Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (2)

Втора глава

Двайсет минути по-късно Зоуи остави колата си на един от модерно проектираните паркинги, които обслужваха търговския и бизнес център на Уиспъринг Спрингс. Малко по-нататък по тротоара се намираше засенченият от палми вход на „Фаунтин Скуеър“ — луксозен търговски център на открито.

Аркадия я чакаше, седнала на сянка на малка маса пред едно от многобройните кафенета. Както обикновено, тя бе като художествен етюд в ледени и сребристи тонове. Късата й, подстригана по момчешки коса, бе с цвят на платина и бе в тон с дългите й изкуствени нокти. Очите й бяха необичайно сребристосини. Бе висока и слаба с небрежната грация на модел от висшата мода. Носеше копринена блуза в бледо леденосиньо и широки, бели копринени панталони. Сребро и тюркоаз проблясваха на шията и ушите й.

Зоуи не бе особено сигурна на колко години е приятелката й. Никога не бе споменавала за това, а във вида й имаше нещо, което караше човек добре да се замисли, преди да наруши личното й пространство. Зоуи предполагаше, че е около четиридесет и петте, но не би се обзаложила.

В друго време и при други обстоятелства, помисли си тя, Аркадия би могла да бъде изгнаница, живееща в Париж, която пие абсент и води дневник за впечатленията си от хора, които скоро ще станат известни.

От нея се излъчваше някаква изтънчена светска досада, която говореше за прекалено добро познаване на живота. В действителност някога тя е работила като изключително успешен финансов брокер.

Пред Аркадия имаше малка чаша с кафе. За Зоуи бе поръчала студен чай. Съседните маси бяха свободни.

Зоуи остави чантата си на един от незаетите столове и седна, като осъзнаваше, както винаги, огромната разлика между себе си и приятелката си. На пръв поглед изглеждаше, че нямат нищо общо помежду си. Нейната коса бе тъмнокестенява. Очите й бяха с онзи неуловим, труден за описване оттенък между зелено и златно, който в шофьорската книжка записват като лешников. И за разлика от Аркадия обичаше ярките, наситени цветове.

Може и да бяха напълно различни, каза си Зоуи, но пък връзката помежду им бе толкова силна, колкото би могла да бъде между сестри.

Тя хвърли поглед към върховете на пръстите си. Вече не трепереха. Прие го като добър знак.

Платинените вежди на Аркадия се присвиха, когато се намръщи леко.

— Добре ли си?

— Разбира се. Най-лошото мина. Свариха ме неподготвена, това е всичко. Би трябвало да знам, че не е разумно да влизам така безгрижно в непозната стая.

Зоуи вдигна приятно студената и запотена чаша от масата и отпи голяма глътка студен чай. Нивото на адреналина й, което винаги се повишаваше при подобни случаи, вече бе понамаляло, но щеше да мине известно време, докато се уталожи напълно. Като последица от преживяното неизбежно се чувстваше неспокойна и странно гладна.

— Поръчах две салати „Цезар“ — каза Аркадия.

— О, добре. Благодаря.

Келнерът им донесе питки и зехтин с розмарин, подреди съдовете на масата и се оттегли.

Зоуи откъсна голямо парче хляб и го натопи в зехтина. Поспря за миг, колкото да го поръси с малко сол, и отхапа доста голям залък.

— Наистина ли си добре? — Аркадия сякаш не беше много убедена. — Не се обиждай, но не изглеждаш в най-добрата си форма.

— Добре съм — отвърна Зоуи, докато дъвчеше ароматния хляб. — Проблемът е какво да правя сега.

Приятелката й се наведе напред и снижи гласа си, макар наблизо да нямаше никого.

— Напълно сигурна ли си, че този тип, Мейсън, е убил жена си?

