Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (9)

Осма глава
Извън мрака

Мискемакус седеше в средата на стаята, подпрял на една ръка деформираното си тяло. Всички мебели в стаята, която приличаше на семинарна зала, бяха разхвърляни наоколо като от буен вятър. Подът беше разчистен и на него Мискемакус беше изрисувал тебеширен кръг. Вътре в кръга беше написал множество кабалистични знаци и фигури. Прероденият шаман държеше лявата си ръка вдигната над кръга и напяваше нещо с дрезгав, настойчив шепот.

Но не кръгът и заклинанията ме ужасиха, а тъмното, полупрозрачно очертание, което се появяваше и изчезваше в средата на кръга — една фигура, изтъкана от бледосинкава светлина и подвижни сенки. Взирайки се внимателно, успях да различа фигурата, подобна на жаба, която сякаш се гърчеше и изчезваше, променяше се и стопяваше.

Пеещата скала прекоси тихо коридора и дойде до мен. Той хвърли един поглед и започна да напява:

— Гиче Маниту, защити ни. Гиче Маниту, предпази ни от нашите врагове. Гиче Маниту, отбий от нас опасността.

— Какво е това — прошепнах аз, — какво става?

Но Пеещата скала не отговори, а продължи да нашепва заклинанието си:

— О, Гиче Маниту, дай ни помощ. О, Гиче Маниту, спаси ни от опасностите. Дай ни късмет през всичките наши дни.

— Пееща скала, какво е това? — настоях аз.

Едва когато свърши, той посочи ужасната, изкривена жабешка форма.

— Това е Звездният Звяр, или поне това е най-точният превод, който мога да дам. Никога досега не го бях виждал освен на картина. Заради описанията на старите чудотворци си мислех, че дори и Мискемакус няма да се реши да извика точно него.

— Защо? Какво толкова опасно има в него?

— Звездният Звяр не е толкова опасен сам по себе си. Той може да те унищожи, без да се замисли, но не е твърде опасен или върховен демон. Той е по-скоро нещо като служител на по-висши сили. Нещо като посредник.

— Искаш да кажеш, че Мискемакус го използва като пратеник, за да привика други демони ли?

— Нещо такова. После ще ти обясня. Мисля, че сега ще е по-добре да се махаме оттук.

— Ами вирусът? Какво ще стане с него? Пееща скала, трябва да опитаме да го използваме.

Той се дръпна от вратата.

— Забрави за него. Идеята беше добра, но няма да стане. Поне не сега. Хайде, давай да се махаме.

Аз останах на мястото си. Бях уплашен до смърт от Мискемакус, но ако все пак имаше шанс да го унищожим, исках да се възползвам от него.

— Пееща скала, можем да го заплашим с него. Да му кажем, че ако не затвори портала, ще го убием. За Бога, струва си да опитаме.

Пеещата скала се върна обратно до вратата и се опита да ме дръпне настрани.

— Твърде е късно — каза той. — Не разбираш ли какво представляват демоните? Те самите са нещо като вирус. Звездният Звяр ще се изсмее на твоя грип и ще те облагодетелства с най-жестоката смърт, която можеш да си представиш.

— Но Мискемакус…

— Преди можеше да бъде заплашен, Хари, но сега след като вика тези демони, вече е твърде късно. Сега е по-опасно да го убием, отколкото да го оставим жив. Ако някое от тези чудовища прекоси портала и Мискемакус умре, то няма как да се върне. Погледни го, Хари. Нима искаш това да е на свобода из Манхатън?

Звездният Звяр трептеше и проблясваше със собствена флуоресценция. Понякога изглеждаше дебел и масивен, а в следващия миг — сякаш се състоеше само от бели облачета. От него се излъчваше нещо неописуемо, предизвикващо ужас, като при среща с бясно куче.

— Не става, Пееща скала — упорствах аз, — длъжен съм да опитам.

— Хари, не знам как да те разубедя. Няма смисъл.

