди за другите според собствените си разбирания и стандарти — каза тя. — Не би разбрал човек като теб и след хиляда години.

— Мислиш ли, че ти ме разбираш?

— Не напълно. Част от теб е скрита дълбоко, а ти не полагаш особени усилия да я разкриеш. Но те познавам достатъчно добре, за да съм сигурна, че не си се оженил за мен заради акциите.

— Какво те прави толкова сигурна? — попита я.

Тя застина с ръка, протегната към равиолите.

— Ако кажа, че е интуиция, пак ще направиш онова нещо с очите си.

— Какво нещо?

— Ами, успяваш да изглеждаш едновременно развеселен, изпълнен с пренебрежение и жесток. Май заради начина, по който ги присвиваш. Този поглед с присвити очи много би отивал на прочутия Уайът Ърп.

— Гледам с присвити очи, така ли? Може би трябва да си запазя час при лекаря, да ме прегледа.

Тя се усмихна.

— Не само интуицията ме кара да мисля, че не си се оженил за мен с тайното намерение да се добереш до онези акции. Имам непоклатими доказателства, че мога да ти вярвам.

— Какви например?

— Виждала съм как подхождаш към работата си. Знам, че жадуваш и се нуждаеш от отговори повече, отколкото някога може да желаеш пари. Нещо дълбоко у теб те кара да изпълниш своя дълг, за да поддържаш кармичното равновесие. Освен това знам, че захванеш ли се с някаква работа, би направил всичко, за да я доведеш до край. Ти просто си такъв.

— Описваш ме като някаква машина.

Зоуи остави вилицата си и облегна лакти на масата.

— Винаги ли си такъв, когато имаш някакъв случай?

— Да.

Тя повдигна вежди.

— Е, добре, може би не — призна той. — Този случай е различен.

— С какво?

— Ти си различна.

— От обичайните ти клиенти ли?

— Не — той вдигна вилицата си и отново хапна от равиолите. — От всички други жени, за които съм се женил.

— О! Е, сега, като повдигна въпроса, любопитството ме кара те попитам с какво съм по-различна.

— Просто си различна, това е.

— Добре, да опитаме с друг въпрос тогава. Какво изпитваш към мен?

— Не съм сигурен — отвърна без колебание. Най-добре да бъде безмилостно откровен. И без това нямаше какво да губи. — Но каквото и да е, дявол да го вземе, съвсем не е крехко и деликатно.

— Разбирам — устните й се извиха в бавна и подканваща усмивка. — Това проблем ли е за теб?

— Не, ако и за теб не е проблем.

Тя стана, заобиколи масата и леко се отпусна в скута му. Обви ръце около врата му.

— Повярвай ми — прошепна в ухото му. — Изобщо не е проблем.