Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (10)

Девета глава
Под облака

Половин час по-късно седяхме в кабинета на Джек Хюс заедно с лейтенант Марино и д-р Уинсъм, пушехме и пиехме нервно, опитвайки се да намерим изход от ситуацията. Този път към нас с Пеещата скала и д-р Хюс се отнасяха не толкова скептично и ние разказахме на полицията всичко, което знаехме за Мискемакус и странните сънища на Карин Тенди. Все още не знаех дали лейтенант Марино ще бъде готов да повярва в това, което му разказвахме, но при мисълта за избитите полицаи не можеше да има много аргументи за спор с нас.

Светлините примигваха постоянно, а подът все по-често се повдигаше и спадаше. Марино се беше обадил за подкрепления, но те изглежда не бързаха да пристигнат. Радиото на Марино работеше все по-лошо, а по телефонните линии се чуваше непрестанен пукот. Един униформен полицай беше изпратен пеша до участъка за подкрепления, но и от него все още нямаше следа.

— Добре де — каза Марино, — да приемем, че става дума за магия. Да приемем, че всички тези глупости са верни. Какво ще правим? Как се арестува маниту?

Пеещата скала се изкашля. Изглеждаше напрегнат и уморен и аз се чудех колко още ще успее да издържи. Подът под нас се движеше, а лампите примигваха със странна синкава светлина. Далечният монотонен шум от бурята на Звездният Звяр допълваше впечатлението за отчаяно пътуване през неизвестни морета.

— Вече не знам как можем да спрем Мискемакус — въздъхна Пеещата скала. — Сами чувствате тези вибрации. Според легендите, появата на Великия Старец винаги се предшества от бури и други ужасни бедствия, както и от нечувани зверове. Д-р Хюс може да ви разкаже за тях.

Д-р Хюс, без да промълви нито дума, подаде снимка на разкъсаната си ръка. Той бе извикал болничния фотограф специално, за да я направи. Лейтенант Марино я разгледа, без външно да промени изражението си и му я върна.

— Според вас, какво би могло да причини подобни рани? — попита д-р Хюс. — Това са дълбоки, тесни следи от зъби. Лъв? Леопард? Алигатор?

Лейтенант Марино вдигна поглед.

— Можеше да е от всяко едно от тези животни — продължи д-р Хюс. — Но колко лъва или алигатора мислите, че има в центъра на Манхатън?

Лейтенант Марино поклати глава.

— Не знам, докторе, а и не ме интересува особено. Много съжалявам за ръката ви. Повярвайте ми, много съжалявам. Още повече съжалявам за единайсетте мъртви ченгета и искам да направя нещо по този въпрос… Редфърн!

Слаб, младолик полицай се подаде през вратата.

— Да, сър?

— Има ли някакви вести от подкрепленията?

— Току-що се обадиха по радиото, сър. Казват, че не могат да влязат в сградата.

— Какво?

— Обади се лейтенант Гюхигън, сър, от 17-и участък. Каза, че не могат да отворят вратите и вероятно ще се наложи да ги разбият.

Пеещата скала и аз се спогледахме. Вероятно Мискемакус се опитваше да изолира болницата от околния свят. Ако можех да избирам, най-малко бих искал да не съм в сградата, в която Великият Старец щеше да се появи. Бих предпочел да съм в Ню Джърси или даже направо в Охайо. Извадих последната си цигара от пакета и я запалих с треперещи ръце. Подът отново се надигна и спадна, а светлината от лампите съвсем намаля.

— Обади им се отново — нареди Марино. — Кажи им, че сме в отчаяно положение и че трябва да побързат да пристигнат, преди да е почнала голямата патърдия.

— Разбрано, сър.

Лейтенант Марино отново се обърна към нас. Цялата работа не му харесваше и той не го криеше. Вдигна шишето с уиски и си отсипа една солидна доза, която изгълта разярено. Избърса уста с опакото на ръката си и каза:

— Добре. А сега искам да знам всички начини за унищожаване на Великия Старец. Всички легенди, всички боклуци, ама съвсем всичко.

Пеещата скала поклати глава.

— Не мога да ви кажа.

— Защо?

— Защото няма какво да кажа. Великият Старец не може да бъде унищожен. Ако имаше начин, той щеше да е използван още преди векове от много по-силни от нас шамани. А те са успели само да затворят портала към отвъдния свят, през който той влиза в нашия.

