Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (26)

Двадесет и шеста глава

Рано привечер същия ден седяха заедно в кабинета на Итън.

— Не разбирам — обади се Хари Стаг. — Казали сте на полицаите, че онзи тип се е опитвал да изнудва Зоуи, но те все пак продължават да работят по версията, че е застрелян, защото е навлязъл на територията на друг наркодилър?

— Да, това е работната им хипотеза в момента — отвърна Итън.

Зоуи погледна Аркадия, заела един от допълнителните столове, които Итън бе внесъл от предната стая. Изглеждаше спокойна както винаги, но имаше и нещо по-различно във вида й днес. Зоуи не можеше да го определи, но знаеше, че е свързано със слабия мъж с уморени очи, седнал до нея.

Бяха се срещнали тук след дългия разпит в полицията. Итън им бе предложил кафе. То съвсем не бе лошо, помисли си Зоуи, но вероятно бе допуснала голяма грешка, като го изпи. И без това вече бе прекалено напрегната.

— Мисля, че полицейският следовател Рамирез определено ме гледаше с голям интерес за известно време — каза тя. — Съвсем не бе толкова любезен, колкото последния път. Но веднага щом Итън им обясни, че имаме желязно алиби, той ни представи версията за наркодилъра. Явно онези стари складове напоследък са станали любимо място за размотаване на местните хлапета, които експериментират с разни неща.

— Да се ожениш по време на извършване на убийство е едно от най-добрите алибита, които съм чувал в последно време — каза Хари. — Имате и свидетели, и доказателства.

— А и персоналът в хотела вероятно ще си спомни за нас — добави Итън. — Помолихме да ни сменят стаята.

Аркадия хвърли въпросителен поглед на Зоуи.

— В първата стая имаше кръгло легло с огледало на тавана — поясни тя.

Приятелката й кимна.

— Разбира се, че е трябвало да поискате смяна.

— Защо? — попита Хари. — Огледало на тавана звучи много интересно. Такова нещо не се вижда всеки ден. Поне не и в местата, където обикновено отсядам аз.

— За което си има причина — заяви Зоуи. — Това е проява на лош вкус. Освен това представлява сериозна заплаха в земетръсна зона.

— Лас Вегас земетръсна зона ли е? — попита Хари много учуден. — Не знаех.

Итън вдигна крака и ги облегна на ръба на бюрото си.

— Аз самият нямах нищо против декора, но на Зоуи не й хареса, така че се преместихме. Важното в случая е, че алибито ни наистина е желязно. Което оставя на полицаите само версията за наркодилъра.

— Имат ли някакви основания? — попита Аркадия.

— Трябва да призная, че имат известни основания — каза Итън. — Полицаите са притиснали някои от местните хлапета, за които се знае, че са опитвали наркотици, и те са признали, че мъж, който много прилича на Грейди, се е появил предната вечер около полунощ и им е предлагал да купят от него упойващи хапчета.

— Те, естествено, му отказали — иронично отбеляза Зоуи.

Хари изсумтя.

— Разбира се. Просто са казали „не“, нали?

Итън сви рамене.

— Точно така. Но след малко по-настоятелен разпит признали, че веднага щом непознатият си тръгнал, чули звуци, които може и да са били изстрели. Проехтели близо до старата къща. Не съобщили за стрелбата, защото не били сигурни какво точно е било.

— Освен това полицаите са открили няколко шишета с психоактивни лекарства в една чанта до трупа на Грейди, а в куфара в колата му имало още — допълни Зоуи. — Обзалагам се, че ги е откраднал от „Кендъл Лейк“.

— Там често ставаха подобни кражби — замислено отбеляза Аркадия. — Така че версията за наркодилъра е вероятна поне донякъде.

Итън погледна Хари.

— Не искам да съм нетактичен, но ми е любопитно колко добро е вашето алиби?

На Зоуи й трябваха няколко мига, за да разбере подтекста във въпроса му. Когато схвана смисъла, тя едва не се задави с кафето си.

— Итън — възмути се тя. — Да не би да намекваш, че Хари… че той…

— Просто питам — увери я Итън.

— Не се тревожи — Аркадия се пресегна и я потупа леко по гърба. — И нашето алиби е толкова добро, колкото вашето. Нали хлапетата са чули изстрелите около 12 през нощта? Двамата с Хари бяхме в „Последен изход“ снощи. Тръгнахме си към два след полунощ и имаме касовата бележка от бара, с която можем да докажем това.

— О — промълви Зоуи. — О, добре.

— Джаз музиката бе превъзходна — добави Хари.

— Полицаите не поискаха ли да разберат защо са те изнудвали? — обърна се Аркадия към Зоуи.

