Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (5)

Четвърта глава
В здрача

Цели четири часа ни бяха нужни, за да открием д-р Ърнест Сноу. Един приятел на Амелия познаваше някой, който от своя страна познаваше някакъв студент по антропология в Харвард, който пък ни свърза с д-р Сноу.

Неговата биография беше доста впечатляваща. Той бе написал пет монографии върху индианските обичаи и магии и една книга, наречена „Ритуали и фолклор на племето хидаца“^[1]. А на всичко отгоре и живееше наблизо, в Олбъни, Ню Йорк.

— Е — каза Мак Артър, прозявайки се в мрака на зимната неделна утрин. — Ще му се обадиш ли?

— Предполагам, че да — отговорих му аз. — Просто се чудя дали не сме тръгнали по фалшива следа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Амелия.

— Ами цялата тази индианска история. Ние всъщност нямаме никакви доказателства, които да я подкрепят. Това, че лицето на масата приличаше на индианско, съвсем не значи, че наистина става дума за индианец.

Амелия вдигна рамене.

— Какво друго имаме? А и всичките тези неща за прераждането? Хайде, Хари, трябва да опитаме.

— Е, добре — казах аз и вдигнах слушалката. Набрах номера на Сноу и се заслушах как звъни. Дълго никой не се обаждаше. Най-накрая се чу отривист глас:

— Тук Сноу.

— Д-р Сноу, съжалявам, че ви притеснявам през почивните дни, но като чуете за какво ви се обаждам, се надявам да се убедите колко е важно. Аз се казвам Хари Ърскин и съм професионален ясновидец.

— Вие сте какво? — недоумяваше д-р Сноу. Не звучеше много весело.

— Аз предсказвам съдби. Работя в Ню Йорк.

Последва напрегната пауза, след която д-р Сноу каза:

— Г-н Ърскин, много мило от ваша страна, че ми се обаждате в неделя сутрин, за да ми кажете това, но не разбирам защо това, че сте ясновидец, е от такава особена важност.

— Вижте, д-р Сноу, случаят е следният. Имам една клиентка, която в момента е в болница — едно младо момиче, което е много болно. Тя има тумор на врата си и лекарите не знаят какво да правят.

— Много съжалявам — каза д-р Сноу. — Но не виждам какво общо имам с това. Аз съм доктор по антропология, а не по медицина.

— Точно за това ви се обаждам, д-р Сноу. Виждате ли, имам основание да смятам, че в тялото на моята клиентка се е загнездил духът на един индиански шаман, който иска да се прероди. Чували сте за това, нали? Те са пиели врящо олио, за да се самоунищожат и да се преродят в миналото или бъдещето.

Този път последва още по-напрегната и дълга пауза.

— Сериозно ли говорите, г-н Ърскин? — изненада се д-р Сноу. — Чувате ди се какво говорите? Нима искате да кажете, че в Ню Йорк, сега, има някой, който носи в тялото си прероден шаман?

— Точно така, господине.

— Будалкате ли ме? Това някаква шега ли е? Студентите често си правят такива шеги.

— Знам това, господине. Но ако ми дадете възможност да дойда, за да поговорим половин час, мисля, че ще се убедите, че не ви будалкам. Ако искате да проверите, позвънете на д-р Хюс в болницата „Монахините от Йерусалим“. Той е в течение на нашите усилия да изясним това.

— Нашите?

— Аз съм с двама мои приятели. Единият от тях е медиум.

По телефона почти се чуваше как мозъкът на д-р Сноу прещраква. Амелия и Мак Артър ме гледаха нервно, докато чаках отговора на стареца.

— Добре — съгласи се той накрая. — Предполагам, че искате да се срещнем още днес?

— Колкото се може по-скоро, д-р Сноу. Знам, че не е много удобно, но едно момиче умира.

— Не, не е неудобно. Сестрата на жена ми ще идва днес на гости, а колкото по-малко я виждам, толкова съм по-доволен. Елате когато пожелаете.

— Благодаря ви, д-р Сноу.

Оставих слушалката. Всичко стана толкова лесно. Винаги съм се учудвал на бързината, с която хората възприемат окултното и свръхестественото, когато им бъдат представени съответните доказателства. Д-р Сноу вероятно в продължение на години бе чел за прераждането на шаманите, без въобще да вярва на това, но веднага щом някой му каза, че подобно нещо се е случило, го прие, без да му мигне окото.

