Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (15)

Петнадесета глава

Итън хвана с две ръце извитите бронзови дръжки и отвори позлатените двойни врати. Пристъпи в малкото антре и дръпна настрани кадифените завеси.

Няколко минути остана загледан в непрогледния мрак на неосветения киносалон.

Зоуи не просто се бе спряла за миг на входа му, а си бе намерила извинение да не влезе в една от считаните за по-интересни стаи в къщата.

Намери ключовете за осветлението и щракна няколко. Полилеите от бронз и гравирано стъкло се събудиха за живот и заблестяха. Приглушената и романтична светлина осветяваше пътеката между двата реда места за сядане.

Огледа внимателно позлатените столове, тапицирани в тъмнорозово кадифе, и се замисли какво в киносалона бе накарало Зоуи да изтръпне.

Защото бе напълно сигурен, че точно това е изпитала, когато погледна тази стая. Изтръпване.

Малко по-късно угаси лампите и се върна обратно по коридора към кабинета си. Дневникът на Абнър Бенет фут бе на бюрото, където го бе оставил.

Седна, отвори на мястото, докъдето бе стигнал, и продължи да чете нататък.

Моята прекрасна Камелия е поканила неколцина от познатите си да ни посетят през дългия уикенд. Дамите ще са красиви, а господата несъмнено ще разказват чудесни истории. Ще има много шампанско и джин и всички ще са пияни преди полунощ. Моята любима е толкова млада и неопитна, че не може да види колко повърхностни са всички.

Не съм особено въодушевен от предстоящото събитие, но едва ли бих могъл да се противопоставя. Приятелите на Камелия са много важни за нея. Когато склоних моето Цвете да се омъжи за мен, тя ясно ми даде да разбера, че би се съгласила само ако й позволявам да посреща и забавлява гости толкова често й толкова разточително, колкото пожелае. Този дълъг уикенд без съмнение ще ми коства значителна сума, но ако подобно занимание прави моето Цвете щастливо, това е всичко, което има значение.

Има една светлинка на хоризонта този уикенд. Тази сутрин прегледах списъка с гостите и Хил не е в него…

 

 

— Това е бележка за изнудване — каза Аркадия.

— Да. — Зоуи обви пръсти около чашата с горещ чай, която стоеше на масата пред нея. Но нямаше полза. Нищо не би могло да я стопли. Изглежда, не можеше да престане да трепери. Тръпките бяха също толкова ужасни, колкото и онези, които я разтърсваха след някое от странните й преживявания. — Ако щеш, вярвай, дотолкова и аз успях да разбера.

Разговорите на околните и леката джазова музика приглушаваха напрегнатото им обсъждане. Кафене „Последен изход“ се превръщаше в нощен клуб след девет вечерта. Зоуи и Аркадия заемаха малко сепаре в дъното, потънало в полумрак. Имаше добър изглед към сцената, но никоя от тях не обръщаше голямо внимание на музикантите.

— Дотук бяхме с толкова специалната огнена завеса, която би трябвало да ме направи невидима — отбеляза Зоуи. — Ще ми се да ми падне онзи брокер, който ми я продаде.

— Търговецът има безупречна бизнес репутация — каза Аркадия. — Не мога да повярвам, че те е измамил.

Зоуи потръпна от нова ужасна мисъл. Тя стисна още по-здраво чашата си.

— Нали разбираш, че ако е предал мен, може да е сторил същото и с теб?

— Не мисля, че е предал никоя от нас. Отдавна се занимава с тези неща и никога не е имало подозрение, че не може да се разчита на него.

— Е, някой е открил къде съм и трябва да обмислим и вероятността, че който и да е той, би могъл да знае къде си и ти.

— Повярвай ми — отвърна Аркадия, — това обмислям през последния половин час.

Зоуи се опита да анализира малкото факти, които имаха.

— Щом не вярваш, че Търговеца ни е предал, как си обясняваш бележката за изнудване?

— Не знам какво се е объркало, но се сещам поне за една възможност.

— Каква?

Аркадия прокара върха на пръста си по ръба на малката чашка за кафе.

— Търговецът работи в интернет. Защитата му е добра, но нито една система за компютърна защита не е идеална. Може някой да е проникнал в данните му. Онзи, който е влязъл във файловете му, може да е търсил точно теб или пък просто е копирал няколко имена напосоки и се е махнал.

— Предполагам, че и в двата случая е ясно защо аз получих бележка, а ти не. — Зоуи облегна лакти на масата. — Което означава, че изнудвачът може да е този хакер.