Но аз вече бях решил. Сложих ръка на леденостудената дръжка на вратата и се приготвих да я отворя.

— Направи ми магия или нещо, което да ме предпазва — помолих го аз.

— Хари, та магията не е пистолет, за да те прикрива. Просто не влизай, моля те!

Близо две секунди се колебах какво да направя. Аз не съм замесен от геройско тесто, но притежавах средство, с което можех да унищожа Мискемакус, както й възможността да го сторя и някак си по-естествено беше да се опитам да го убия, отколкото да го оставя да продължи да вилнее безнаказано. Ако все пак съществуваше нещо по-ужасно от Звездният Звяр, то лично аз не исках да го срещам, а имаше само един начин да се избегне появата на нови демони и това беше да премахна шамана. Броих до три и блъснах вратата.

Въобще не бях подготвен за това, което ме посрещна вътре. Беше студено и се чувствах като затворник в тъмен хладилник. Щом се опитах да продължа напред, краката ми като че ли потъваха в нещо лепкаво, а аз се движех като на забавен кадър и сякаш цели минути минаваха, докато успея да направя стъпка напред, с изцъклени очи, стиснал ампулата във вдигнатата си нагоре ръка. Но най-ужасен беше звукът. Беше като студен, самотен вятър, едно постоянно, монотонно свистене, което ту се надигаше, ту спадаше. В стаята нямаше никакъв вятър, но невидимият ураган свистеше и бучеше, замъглявайки всякакво усещане за време и пространство.

Мискемакус бавно се обърна към мен, като човек, който не вярва на очите си. Не направи никакъв опит да се предпази или да ме отблъсне. Звездният Звяр се движеше и пулсираше като кълба дим само на няколко метра от мен, в центъра на портала.

— Мискемакус! — извиках аз. Думите излизаха от устата ми като бавно капещ восък и сякаш замръзнаха във въздуха.

Спрях се на около метър от него. Трябваше да си сложа едната ръка на ухото и да се опитам да намаля оглушителния вой на невидимия ураган. Но в другата стисках шишенцето с вируса и го държах като кръст над главата си.

— Мискемакус, това е невидимият дух, който унищожи твоите хора. Аз го нося тук, в това шишенце! Затвори портала или ще го пусна!

С една малка част от съзнанието си чувах как Пеещата скала вика:

— Хари, върни се!

Но шумът от невидимия ураган беше твърде силен, сърцето ми биеше прекалено бързо и аз знаех, че ако не притиснем Мискемакус бързо и здраво, няма да се отървем лесно, нито от него, нито от демоните му и всички останки от далечното ни магическо минало.

Но аз съм ясновидец, а не шаман и просто не можех да се справя с онова, което стана впоследствие. Усетих в ръката си нещо студено и гърчещо се. Когато погледнах към шишенцето, то се беше превърнало на голяма, подута черна пиявица. Почти бях готов да я хвърля с отвращение, когато нещо изведнъж ми подсказа: „Това е илюзия, това е само поредният трик на Мискемакус“, и аз я стиснах още по-здраво. В този момент, обаче, шаманът ме надхитри. Шишенцето се превърна в огнено кълбо и мозъкът ми не можа достатъчно бързо да спре инстинктивните нервни импулси и да ме успокои, че и това също бе илюзия. Аз изпуснах шишенцето и то бавно започна да пада към пода. Падаше прекалено бавно, като камък в прозрачно олио.

Ужасен, аз се опитах да се обърна и да побягна към вратата. Но въздухът беше тежък и лепкав и всяка стъпка представляваше непреодолима бариера. Виждах на вратата Пеещата скала, протегнал към мен ръце, но той беше сякаш на километри от мен, един спасителен бряг, до който не можех да достигна.

Гърчещата се и безформена маса на Звездният Звяр имаше особена притегателна сила. Усещах се физически привлечен встрани от вратата, към средата на магическия портал, въпреки че влагах цялата си сила, за да избягам. Видях как шишенцето с вируса, буквално по средата на своята траектория, промени посоката си на движение и се насочи към Звездният Звяр.