— Да, разбира се — отвърна тя. — Представих им леко поизгладена версия на истината. Казах им, че съм прекарала известно време в една частна клиника, където е работил Грейди, и че много се тревожа тази строго поверителна медицинска информация да не стане известна на евентуалните ми клиенти. Следователят прояви голямо разбиране. Теб, разбира се, не те споменахме.

Итън зяпаше върховете на обувките си.

— Нямаше смисъл да крием от полицаите някои факти от живота на Зоуи. По дяволите, колкото повече хора знаят, че е омъжена, толкова по-добре. Освен това нямаше защо да намесваме в тази каша и твоето име, Аркадия. Но мисля, че би било добре, ако двамата с Хари напуснете града за няколко дни.

Аркадия се намръщи.

— Защо?

— Доколкото знаем, на Леон Грейди не му е била известна новата ти самоличност. Ако имаме късмет, това би могло да означава, че и никой друг не знае, че си в Уиспъринг Спрингс. Но за момента не можем да сме сигурни в това.

— Прав е — съгласи се Хари и се обърна към Аркадия. — Би било разумно да изчезнем за известно време, поне докато Труакс узнае какво точно е станало. Трябва със сигурност да разбере кой е убил Грейди.

Аркадия вдигна учудено вежди.

— Това ли ще правиш, Труакс? Ще разследваш убийството на Грейди?

— Да — отвърна Итън. — Така мисля. Искам да се уверя, че полицаите са прави и че наистина го е очистил някой наркодилър.

— Но кой друг би имал мотив? — попита Аркадия.

— По дяволите, та той е бил изнудвач — изтъкна Хари. — Подобни типове винаги имат много врагове.

— Ами Зоуи? — обърна се Аркадия към Итън. — Тя в безопасност ли е?

— Аз вече съм разкрита, както се казва — изтъкна Зоуи. — Но това няма значение. Сега, когато съм почтено омъжена жена, никой не би имал полза да ме връща насила обратно в „Ксанаду“.

— Не се тревожи — каза Итън. — Зоуи ще спи при мен в „Найтуиндс“, докато всичко това приключи.

Зоуи свали чашата си с кафе.

— Така ли?

— Да — натърти той. — Така. Ще те водя до офиса ти и ще стоя с теб колкото е възможно повече. Мога да върша част от работата си и от твоя кабинет. Когато се налага да излизам, ще се погрижа да имаш компания. Не искам да оставаш сама, докато не успея да подредя нещата.

— Но нали според твоята теория сега, когато сме женени, всичко би трябвало да е наред?

— Има нещо объркано в цялата работа и не искам да рискувам — каза Итън.

Зоуи понечи да протестира.

— Добре — съгласи се Аркадия, преди приятелката й да успее да каже и думичка. — Харесва ми подобен подход.

— Радвам се, че поне някой го харесва — отбеляза Итън. — Това са само допълнителни мерки за сигурност. Наистина мисля, че положението на Зоуи сега е стабилно, но не ми се иска да бъде сама, докато не получа някои отговори.

— Но аз имам уговорени срещи с клиенти в жилищата им — обади се Зоуи.

— Можеш ли да ги помолиш да дойдат в офиса ти?

— Ами, мога да опитам.

— Добре. Ако не е възможно да промениш мястото на срещата, уведоми ме за графика. Ще те придружавам дотам и обратно.

Тя направи гримаса.

— Не мисля, че е необходимо.

— Повярвай ми, необходимо е дори и само заради моето душевно спокойствие — Итън отново се обърна към Аркадия. — Много ще улесните работата ми, ако двамата с Хари изчезнете за малко.

— Предполагам, че помощничката ми би могла да се справи сама в галерията — неохотно призна Аркадия. — Къде предлагаш да заминем?

— Вече имам нещо наум — Хари стана от стола си. — Какво ще кажеш за Ню Орлиънс?

Аркадия му отправи продължителен поглед.

— Амии… звучи интересно.

— Май е най-добре да си събираме багажа — предложи Хари.

Аркадия също стана и излезе от стаята с него. Зоуи се заслуша в звука от стъпките им надолу по стълбите. Погледна към Итън.

— Какво става с тях двамата? — попита го.

— Не питай мен. Връзката между бодигарда и клиента му е поверителна.

— Това да не е някое правило от наръчника за частни детективи?

— Как позна?

 

 

В девет и половина същата вечер той стоеше на прага на кабинета си вкъщи и наблюдаваше Зоуи, която разглеждаше заглавията на някои от книгите в библиотеката му.