— И според тебе, този Мискемакус сега отново го отваря?

Пеещата скала вдигна рамене.

— Не чувствате ли вибрациите по пода? Знаете ли какво е това?

— Земетресение? — предположи Марино. Пеещата скала поклати отрицателно глава:

— Не, лейтенанте, не е земетресение. Това е началото на голямо натрупване на астрална енергия. Предполагам, че Звездният Звяр вече е успял да уреди договор между Мискемакус и Великия Старец и сега се подготвя порталът. Той се изгражда от изключително много енергия и остава отворен съвсем кратко време. За да се върне Великият Старец обратно там, откъдето е дошъл, е необходимо същото количество енергия. Даже повече, защото той няма да иска да си отиде.

— Много успокоително — измърмори Марино, но Пеещата скала продължи:

— Не можем да се откажем сега. Трябва да има някакъв начин да се задържи ситуацията, дори и да не успеем напълно да унищожим Мискемакус.

Изгасих рязко цигарата си. Беше ми хрумнало нещо:

— Пееща скала, видя ли пишещата машина, която хвърлих по Звездният Звяр?

— Разбира се — отвърна той, — тя ти спаси живота.

— Е, когато тя избухна, допирайки се до очертанията на Звездният Звяр… сигурен съм, че видях нещо. Не точно лице, а нещо съвсем неясно, по-скоро изражение.

Пеещата скала кимна.

— Това, което ти се е сторило, че си видял, е бил маниту на пишещата машина. В конфликта си с духа на Звездният Звяр е станал видим за момент, докато е изразходил енергията си. Можеш да се успокоиш — Звездният Звяр го е унищожил завинаги.

Аз се намръщих.

— Духът на пишещата машина ли?

— Разбира се — отвърна Пеещата скала. — Всяко нещо си има свой маниту. Химикалката, чашата, дори листът хартия. Във всяко нещо има по-висш или по-низш дух.

— Мисля, че се отклоняваме от темата — каза лейтенант Марино. — Това, което ни интересува е: как да унищожим Великия старец.

— Чакай малко — настоях аз, — това може да е важно. Защо духът на пишещата машина ще влиза в конфликт със Звездният Звяр? За какво има да се бият?

Пеещата скала се замисли.

— Всъщност и аз не знам. Духовете влизат в конфликти помежду си, също като хората. Духовете на дърветата са в конфликт с духовете на камъните и на ветровете. Може би е свързано с древните магии срещу техниката.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джек Хюс, като се наведе напред.

— Просто, че Звездният Звяр е древен дух от незапомнени времена — поясни Пеещата скала, — а духът на пишещата машина е част от духа на съвременната електрическа техника. Те неминуемо ще влязат в конфликт. Светът на духовете до голяма степен е отражение на нашия свят.

Аз се замислих, след което продължих:

— Ами ако призовем на наша страна духовете на техниката? Биха ли ни помогнали те? Искам да кажа, че те ще имат повече причини да са на наша страна, отколкото на страната на Мискемакус, нали?

— Да, така е — съгласи се Пеещата скала, — но какво от това?

— Виж сега, ако във всяко парче техника има по един дух, значи можем да се опитаме да намерим такъв маниту, който да ни помогне. Духът на пишещата машина беше слаб и малък, но ако намерим мощен и силен дух? Той би ли могъл да ни помогне?

Лейтенант Марино разтърка очи.

— Това вече е твърде много — каза той. — Ако не бях видял как пред очите ми загиват единайсет от най-добрите ми хора и се връщат при мен във вид на разфасовано и замразено месо, щях да ви закарам направо в лудницата.

Джек Хюс каза:

— Това, което ни трябва, е машина с огромна сила. Нещо зашеметяващо.

— Електроцентрала? — предположих аз, но Пеещата скала поклати глава.

— Твърде рисковано. Водните духове ще се вслушат в командите на Великия Старец и ще ти откажат подкрепата си.

— Самолет? Кораб?

— Все същото — не става.