Силен студ ме обви и сред шума на урагана в безветрената стая виждах как дъхът ми излиза на пара, а по сакото ми се образуват кристалчета лед. Шишето с вируси се заледи и се превърна на кристали от стъкло и лед и вече бе напълно безвредно за Мискемакус, също като празен пистолет.

Обърнах се. Не можех да устоя да не се обърна и да погледна Звездният Звяр зад себе си. Макар да бягах от него и от портала, стъпките ми не ме приближаваха до вратата. Краката ми вече бяха само на сантиметри от очертания с тебешир магически кръг и обърканите въздушни маси, обвиващи чудовището в средата му. Мискемакус напяваше дълго заклинание с наведена глава и вдигната лява ръка и то сякаш още повече възбуждаше Звездният Звяр. Чудовището приличаше на рентгенова снимка на търбух, който се мърда и обработва несмлени късове храна.

Борех се да избягам, но студът беше толкова силен, че ми беше трудно да мисля за каквото и да е друго, освен за това колко хубаво би било да съм на топло. Мускулите ми протестираха срещу студеното привличане, а усилието да тичам при тези отрицателни температури и лепкав въздух беше твърде голямо. Знаех, че вероятно ще се предам и ще трябва да приема участта, която Мискемакус ми беше подготвил. Спомням си, че паднах на колене.

— Хари! Хари, не се предавай! — викаше Пеещата скала от вратата.

Опитах се да вдигна глава и да погледна към него. Мускулите на врата ми сякаш бяха замръзнали, а ледът по веждите и косата ми беше толкова много, че не виждах почти нищо. Косата ми беше натежала от скреж, а около носа и устата ми имаше ледени висулки. Аз чувствах само някаква вледенена летаргичност и чувах единствено ледения писък на вятъра.

— Хари — извика Пеещата скала, — сега, Хари, сега! Движи се!

Вдигнах ръка. Опитах се отново да се изправя на крака. Успях да се дръпна на няколко сантиметра от портала, но Звездният Звяр беше прекалено силен за мен, а магията на Мискемакус ме държеше като риба в мрежа.

На пода, обвита в лед, лежеше електрическа пишеща машина. Хрумна ми, че ако хвърля нещо към Мискемакус или Звездният Звяр, може би ще успея да отклоня вниманието им за няколко секунди и ще мога да се измъкна. Това, само по себе си, може да ви покаже колко малко знаех за силите на магьосниците-индианци. Протегнах вледенените си ръце и с огромно усилие повдигнах пишещата машина. По нея имаше толкова много лед, че тя тежеше почти два пъти повече от нормалното.

Обърнах се, извих се настрани и хвърлих пишещата машина към магическия портал и неясното очертание на Звездният Звяр. Както и всичко останало в този магически свят, тя летеше тежко и в продължение на цяла вечност се въртя във въздуха на бавни обороти.

Не знаех какво ще последва. Просто лежах вкочанясал и свит като зародиш в очакване на момента, когато пишещата машина ще стигне до Звездният Звяр. Мисля, че затворих очи. Може дори да съм заспал за момент. Когато ти е много студено, можеш да мислиш само за сън и топлина.

Пишещата машина стигна до движещото се очертание на Звездният Звяр и тогава се случи нещо много странно. Пишещата машина избухна във взрив от метал и пластмаса и за една ярка секунда видях нещо вътре в огненото кълбо. То изчезна без следа, но приличаше на агресивна муцуна. Нямаше никаква форма или очертание, но след като изчезна, образът му продължи да блести още няколко секунди зад клепачите ми.

Звездният Звяр се сви. Змиевидното му тяло се нагъна и надипли като призрачна морска медуза. Ужасяващият ураганен звук се извиси в странен, тревожен вик и аз разбрах, че ако въобще успея да се измъкна, това трябва да стане в този миг. Изправих се на крака и се затичах към вратата. Не погледнах назад, но знам, че в следващия миг почти се сблъсках с Пеещата скала, а после вече бях навън в коридора и вратата зад мен беше здраво затворена. Пеещата скала правеше заклинания пред вратата, за да задържи Мискемакус затворен вътре поне още известно време.

