Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (8)

Седма глава
Отвъд здрача

Улф щракна със запалката си и засили пламъка до максимум. Жълтата светлинка превърна стаята в пълна с чудовищни сенки галерия.

Мискемакус все още клечеше в средата на магическия кръг, с ужасяваща гримаса на лицето си. Точно пред него червените и бели прахове, които Пеещата скала беше разпръснал, се отдръпваха настрани.

— Той го разрушава! — извика Джек Хюс. — Пееща скала, за Бога, направи нещо!

Пеещата скала направи стъпка напред и застана точно срещу Мискемакус, само на няколко стъпки от деформирания шаман и между тях вече нямаше нищо друго, освен бързо отдръпващите се встрани бели и червени прахове.

Той хвърли още прах към Мискемакус и описа във въздуха някакви фигури с ръце, но Мискемакус само трепна, сякаш прогонваше встрани досадни комари. От леглото на Карин Тенди се разнесе мек и ужасяващ смях, който завърши със съскане.

Последните следи от магическия кръг се разнесоха встрани и сега вече между нас и Мискемакус нямаше никаква преграда. Не знаех дали да стоя или да бягам, но съзнавах, че Пеещата скала има сериозна нужда от нашата помощ, затова останах като закован на мястото си, треперейки от страх.

Голият Мискемакус се изправи доколкото можа на деформираните си крака и разпери ръце. От устните му се разнесе дълго индианско заклинание, произнесено с дрезгав глас, а костеливата му ръка посочи към ъгъла.

Погледнах натам, накъдето сочеше Мискемакус. Ръката му показваше останките от санитаря Майкъл.

Пеещата скала бързо се дръпна назад.

— Изчезвайте оттук, бързо! — извика той и ни избута към вратата.

Точно преди да изляза в коридора, видях нещо, което накара зъбите ми да затракат от страх. Кървавата купчина, която представляваше тялото на Майкъл, се мърдаше — откритите артерии пулсираха, оголените нервни окончания се свиваха и разпускаха, а висящите отвън дробове отново вдишваха и издишваха въздух.

На слабата светлина от запалката на Улф видях как трупът на Майкъл се надига на крака. Потънали дълбоко в окървавеното лице, две воднисти като на октопод очи ни гледаха. Бавно, стъпка по стъпка, трупът му започна да се движи към нас, обливайки всичко около себе си в кръв.

— Исусе Христе — прошепна Джек Хюс с отчаян, ужасен глас.

Но Пеещата скала не се беше отказал от борбата. Той бръкна в джоба си и извади някаква бутилка, отвори я и изля малко от съдържанието й в шепата си. После разпръсна с широк размах течността във въздушна магическа фигура, която обхващаше останките на Майкъл.

— Гиче Маниту, отнеми живота на това създание — прошепна той. — Гиче Маниту, възнагради със смърт този твой служител.

Тялото на Майкъл изведнъж се отпусна и падна на колене, при което се виждаше как мускулите му се свиват и отпускат върху оголените кости. Скоро спря да се движи и застина в кървава купчина до вратата.

Вътре в стаята Мискемакус бе започнал да прави нова магия. Вече не можехме да го виждаме, защото газта в запалката на Улф беше на привършване, но го чувахме да пее, да говори и да подхвърля костите, които Пеещата скала беше използвал за магическия кръг.

— Улф — каза Пеещата скала, — отиди и ни донеси няколко фенерчета. Трябва да можем да виждаме какво правим. Мискемакус може да вижда в тъмното, а и неговите демони по-лесно се викат на тъмно. Моля те, бързай колкото можеш.

Улф ми подаде горещата си запалка, чийто пламък бързо намаляваше, и се затича по коридора към асансьорите. За малко да не успее. Точно когато завиваше зад ъгъла, всички ние бяхме заслепени от синьо-бяла огнена светкавица, която остави дълга овъглена диря на пода.

— Улф — извика Пеещата скала, — добре ли си?

— Да, сър — извика в отговор Улф, — веднага се връщам.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Джек Хюс.