— Дневници, записки и досиета на стари дела за убийства — тя свали пластмасов плик от един рафт, отвори го и извади тъничка книжка. — Истинската история за убийството на Хариет Плъмър, включваща разказ за съдебния процес срещу убиеца й, Джон Странд — вдигна поглед. — Издадена е през 1870-а.

— Хариет е била проститутка в Сан Франциско, убита от един от клиентите си. Забеляза ли разкошното легло на рисунката? Това е бил недотам тактичният начин, използван от художника, за да подчертае професията на дамата и сексуалния подтекст в случая.

— Хората купували ли са тези книжки?

— Описанията на убийства и последващите ги съдебни процеси са били много популярни през осемнайсети и деветнайсети век. Колкото е по-зловещо, толкова по-добре — такова е било мнението на читателите.

— А тези, в които е имало и секс са се продавали най-добре, нали?

— Разбира се. — Той скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата. — Някои неща никога не се променят.

Тя върна книжката в пластмасовия плик и го остави обратно на рафта.

— Обесили ли са Джон Странд?

— Да. Което според моите заключения е било сериозна съдебна грешка.

— Мислиш, че не е бил виновен?

— Странд е бил жесток човек, склонен към изблици на насилие. Вероятно е бил виновен за нечия смърт, но не и за тази на Хариет.

— Кой я е убил?

— Мисля, че най-вероятният заподозрян е мъж на име Джордж Едуард Кингстън. Бил е от редовните клиенти на Хариет, заможен човек, който бил спечелил богатството си сам и искал да се ожени за момиче от издигнато в обществото семейство.

— Защо я е убил според теб?

— Станала е неудобна, както казват. Натъкнах се на няколко писма, които Хариет е писала до своя приятелка. Била е бременна и е вярвала, че Кингстън е бащата. Била много разгневена, защото той искал да прекратят връзката си. Тя го заплашила, че ще разгласи публично отношенията им.

— Затова я е убил.

— Да, така мисля. Кингстън се тревожел, че богатата му годеница може да го изостави, ако тя и семейството й научат, че е имал продължителна връзка с известна проститутка. Няма как да бъдем абсолютно сигурни за това след толкова години. — Той поспря за миг, докато намери думи, за да й обясни тихото щракване, което усещаше, когато парченцата се напасваха едно към друго, и удовлетворението, което изпитваше, когато разбереше механизма и откриеше отговорите. — Но просто усещам, че това е правилният отговор.

Тя го наблюдаваше много внимателно.

— Просто усещаш ли?

— Ако Кингстън е убиецът, това обяснява всички известни ми факти. Той се отблъсна от рамката на вратата и се доближи до бюрото. — Но вече няма никакво значение. Всички замесени в случая отдавна са си отишли от този свят.

— Често ли го правиш?

Той се облегна на бюрото.

— Дали разследвам стари убийства ли? Да. Така имам с какво да се занимавам вечер, освен да гледам телевизия.

— Това определено са студени досиета — тя огледа подредените по рафтовете книги. — Всички тези дневници, записки, брошури и вестници, те са част от изследователската ти библиотека, нали?

— Да.

— Защо го правиш?

— Вероятно защото много ме бива в това — той се замисли. — А и нищо лошо не се случва, ако сгреша.

— Защото не е останал някой, който да се интересува от отговорите.

— Точно така. Това е просто логическо упражнение — посочи с брадичка към компютъра. — Не съм единствен. Има много други като мен. Пишем доклад за направеното разследване и го публикуваме, за да се запознаят с него и останалите.

— Кой чете страницата ви в интернет?

— Интерес проявяват хора, които правят родословни дървета или които искат да знаят семейната си история. Сайтът се посещава и от доста историци и хора на науката, които изследват психологическите и социалните аспекти, свързани с убийството.

— А вероятно и разни странни типове.

— Разбира се. Светът е пълен с чудаци.

Тя хвърли поглед през рамо към киносалона и после отново погледна към него.

— Предполагам, че разследваш убийството на Камелия Фут, така ли е?

— Трудно бих могъл да не му обърна внимание, след като живея в „Найтуиндс“.

— Официалната версия е, че е паднала и се е пребила в каньона, нали?

Той кимна.

— По онова време имало слухове, че може съпругът й да я е блъснал, но нищо не било доказано, а и властите не си дали много труд да продължат докрай разследването.

— Смяташ ли, че е била жертва на домашно насилие?

— Вероятно — той вдигна от бюрото дневника на Фут. — Това е дневникът на съпруга й. Според това, което прочетох, той се е опасявал, че тя има връзка с мъж на име Джеръми Хил. Бил страшно разгневен, защото поканила този човек на едно голямо градинско парти тук, в „Найтуиндс“. Къщата била пълна с гости през целия уикенд. Камелия починала по някое време през първата нощ. Тялото й било намерено на сутринта.