— Ти си луд — извика Пеещата скала, — ти си напълно луд!

Изтръсках топящия се скреж от косата си.

— Обаче все още съм жив, а се борих с Мискемакус.

Пеещата скала поклати глава.

— Нямаше никакъв шанс. Ако не бях обсипал Мискемакус с различни магии, сега щеше да си пържена риба или нещо подобно.

Аз кихнах и вдигнах глава.

— Знам това, Пееща скала, и много ти благодаря. Но трябваше да опитам. Господи, този Звезден звяр беше толкова студен. Имам чувството, че току-що съм извървял трийсет километра в силна снежна буря.

Пеещата скала се изправи и погледна през вратата.

— Мискемакус не се движи. Звярът си е отишъл. Мисля, че е време и ние да се махаме оттук.

— Какво ще правим? — попитах аз, докато Пеещата скала ми помагаше да се изправя на краката си. — А и най-вече, какво мислиш, че ще направи Мискемакус?

Пеещата скала светна за секунда назад с фенера, за да провери дали някой не ни следи. След това каза:

— Мисля, че знам какво се опитва да направи Мискемакус и смятам, че ще е най-добре да се махаме оттук колкото се може по-бързо. Ако той прави това, което си мисля, че прави, наоколо ще стане твърде опасно за нас.

— Но ние не можем просто да го оставим така.

— Не знам какво друго можем да направим. Неговите магии не са толкова силни и въздействащи, колкото би трябвало да бъдат, но въпреки всичко той е прекалено силен.

Отидохме бързо до асансьора. Десетият етаж беше тъмен и тих и нашите стъпки звучаха приглушено, сякаш тичахме по трева. Докато завием покрай последния ъгъл и видим гостоприемно отворената врата на асансьора, заклещена с обувките ми, вече едва си поемах дъх. Освободих вратата и натиснах бутона за осемнайсетия етаж. Облегнахме се на стената и се наслаждавахме на чувството за безопасност.

Пред вратата на асансьора на осемнайсетия етаж ни чакаше цяла гвардия. Д-р Уинсъм се беше обадил в полицията и наоколо, между санитарите и докторите, имаше осем-девет въоръжени полицаи. Имаше и журналисти и телевизионни камери. Когато се появихме от асансьора, ни посрещна вълна от въпроси и възклицания и аз едва успях да си пробия път през тълпата.

Джек Хюс седеше с бинтована ръка в един ъгъл. Изглеждаше блед и болен, а до него дежуреше санитар и явно беше отказал да напусне бойното поле.

— Как е? — попита ме той. — Какво става там долу?

Д-р Уинсъм, по-червен от всякога, си проправи път към мен и каза:

— Трябваше да извикам полицията. Струва ми се, че там има хора, чийто живот е изложен на опасност. Трябваше да го направя заради общата безопасност. Това е лейтенант Марино, който мисля, че иска да ви зададе няколко въпроса.

Видях зад д-р Уинсъм познатото ми вече лице на лейтенант Марино, с хладната си усмивка и стърчащата нагоре коса. Аз му махнах и той ми кимна в отговор.

— Здравейте, г-н Ърскин — каза той, като се приближи до мен. Наоколо се бяха скупчили пет-шест репортери с отворени бележници, а телевизията точно беше включила прожекторите си. — Бих искал само да ви задам няколко въпроса, г-н Ърскин.

— Не може ли да поговорим някъде насаме? — попитах аз. — Тук като че ли не е най-подходящото място.

Лейтенант Марино вдигна рамене.

— Пресата рано или късно ще разбере всичко. Кажете ни просто какво става. Д-р Уинсъм казва, че долу има буйстващ пациент. Доколкото разбирам, той вече е убил един човек, ранил е този доктор и се готви да продължи да убива.