Така или иначе, грабнах ключовете от колата и си облякох палтото.

— Кой идва с мен в Олбъни? — попитах аз, при което и двамата станаха.

— Неприятно ми е да го кажа — заяви Мак Артър, — но това е много по-интересно, отколкото продаването на автомобилни номера.

 

 

Д-р Сноу живееше в малка и тясна тухлена къща в края на Олбъни. Къщата беше заобиколена от високи кипариси, а на прозорците висяха жълти дантелени пердета. Небето беше заплашително, с металически оттенък и докато се движехме през гъстата киша, вятърът настойчиво свиреше от североизток. Наоколо цареше странна тишина, като тишината на група смълчани деца, чакащи учителя, от когото се страхуват.

Стояхме пред входната врата и потривахме ръце, за да ги стоплим. Позвъних. Някъде навътре в къщата се чу силен звън. Вратата се отвори и пред нас се изправи д-р Сноу. Той беше висок, прегърбен мъж с бяла монашеска прическа и очила със златни рамки.

— Г-н Ърскин? Заповядайте.

Ние се вмъкнахме в тъмния коридор. Миришеше силно на лавандулова полировка, а в ъгъла уморено тиктакаше стенен часовник. Свалихме си палтата и д-р Сноу ни поведе през студения хол. Навсякъде по стените висяха свирепи индиански маски, които контрастираха с деликатните английски порцеланови фигурки, разпръснати наоколо.

— Седнете — каза д-р Сноу. — И ми обяснете по-добре за какво става дума. Жена ми след малко ще ви поднесе кафе. Съжалявам, но в тази къща не се употребява алкохол.

При тези думи Мак Артър доби определено умърлушен вид. В колата имаше манерка с уиски, но той беше твърде възпитан, за да си позволи да попита дали може да я донесе.

Д-р Сноу седна на един твърд плетен стол и скръсти ръце в скута си. Амелия и аз се настанихме на нисък и неудобен диван, а Мак Артър си намери място до прозореца, за да може да гледа навън към побелелите дървета.

Описах накратко състоянието на Карин Тенди и разказах на д-р Сноу за сеанса, който бяхме провели предишната вечер. Той слушаше много внимателно, като задаваше от време на време въпроси за Карин и леля й, както и за видението върху черната маса от черешово дърво.

Когато привърших, той известно време размишлява мълчаливо със скръстени ръце, след което каза:

— От това, което ми разказахте, г-н Ърскин, изглежда, че случаят с бедното момиче е наистина точно такъв. Мисля, че сте прав. Досега има документиран само един подобен случай, във Форт Бертхолд, през 1851, в индианското племе хидаца. На ръката на едно младо момиче се появила подутина, която бързо нараснала до небивали размери. Момичето умряло, а от подутината излязъл зрял мъж, който бил разпознат като предишен шаман на племето, живял петдесет години по-рано.

Досега имаше твърде малко свидетелства, доказващи верността на тази история и затова тя се приемаше за мит или легенда. Аз самият също съм я определил като такава в книгата си за племето хидаца. Но сходството с вашата г-ца Тенди е толкова голямо, че не виждам какво друго би могло да бъде. Сред племето киова^[2] се твърди, че шаманите могат да се прераждат като дървета, които говорят с човешки глас. Смята се, че дървото притежава мистична жизнена сила, която шаманите са умеели да използват за свои цели. Точно затова и повярвах на вашия разказ за масата от черешово дърво. В началото мислех, че се опитвате да ме измамите, но вашите доказателства ме убедиха.

— Значи ни вярвате? — попита Амелия и отметна кичур коса от очите си.

— Да — отвърна д-р Сноу. — Вярвам ви. Аз се обадих и в болницата на д-р Хюс, както самият г-н Ърскин ми предложи. Той потвърди вашия разказ. Каза също така, че г-ца Тенди е в критично състояние и всяко нещо, което някой би могъл да направи, за да й помогне, е много важно.

— Д-р Сноу — попитах аз, — има ли начин да се преборим с този шаман? Има ли нещо, което можем да направим, за да го унищожим, преди той да е убил Карин Тенди?