— „Светкавицата, която вижда“ — отговори Пеещата скала. — С нея са били убити твоите приятели, Хари. Аз си знаех, че Мискемакус ще се опита да го убие по този начин, щом се отдели от мен, и бях готов да я отклоня.

— Беше съвсем наблизо — каза Джек.

— Важното е, че не уцели — успокоих ги аз.

Вече почти цялата газ на запалката беше изгоряла и аз напрягах очи, за да видя какво става в стаята на Карин Тенди. Чувах шумолене и тътрузене, но не можех да видя нищо.

Отново ни обви тъмнина. Всеки беше сложил ръка на рамото на съседа си, за да не можем да бъдем разделени. Това ни помагаше и да се концентрираме върху магиите на Пеещата скала. Пълният мрак отново притискаше очите ни и ние се вслушвахме напрегнато.

След няколко секунди чухме Мискемакус отново да напява нещо.

— Какво прави той? — попита Джек Хюс.

— Това, от което се страхувах — отвърна Пеещата скала, — вика индиански демон.

— Демон ли? — попита Джек.

— Не точно демон в европейския смисъл на думата, а неговия индиански еквивалент. Един от древните демони.

— Знаеш ли кого точно вика? — попитах аз.

Пеещата скала се вслуша в дрезгавото, продрано заклинание.

— Не знам — отвърна той. — Използва име от езика на собственото си племе. Всяко племе нарича с различни имена демоните, въпреки че те са едни и същи в цяла Северна Америка. Това име звучи като Кахала, или Къмала. Не съм сигурен.

— Но как ще се бориш с него, ако не му знаеш името? — попитах аз. Можех да си представя издълженото и покрито с бръчки лице на Пеещата скала в тъмнината.

— Няма да мога — отвърна той, — ще трябва да почакам и да го видя, за да преценя какво мога да направя.

Здраво хванати един за друг, ние чакахме древното създание да се появи. В тъмнината се появяваха само облаци бял пушек и бледозеленикави светлини, които проблясваха в стаята на Карин Тенди.

— Да не се е запалило нещо? — попита Джек Хюс.

— Не — отвърна Пеещата скала, — от този пушек се оформя маниту. Това е нещо като ектоплазмата в европейския спиритизъм.

Зелената светлина изчезна и от стаята се разнесоха още звуци. Чуваше се нещо като драскане с нокти по пода, след което чухме Мискемакус да говори. Той говори поне две-три минути, след което с ужас чух, че някой му отговоря. Този някой говореше с дрезгав, нечовешки глас, гърлен и жесток.

— Казва на демона да ни унищожи — прошепна Пеещата скала. — Сега, каквото и да правите, дръжте се един за друг и не се опитвайте да бягате. Ако побегнете, няма да мога да ви защитя и той ще ви хване.

Два стиха от „Песента на Стария моряк“ на Колридж изведнъж изникнаха в съзнанието ми — за човека, който поглежда назад и после не смее да се обърне отново, „защото знае, че подир него ужасен дявол наблизо върви“.

Драскането с нокти по пода се приближаваше към нас. Успях да различа в тъмнината голяма сянка, която ни наблюдаваше от другия край на коридора. Приличаше на човешка и все пак не беше на човек. Взрях се внимателно и различих нещо като нокти и люспи.

— Какво е това? — прошепна Джек Хюс.

— Това е демонът, известен като „Гущерът от дървото“ — каза Пеещата скала. — Това е зъл маниту на горите и всички дървета. Мисля, че Мискемакус е избрал именно него, защото знае, че аз съм роден в прерията и имам по-малка власт над горските маниту.

Тъмното създание излезе от рамката на вратата и започна да се движи към нас, а от гърлото му излизаше тънко свистене като на насекомо. Пеещата скала веднага започна да хвърля към него от своите прахове и да прави заклинания с костите.

То бе само на метър от нас, когато най-после спря.

— Ти успя — каза Джек. — Ти го спря.