— Не, разбира се. — Зоуи преглътна. — Няма как да знам точно какво е станало в онази стая. Усещам само емоциите, свързани със събитията там, а не фактите. Но мога да ти кажа, че каквото и да се е случило, е било ужасно — потрепери цялата. — И то не много отдавна.

— Можеш да разбереш толкова много от странните усещания, които получаваш?

— Да — тя се замисли за впечатленията си. — Още повече че имам известни доказателства в подкрепа на заключенията си. Поне така мисля.

Аркадия се хвана за думите й.

— Какви доказателства?

— Ами, не е нещо, което може да се представи в съда. Леглото го нямаше.

— Леглото?

— Той твърди, че бившата му жена го е взела със себе си.

— Може и така да е. Едно липсващо легло няма да направи впечатление никому.

— Знам, но леглото не е единствената липсваща вещ. Забелязах, че лакът на дървения под е леко избледнял, но близо до мястото на леглото има правоъгълник в по-тъмен цвят.

— Килимче?

— Аха. — Зоуи отново хапна от хляба. — То също е изчезнало. Мейсън не спомена да го е взела бившата му жена. Освен това стените в онази стая са боядисани наскоро в бяло, което е крайно неподходящ цвят за такова помещение. Той каза, че го е направил сам, и сигурно е така. Много нескопосана работа. Богат човек като него, който живее в луксозен квартал, би си наел бояджия, ако не знае какво да прави с четката.

— Хмм — Аркадия лекичко почука с платинения си нокът по чашата с кафе. — Признавам, че това не звучи добре.

— Що се отнася до мен, това, което най-много ме притеснява, е изборът му на искрящо бяла боя. Има нещо символично в нея. Сякаш се опитва да прикрие нещо много тъмно.

— Разбирам какво имаш предвид.

Келнерът се появи отново и донесе салатите. Зоуи взе вилицата си и се залови за работа.

— За нещастие той наистина иска да ме наеме — каза тя между две хапки. — Очевидно Хелън Уеймът му е дала блестящи препоръки за мен. Имам уговорена среща с него в петък.

— Би могла да я отмениш. Кажи му, че не можеш да поемеш работата по обновяването на жилището му, защото е възникнал голям проблем с един от другите си проекти и няма да разполагаш с никакво време за него.

За миг Зоуи бе заинтригувана.

— Извинението не е лошо. Много си добра, знаеш ли?

— Е?

— Ами, останах с впечатлението, че на Мейсън никак няма да му хареса, ако се откажа от тази работа. Изгаря от нетърпение да преустрои къщата си. Може би подсъзнателно и той долавя част от лошите вибрации в спалнята. Или пък съвестта му е гузна и смята, че една промяна в обстановката би му помогнала да се чувства по-добре. И в единия, и в другия случай предчувствам, че ме очаква доста неприятна сцена.

— Какво може да направи? Да те наклевети пред данъчните?

— Права си. Няма какво толкова да ми направи, нали? Ако е виновен за нещо наистина ужасно, със сигурност не би искал да привлича вниманието върху себе си, като вдигне скандал в офиса на една уважавана местна делова жена.

— Тогава защо не побързаш да се отървеш от срещата в петък?

— Знаеш защо — Зоуи хапна и последното парченце аншоа, облегна се назад и срещна погледа на Аркадия. — Ами ако наистина е убил жена си?

— Всичко, което знаеш засега, е, че в онази спалня се е случило нещо ужасно.

— Да.

Аркадия я изучава дълго с поглед, а после въздъхна тихичко с вида на човек, примиряващ се с неизбежното.

— И тъй като ти си това, което си, не можеш да оставиш ситуацията така.

— Това е нещо, което трудно мога да блокирам в съзнанието си — извинително поясни Зоуи.

— Добре, добре, разбирам — Аркадия опита малка хапка от салатата. — Трябва добре да обмислим нещата, преди да вземем някакво решение.

— Е, едно е сигурно. Не мога да направя най-логичното в случая и да отида в полицията.