— В известен смисъл е така — кимнах в съгласие.

— В известен смисъл? Какво искате да кажете с това?

— Той не е точно пациент. И не е убил човек в точния смисъл на това понятие. Вижте, не е възможно да ви го обясня тук. Нека да намерим някой празен кабинет или нещо подобно и да седнем там.

Марино огледа журналистите, камерите, полицаите и лекарите наоколо и каза:

— Добре, ако така ще ви е по-лесно да обясните какво става. Д-р Уинсъм, има ли някой кабинет, който да използваме?

Журналистите издадоха обща въздишка на разочарование и започнаха да протестират, че и те имат право да научат какво точно става, но лейтенант Марино беше твърд. Повиках Пеещата скала и заедно с лейтенант Марино и заместника му детектив Наро, се заключихме в кабинета на старшата сестра на етажа. Журналистите се събраха отвън пред вратата и ние трябваше да говорим тихо и бързо, за да не ни подслушват.

— Лейтенант — започнах аз, — тук става дума за една много сложна ситуация и аз не знам откъде да започна.

Лейтенант Марино си качи краката на бюрото и извади една цигара.

— Опитай се — каза той, докато я палеше.

— Ами, нещата стоят така: човекът долу е маниак-убиец. Той е индианец и иска да си отмъсти на белите.

Лейтенант Марино се закашля.

— Продължавай — каза той търпеливо.

— Единственият проблем е, че той не е обикновен човек. Той притежава някои качества и способности, които обикновените хора нямат.

— Като да прескача сгради или да надбяга куршум? — подсказа шеговито лейтенант Марино.

Пеещата скала се изсмя.

— Много по-близо сте до истината, отколкото предполагате, лейтенант.

— Искате да кажете, че там долу е Супермен? Или по-точно Супериндианецът?

Изправих се, като се опитвах да изглеждам максимално убедителен.

— Звучи налудничаво, лейтенант, но е почти вярно. Индианецът там долу е шаман, който използва магическите си сили, за да си отмъсти. Пеещата скала е също шаман, от племето на сиуксите, и ни помага да се справим. Той вече спаси няколко живота и аз мисля, че ще бъде добре да се вслушате в думите му.

Лейтенант Марино свали краката си от бюрото и се обърна, за да погледне към Пеещата скала. Изпусна облак дим и каза:

— Някои детективи под дърво и камък търсят странни и екзотични престъпления. Искам да кажа, че има детективи, които страшно си падат по шантави, смахнати ексцентрици и престъпления от този вид. А знаете ли аз какво обичам? Обичам простите и ясни убийства, с убиец и жертва. Жертва, мотив, оръжие, присъда. А знаете ли какво става? Все на мен се пада да се занимавам с шантавите случаи.

Пеещата скала посочи раздраната си буза.

— Това на шантаво ли ви прилича? — попита той лейтенанта тихо. Марино нищо не каза, само вдигна рамене.

Пеещата скала продължи с тих глас:

— Ще ви го кажа направо, защото нямаме много време, а и дори да не ми повярвате сега, ще ми повярвате, когато там долу започнат да стават разни странни неща. Този човек е индиански шаман. Няма да претоварвам въображението ви с обяснения за това как е стигнал дотук или пък какво прави на десетия етаж, но мога да ви кажа, че силата му е съвсем реална и е много опасен.

— Въоръжен ли е? — попита детектив Наро, млад, стегнат полицай с риза на сини и бели карета.

— Не с пистолети — отвърна Пеещата скала. — Той няма нужда от такова оръжие. Неговите магически сили са много по-мощни от обикновени пистолети. Освен това вашите оръжия ще бъдат безполезни срещу него и дори могат да бъдат опасни за вас самите. Даже и да не ми повярвате за друго, то поне за това ми се доверете — не използвайте оръжие.

Лейтенант Марино повдигна вежди.

— А вие какво предлагате да използваме — лъкове и стрели ли?