Помислихме няколко минути. Подът започна да се тресе все по-силно, а химикалките и кламерите изпадаха от бюрото на Джек. Лампите загаснаха и след малко светнаха отново. Подът отново се надигна и една честитка на д-р Хюс падна под стола на лейтенант Марино. Монотонният ураганен звук започна да се чува все по-отчетливо, а въздухът стана лепкав, тежък и натрапчив. В кабинета изведнъж стана ужасно задушно.

Полицаят Редфърн подаде глава зад вратата и притеснено каза:

— Сър, все още се опитват да влязат. Обадиха се по радиото и казаха, че продължават да се опитват. Лейтенант Гюхигън казва, че сградата сякаш се люлее, а на деветия или десетия етаж се вижда странна синя светлина. Да предам ли на останалите хора да се евакуират, сър?

— Да се евакуират ли? Че защо? — изръмжа Марино.

— Ами, това нали е земетресение, сър? Учили са ни, че при земетресение високите сгради трябва да се опразват.

Лейтенант Марино удари с ръка по бюрото.

— Земетресение ли? — горчиво изрече той. — Де да беше земетресение… Просто събери двама-трима от хората и слезте долу да се опитате да помогнете на този идиот Гюхигън. Слезте по стълбите и внимавайте на десетия етаж.

— Разбрано, сър… а… и сър…

— Да, Редфърн?

— Детектив Уишбех каза, че е проверил в компютъра метода на убийството и засега няма засечен никой друг, който да убива чрез замразяване.

Лейтенант Марино въздъхна:

— Добре, Редфърн.

После се обърна към нас и каза:

— Ето, това е полицейска тъпота. Единайсет човека са убити и замразени, а някой идиот трябва да го вкара в компютъра, за да види дали няма друг подобен случай. Никой вече не използва мозъка си.

Редфърн козирува и бързо излезе. Подът отново се надигаше и той явно се радваше, че го пращат да слезе до улицата. Шумът от невидимия вятър се беше усилил, а как да обясниш на хората, които го чуват, че това е само вятърът на магическата злонамереност.

— Чакай малко — каза Джек Хюс, — а как се е свързал детективът с този компютър?

— По телефона, че как иначе? — отвърна лейтенант Марино. — Това е Унитрак. Всички полицейски участъци в щата Ню Йорк имат достъп до него. Ако ти трябва информация за изчезнали хора, коли, повтарящи се престъпления, отпечатъци, и за всичко останало от този вид, той ти я дава за броени секунди.

— Това голям компютър ли е?

— Разбира се. Унитрак е един от най-големите компютри на източното крайбрежие.

Джек Хюс се обърна към Пеещата скала.

— Мисля, че ти намерихме подходящ технически маниту — каза той. — Компютъра Унитрак.

Пеещата скала кимна.

— Това звучи по-обнадеждаващо — каза той. — Лейтенанте, имате ли телефонния номер?

Лейтенант Марино изглеждаше шашнат.

— Чакайте, чакайте — възрази той, — този компютър е само за полицейска работа. За това трябва код за достъп.

— Вие имате ли такъв код? — попита Пеещата скала.

— Разбира се, но…

— Няма „но“ — заяви Пеещата скала. — Ако искате да хванете този, който уби единайсет ваши служители, това е единственият начин.

— Какво, по дяволите, говорите! — извика Марино. — Да не искате да ми кажете, че можете да извикате дух от полицейския компютър?

— Че защо не? — отвърна Пеещата скала. — Не казвам, че ще ми бъде лесно, но духът на Унитрак сигурно ще е на страната на реда и законността. Той е създаден с такава цел. Духът на един предмет не може да противоречи на целта, с която този предмет е бил създаден. Ако мога да го извикам, ще е идеално. Историята отново ще се повтори.

— Какво искаш да кажеш с това, че историята ще се повтори?

Пеещата скала потърка уморено врата си.

— Едно време духовете на индианците са били победени от белите духове на реда и законността. Предполагам, че пак ще могат да бъдат победени от тях.

Лейтенант Марино точно се пресягаше да извади картата си с компютърния код, когато въздухът изведнъж замря. Ние се спогледахме притеснено. Подът беше спрял да се клати, но сега изведнъж започна да вибрира, като че ли някой пробиваше бетон. От улицата се чуваха автомобилни сирени и пищенето на постоянния магически вятър.

Изведнъж лампите угаснаха. Лейтенант Марино извика:

— Не мърдайте! Останете по местата си! Ако някой мръдне, ще стрелям!