Д-р Сноу се намръщи.

— Това, което трябва да разберете, г-н Ърскин, е, че магическите сили на индианците са били много мощни. Те не са правели ясна разлика между естественото и свръхестественото и всеки индианец е бил убеден, че е в тясна връзка със света на духовете. Индианците от прерията, например, са прекарвали толкова време в магически танци и обреди, колкото са отделяли и за лов. При тях ловните умения са били смятани за важно, но са вярвали също така, че само духовете могат да им дадат необходимата сила и смелост, за да проведат успешен лов. Индианците постоянно са търсели видения и са извършвали ритуали, които са целели създаването на по-тесни контакти с целия космос. За съжаление голяма част от техния фолклор е напълно загубен, но няма съмнение, че те са притежавали истински и необикновени сили.

Амелия вдигна поглед:

— Това, което искате да ни кажете, д-р Сноу, е, че никой от нас няма достатъчно магическа сила, за да се пребори с този шаман.

Докторът кимна с глава.

— Страхувам се, че е така. И ако този шаман е наистина на триста години, той идва от време, в което магическите сили на индианците са били изключително силни. Това е период на чисто етническо окултно изкуство, неразмесено с европейски предразсъдъци и все още неповлияно от християнството. Духовете в Северна Америка по времето на първите заселници са били милион пъти по-силни от всеки европейски дявол или демон. Вижте, един дух може да върши своите магии в света на хората само чрез посредничеството на много мъже и жени, които вярват в него и го разбират. Духовете имат свое независимо съществувание, но те не притежават никаква сила в нашия свят, освен ако съзнателно или подсъзнателно не са били извикани. А ако никой не вярва или не разбира даден дух, то той не може и да бъде призован.

Европейските демони са били жалки в сравнение с демоните на индианците. Те са били — или са, ако все още вярвате в тях — само антиподи на добрите ангели от библейските учения. В „Екзорсиста“ се разказва за демона Пазузу, олицетворение на всички болести. За индианеца този демон би бил направо смешен, не по-ужасяващ от бездомно куче. Целият смисъл на живота, здравето и физическото съществувание за индианеца са били свързани в еквивалентен дух и това е давало на този дух неимоверна сила.

Според мен истинската разруха на индианската култура е била причинена не толкова от алчността и егоизма на белия човек, а по-скоро от еродирането на окултните сили на шаманите. Когато индианците видели техническите чудеса на белия човек, те били толкова впечатлени, че загубили вярата в собствените си магии. Може да се твърди, че именно тези магии, използвани разумно, биха могли да ги спасят.

Амелия прекъсна доктора с въпрос.

— Ами шаманът на Карин Тенди? Какво мислите, че е правил той? Искам да кажа, защо ще иска да се прероди чрез нея?

Д-р Сноу се почеса по ухото.

— Трудно е да се каже. От това, което ми разказахте за съня с холандския кораб, би могло да се предположи, че животът му е бил заплашен от холандското поселище в Манхатън. Възможно е също така холандците, като стриктни калвинисти^[3], да са сметнали, че той дава лош пример и да са решили да го унищожат. Каквото и да е станало, той явно е решил, че единственият начин да избяга, е да прекрати съществуването си в седемнайсети век и да се появи в друго време. Не вярвам да е избрал Карин Тенди нарочно. Просто тя е била подходящ приемник за неговото прераждане, на подходящо място и в подходящо време.

— Д-р Сноу — попитах аз, — ако вие самият не сте в състояние да се борите с този шаман, имате ли идея кой може да свърши това? Може ли въобще някой да направи толкова силна магия, че да прогони този дух завинаги?

Д-р Сноу доби замислен вид.

— Това е толкова изключително явление, че на човек му се иска да не бе засегнат живота на едно момиче. Само си помислете, г-н Ърскин, след ден или два можем да се срещнем с истински индиански шаман, жив шаман от един отдавна отминал период в американската история. Звучи почти като престъпление да се опитваме да го унищожим.

Мак Артър се извърна от стола до прозореца.