— Не — отвърна бързо Аркадия. — Това отпада. Там ще ти се изсмеят в лицето, ако им кажеш, че си усетила някаква лоша енергия в спалнята на един от клиентите си.

— Дали да не им се обадя анонимно и да подам сигнал? Мога да кажа, че съм видяла нещо подозрително, и да ги помоля да се заинтересуват от настоящото положение на госпожа Дженифър Мейсън.

— Ако никой не я е обявил за изчезнала, съмнявам се, че ще ти обърнат внимание — отговори Аркадия. — Ти не си член на семейството. Дори не си я виждала.

— Вярно е. А даже и да успея някак си да ги убедя да претърсят жилището на Мейсън, няма да намерят кой знае какви улики. Това ми е известно. Аз самата прегледах всяка стая тази сутрин, включително и килера за спално бельо.

— Възможно е трагедията, разиграла се в онзи дом, да няма нищо общо със семейство Мейсън. Може би е станало още преди да купят къщата.

— Може би. Но той каза, че с жена му са се нанесли скоро след сватбата. Останах с впечатлението, че е било преди около година и половина. Мисля, че онова, което усетих в спалнята, се случило по-скоро.

— Но не можеш да си абсолютно сигурна, нали?

— Не — призна Зоуи. — Когато чувствата са много силни, могат да се задържат доста дълго време.

— Тогава е възможно случката в спалнята да е отпреди пристигането на Мейсън?

— Ами, да. Възможно е — но не е много вероятно, добави наум Зоуи. Имаше някаква замъгленост в миналото, което се бе научила да разпознава, макар да не можеше да опише разликата. Онова, което бе почувствала този следобед, бе отскоро. — Виж, сигурно не е много трудно да се разбере дали госпожа Мейсън е все още жива и здрава. Ако тя безгрижно се пече на слънце по бански някъде в Южна Франция, мога да си отдъхна и да се успокоя, че съпругът й не я е убил.

— Точно така.

Аркадия изглеждаше облекчена донякъде.

— Това, от което се нуждая — продължи Зоуи, — е частен детектив. Обзалагам се, че един специалист би могъл да провери в интернет и да ми даде нужните отговори за половин час.

Тя скочи на крака.

— Връщам се след секунда.

— Къде отиваш?

— Вътре, да намеря телефонен указател.

Влезе бързо в малкия салон за хранене и веднага забеляза оръфан екземпляр на бюрото зад касата. Попита дали може да го вземе за минутка. Служителят сви рамене и й го подаде.

Тя излезе, седна на мястото си и го отвори. Имаше две фирми на страницата с детективи.

Първата бе „Раднър Секюрити Системс“. Рекламата им заемаше цяла страница и предлагаше както гаранции за наетите служители и задължителни проверки за добросъвестна работа, така и корпоративни семинари по сигурността, охрана за различни делови събития, а също и последните новости в разследването с помощта на интернет технологиите.

Втората фирма бе „Труакс Инвестигейшънс“. Малката обява заемаше съвсем нищожно място, дълго около пет сантиметра и широко два. Твърдеше, че компанията работи в Уиспъринг Спрингс без прекъсване повече от четиридесет години. Освен това гарантираше дискретност и конфиденциалност на всички свои клиенти. Имаше телефонен номер и адрес на улица „Кобалт“.

— Изглежда, имам избор между голяма корпоративна компания или малка фирма, която явно е в този бизнес от доста време. — Зоуи се вгледа внимателно в обявата на „Труакс Инвестигейшънс“. — Вероятно работата се върши само от един човек.

— Избери голямата компания — посъветва я Аркадия. — Разполагат с повече средства и има по-голяма гаранция, че ще се намери някой, който знае как да се оправя в интернет. Но сигурно и ще струва повече.

— Колко би могло да струва такова обикновено проучване? — Зоуи порови в торбата си за телефона. — Всичко, което ми трябва да знам, е дали госпожа Дженифър Мейсън е използвала кредитните си карти или е теглила суми от банковата си сметка в последно време. Нищо работа за един детектив.

