Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (27)

Двадесет и седма глава

Писъците в стените разкъсваха наркотичната мъгла, в която се носеше цяла сутрин. Рязко спря и заби пети в пода. Панически се опита да се вземе в ръце. Пред нея имаше отворена врата. Доктор Макалистър бе сложила ръка на рамото й и я подтикваше да влезе в стаята. От дясната й страна едър мъж в униформа я гледаше мрачно. Смътно си спомняше, че някой го бе нарекъл шериф.

— Не, моля ви — прошепна тя. — Не искам да влизам там.

— Всичко е наред — каза психиатърката. — Не си сама. Аз съм до теб.

— Не. — Опита се да се измъкне от ръката, поставена на рамото й.

Макалистър я стисна още по-здраво.

— Трябва да влезеш в стаята само за няколко минути — придумваше я докторката. — Само влез и се огледай наоколо. Кажи ми какво усещаш.

— Не.

Мъжът в униформа се намръщи.

— Не съм сигурен, докторе. Тя изглежда наистина разстроена. Сигурна ли сте, че се нуждаете и от нейните показания?

— Изключително заинтригувана съм от реакциите й към мястото на престъплението.

— Тя май всеки момент ще повърне. Не искам да ми оцапа всички улики.

— Всичко ще бъде наред. Медикаментите, които й дадох, ще помогнат да остане относително спокойна.

— На мен не ми изглежда спокойна — каза шерифът.

Прав си, по дяволите. Не съм спокойна. Тя отвори уста и изпищя.

— Престани! — разтърси я доктор Макалистър. — Престани. Изпадаш в истерия.

Няма значение. Би направила какво ли не само да не влезе в стаята. Изпищя още по-силно.

— Махайте се оттук — рязко нареди шерифът. — Нямам време за подобни щуротии.

Макалистър неохотно я поведе обратно към колата. Тя продължи да пищи. Изглежда, имаше ефект. Докторката я водеше надалеч от къщата с крещящите стени и само това имаше значение.

— Престани — каза Макалистър с яд. — Престани веднага, чуваш ли?

 

 

— Зоуи, престани. Събуди се. Сънуваш кошмари.

Събуди се с приглушено ридание, отвори очи и видя Итън, надвесен над нея. Тялото й бе обляно в студена пот. Усещаше сърцето си да препуска бясно. Отне й няколко безумни секунди, докато си спомни къде е. После видя силуета на огромно лебедово крило.

О, господи! Пак кошмар. Ако продължава така, май наистина се е побъркала.

Седна в леглото, стиснала здраво завивките.

— Извинявай. Казах ти, че това може да се окаже проблем. Ако ще оставам да нощувам при теб, май е по-добре да спя в някоя от другите спални.

— Не искам да спиш в друга стая — той се подпря на възглавниците, протегна ръце към нея и я издърпа към себе си. — Искам те в моето легло. Какъв беше кошмарът?

— Поредният лош сън за времето, когато бях затворена. Повярвай ми, не би искал да чуеш подробностите.

— Напротив, искам. Разкажи ми.

Може би стана, защото бе посред нощ и той не бе светнал лампата. Или може би защото я бе любил бавно и страстно, преди да заспят. Може би, защото й бе разказал за хобито си и тя бе надникнала дълбоко в него, където усещаше, че той не допуска други хора.

Или пък просто имаше нужда да поговори с някого за съня.

— Казах ти, че имаше една лекарка, която проявяваше специален интерес към моя случай.

— Макалистър. Онази, която давала консултации на местните полицаи и се опитвала да разбере дали можеш да проявиш свръхестествените си заложби на местопрестъплението.

Тя потръпна.

— Имаш добра памет.

— Тази жена беше ли в съня ти сега?

— Да. Беше свързано с един случай от времето, когато бях в „Ксанаду“. Доктор Макалистър работеше като консултант по някакво убийство. Беше успяла да сложи някакви медикаменти в храната ми на закуска и после ме закара до къщата, където е било извършено престъплението. Искаше да ме накара да вляза в стаята, където бяха убити двама души. Аз отказах.

— Напълно разбираемо.

— Тя се опита да ме принуди да вляза насила. Казваше, че трябва да се науча да контролирам страха си.

— Сякаш това, че не искаш да влезеш в стая, където са били убити хора, е просто обикновена фобия. Нещо, което можеш да преодолееш.

— Да. Както и да е, шерифът се опасяваше, че ще повърна и ще му изпоцапам уликите. Когато се разпищях, той й нареди да ме отведе. Разбирах, че е много разочарована и ядосана, но ме върна обратно в „Менър“.

— Шерифът откри ли убиеца?

Въпреки че пулсът й все още бе ускорен и дишането й не се бе успокоило, тя се усмихна. Би трябвало да очаква подобен въпрос, помисли си. Итън обичаше отговорите. Дори нещо повече, нуждаеше се от тях.

— Няколко дни по-късно видях един вестник в библиотеката на клиниката — отвърна му. — Имаше снимка на къщата и заглавието съобщаваше, че бившият съпруг е бил задържан по подозрение за убийство.

— Доктор Макалистър опита ли се отново да ти погоди такъв номер?

— Само още веднъж. Със същия резултат. Аз се разпищях и продължих да пищя, докато полицаите не й наредиха да ме отведе. Мисля, след това тя разбра, че не съм склонна да понасям подобна терапия.

— Не е било терапия. Опитвала се е да те използва.

— Ъхъ.

Той се намести по-удобно на възглавниците.

— Не харесвам тази Макалистър, но не мога да си представя какъв мотив би имала да убие Грейди.

Тя въздъхна.

— Имаш много целенасочен ум, знаеш ли? Какво общо има сънят ми за доктор Макалистър с откриването на убиеца на Грейди?

— Вероятно нищо. Просто се опитвам да намеря връзка. Инстинктът ми подсказва, че неговото убийство е свързано с твоето положение — той плъзна ръка по рамото й и надолу към ханша. — Мислиш ли, че можеш отново да заспиш, или да идем за топло мляко?

Тя целуна голите му гърди.

— Имам по-добра идея.

— Да?

Отново го целуна, но по-ниско, по стегнатия плосък корем, и прокара ръка надолу по тялото му. Беше възбуден и напрегнат.

— Да — каза му.

Той зарови пръсти в косата й.

— Идеята определено ми допада — промълви дрезгаво. — Най-добрата, която съм чувал от много време насам.

Тя го пое с устни.

— Отлична идея.

Пръстите му се заровиха яростно в косата й. Усети как става още по-твърд и възбуден.

А после той я вдигна нагоре към себе си и я обърна по гръб. Когато проникна в нея, тя бе готова да го приеме. Обви се около него и му се отдаде напълно.