— Ние всички сме чували за чудесата на антропологията, докторе, но сега тук се опитваме да спасим един човешки живот. Карин Тенди не е поканила този шаман да се настани в нея. Мисля, че сме задължени да направим всичко, на което сме способни, за да спасим живота й.

— Да, знам — каза д-р Сноу. — Но има само един начин да се направи това.

— И какъв е той? — попита Амелия. — Труден ли е?

— Може би. Вижте, единственият човек, който може да се пребори с един шаман, е друг шаман. Из резерватите все още се намират един-двама. Но никой от тях не би могъл да бъде толкова могъщ като този. Те може и да са запознати с някои от старите ритуали, но надали ще имат неговите възможности и сила. А ако не успеят да го победят, ако не го унищожат напълно, те самите ще бъдат убити.

— Чакайте, чакайте — намесих се аз. — Шаманът все още се преражда. Той не е достигнал пълния си ръст и следователно не е толкова силен, колкото ще бъде, след като се развие напълно. Ако намерим някой шаман сега, бихме могли да го убием, преди да се пръкне.

— Това ще бъде много опасно — каза д-р Сноу. — Не само за нашия шаман, а и за бедното момиче. Те могат да умрат и двамата.

— Докторе — настоях аз. — Тя така или иначе ще умре.

— Да, сигурно сте прав. Но как ще накараме беден, стар индианец от резерват, да рискува живота си за бяло момиче, което дори не познава?

— Ще го подкупим — реши Мак Артър.

— С какво? — попита Амелия.

— Може би трябва да поговорим с родителите на Карин Тенди — предложих аз. — Би трябвало вече да са пристигнали. Те явно са доста богати, а предполагам, че това няма да им струва повече от две хиляди долара. Д-р Сноу, мислите ли, че можете да намерите индиански шаман?

— О, това надали ще е много трудно. Имам един приятел в Южна Дакота, който вероятно ще намери някой. Ще трябва да му платим и пътните разноски до Ню Йорк, разбира се, дори и само, за да му предложим да се захване с това.

— Мисля, че е време да поговорим с родителите на Карин Тенди — продължих аз. — Те трябва да знаят какво става с дъщеря им. Д-р Сноу, мога ли да ви помоля за една услуга?

— Разбира се — съгласи се той. — Този случай е изключително интересен и аз ще се радвам да ви бъда полезен.

— Бихте ли се обадили на приятеля си в Южна Дакота, за да започне да търси най-могъщия шаман, който може да се открие? Така, ако родителите на Карин Тенди се съгласят да платят, ще можем веднага да задвижим нещата. Бихте ли направили това?

— С удоволствие — прие д-р Сноу.

 

 

Тръгнахме си от дома на д-р Сноу към пет. Вече беше тъмно и вятърът ни блъсна през лицата така, сякаш някой беше хвърлил по нас кофа с ножчета за бръснене. Уморени, но твърдо решени да помогнем на Карин Тенди, ние подкарахме колата през заледените улици. Имах намерение веднага щом се прибера, да се обадя на д-р Хюс, за да проверя как е тя и колко време й остава. Не си струваше да търсим шаман в Южна Дакота, ако тя вече беше мъртва.

— Знаете ли — каза Мак Артър, изпъвайки се на задната седалка, — струва ми се, че тук има някаква историческа справедливост. Искам да кажа, че съчувствам на Карин, но човек жъне това, което е посял, нали?

Амелия се извърна назад.

— Мак Артър, обичам брадата ти, обичам и тялото ти, но трябва да знаеш, че философията ти направо вони.

Оставих двамата в Гринич Вилидж и отидох до болницата, за да проверя как е Карин. Когато стигнах, се чувствах безкрайно уморен и влязох в тоалетната да се измия и среша. Когато се видях в огледалото, блед, уморен и хилав, се запитах откъде, по дяволите, ще намеря сили да се преборя с някакъв шаман от златния век на индианското магьосничество.

Намерих д-р Хюс в кабинета му да разлиства купчина доклади на светлината на настолната си лампа.

— Г-н Ърскин — посрещна ме той, — вие се върнахте? Как мина?

Пльоснах се на стола срещу него.

— Мисля, че сега поне знаем какво точно става. Но дали ще успеем да се преборим с него е друг въпрос.