Набра номера на „Раднър Секюрити Системс“ и от другата страна на линията секретарката я поздрави с професионална любезност. Зоуи направи бърза справка относно таксите и моментално затвори, след като получи отговор.

— Е? — попита Аркадия.

— Всъщност, като се замисля, излиза, че онова, което преди малко ти казах, е било малко наивно. Оказва се, че противно на очакванията ми, този вид проучване е доста скъпо. Не само че цената за час е висока, но и в добавка има минимална такса в размер на три часа следователско време, която не се връща на клиента.

Аркадия повдигна леко рамо в знак на примирение.

— Очевидно не искат да насърчават дребните клиенти. Опитай с малката фирма. Може там да са по-гладни — тя помълча за миг. — Освен това опасността от усложнения вероятно е по-малка.

Зоуи я погледна. Нямаше нужда да се замисля какво по-точно се крие зад „усложнения“. И двете знаеха колко внимателно трябваше да се действа в тази ситуация, за да не привлекат излишно внимание към себе си.

— Добре, ще се обадя в „Труакс“ — Зоуи отново взе телефона, като се опитваше да мисли позитивно. — Това сигурно и без друго е по-добрият вариант. В крайна сметка, щом е в бизнеса повече от четиридесет години, сигурно се справя добре. Истински детектив от старата школа. Обзалагам се, че има стабилни връзки в обществото и в полицията. Ако Дженифър Мейсън наистина е изчезнала, може дори да успее да убеди полицията да разгледа случая, без да обяснява защо.

— Само настоявай да не замесва името ти.

Зоуи отново хвърли поглед на рекламната обява на „Труакс Инвестигейшънс“, докато чакаше някой да вдигне от другата страна на линията.

— Тук пише, че много държат на дискретността по отношение на възложителите. Обзалагам се, че дължи репутацията си на способността да пази тайните на клиентите си.

— Каква репутация? — попита Аркадия. — Никоя от нас не го бе чувала, преди да отвориш този телефонен указател.

— Това само доказва колко са добри в това да не се набиват на очи.

Тя се намръщи, когато разбра, че никой не бърза да вдигне слушалката отсреща. Изчака още няколко позвънявания, после се отказа.

— Обедна почивка? — сухо вметна Аркадия.

— Така изглежда. Адресът е на улица „Кобалт“. Това е само на няколко пресечки от тук. Ще се разходя до там и ще поговоря лично с детектива веднага щом свършим.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Да. — Тя затвори телефонния указател и взе чашата с чай. Някакво странно усещане на задоволство я изпълваше и повдигаше духа й. „Или пък просто храната и погълнатият кофеин си казват думата“, помисли си. — Знаеш ли, имам добро предчувствие. Да се обърна към „Труакс“ е правилният избор. Знам го.

— Мислиш ли?

— Да.

Аркадия поклати леко глава, а покритите й със сребристо червило устни се извиха в иронична усмивка.

— Това, което непрекъснато ме изумява у теб, Зоуи, е привидно безграничният ти оптимизъм. Ако не те познавах добре, щях да си помисля, че вземаш някакви наркотици, за да поддържаш такова безразсъдно виждане за живота.

— Значи съм човек, който винаги гледа на нещата откъм добрата им страна.

— А аз съм от хората, които очакват най-лошото. Понякога не се ли питаш защо се разбираме така добре?

— Според мен ние някак си се допълваме взаимно, а и двете сме завършили една и съща алма матер.

— Добрата стара „Ксанаду“. — Аркадия вдигна чашата си с кафе и лекичко я чукна в чашата с чай на приятелката си. За миг в очите й проблесна ярост. — Дано да я залее вулкан и да потъне в океана завинаги.

Зоуи престана да се усмихва.

— Пия за това.