Ние застинахме като статуи, напрягайки слух и зрение да усетим ако някой ни напада. Чувствах капките пот, които се стичаха по лицето и по врата ми. Стаите на осемнайсетия етаж бяха задушни и беше ясно, че вече и климатичната инсталация не работи.

Аз пръв ги чух. Спускаха се и се стичаха по стените като река от фантоми. Видях как лейтенант Марино вдигна ужасен своя пистолет, но не стреля. Застинали от ужас, гледахме в тъмнината как по стените на кабинета се стичат призрачни плъхове, потоци призрачни плъхове, които потъваха надолу през пода. Появяваха се сякаш от нищото и отново изчезваха, потъвайки в пода. Сигурно милиони бяха тези шумолящи, гърчещи се плъхове, изливащи се като ужасна вълна.

— Какво е това? — ужасен попита лейтенант Марино. — Какви са те?

— Точно това, на което приличат — отвърна Пеещата скала. — Това са паразитите, които придружават Великия Старец. Изглежда Мискемакус използва самата сграда на болницата за портал, през който да повика Великия Старец и затова те се стичат така по стените. Предполагам, че се събират на Десетия етаж. После… Кой знае какво ще стане после.

Лейтенант Марино не каза нищо. Само подаде картата си на Пеещата скала и посочи кода върху нея. Той като че беше изпаднал в шок, но струва ми се, че и всички ние бяхме в подобно състояние. Дори журналистите и операторите бяха притихнали и се споглеждаха с нескриван страх в очите като хора, затворени в потъваща подводница.

Пеещата скала отиде в един съседен кабинет и вдигна телефона. Аз стоях до него, докато набра номера, чух сигнала и последвалия глас на телефонния секретар. Пеещата скала прочете цифровия код и зачака да бъде свързан с Унитрак.

— Какво ще правиш? — попитах го аз. — Как ще успееш да обясниш на един компютър, че искаш помощ от неговия маниту?

Пеещата скала запали цигара и издуха дима.

— Мисля, че ще бъде само въпрос на използване на правилния език — каза той накрая. — Но ще трябва да убедя програмистите, че не съм напълно откачен.

Последва още едно прищракване и един спокоен и равен глас каза:

— Унитрак. Бихте ли казали за какво се обаждате, ако обичате?

Пеещата скала се изкашля.

— Говоря от името на лейтенант Марино от полицията на Ню Йорк. Лейтенант Марино би искал да знае дали Унитрак има и духовна същност.

Последва мълчание. След това гласът каза:

— Моля? Бихте ли повторили това, ако обичате?

— Лейтенант Марино би искал Унитрак да отговори на въпроса дали има духовна същност.

Още една пауза. След това гласът каза:

— Вижте, не разбирам. Това шега ли е?

— Моля ви, само задайте въпроса. Чу се въздишка.

— Унитрак не е програмиран да отговаря на такива въпроси. Това е компютър, на който се работи, а не университетска машина, на която пишат стихове. Това ли е всичко?

— Почакайте — каза Пеещата скала бързо, — моля ви, задайте му един важен въпрос. Попитайте го дали има данни за Великия Старец.

— Великия какво?

— Великия Старец. Той е… нещо като главатар на банда.

— Кой отдел? Измама, грабежи, убийства — какво по-точно?

— Убийства.

Настъпи нова пауза. После гласът попита:

— Това как се пише? Като „Велики Боже“ ли?

— Точно така.

— Добре, задръжте така.

От слушалката се чуваше далечното потракване на машините, които отпечатваха въпроса на Пеещата скала върху перфокарти. Пеещата скала пушеше и нервничеше на фона на ужасното свистене на призрачния вятър. Подът отново се размърда, а Пеещата скала покри слушалката с ръка и каза:

— Струва ми се, че няма да успеем. Не след дълго Великият Старец ще мине през портала.

— Има ли нещо друго, което можем да направим? Някакъв друг начин да го спрем? — изсъсках аз.

Пеещата скала каза:

— Трябва да има и друг начин. В крайна сметка, древните шамани са успявали да се преборят с Великия Старец на собствената му територия. Но дори и да знаехме какъв е, аз сигурно нямаше да мога да се справя.