— Няма да ни убие, защото магиите ми са твърде силни за него — поясни Пеещата скала, — но отказва да се върне в своя свят без жертвоприношение.

— Жертвоприношение ли? Какво, по дяволите, иска?

— Парченце жива плът, това е всичко. Аз казах…

— Какво!? Но откъде да му намерим такова нещо?

— Каквото и да е. Ухо, пръст, нещо такова.

— Ти се шегуваш.

— Няма да си тръгне без това — отвърна Пеещата скала, — а аз не мога да го задържа дълго. Или трябва да му дадем нещо, или ще бъдем разкъсани на парчета. Знам какво говоря. Това създание има човка като на птеродактил^[1] и може да те разпори като стар чувал.

— Добре — каза д-р Хюс, — аз ще му го дам.

Пеещата скала пое дълбоко въздух и каза:

— Благодаря ви, д-р Хюс. Вероятно ще стане много бързо. Протегнете си ръката към него. Дайте му малкия си пръст. Свийте други пръсти. Аз ще се опитам да обхвана в моя защитен кръг останалата част от ръката ви. Щом го отхапе, я дръпнете колкото се може по-бързо. Не искате да ви я вземе цялата, нали?

Усетих как д-р Хюс трепереше, докато протягаше ръка към тъмното туловище на Гущерът от Дървото. Чувах тънкото свистене от дишането на чудовището, което се приближаваше, както и чаткането на острите като бръснач нокти.

Те се плъзнаха по пода с ужасен шум и последва кошмарно хрущене, каквото не искам да чувам повече никога през живота си.

— Ааа… — извика д-р Хюс. Той внезапно залитна назад и падна между нас. Усетих как по краката и ръцете ми се стича топла, лепкава кръв. Наведох се, за да му помогна.

— Ааа, по дяволите! Майка му стара, та то ми откъсна половината ръка! А-а-а-а-а… — викаше той.

Клекнах до него и извадих носната си кърпа. Доколкото можах, му превързах ръката в тъмното. На пипане изглеждаше, като че ли чудовището му е откъснало поне два или три пръста и част от дланта. Болката очевидно беше нетърпима и Джек Хюс стенеше и се гърчеше на пода. Пеещата скала също приклекна до мен.

— Създанието изчезна — каза той. — Просто се стопи и изчезна. Но не мога да си представя какъв дух ще извика Мискемакус сега. Това беше съвсем нищожно чудовище. В индианския пантеон^[2] има много по-ужасни неща.

— Пееща скала — казах аз, — трябва да изнесем д-р Хюс оттук.

— Не бива да оставяме Мискемакус сега. Не зная какво може да направи, ако го оставим сам точно в този момент.

— Д-р Хюс е в много тежко състояние — не се отказвах аз. — Ако никой не се погрижи за ръката му, може и да умре. По-добре да загубим Карин Тенди, отколкото д-р Хюс.

— Не в това е същността на проблема — каза Пеещата скала. — Ако оставим Мискемакус сам сега, той ще унищожи всичко наоколо. Може да убие стотици хора.

— О, Боже! — плачеше д-р Хюс. — О, Боже, ръката ми! Господи! О, Господи!

— Пееща скала — настоях аз, — трябва непременно да го изведа оттук. Мислиш ли, че ще можеш сам да се справиш с Мискемакус за няколко минути? Отклонявай тази светкавица от нас, докато аз го изнеса от коридора. Ще го заведа при някой лекар и веднага се връщам.

— Добре — съгласи се Пеещата скала, — но не се бави. Трябва ми помощта поне на още един човек.

Изправих д-р Хюс, преметнах ранената му ръка около раменете си и бавно, стъпка по стъпка, го поведох надолу по коридора. Той пъшкаше от болка и аз усещах как кръвта капе при всяко движение, но намерих сили да го довлека до асансьора.

Нямаше светкавици, нито каквито и да било други опити от страна на Мискемакус да ни спре. Може би той точно това искаше — да се справи с Пеещата скала насаме, но нямах друг избор. Д-р Хюс бе твърде зле, за да остане с нас в коридора.