Пеещата скала се намръщи.

— Хуморът ви е неуместен, лейтенант. В това, което става долу няма нищо смешно, а вие ще имате нужда от много помощ и информация.

— Е, добре — каза лейтенантът, — разкажете какво точно става долу?

— Трудно е да се обясни с думи — каза Пеещата скала. — Дори и аз самият не съм съвсем сигурен. Но нещата ми изглеждат горе-долу така: Мискемакус, индианският шаман, приготвя магически портал, за да извика през него индиански демони от отвъдното.

— Отвъд кое?

— Отвъдната страна на реалния свят. Светът на духовете. Той вече успя да извика Звездният Звяр, който е слуга и пратеник на Великата Йерархия от индиански духове. Г-н Ърскин видя Звездният Звяр със собствените си очи и за малко не умря.

Лейтенант Марино попита:

— Вярно ли е това, г-н Ърскин?

— Да, вярно е — кимнах аз. — Кълна се. Вижте ръцете ми.

Лейтенант Марино погледна ръцете ми, добили виолетов оттенък от измръзването, и замълча. Пеещата скала каза:

— За един шаман никак не е лесно да повика същества от отвъдния свят. Те са безмилостни, опасни и могъщи. Повечето от великите духове в индианския пантеон са отделени от нас чрез магии и заклинания, които са им били наложени много преди белия човек да стъпи на тези брегове. Шаманите, които са ги заключили в отвъдния свят, са били майстори в своята област и днес няма жив човек, който да може да развали техните магии. Точно затова тези маниту са толкова опасни. Ако Мискемакус ги пусне на свобода, няма кой да ги върне обратно. Не съм сигурен, че дори и самият Мискемакус би успял да стори това.

Детектив Наро явно беше объркан. Той попита:

— Нима искате да кажете, че тези същества се крият из сградата?

Пеещата скала отговори:

— Те са навсякъде около нас. Във въздуха, който дишаме, в горите, камъните и дърветата. Всяко нещо си има свой маниту. Съществуват естествените демони на небето, земята и дъждовете, както и във всяко нещо, създадено от човешки ръце. Всяка индианска колиба има свой маниту. Защо някои лъкове стрелят точно, а други — не? Това зависи от вярата, която има онзи, който държи лъка, и отношението му към духа на лъка. Точно затова вашите пистолети биха били опасни за вас. Всеки пистолет има свой маниту, който зависи от вярата и майсторството, вложено в изработването му, но вашите хора не вярват в това и маниту на техните оръжия могат лесно да се обърнат срещу тях.

Лейтенант Марино продължаваше да слуша, но всяка дума на Пеещата скала го караше да изглежда все по-скептичен и умърлушен. Детектив Наро очевидно се опитваше да следи за какво става дума, но явно в неговите представи Мискемакус беше криминален престъпник с цяла банда на свое разположение. В живота на детектив Наро духовете и безплътните сенки от отвъдния свят не съществуваха. Аз си мечтаех да беше така и в моя живот.

Пеещата скала каза:

— Струва ми се, че ако се съди от портала, който Мискемакус приготвя, той се готви да извика най-ужасния от всички духове — Великия Старец.

Лейтенант Марино запита:

— Великия старец? Кой е той?

— Това е еквивалентът на вашия Сатана или дявол. Гиче Маниту е духът на живота и на всичко, създадено от индианците, а Великият Старец е постоянният му враг. Съществуват много легенди за Великия Старец, но в тях има големи несъответствия в описанията му, както и в описанията на начина, по който може да бъде извикан. Според някои от тях, той прилича на гигантска жаба с размерите на няколко прасета, а според други — на облак с лице от змии.

Лейтенант Марино въздъхна:

— Малко трудно ще издадем заповед за арест на лице с такова описание.

Пеещата скала кимна.

— Не бихте имали въобще тази възможност, лейтенанте. Великият Старец е най-ужасяващото и кръвожадно изчадие измежду демоните. Сравних го с вашия дявол, но Сатаната, в сравнение с него, е истински джентълмен. Великият Старец е създание с небивала жестокост и злонамереност.