Докато чакахме Унитрак да се обади, почувствах странно гадене. В началото реших, че се дължи на люлеенето на сградата, но после разбрах, че е от миризмата. Задушлива и тежка миризма на гнила мърша, подобна на тази, която ме беше лъхнала веднъж, когато купих развалено месо. Подуших въздуха, направих гримаса и се обърнах към Пеещата скала.

— Идва — каза той без видимо притеснение. — Великият Старец идва.

Чух викове отвън, оставих Пеещата скала на телефона и излезнах. Около камерата се беше струпала тълпа от доктори. Проправих си път до Джек Хюс и го попитах какво става. Той изглеждаше блед и болен, а ръката явно му причиняваше силна болка.

— Един от операторите — обясни той. — Държеше камерата и просто припадна. Като от електрически шок, но не беше това.

Проправих си път през тълпата до оператора. Той беше млад и русокос, облечен в джинси и тениска. Очите му бяха затворени, а лицето — изкривено и бяло. Долната му устна потрепваше и се свиваше в странна гримаса. Един от лекарите му беше навил ръкава и се готвеше да му бие успокоително.

— Какво има? Пристъп ли е получил? — попитах аз.

Лекарят внимателно заби иглата в ръката на оператора и натисна буталото на спринцовката. След няколко секунди спазмите на лицето на оператора утихнаха и той започна да се успокоява.

— Не знам от какво е — каза лекарят, като клатеше глава. Той беше млад, с грижливо сресана коса и кръгло лице. — Прилича на забавен психологически шок. Вероятно забавена реакция на всичко, което става тук.

— Да го изнесем навън и да се опитаме да го настаним по-удобно — предложи д-р Уинсъм.

Трима-четирима доктори отидоха за носилка, а всички останали стояхме смълчани и уплашени, чакайки поредното проявление. Чух лейтенант Марино да говори ядосано по телефона с подкрепленията и разбрах, че все още не могат да проникнат в сградата. На фона на шума от призрачния вятър, от улицата долиташе вой на сирени, а прозорците от време на време се осветяваха от прожектори. След час-два щеше да съмне, но не беше ясно дали ние щяхме да доживеем да видим слънцето. Гнилата миризма на Великия старец беше изпълнила всичко наоколо и няколко човека повръщаха. Ту ставаше адски горещо, ту много студено, сякаш цялата сграда имаше силна треска.

Върнах се при Пеещата скала. С притеснен и нетърпелив вид той записваше серия от числа върху корицата на едно списание. Изчаках го да свърши и попитах.

— Ще стане ли?

Пеещата скала внимателно разгледа цифрите.

— Не съм сигурен, но тук има нещо. Програмистът каза, че машината не разполага с данни от последните десет години за лице, наречено Великия Старец, в нито един отдел. Но Унитрак отвърна със съобщение и серия цифри.

— Какво гласеше то?

— Програмистът ми го разчете и то означаваше: „Кодът за връзка следва“ и следваха цифри.

Избърсах челото си с носната си кърпа.

— Това помага ли ни? Означава ли въобще нещо?

— Мисля, че да — отвърна Пеещата скала. — Унитрак поне отговори. А щом ни е отговорил, може и да знае какво искаме.

Аз посочих цифрите.

— Да не искаш да кажеш, че тези цифри представляват код за повикването на духа на компютъра?

— Може би. Няма да узнаем, докато не пробваме — отвърна Пеещата скала.

Седнах тежко.

— Пееща скала, това е най-налудничавото нещо от всичко, което сме правили. Знам на какво станахме свидетели и какво преживяхме, но да твърдиш, че един обществен компютър ни казва как да извикаме духа му с помощта на няколко цифри — това, Пееща скала, вече звучи смахнато.

— Знам, Хари, — кимна той — и не мисли, че аз вярвам на това повече от теб. Мога само да кажа, че съобщението от Унитрак е тук и че тези цифри съвпадат с някои от ритуалите за повикване на духовете на предмети, направени от хората. Всъщност, това е един от най-лесните ритуали. Научих го от шамана Сарара, от племето на паютите^[1], когато бях на дванайсет години. Тогава се научих да викам духовете на обувки, ръкавици, книги и други подобни неща. Вече можех да накарам една книга да прелисти всичките си страници подред, без въобще да я докосна.