Най-после стигнахме до асансьора. Червената му лампичка все още светеше в тъмнината и аз натиснах копчето за повикване. Асансьорът пристигна след безкрайно дълга пауза и ние се пльоснахме вътре. Светлината беше толкова ярка, че от нея ме заболяха очите. Поставих Джек Хюс да седне на пода, а аз приклекнах до него. Бързо се издигнахме нагоре до осемнайсетия етаж.

Когато внесох д-р Хюс в кабинета му, заварих да ни чака цяла делегация. Улф беше събрал група санитари, въоръжени с фенери, пистолети и метални лостове. Сред тях стоеше червендалест и плешив лекар. Веднага се скупчиха около нас, внимателно поеха д-р Хюс от рамото ми и го положиха на кушетката в ъгъла на кабинета. Улф извади превързочни материали и антибиотици и д-р Хюс получи успокоително за притъпяване на болката.

Червендалестият лекар се доближи до мен и се представи.

— Аз съм Уинсъм. Точно щяхме да идваме, за да ви помогнем. Какво, по дяволите, става там долу? От Улф разбрах, че имате полудял пациент или нещо подобно.

Избърсах потта от челото си. Тук горе, на спокойната светлина на утрото, онова, което се беше случило в мрака на десетия етаж, изглеждаше съвсем нереално. Но Пеещата скала беше все още там, самичък и аз знаех, че трябва незабавно да му се притека на помощ.

— Не мога да ви обясня в момента всичко, но долу наистина имаме много опасен пациент. Моля ви да дойдете, д-р Уинсъм, но не трябва да водите със себе си всички тези хора с пистолети.

— Защо не? Ако има опасност, трябва да се отбраняваме.

— Повярвайте ми, д-р Уинсъм — настоях аз с треперещ глас, — ако слезете долу с тези пистолети, много невинни хора ще пострадат. Трябва ми само грипния вирус.

Д-р Уинсъм пое дълбоко въздух.

— Това е нелепо. Там долу имате подивял пациент, който ранява нашите доктори, а вие искате само грипен вирус?

— Само това — настоях аз, — моля ви, д-р Уинсъм. Колкото се може по-бързо.

Той ме изгледа с изпъкналите си очи.

— Доколкото знам, вие нямате никакъв статут в болницата. Мисля, че най-доброто решение на въпроса ще бъде аз и тези господа тук да слезем долу и да хванем този пациент, преди да се е опитал да ухапе още някой от нас.

— Вие нищо не разбирате! — казах уморено.

— Прав сте — отвърна д-р Унсъм, — не разбирам нищо. Улф, готови ли сте с фенерите?

— Да, д-р Уинсъм.

— Улф — обърнах се аз към него, — ти видя какво стана. Кажи им.

Санитарят вдигна рамене.

— Знам само, че д-р Хюс беше наранен от пациент. Трябва да слезем долу и да се справим с това веднъж завинаги.

Не знаех какво да кажа. Огледах се наоколо, за да видя дали няма към кого да се обърна за помощ, но всички в кабинета бяха готови за боен поход срещу десетия етаж.

Тогава д-р Хюс се обади от кушетката.

— Д-р Уинсъм — каза той, — не трябва да отивате там. Повярвайте ми, не трябва. Той знае какво прави. Само му дайте вируса. Каквото и да правите, не отивайте там.

Д-р Уинсъм се приближи до кушетката, на която лежеше д-р Хюс.

— Сигурен ли сте, д-р Хюс? Та ние всички сме въоръжени и готови да тръгнем.

— Д-р Уинсъм, не трябва. Дайте му само вируса и го оставете да се справи както може.

Д-р Уинсъм се почеса по плешивата си червена глава, след което се обърна и каза на останалите от групата:

— Този пациент е на д-р Хюс. Трябва да се съобразя с неговото решение. Но ние ще имаме готовност за всеки случай.

Той отиде до бюрото, извади малко стъклено шишенце от една дървена кутия и ми го подаде.