Той ме слушаше внимателно, докато му разказвах за посещението ни при д-р Сноу. Казах му също така, че се опитваме да намерим друг шаман, който да доведем в Ню Йорк.

Д-р Хюс стана от стола си и отиде до прозореца. Заби поглед надолу в пълзящите светлинки на колите и първите снежинки от поредния снеговалеж.

— Надявам се само, че тази история няма да стигне до вестниците — каза той. — Достатъчно ми е трудно да покривам нещата пред другите хирурзи и специалисти. Само си представете каква сензация — вторият или третият по величина специалист в света по тумори вика някакъв индианец от прериите на Южна Дакота, някакъв мошеник в бойна окраска, защото не може да се справи с един тумор!

— Вие знаете не по-зле от мен, че в случая не става дума за обикновен тумор, а за магически, който не се лекува с обикновени методи. Доказателство за това ще бъде именно лечението.

Д-р Хюс погледна през прозореца.

— Ами ако не я излекува? Тогава какво да кажа? Доведоха шаман, но и той не можа да се справи.

— Д-р Хюс…

— Няма нужда, г-н Ърскин. Не се притеснявам от това. Виждал съм достатъчно тумори през живота си, за да знам, че това не е обикновен тумор и вярвам на вашата теория за индианците. Не знам защо й вярвам, но не виждам друго логично обяснение. Никой от моите колеги не може да обясни това.

— Как е тя, докторе? — попитах аз. — Расте ли туморът?

— Искате ли лично да видите? Много по-зле е, откакто я видяхте вчера.

— Ако може. Ще се постарая да не я развълнувам като предишния път.

Мълчаливо слязохме с асансьора до десетия етаж. Мълчаливо сложихме хирургически престилки и маски и все така мълчаливо отидохме до стаята на Карин Тенди и отворихме вратата.

Гледката беше направо гротескна. Сега Карин лежеше по корем, а лицето й беше бяло като чаршафа под нея. Туморът лежеше издут върху гърба й, голям като мръснобяла възглавница. От време на време тази огромна злокачествена маса сякаш се мърдаше и наместваше.

— За Бога — стъписах се аз, — та той е станал огромен!

— И все повече нараства — каза д-р Хюс. — Елате да го пипнете.

Предпазливо пристъпих до леглото. Туморът беше толкова голям, че трудно можеше да се повярва, че е част от момичето под него. Внимателно протегнах ръка и го натиснах. Изглеждаше твърд и стегнат, но имах усещането за нещо слузесто, което мърда вътре. Всъщност на пипане приличаше точно на корема на бременна жена.

— Не можете ли просто да го убиете? — попитах д-р Хюс. — Вече трябва да е с размерите на малко дете. Не можете ли просто да му теглите един скалпел?

Д-р Хюс поклати глава.

— Бих искал да можех. Лично аз бих го насякъл с брадвичка за месо, ако искате да знаете. Но всички рентгенови снимки показват, че нервната му система е неразривно свързана с тази на Карин. Всеки хирургически опит да го убием ще убие веднага и нея. Те не са точно като майка и дете, а по-скоро — като сиамски близнаци.

— А тя може ли да говори с него?

— Не е казала нищо от няколко часа. Извадихме я от леглото тази сутрин, за да я претеглим и тогава произнесе няколко думи, но те бяха неразбираеми.

— Претеглили сте я? Тя зле ли е?

Д-р Хюс бутна ръце в джобовете на халата си и погледна тъжно към умиращата си пациентка.

— Не е загубила на тегло, но не е и наддала. Какъвто и да е този тумор, той черпи хранителните вещества направо от нея. Всеки грам, който той наддава, идва от Карин.

— Родителите й обадиха ли се?

— Пристигнаха тази сутрин. Майка й беше много разстроена. Аз им казах, че ще се опитаме да я оперираме, но не споменах нищо за шамана. Достатъчно ми бяха ядосани за това, че не съм я оперирал веднага. Ако бях започнал да им приказвам и за шамани, щяха да решат, че съм полудял.

— Мислите ли, че ще ми бъде трудно да убедя родителите й? — попитах аз. — Работата е в това, че всичко ще струва пари. Трябва да платим на шамана пътя и хотела, а да не говорим и какво ще стане, ако той пострада в битката. Бих искал да помогна, но ние ясновидците не сме Рокфелеровци. Не вярвам да успея да събера повече от триста-четиристотин долара.