— Кой го е намерил?

Той бе впечатлен.

— Добър въпрос.

— Чувала съм, че полицаите винаги много внимателно разпитват онзи, който е открил тялото. На мен определено ми зададоха безброй въпроси тогава, когато намерих Престън.

— Много често самият убиец съобщава за престъплението. Може би такъв е и този случай. — Той отвори дневника на една от последните изписани страници. — Фут е открил Камелия онази сутрин. Ето какво е записал няколко седмици по-късно:

Все още не мога да повярвам, че я загубих, че красотата й, обаянието и духът й са изчезнали навеки. Разхождам се из къщата и виждам прекрасния й засмян дух, накъдето и да се обърна. Той ми се присмива…

— Звучи като неутешим съпруг — меко отбеляза Зоуи.

— Мисля, че определено е бил съкрушен — той затвори дневника. — Но ме заинтригува онова, което пише за засмения дух, който му се присмивал.

— Мислиш ли, че Фут е изпитвал угризения и е вярвал, че духът на Камелия го преследва?

— Може би. Още не съм стигнал до края на дневника.

— Имаш някакви съмнения?

— Да, имам — той остави книгата на бюрото и взе бележника, в който бе нахвърлял наблюденията си по случая „Фут“. — Има някакво объркване във времето. Камелия е била видяна от много хора в един или друг момент докъм полунощ. Никой не си спомня да я е виждал след това. Но по-рано тя и Хил се изгубили някъде за известно време, Фут отбелязва в дневника си, че ги е видял да се връщат в къщата. Бил убеден, че са се любили.

— Обвинил ли ги е направо?

— Според дневника му бил толкова потиснат от мисълта, че не може да се съревновава с Хил за чувствата на жена си, че се качил в спалнята си и довършил започнатата бутилка с уиски. Сутринта, когато се събудил, не си спомнял нищо друго. Излязъл навън да прочисти главата си и намерил тялото на Камелия.

— Твърдението му, че е заспал мъртвопиян и не се е будил до сутринта, наистина звучи като скалъпено.

— Може и така да е. А може и да е истина. Никой от слугите не го е виждал, след като се е качил в спалнята си. Никой не помни да е виждал Камелия след полунощ.

— Ако Фут не е излизал от спалнята си до сутринта, тогава са заподозрени всички гости на партито в къщата.

— Не мисля така — каза той. — Според мен Джеръми Хил остава като основен заподозрян. Проблемът е, че Камелия е изчезнала от празненството, но много хора са виждали Хил през цялата нощ, докато накрая всички не си легнали около три сутринта. Той обаче вероятно пак е излизал, защото един от слугите го видял да се връща в къщата откъм градината малко преди съмване. Бил сам. Казал, че бил да се поразходи.

— Любовникът. Защо би искал да я убива?

— Защото я е желаел много силно — тихо каза Итън. — А тя е отказала да напусне богатия си съпруг заради него. Но както казах, има проблем с времето. Единствените двама, които липсват от партито по едно и също време, са Камелия и Абнър Фут.

— Това решава загадката. Обзалагам се, че е бил съпругът. Толкова често срещан случай. — Тя го изгледа внимателно. — Как можеш някога да разбереш цялата истина?

— Джеръми Хил се оженил няколко години след смъртта на Камелия. Очевидно пиел доста. Съпругата му се развела с него и после отново се омъжила. Той се разболял и починал наскоро след развода, без да остави наследници. Опитвам се да открия потомци на бившата му жена, за да разбера дали няма някакви писма или дневници, които биха могли да хвърлят светлина върху първия й брак. Освен това издирвам писма и от хора, които са били гости на партито онази вечер.

— Боже мой, може да минат месеци и дори години, докато проследиш фактите.

— Аз не бързам — заяви той.

— Но си струва, нали?

Итън сви рамене равнодушно.

— Както казах, така имам какво да правя вечер.

— Не — погледна го внимателно и разбиращо. — Много повече е. Това е призвание — тя се приближи до него и докосна брадичката му с върховете на пръстите си. — Когато стигнеш до отговора, въздаваш правосъдие. Уравновесяваш някакви невидими везни. Дори и никой да не знае и да не се интересува, ти правиш добро, Итън.

Тя го разбираше, помисли си той. Хобито му бе интересно за някои хора, а за други — отблъскващо. Неколцина проявяваха научен интерес към дейността му. Но досега не бе срещал човек, който да разбере докрай защо разследва най-студените от студените досиета.

Тя се повдигна и го целуна. Той я прегърна.

Чу щракването и усети прилива на удовлетворение.