— Грипният вирус в този разтвор е много силен. Бъдете внимателен, защото с него можете да предизвикате цяла епидемия.

Поех шишенцето и казах:

— Добре, д-р Уинсъм. Повярвайте ми, това е най-доброто решение.

Почти се изкуших да взема и един пистолет за всеки случай, въпреки че осъзнавах колко глупаво и опасно би било това. Но взех само един фенер. Върнах се бързо до асансьора, натиснах бутона за десетия етаж и отново потънах в мрака.

Когато вратите се отвориха, внимателно надзърнах в тъмнината наоколо.

— Пееща скала? — извиках аз. — Това съм аз, Хари Ърскин, но отговор не последва.

Задържах вратата на асансьора с крак, за да не се затвори.

— Пееща скала? — извиках повторно. — Там ли си Пееща скала?

Включих фенера, но коридорът завиваше и аз не можех да видя вратата на стаята на Карин. Може би Пеещата скала не можеше да ме чуе оттук. Трябваше да отида да проверя какво става.

Клекнах и си свалих обувките, след което заклещих с тях вратата на асансьора, за да не може да се затвори. Не ми се искаше да трябва да чакам асансьора, ако ме подгонеше някое от чудовищата на Мискемакус. После тръгнах с насочен напред фенер към стаята на Карин Тенди и бойното поле на двамата шамани. Беше много тихо — твърде тихо и някак си нямах желание да викам Пеещата скала отново. Страхувах се, че може някой друг да ми отвърне.

Когато приближих стаята на Карин Тенди, отново ме удари тежката, лепкава миризма на кръв и смърт. Насочих лъча на фенера по цялата дължина на коридора, но от Пеещата скала нямаше и следа. Може би беше в стаята, вкопчен в смъртна схватка с Мискемакус? А може би вече въобще не беше там. Преминах последните няколко метра, пристъпвайки съвсем тихо и внимателно, с фенер, насочен към тъмния правоъгълник на вратата. Чувах нещо да се мърда вътре, но се страхувах да си представя какво може да бъде. Приближавах се все по-близо и по-близо, като се придържах към отсрещната стена на коридора, след което се втурнах вътре и осветих стаята с фенера.

Там беше само Пеещата скала и се влачеше по пода. В първия момент ми се стори, че му няма нищо, но когато го осветих и се обърна към мен, видях какво беше направил Мискемакус с лицето му.

Изстинал от ужас, завъртях фенера на всички страни, но от Мискемакус нямаше и следа. Той беше избягал и се спотайваше някъде из потъналите в мрак коридори на десетия етаж. Трябваше да го открием и да се опитаме да го унищожим, въоръжени само с едно стъклено шишенце и фенер.

— Хари? — прошепна Пеещата скала. Прекосих стаята и клекнах до него. Изглеждаше така, сякаш са го били през лицето с бодлива тел. Бузата и устните му бяха разкъсани и целият беше в кръв. Извадих носната си кърпичка и внимателно се опитах да го почистя.

— Лошо ли си ранен? — попитах го аз. — Какво стана? Къде е Мискемакус?

Пеещата скала избърса кръвта от устните си.

— Направих всичко, което можах — каза той. — Използвах всички свои знания и умения.

— Той удари ли те?

— Нямаше нужда да го прави. Хвърли в лицето ми поднос с хирургически инструменти. Щеше да ме убие, ако можеше.

Прерових нощното шкафче и намерих марля и превръзки за Пеещата скала. Когато избърсах кръвта от лицето му, вече не изглеждаше толкова зле. Защитните му магии очевидно бяха отклонили по-голямата част от скалпелите и инструментите, които Мискемакус беше запратил към него. Някои от тях все още стърчаха, забити в стената.

— Донесе ли вируса? — попита Пеещата скала. — Почакай само да спра кървенето и тръгваме.

— Вирусът е тук — казах аз. — Не изглежда много опасен, но д-р Уинсъм твърди, че с това може да бъде заразен цял град.

Пеещата скала вдигна шишенцето към светлината на фенера и го погледна.