Д-р Хюс изглеждаше мрачен.

— При нормални обстоятелства бих могъл да получа парите от болницата, но не виждам как мога да го направя в случая. Няма как да поискам пари за Шаман, по дяволите! Не. Смятам, че родителите й трябва да знаят всичко и сами да направят своя избор. Все пак става дума за живота на дъщеря им.

— Искате ли аз да говоря с тях?

— Ако вие искате. Те са отседнали у лелята на Карин, на Осемдесет и втора улица. Ако имате проблеми, обадете ми се и аз ще ви подкрепя.

— Добре — казах аз. — А сега какво ще кажете да пийнем по едно?

— Добра идея — съгласи се д-р Хюс и изкара бутилката си с уиски.

Той наля две солидни дози и аз изпих моята чиста — имах нужда от нещо огнено и живително след уморителното пътуване до Олбъни. Облегнах се назад и д-р Хюс ми предложи цигара.

Известно време пушихме мълчаливо, след което казах:

— Д-р Хюс…

— Защо не ми викаш Джек? В болницата много се държи на официалните обръщения. Пациентите добиват чувство за сигурност, ако постоянно чуват думата „докторе“, но мисля, че ти нямаш нужда от такава сигурност.

— Добре, Джек. Аз съм Хари.

— Така е по-добре. Приятно ми е, Хари.

Отпих още малко уиски.

— Джек — казах аз, — замислял ли си се върху това, което правим сега, както и защо го правим? Аз не познавам много по-добре от теб Карин Тенди. Понякога се питам — какво, по дяволите, правя, като ходя напред-назад до Олбъни за някой, когото въобще не познавам.

Джек Хюс се усмихна.

— Не мислиш ли, че всеки, който оказва някаква помощ, си задава този въпрос? Аз си го задавам по десет пъти на ден. Когато си лекар, хората приемат това за твое задължение. Идват при теб, когато са болни, но след като оздравеят, ти спираш да ги вълнуваш. Някои пациенти са благодарни. От някои от тях получавам коледни картички всяка година. Но повечето не биха ме познали, дори да се сблъскаме на улицата.

— Сигурно си прав — казах аз.

— Знам, че съм прав — отвърна Джек, — но мисля, че този случай е по-различен. Не се интересувам от него по обичайните причини. Според мен, това, което расте в Карин Тенди, представлява едновременно и медицински, и културен проблем.

— Какво искаш да кажеш?

Джек Хюс стана и заобиколи бюрото, за да се подпре на ръба, точно пред мен.

— Погледни на нещата така — поясни той. — Хубавото на Америка е, че тя от самото начало е трябвало да бъде една качествена нова страна, без потисничество и чувство за вина. Но от първия момент, в който белият човек е пристигнал тук, чувството за вина е било заложено като бомба с часовников механизъм. Още в Декларацията за независимост се вижда опит за заличаване на тази вина. Спомняш ли си я от училище? Джеферсън е писал за „безпощадните индианци, чието социално устройство, почиващо на постоянни войни, всъщност представлява неприкрито унищожение на хора от всяка възраст, пол и положение“. Още от самото начало индианецът не е бил считан за индивид, надарен от Създателя си с някои от „неотменимите човешки права“.

Постепенно чувството за вина, причинено от това, което сме направили на индианците, е подкопало нашето чувство за национална принадлежност към собствената ни страна. Това не е нашата земя, Хари. Това е земя, която ние сме откраднали. Ние разправяме като виц историята за това, как Питър Минуит е купил Манхатън за двайсет и четири долара. Но в наши дни това би се считало за мошеничество, за чиста измама. Ами историите с кланетата на индианците? Виновни сме, Хари. Ние нито можем, нито има какво да направим, за да променим миналото, но независимо от това сме виновни.

Досега не бях чувал Джек Хюс да говори толкова убедително. Наблюдавах го внимателно как си дръпва от цигарата и изтърсва пепелта от панталоните си.