Последва дълго мълчание. След това лейтенант Марино се изправи и нагласи пистолета в кобура си. Детектив Наро затвори тефтера и си оправи сакото.

— Благодаря ви за помощта и съдействието — каза лейтенант Марино. — А сега мисля, че е време да вървим и да си хванем един убиец.

Пеещата скала каза:

— Лейтенанте, нали няма да си вземете пистолета?

Марино просто се усмихна.

— Вашите истории за демони и духове са много занимателни, г-н Пееща скала, но аз ръководя цял отдел за убийства. Болницата ни помоли да се справим с един луд пациент, който вече е убил един санитар и е наранил лекар, и моето задължение е да сляза долу и да го арестувам. Жив или мъртъв, нали разбирате, в зависимост от неговото желание. Как казахте, че се казва? Мики ли?

— Мискемакус — каза Пеещата скала. — Лейтенанте, предупреждавам ви…

— Хич и недей — прекъсна го Марино. — Служа в тая полиция от десетилетия, така че знам какво да правя в такива ситуации. Няма да има проблеми и няма да има неприятности. Само стойте мирно тук и чакайте да свърши патърдията.

Той отвори вратата и вътре нахлуха журналистите със своите камери. Пеещата скала и аз останахме неподвижни сред тях, мълчаливи, потиснати и уплашени, докато Марино обясни с две думи какво смята да прави.

— Ще изолираме целия десети етаж, след което ще пуснем сълзотворен газ и ще изпратим снайперисти. Ще го предупреждаваме през цялото време за всичко, което предприемаме, и ще го подканяме да се предаде. Ще изпратя и трима души с асансьора, за да му отрежат пътя оттам.

Журналистите записаха всичко, което лейтенант Марино каза, след което започнаха да задават въпроси. Той вдигна ръка за тишина.

— Засега нищо повече няма да кажа. Почакайте да го изведем оттам, а после ще си поговорим. Готови ли са всички, детектив Наро?

— Да, сър — отвърна Наро.

Гледахме с натежали сърца как отряд от осем въоръжени полицаи започна да слиза по стълбите. Лейтенант Марино стоеше до асансьора и говореше по радиото си с тях. Трима души, между които и детектив Наро, се качиха в асансьора и зачакаха момента, когато щяха да се спуснат. След около десет минути отдолу се обадиха от полицейския отряд.

— Как е обстановката там? — попита Марино по радиото.

Последва шум в микрофона, след което тъничък глас се обади:

— Тъмно е. Осветлението не работи и не можахме да го оправим. Може би ще ни трябват прожектори.

— Стигнахте ли до коридора? — попита лейтенантът. — Виждате ли нещо?

— Току-що минахме през вратата на коридора и сега ще се разпръснем. Засега няма никакви проблеми.

Лейтенант Марино направи знак на Наро и двамата полицаи, които натиснаха бутона на асансьора и се спуснаха надолу. Пеещата скала и аз не смеехме да се погледнем в очите. Индикаторът започна да мига: 18 — 17 — 16… и все по-надолу, докато накрая спря на 10.

— Как сте, момчета? — попита Марино.

— Добре — отвърна водачът на групата. — Засега няма нищо ново. Проверяваме стаите една по една.

— Бъдете нащрек — предупреди лейтенант Марино.

Чу се гласът на детектив Наро, променен от радиото:

— Действително е много тъмно. Изглежда батериите не работят както трябва. Знае ли някой какво става с осветлението?

Д-р Уинсъм се обади:

— Вече проверихме. Няма никаква видима повреда.

Лейтенантът предаде по радиото:

— Вече са направили проверка, но не могат да открият повредата. Само бъдете внимателни и дръжте фенерите настрани от вас. Не искате да ви изпозастрелят, нали?

— Господи — прошепнах аз на Пеещата скала, — те все още си мислят, че става дума за луд с пистолет!