— Да се надяваме само, че ще свърши работа — каза той. — Не мисля, че разполагаме с много време.

Взех от него фенера и се притаихме до вратата на стаята, като внимателно се ослушвахме. Не се чуваше друг звук, освен собственото ни учестено дишане. Коридорите бяха празни и тъмни, а на етажа имаше над сто стаи, в които Мискемакус можеше да се скрие.

— Видя ли накъде тръгна? — попитах аз Пеещата скала.

— Не — отвърна той, — а и вече сигурно са минали повече от пет минути. Може да е навсякъде.

— Много е тихо. Какво означава това?

— Не знам. Не знам какви са намеренията му.

Аз се покашлях.

— Какво би направил ти на негово място? Имам предвид, по отношение на магиите.

Пеещата скала помисли малко, докато почистваше кървящата си буза с парче марля.

— Не съм сигурен — каза той накрая. — Трябва да се опиташ да видиш нещата така, както ги вижда Мискемакус. Той е напуснал Манхатън през 1650 година, само преди няколко дни според неговите представи и все още възприема белия човек като чужд нашественик от някакво непознато място. Мискемакус е могъщ, но явно се страхува. Освен това е и деформиран, което сигурно го притеснява допълнително. Мисля, че ще извика колкото може повече подкрепления.

Аз осветих целия коридор с фенера.

— Подкрепления? Имаш предвид още демони?

— Разбира се. Това, което видяхме, беше само началото.

— А ние какво можем да направим?

Пеещата скала поклати глава в полуосветения коридор.

— Имаме само едно предимство — каза той. — За да повика демони от отвъдния свят, Мискемакус трябва да отвори портали, през които те да преминат.

— Портали ли? За какво говориш?

— Представи си, че между този и отвъдния свят има, образно казано, стена. Ако Мискемакус иска да повика някой демон от отвъдния свят, той трябва да махне няколко тухли от тази стена и да направи врата, през която духът да премине. Трябва също така и да ги подмами. Демоните винаги искат да им се заплати за услугата. Също като Гущерът на Дървото и неговото късче жива плът.

— Късче ли? По дяволите и това ако беше само късче! — извиках аз.

Пеещата скала ме хвана за рамото.

— Хари — каза той, — преди да свършим тук, ще става дума за много повече от късчета.

Обърнах се и го погледнах. За първи път истински усетих капана, в който бяхме попаднали.

— Добре. — Не ми се искаше да казвам „добре“, но май нямах друг избор. — Да вървим да го търсим.

Тръгнахме по коридора, като през цялото време се оглеждахме настрани. Тишината беше потискаща и аз чувах как вдишвам и издишвам и как тупти собственото ми сърце. Непрестанният страх от срещата с Мискемакус или с някой от неговите демони ни караше да треперим и да се потим още преди да сме стигнали до края на първия коридор. Спирахме се пред всяка врата и насочвахме лъча на фенера през прозорчето й, за да видим дали не е вътре.

— Тези портали — прошепнах аз, когато завихме зад първия ъгъл — как изглеждат?

Пеещата скала вдигна рамене.

— Има много различни видове. За да привикаш демон като Гущерът на Дървото, е нужен само магически кръг на пода и подходящи заклинания и обещания. Но Гущерът на Дървото не е особено силен. Той е само низш демон в индианския пантеон. Ако искаш да повикаш някой мощен демон като Пазачът на Тотема или Водната Змия, трябва да приготвиш такъв портал, който би направил този свят да им изглежда примамлив.

— Провери онази врата там — казах аз, прекъсвайки го. Светнах прозорчето и той надзърна през него в болничната стая. Поклати глава.

— Надявам се само, че все още е на този етаж — каза Пеещата скала. — Ако се измъкне оттук, яко сме го загазили.

— Стълбището се охранява — казах аз, но Пеещата скала само се усмихна.

— Нищо не се охранява толкова добре, че да спре Мискемакус.

