Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (12)

Епилог

Седях и пушех последна цигара с Пеещата скала на летище „Ла Гуардия“ преди полета му за Южна Дакота. Той изглеждаше все така спретнат и чист както винаги, с бляскав костюм и очила с рогови рамки и нищо, освен лепенката на бузата му, не подсказваше за премеждията, които беше преживял.

Слушахме рева на самолетите отвън и тихия шепот на далечни гласове, а късното следобедно слънце блестеше оранжево в зимното небе.

— Понякога чувствам малко тъга — каза той.

— Тъга ли? — попитах аз. — За какво?

— За Мискемакус. Само ако имахме възможност да му обясним какво точно става. Ако можехме да поговорим с него.

Дръпнах силно от цигарата си.

— Сега е малко късно за това. А и не забравяй, че той по-скоро би ни убил, отколкото да пожелае да говори с нас. Би ни убил много бързо и много по-безмилостно, отколкото ние него.

Пеещата скала кимна.

— Може би ще го срещнем отново при по-добри обстоятелства. Може би тогава ще можем да си поговорим.

— Но той е мъртъв — възразих аз. — Какво искаш да кажеш с това, че ще го срещнем отново?

Пеещата скала свали очилата си и ги избърса с чиста бяла носна кърпичка.

— Тялото умря, но не можем да сме сигурни, че и неговият маниту е бил унищожен. Може би е успял да премине на по-висше астрално ниво и е готов да се присъедини към тези, които нямат физическо присъствие в нашия свят. Може би ще се върне обратно на земята и ще заживее отново в нечие друго тяло.

Аз се намръщих.

— Надявам се, не искаш да кажеш, че това отново може да се случи, нали?

Пеещата скала вдигна рамене.

— Кой знае? Вселената има много тайни, за които ние дори не подозираме. Това, което виждаме по време на физическото си съществувание, е просто частица от тях. В нея има странни светове, които крият още по-странни тайни. Би било добре да не забравяме това.

— Ами Великия Старец?

Пеещата скала си взе чантата и се изправи.

— Великият Старец — каза той, — Великият Старец винаги ще бъде сред нас. Докато има тъмни нощи с необясними страхове, Великият Старец винаги ще бъде сред нас.

Той не каза нищо повече. Хвана ръката ми, стисна я и отиде да хване самолета си.

 

 

Едва три седмици по-късно успях да намеря свободно време и да отида в източните щати. Пътувах с кола и през целия път гледах побелелите от сняг поля и къщи. Небето беше сивкаво като стара дъвка, а бледооранжевото слънце се криеше зад дърветата.

Пристигнах точно по залез и спрях колата пред елегантната бяла къща в колониален стил. Входната врата се отвори и насреща ми се появи Джереми Тенди, сух и бодър както винаги. Дойде и ми помогна да си пренеса багажа.

— Много се радваме, че успяхте да дойдете, г-н Ърскин — каза той с топлина в гласа си. — Пътуването ви сигурно е било доста студено и изморително.

Избърсах си краката в изтривалката.

— Не беше толкова зле. Обичам трудните ситуации.

Вътре г-жа Тенди пое палтото ми. Стаята беше топла и уютна, окъпана в отблясъци от запаления огън. Дългият хол беше натъпкан с мили и грозновати антики — големи колониални кресла, медни лампи, украшения и много картини с провинциални пейзажи.

— Искате ли малко топъл бульон? — попита г-жа Тенди и в този момент бях готов да я разцелувам.

Седнах пред огъня. Джереми Тенди ми сипа едно голямо уиски, докато жена му шеташе из кухнята.

— Как е Карин? — попитах го аз. — Подобрява ли се?

Джереми Тенди кимна с глава.

— Все още не може да ходи, но вече е по-добре и е много по-весела. По-късно можете да се качите и да я видите. Цяла седмица очаква посещението ви.

Аз отпих от уискито си.

— И аз го очаквам — казах уморено. — Не мога да спя добре след тая история.

— Ами… Никой от нас не може.

Поговорихме си малко, след което г-жа Тенди ми донесе бульона. Беше вкусен, гъст и топъл и аз го изпих с благодарност край бумтящия огън.

После се качих горе да видя Карин. Тя все още беше отпаднала и бледа, но баща й беше прав. Беше понапълняла и явно се оправяше бързо. Седнах на ръба на масивното легло от орехово дърво и заприказвахме за нейните хобита, за бъдещето й, въобще за всичко друго, но не и за Мискемакус.

— Д-р Хюс ми каза насаме, че си бил много смел — сподели тя след малко. — Той каза, че това, което се е случило в действителност, е било много по-различно от историите, които описаха по вестниците. Той каза, че никой не би повярвал на истината, ако бъде разказана.

Хванах нежно ръката й.

— Истината не е много важна. И аз самият не й вярвам съвсем.

Тя ми се усмихна топло и приятелски.

— Исках да ти благодаря, защото ми се струва, че ти дължа живота си.

— Въобще не го споменавай. А може някой ден да ми го върнеш. — Аз се изправих. — Сега трябва да сляза долу. Майка ти ме предупреди да не те изморявам. Мисля, че ще имаш нужда от още много почивка.

— Добре — усмихна се тя. — Малко ми омръзна цялото това глезене, но явно ще трябва да се примиря и да го изтърпя, докато се изправя на крака.

— Ако ти трябва нещо, само кажи — отвърнах аз. — Книги, списания, плодове… Само кажи.

Отворих вратата, за да си тръгна, а Карин каза:

— Де буут, минхеер.

Замръзнах. Имах чувството, че чифт ледени ръце ме хващат през кръста. Обърнах се назад и попитах:

— Какво каза?

Карин все още се усмихваше.

— Бъди добър, скъпи. Това казах. Бъди добър, скъпи.

Затворих вратата на стаята й. Площадката пред вратата й беше студена и тъмна. Старата колониална къща пъшкаше под тежестта на зимния сняг.

— Точно това си и помислих, че казваш — прошепнах си аз и слязох надолу.