Пеещата скала беше пребледнял.

— Скоро ще разберат — каза той мрачно. — Надявам се само като се случи да не бъде прекалено ужасно.

Водачът на отряда каза по радиото:

— Тук имаме малък проблем. Разположението на коридорите не съвпада с плановете на сградата. Вече два пъти обикаляме в кръг и сега като че ли започваме отново.

— Илюзии — каза Пеещата скала тихо, а един журналист до нас попита: „Какво?“.

— Къде се намирате? — запита лейтенант Марино. — При коя стая сте?

— Стая десет нула пет.

Лейтенант Марино погледна набързо картата на етажа, която беше разгъната до него.

— В такъв случай до вас трябва да има завой наляво, след това надясно и после излизате в друго отделение.

— Сър, тук няма никакъв завой. Искам да кажа, няма никакъв отвор. Само гола стена. Нищо не виждам.

— Това са глупости, Питърсън. Точно пред вас има завой.

— Сър, няма завой. Трябва да са променили разположението, след като картите са били начертани.

Лейтенант Марино се обърна към д-р Уинсъм, но той само поклати глава. Марино каза:

— От болницата твърдят, че не са. Сигурен ли си, че това е десет нула пет?

— Да, сър.

— Е, продължавай огледа. Сигурно е станала някаква грешка. Може и заподозреният да е сменил номерата на стаите.

— Сър?

— Е, добре де, откъде да знам. Продължавай да търсиш.

В този момент се обади детектив Наро. Гласът му звучеше странно напрегнат и дрезгав.

— Сър, тук имаме проблем.

— Какъв проблем? — запита Марино. — Намерихте ли заподозрения?

— Сър, тук имаме…

— Какво имате, Наро?

— Сър…

Радиото изпука за момент, след което замлъкна. За секунда сякаш чух свистенето на монотонния вятър, който само се чува, но не духа, след което настъпи тишина.

Лейтенант Марино натисна бутона за повикване.

— Наро? Детектив Наро, чуваш ли ме? Наро, какво става там долу?

В този момент се обадиха и от отряда, който проверяваше по етажа. Марино отговори:

— Да?

— Сър, попаднахме на нещо странно. Тук долу е страшно студено. Не мисля, че някога през живота си съм чувствал такъв студ.

— Студено ли? За какво, по дяволите, говориш?

— Студено е, сър. Ужасно студено. Мисля, че ще трябва да се върнем. Фенерите не работят. Много е тъмно и студено и не мисля, че ще можем да издържим още дълго.

Лейтенант Марино гневно натисна бутона на радиото си и извика:

— Какво ви става на вас, там долу? Стойте там! Какво, по дяволите, става долу?

Последва мълчание. За пръв път в тази стая, пълна с лекари, журналисти, оператори и полицаи, настъпи мълчание. След това усетихме, че подът почти незабележимо се повдигна и отпусна, сякаш по него премина вълна, и изведнъж всички лампи в стаята рязко примигнаха. Изпитахме странното усещане, като че облак внезапно засенчи слънцето и отнякъде до нас долетя тъжното, неспирно свистене на ураганен вятър.

Лейтенант Марино отиде до полицая, който пазеше вратата на асансьора, и каза:

— Дръпни се оттам. Слизам долу да видя какво става.

Полицаят натисна бутона и индикаторът започна да показва как асансьорът се вдига: 10 — 11 — 12… Лейтенант Марино извади пистолета си от кобура и застана до вратата на асансьора.

Светлинката показа 18. Вратите се разтвориха. Всички в стаята ужасено извикаха.

Кабината на асансьора приличаше на месарски хладилник. Нарязаните и накълцани тела на всичките полицаи лежаха на огромна, заледена купчина. Виждаха се ребра, ръце, крака и разкъсани лица, изцяло покрити с бели ледени кристалчета.

Пеещата скала се обърна настрана и при вида му се почувствах не по-малко безпомощен и съсипан от него.