— Но книгата си е книга, Пееща скала, а това е компютър за милиони долари. Той е мощен. Може даже да бъде опасен.

Пеещата скала подуши вонята на Великия старец, която изпълваше стаята.

— Нищо не може да бъде по-опасно от това, което идва сега, Хари — каза той. — Поне ако умрем, ще умрем със смъртта на героите.

— Геройската смърт не ме привлича — отвърнах аз, но Пеещата скала сложи ръка върху моята.

— Не мислеше за това, когато се изправи срещу Звездният Звяр.

— Не, но сега мисля за това. Два пъти за една вечер е твърде много за един обикновен човек.

Пеещата скала попита:

— Какъв беше целият този шум отвън? Имаше ли някой ранен?

Пресегнах се към пакета цигари.

— Не точно, един оператор от Си Би Ес, който ходел насам-натам да снима, припаднал. Може би е бил епилептик или нещо подобно.

Пеещата скала се намръщи.

— Казваш, че снимал, така ли?

— Точно така. Просто снимал едно след друго всичко в стаята и паднал като покосен. Нищо друго не знам — не бях там, когато се е случило.

Пеещата скала помисли за момент, след което бързо излезе и отиде при останалите оператори. Те бяха пет-шест човека, стояха в кръг и пушеха.

— Вашият приятел добре ли е? — попита ги той.

Един от репортерите, нисък и набит мъж с червена риза, му отговори:

— Да, разбира се. Все още го гледат разни доктори, но казват, че щял да се оправи. Слушай, знаеш ли какво, по дяволите, става тук? Вярно ли е това, дето разправят за злите духове?

Пеещата скала не обърна внимание на въпросите му.

— Приятелят ви получава ли пристъпи? — продължи да пита той.

Репортерът поклати глава.

— Никога досега. А и никога не е казвал, че е епилептик или нещо такова.

Пеещата скала стана сериозен.

— Някой друг гледаше ли през камерата си в този момент?

Един от репортерите поклати глава.

— Не, сър, тук има само една камера.

Пеещата скала я взе и я разгледа. Единият й ръб, този, върху който беше паднала, когато операторът я бе изпуснал, беше леко изкривен, но иначе все още работеше. Един от техниците му показа как да я вдигне на рамо и откъде да погледне.

Подът на стаята започна да трепери и пулсира, сякаш се тресеше от страх. Лампите отново притъмняха, а шумът от ужасния вятър се усили още повече. Тълпата от лекари, журналисти и полицаи в стаята започна да се вайка, а д-р Уинсъм остави телефоните отворени. По никакъв начин не можехме да помогнем на хората по останалите етажи, а и не можехме да стигнем до тях дори да искахме. Лейтенант Марино продължаваше да стои до телефона, очаквайки да се свърже с подкрепленията на входа, но явно отдавна вече не хранеше надежда. Пушеше цигара от цигара, а лицето му бе опънато в напрегната гримаса.

Щом премина трусът, Пеещата скала вдигна камерата на рамото си и започна да оглежда цялата стая през обектива. Обиколи я с внимателни, точни движения на камерата, поглеждайки през нея към всеки ъгъл и зад всяка врата. Хората от Си Би Ес го гледаха притеснени как обикаля из стаята, приведен напред под тежестта й.

— Какво, по дяволите, си мисли, че прави този? — попита подозрително един от техниците.

— Ш-ш-ш — изшътка колегата му. — Може би се опитва да разбере откъде идва тая гадна миризма.

След няколко минути старателно търсене, Пеещата скала остави камерата. Той ме повика при себе си и ми заговори с тих, забързан шепот, така че никой да не може да ни чуе.

— Мисля, че знам какво се е случило — каза той. — Демоните, които винаги придружават Великия старец, са минали оттук, но вече ги няма. Вероятно са слезли на десетия етаж, за да се съберат около Мискемакус и по всичко изглежда, че операторът ги е видял.

— Видял ги е? Но как?

— Сигурно си чувал разказите за това как индианците не давали да ги снимат, защото вярвали, че фотоапаратът ще им открадне духа. Това в определен смисъл е вярно. Обективът, макар и да не може да открадне духа на човек, може да го види. Точно затова има толкова много снимки, на които се виждат духове, които иначе са били невидими.

Аз се изкашлях.