— Не непременно. Възможно е хакерът, след като се е добрал до твоя файл, да го е продал на трети човек, който знае достатъчно за теб, за да извлече полза от информацията.

Зоуи потърка слепоочията си.

— Би могъл да е всеки.

— Не, не всеки — бавно каза Аркадия. — Мисля, че можем да изключим роднините на съпруга ти. Те нямат интерес да те изнудват. Ако знаеха къде си, биха направили всичко по силите си да те върнат в „Ксанаду“.

— Вярно е. — Зоуи напрегна ума си. — Същото се отнася и за доктор Харпър. Ако той бе открил къде съм, щеше да изпрати верните си подчинени да ме вземат.

— Колкото е възможно по-безшумно — съгласи се Аркадия. — Последното, което би искал, е Форест Клийлънд да разбере, че си била на свобода през изминалите няколко месеца.

— Добре, значи изнудвачът вероятно не е доктор Харпър или някой от скъпите ми роднини.

— Не, но който е изпратил бележката, явно знае доста за престоя ти в „Ксанаду“.

— Споменава стая 232.

— Да.

— Права си. — Зоуи се опита да не мисли за сцените от постоянния си кошмар и да се съсредоточи върху логиката. — Номерът на стаята е много конкретна подробност. Само някой, пряко свързан с „Ксанаду“, би могъл да го знае.

— Мисля, че това е напълно логично заключение.

— Някой от санитарите? Рон или Ърни?

— Може би — бавно отвърна Аркадия. — Но бих се обзаложила, че никой от тях не е достатъчно умен или с толкова добри връзки, че да има възможност да те намери.

— Добър аргумент. И двамата са груби и жестоки, но определено не са най-страшните врагове.

— Съмнявам се, че биха могли да си позволят да купят такава информация дори ако някой им я предложи. Онзи, който е продал файла с досието ти на изнудвача, вероятно е искал тлъста сума за него.

Зоуи обмисляше други възможни варианти.

— Ами Фенела Лийдс?

— Секретарката на Харпър? — Аркадия се замисли и кимна. — Може би. Тя е ужасно студена и хитра. Сигурна съм, че знае всичко, което знае Харпър. Беше му любовница известно време, докато й омръзна и си намери друга жертва, помниш ли?

— Разбира се. Добре, ще я включим в списъка. И не забравяй шефа на охраната, Леон Грейди.

— Не съм сигурна за него — каза Аркадия. — Не е особено хитър и освен това винаги съм мислила, че е протеже на Харпър. Осигурява си хубав живот, като върши каквото му наредят в „Менър“. Помниш ли поршето му? И онзи безвкусен пръстен?

— Може да му е омръзнало да прикрива шефа си — предположи Зоуи.

— Може би.

— Не бива да пропускаме и доктор Макалистър. На Харпър му стигаше да ме затвори и да ме държи упоена, но тази непрекъснато ми насрочваше терапевтични сеанси. Постоянно ме притискаше да й описвам какво точно изпитвам, когато вляза в определени стаи. Все се опитваше да проведе някои от своите изненадващи тестове.

— Тя изглеждаше особено заинтригувана от твоя случай — призна Аркадия.

— Би трябвало да знае за страничните доходи на Харпър.

— Съгласна съм, но мисля, че основната й цел би била да те върне в „Ксанаду“, а не да те изнудва.

— Права си. — Зоуи отпусна глава на ръцете си. — Безнадеждно е. Никога няма да успеем да открием изнудвача по този начин. Можем само да налучкваме.

— Смятам — заяви Аркадия, — че имаме нужда от професионално мнение.

Зоуи бързо вдигна глава, поразена от думите й.

— Да идем в полицията? Знаеш, че е невъзможно. В мига, в който разберат, че съм избягала от лудница, ще си потрошат краката от бързане да ме върнат обратно там.

— Нямах предвид да се обърнем към полицията — поясни Аркадия.

Зоуи разбра.

Много бавно се облегна назад в меките възглавнички на сепарето.

— Не.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не — повтори тя. — Но и тази определено не е добра.

— Защо не? Нали с това се занимава. Гарантира поверителност на клиентите си и мисля, че можеш да му вярваш.

Зоуи се почувства зле.

— Не искам да знае за… за „Ксанаду“ и че чувам проклетите стени.

— Не е нужно да му разказваш всички подробности. Няма защо да научава за проблема ти с определени стаи.

— Но ще трябва да му кажем за „Ксанаду“.

— Да. Не виждам как можем да го избегнем. Имаш две възможности според мен. Или се връщаш у дома, събираш си багажа и бягаш нанякъде, или се обаждаш на Итън Труакс.

— Щом поставяш нещата по този начин…