— Точно затова този случай е толкова интересен — продължи той. — Ако цялата тази история с шамана е истина, то за първи път бели хора с развито чувство на вина ще установят контакт с един червенокож от времето на нашите първи поселища. Днес мислим за индианците по качествено различен начин. В седемнайсети век те са били диваци, които са пречели на жаждата ни за земя и изобщо на алчността ни за материални облаги. В наши дни имаме вече всичко, от което се нуждаем и можем да си позволим да сме по-меки и по-толерантни. Знам, че търсим начин да унищожим този шаман, но не чувстваш ли някаква симпатия към него?

Изгасих фаса си.

— Чувствам симпатия към Карин Тенди — казах аз.

— Да, разбира се — отвърна Джек. — Тя е наша пациентка и животът й е в ужасна опасност. Ние не трябва да забравяме това. Но нищо ли не чувстваш към този дивак от далечното ни минало?

Беше странно, но д-р Хюс имаше право. Аз наистина чувствах нещо. С една малка част от мозъка си исках той да оцелее. Ако имаше начин, и Карин Тенди, и шаманът да оцелеят, бих избрал именно него. Страхувах се от него, бях ужасѐн от свръхестествените му сили, но същевременно той беше като митичен герой и да го унищожим би означавало да унищожим част от американското наследство. Беше единственият оцелял от срамното минало на страната ни и унищожаването му би означавало да премахнем и последната искрица от един дух, който е част от пъстротата на Америка. Той беше последният представител на американската магия.

В този момент телефонът иззвъня и Джек вдигна слушалката. Някой заговори много развълнувано от другия край. Джек Хюс се намръщи, кимна с глава и попита:

— Кога? Сигурни ли сте? А опитахте ли се да я насилите? Какво значи това „не можете“?

Най-накрая остави слушалката.

— Нещо не е на ред ли? — попитах аз.

— Не знам. Става дума за Карин. Мак Ивой казва, че не могат да отворят вратата на стаята й. Нещо става вътре, а те не могат да влезнат.

Изскочихме от кабинета и се затичахме към асансьора. В него имаше две сестри с цяла количка шишета и съдове и загубихме ценни секунди, докато успеем да я избутаме навън. Влязохме в кабината, натиснахме бутона и потънахме надолу.

— Какво мислиш, че може да е станало? — попитах аз напрегнато.

Той поклати глава.

— Кой може да знае?

— Надявам се само, че шаманът все още не може да използва силите си — казах аз, — иначе сме съвсем загубени.

— Не знам — повтори Джек. — Хайде, вече пристигнахме.

Вратите на асансьора се разтвориха и ние се затичахме към стаята на Карин Тенди. Отвън стоеше д-р Мак Ивой с двама санитари и рентгеноложката Селена.

— Какво е станало? — попита Джек.

— Останала е сама за по-малко от две минути — поясни д-р Мак Ивой. — Сестрите са издавали дежурството. Когато Майкъл се опитал да влезе обратно вътре, вратата не се отваряла. Освен това, погледнете вътре.

Надзърнахме в стаята на Карин Тенди през стъкленото прозорче на вратата. Бях шокиран, когато видях, че тя не е в леглото си. Чаршафите и одеялата бяха измачкани и разхвърляни из стаята.

— Там, в ъгъла — прошепна Джек Хюс.

Извих глава и видях Карин Тенди да стои права, в най-отдалечения ъгъл на стаята. Лицето й беше ужасно бледо, а устните й — разпънати в гротескна усмивка. Тя бе приведена напред под огромната раздута тежест на гърба си, а дългата й бяла болнична нощница бе разкъсана и откриваше сбръчканите й гърди и изпъкналите ребра.

— За Бога! — възкликна Джек. — Та тя танцува!

Той имаше право. Тя подскачаше бавно от крак на крак, в същия бавен валс, който бе танцувала и г-жа Херз. Сякаш следваше някакъв невидим барабан или безшумна флейта.

— Трябва да влезем при нея — нареди Джек. — Тя може да се нарани, ако продължи така.

— Майкъл, Улф — обърна се д-р Мак Ивой към двамата санитари. — Мислите ли, че ще можете да разбиете вратата?

— Ще се опитаме, докторе — каза Улф. Той беше висок, снажен германец, с късо подстригана коса. — Съжалявам за станалото, но не предполагах, че нещо такова може да се случи.