Продължихме внимателно напред по коридора, спирайки се на всяка стъпка, за да проверяваме стаите, шкафовете и всяко възможно кътче. Вече започнах да се съмнявам, че Мискемакус изобщо е съществувал, и се замислих дали не е бил само плод на въображението ми.

— А самият ти викал ли си някога демон? — запитах аз. — Искам да кажа, не може ли да привикаме няколко и на наша страна? Ако Мискемакус вика подкрепления, защо и ние да не направим същото?

Пеещата скала отново се усмихна.

— Хари, мисля, че не разбираш какво приказваш. Тези демони не са шега работа. Това не са маскирани хора. Най-силните индиански демони могат да приемат различни форми. Някои от тях през цялото време променят вида и същността си. В един миг приличат на ужасен бизон, в следващия — на яма със змии. Те нямат човешка съвест и милост. Ти мислиш ли, че Гущерът на Дървото съжаляваше Джек Хюс, докато му откъсваше част от ръката? Ако искаш да привлечеш тези демони на твоя страна, то значи искаш да се извърши нещо много жестоко, но тогава трябва да си готов и да приемеш евентуалните последици, ако нещата не се развият както очакваш.

— Нима искаш да кажеш, че всички те са зли? — попитах аз. Насочих светлината на фенера към една подозрително прегърбена сянка в коридора. Оказа се, че това е пластмасов чувал за боклук.

— Не — отвърна Пеещата скала, — не всички са зли в нашия смисъл на тази дума. Но трябва да разбереш веднъж завинаги, че природните сили на тази планета не са доброжелателно настроени към човечеството. Каквото и да са те учили в училище, Майката Природа не е благосклонно настроена. Ние унищожаваме дърветата и духовете им няма къде да обитават. Ние копаем мини и шахти и прогонваме демоните на скалите и почвата. Защо мислиш има толкова много случаи на обладаване от демони в изолирани ферми? Бил ли си някога в Пенсилвания, за да видиш пентаграмите и амулетите, които тамошните фермери носят, за да се предпазват от духове? Та тези фермери са разбудили демоните на земята и дърветата и сега си плащат за това.

Завихме зад поредния ъгъл. Изведнъж аз казах:

— Какво е това?

Взряхме се в тъмнината. Трябваше да минат две или три минути, преди да различим каквото и да било. Чак след това забелязахме някакво бледо, синкаво проблясване иззад една от вратите.

Пеещата скала каза:

— Това е. Мискемакус е там. Не знам какво още прави, но каквото и да е, сигурно няма да ни хареса.

Извадих шишенцето с грипния вирус от джоба си.

— Имаме това — подсетих го аз — и каквото и да ни готви Мискемакус, то сигурно няма да е толкова лошо, колкото това, което ние сме му приготвили.

Пеещата скала подсмръкна.

— Не бъди толкова сигурен, Хари. Може Мискемакус да е добил имунитет.

Аз го потупах по рамото и се опитах да се пошегувам.

— Точно така, повдигай ми самочувствието. — Но през цялото време чувствах как всеки нерв от тялото ми трепери.

Загасих фенера и бавно продължихме по коридора към мигащата светлина. Тя изглеждаше така, сякаш някой заварява нещо в далечината. Само че в нея имаше някакъв странен, неземен оттенък и студенина, напомняща за звездите през студена и самотна зимна нощ.

Стигнахме до вратата. Тя беше затворена, а синкавата светлина се процеждаше през мъничкото прозорче и през процепа отдолу под нея. Пеещата скала попита:

— Ти ли ще погледнеш или аз?

Потреперих, но отвърнах:

— Аз. Ти си направил достатъчно засега.

Прекосих коридора и се прилепих към стената до вратата. Тя беше странно студена, а когато се доближих по-близо до прозореца видях, че по него има скреж. Скреж в затоплената болница?! Посочих го на Пеещата скала и той кимна с глава.

Внимателно доближих лицето си до прозореца и надникнах в стаята. Това, което видях вътре, накара вътрешностите ми да се обърнат, а косата ми настръхна като ужасен таралеж.