— Да не искаш да кажеш, че операторът е видял тези духове през обектива? Затова ли е припаднал?

— Мисля, че да — каза Пеещата скала. — По-добре да отидем и да поговорим с него, ако е дошъл в съзнание. Ако може да ни опише кои демони е видял, ще можем да преценим колко време остава до появата на Великия Старец.

Повикахме Джек Хюс и му обяснихме как стоят нещата. Той не каза нищо, само кимна, че е съгласен, когато Пеещата скала предложи да говорим с оператора. Размени две думи с д-р Уинсъм, след което ни посочи манипулационната, в която беше настанен операторът.

Той лежеше безмълвен. Беше блед и трепереше, а трима лекари следяха пулса му и другите жизнени функции. Те поздравиха Джек Хюс, когато влязохме, и се отдръпнаха, за да ни направят място около леглото на болния.

— Бъдете много внимателни с него — каза един от тях. — Получил е тежък шок и все още е много зле.

Пеещата скала не отговори. Той се наведе над пребледнелия оператор и прошепна:

— Можете ли да ме чуете? Знаете ли къде се намирате?

Операторът само потрепери, но Пеещата скала продължи:

— Можете ли да ме чуете? Знаете ли къде се намирате?

Не последва никакъв отговор. Лекарите вдигнаха рамене, а един от тях каза:

— Страхувам се, че той е в пълно безсъзнание. Каквото и да е това, което му се е случило, мозъкът му отказва да го приеме и се е изолирал от околния свят. Това често се случва при силен шок. Дайте му малко време.

— Ние нямаме никакво време — прошепна на себе си Пеещата скала. Той бръкна в джоба си и извади огърлица от странно изрисувани мъниста, която положи в кръг около ръцете на оператора. Един от лекарите започна да протестира, но Джек Хюс му махна с ръка и той млъкна.

Пеещата скала започна да напява заклинание със затворени очи. Не можех да чуя добре всички думи, а тези, които чувах, бяха на езика на сиуксите. Поне така реших. Аз самият не знам чужди езици, така че със същия ефект можеха да бъдат и на френски.

В началото изглеждаше, че магията не действа. Операторът продължи да лежи безжизнен, само пръстите му от време на време потрепваха, а устните му беззвучно се мърдаха. В този момент Пеещата скала очерта магическа фигура във въздуха и очите на оператора изведнъж се отвориха. Изглеждаха стъклени и невиждащи, но бяха отворени.

— А сега — каза Пеещата скала нежно, — кажи какво точно видя през обектива, приятелю?

Операторът потрепери, а от устата му започнаха да излизат мехурчета. Приличаше на човек, който умира от бяс или е в крайна фаза на сифилис. В съзнанието му се беше запечатало нещо толкова ужасно, че той никога нямаше да може да го изтрие оттам. До смъртта си.

— Това е… Това е… — пророни той.

— Хайде, приятелю — подкани го нежно Пеещата скала, — говори. То вече нищо няма да ти стори. Гиче Маниту ще те защити.

Операторът затвори очи. За момент реших, че отново е изпаднал в безсъзнание, но след няколко секунди започна да говори бързо и почти неразбираемо, сякаш се опитваше, разказвайки, да отхвърли кошмара от себе си.

— То плуваше, плуваше, дойде с плуване през стаята и премина очертанията й, а аз видях само части от него, само части. То беше нещо като калмар, с веещи се ръце, всичките се вееха, но то беше огромно. Не знам точно колко голямо, но огромно, а аз бяха страшно изплашен, защото в съзнанието ми имаше нещо, нещо такова, сякаш някой ми е откраднал мозъка. Само за секунда го погледнах, само за миг.

Пеещата скала поседя така още известно време, но операторът не каза нищо повече. После внимателно взе мънистената огърлица от ръцете му и каза:

— Е, това е.

— Той добре ли е? — попитах аз. — Искам да кажа, не е…

— Не — отвърна Пеещата скала, — не е мъртъв. Мисля, че никога повече няма да бъде същият, но поне не е мъртъв.

— Ами калмара? Знаеш ли какво е това?

— Да. Този човек по случайност е видял нещо, което в продължение на векове е било прогонено от земята. Не го е видял цялото и може би по-добре. Великият Старец отново е сред хората.