— Само разбийте вратата — настоя Джек.

Двамата санитари се отдръпнаха на метър-два и заедно се засилиха към вратата. Тя се напука и разцепи, а стъклото се счупи. От вътре лъхна странно студено течение, подобно на онова, което бях почувствал в апартамента на г-жа Карман.

— Отново — каза Джек.

Майкъл и Улф се дръпнаха назад, след което отново се засилиха към вратата. Този път тя се изтръгна от пантите и провисна. Д-р Хюс влезе вътре и се упъти към Карин. Тя продължаваше да се кълчи, а туморът на гърба й се друсаше и мърдаше при всяко движение. Изглеждаше толкова гротескно, че ми призля.

— Хайде, Карин — каза Джек Хюс успокоително. — Хайде обратно в леглото.

Карин се завъртя на един бос крак и се втренчи в него. Това отново не бяха нейните очи. Изглеждаха злобни, налети с кръв и много властни.

Джек Хюс се приближи към нея с протегнати ръце. Тя се отдръпна от него бавно, с омраза в погледа. Гърбицата й се въртеше и гърчеше като овца в чувал.

— Той… казва… че… вие… не… бива… — каза тя на пресекулки със собствения си глас.

Д-р Хюс спря.

— Той казва, че аз не трябва да правя какво, Карин?

Тя облиза устни.

— Той… казва… че… вие… не… трябва… да… го… пипате…

— Но, Карин — каза д-р Хюс. — Ако ние не се грижим за теб, той също няма да оцелее. Ние правим най-доброто и за двама ви. Ние го уважаваме. Искаме той да оживее.

Тя се отдръпна още по-назад, събаряйки един поднос с инструменти на пода.

— Той… казва… че… не… ви… вярва…

— Но защо, Карин? Не правим ли всичко възможно, за да помогнем? Ние не сме войници или бойци. Ние сме шамани като него, но се борим само с болести. Ние искаме да му помогнем.

— Него… го… боли…

— Боли го? Къде?

— Боли… го. Той… е… ранен.

— Защо е ранен? Какво го е наранило?

— Той… не… знае. Той… е… ранен. Беше… от… светлината.

— Светлината ли? Каква светлина?

— Той… ще… ви… убие… всичките.

Карин изведнъж започна да се клати. След това изпищя, падна на колене и започна да дращи с нокти по гърба си, като продължаваше да пищи. Майкъл и Улф се завтекоха към нея и бързо я пренесоха в леглото. Джек Хюс напълни една спринцовка с успокоително и й я би. Постепенно виковете й заглъхнаха и тя потъна в неспокоен сън, като трепереше, мърдаше и мигаше с очи.

— Е, това решава проблема — каза д-р Хюс.

— Какво решава, Джек? — попитах аз.

— Аз и ти отиваме право при родителите й, за да им съобщим какво не е наред с нея. Ще докараме шамана от Южна Дакота и ще се борим с този звяр, докато умре.

— Никакво чувство на вина? Никаква симпатия? — учудих се аз.

— Разбира се, че изпитвам и чувство на вина, и симпатия. Но ще го направя, именно защото изпитвам симпатия.

— Не разбирам.

— Хари — обясни Джек, — този шаман го боли. Той не знае защо, но каза, че е заради светлината. Ако въобще имаш бегла престава от гинекология, ще знаеш защо никога не се правят рентгенови снимки на зародиши, освен ако със сигурност не се знае, че са вече мъртви. Всеки път, когато облъчваш човек с рентгенови лъчи, те унищожават клетки в облъчения район. При възрастните това не е толкова опасно, защото те са вече напълно развити същества, а и загубата на няколко клетки не е толкова важна. Но в един малък зародиш всяка унищожена клетка може да означава пръст или даже ръка, или крак, които никога няма да се развият.

Аз го изгледах изненадано.

— Нима искаш да кажеш…

— Просто искам да кажа, че в този шаман сме изстреляли повече рентгенови лъчи, отколкото във всички пациенти на болницата, взети заедно.

Аз погледнах към опасаната с бели вени торба на гърба на Карин.

— С други думи — обобщих аз, — ние сме го направили деформирано чудовище.

Джек Хюс кимна с глава. Навън отново валеше сняг.