Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (4)

Трета глава
През сенките

Няколко минути по-късно, д-р Хюс излезе от стаята на Карин, като сваляше маската и ръкавиците си с уморено примирение. Веднага се приближих до него.

— Съжалявам — извиних се аз. — Изобщо не подозирах, че ще има такъв ефект.

Той потри брадата си.

— Вината не е ваша. И аз не подозирах. Дадох й леко успокоително, което би трябвало малко да я укроти.

Върнахме се в съблекалнята и си свалихме хирургическите престилки.

— Това, което ме притеснява, г-н Ърскин — каза д-р Хюс, — е, че тя реагира толкова бурно на думите, които изрекохте. До този момент тя беше добре, или поне толкова добре, колкото може да бъде човек с такъв тумор. Но вие като че ли отключихте ново състояние.

— Прав сте — казах аз. — Но какво точно? Защо едно нормално момиче като Карин Тенди ще се притесни толкова силно при споменаването на стар холандски галеон.

Д-р Хюс ми отвори вратата и ме изведе от асансьора.

— Не питайте мен — отвърна той. — Вие сте специалистът по мистика.

Той натисна бутона за осемнайсетия етаж.

— Какво показват рентгеновите снимки? — попитах аз. — Имам предвид тези от операционната зала.

— Нищо ясно — каза д-р Хюс. — Когато казах, че в тумора има зародиш, трябваше да поясня, че това е нещо подобно на зародиш, но не точно бебе в общоприетия смисъл на тази дума. Има растеж на плът и кости, които се развиват, следвайки някаква определена закономерност, също като при бебетата, но дали това е човешки зародиш или не, лично аз не мога да кажа. Извикал съм специалист — гинеколог, но той ще дойде най-рано утре.

— Ами, ако утре е твърде късно? Тя изглежда… изглежда така, като че всеки момент ще умре.

Д-р Хюс примигна на ярката светлина в асансьора.

— Да, така е. Бих искал да мога да направя нещо.

Асансьорът стигна до осемнайсетия етаж и ние слязохме. Д-р Хюс ме покани в кабинета си, отиде до шкафа и извади бутилка уиски. Сипа две големи чаши, които мълчаливо изпихме.

След малко каза:

— Знаете ли, г-н Ърскин, може да е налудничаво и безумно, но ми се струва, че между този кошмар и тумора има нещо общо.

— Моля?

— Ами двете изглеждат свързани. Предполагам, че вие мистиците бихте решили, че кошмарът предизвиква тумора, но аз мисля, че е точно обратното — туморът предизвиква кошмара. Както и да е, струва ми се, че ако открием още нещо за този кошмар, ще бъдем и по-наясно със състоянието й.

Преглътнах една пареща глътка чисто уиски.

— Направих всичко, което можах, д-р Хюс — казах аз. — Открих кораба и това предизвика доста остра реакция. Но какво друго мога да направя? Казах ви — когато става дума за истински окултизъм, аз съм просто един шарлатанин. Не виждам какво може да се направи.

Д-р Хюс ме изгледа замислено.

— А защо не направите това, което и аз правя в момента, г-н Ърскин? Защо не потърсите помощ от експерт?

— Какво искате да кажете?

— Ами, вероятно не всички ясновидци са шарлатани като вас. Все някои от тях трябва да притежават истински талант за разследване на подобни случаи.

Оставих чашата си.

— Д-р Хюс, сериозно ли говорите? Наистина ли вярвате, че тази история има нещо общо с окултизма?

Д-р Хюс поклати глава.

— Не съм казал това, г-н Ърскин. Това, което правя, е да проучвам всяка възможност. Аз много отдавна съм разбрал, че в медицината всяка непроверена възможност може да се окаже фатална. Човек не може да си позволи да бъде тесногръд, когато става дума за човешки живот.

— И какво предлагате? — попитах аз.

— Ами, г-н Ърскин, ако наистина искате да й помогнете, просто излезте оттук и намерете истински ясновидец, който да може да ни каже каква е тая корабна история и какво става с Карин Тенди.

Помислих известно време, след което кимнах с глава. В най-лошия случай нямаше какво толкова да загубя. Поне не мислех, че мога нещо да загубя. А и кой знае, можеше пък и да прихвана малко истински окултни познания.

— Добре — съгласих се аз. — Тръгвам.

Вкъщи отидох право в кухнята и си направих четири топли сандвича със сирене. Не бях ял целия ден и вече ми прилошаваше от глад. Отворих една кутийка бира и си пренесох яденето в хола. Не можех да се въздържа да не подуша първо наоколо да не би злият дух, който се бе вселил в г-жа Херз, да се крие в сенките, но стаята беше празна и нямаше никакви следи. Така или иначе, не вярвам духовете да оставят следи.

Хрускайки препечените филийки, аз се обадих на една моя приятелка, на име Амелия Крузо. Амелия притежаваше малък сувенирен магазин в Гринич Вилидж^[1] и знаех, че силно се интересува от спиритуализъм и други подобни неща. Тя беше висока, тъмна дама с дълга кестенява коса и дълбоки очи. Живееше с един брадатко, на име Мак Артър, който продаваше специално оформени автомобилни номера.

Мак Артър вдигна телефона.

— Кой е? — попита той троснато.

— Хари Ърскин. Трябва да говоря с Амелия. Доста е спешно.

— Невъобразимият Ърскин! — възкликна Мак Артър. — Как върви бизнесът с обирането на стари бабички?

— Не е зле — отвърнах аз. — А как вървят автомобилните номера с розички по ръбовете?

— Много добре — отговори той. — Не е това, което бих нарекъл удовлетворителна кариера, но ми носи бекон в къщата. Чакай малко. Ето ти я Амелия.

Гласът на Амелия както винаги звучеше нежно и меко.

— Хари! Каква изненада!

— За съжаление, страхувам се, че се обаждам по работа, Амелия. Чудех се дали можеш да ми помогнеш…

— Работа ли? Че ти откога работиш?

— Стига ирония, Амелия, това наистина е важно. Имам една клиентка, която е болна, ама наистина тежко болна. Сънува ужасни кошмари. Говорих с лекарите и те мислят, че всичко това може да е на спиритична основа.

Тя подсвирна.

— Докторите? Не знаех, че точно те вярват в духове.

— Аз също не мисля, че вярват — отвърнах. — Просто в случая са напълно объркани и са готови да опитат всичко, за да я спасят. Трябва да се свържа с някой, който наистина разбира от тези неща. Трябва ми ясновидец, който знае и може. Познаваш ли някой такъв?

— Хари, това е твърде сериозна задача. Искам да кажа, че в града има стотици ясновидци, но повечето от тях са не по-добри от тебе. А това, без да те обиждам, значи, че нищо не струват.

— Не се обиждам. Знам си ограниченията.

Амелия хъмка и мънка известно време и след като прегледа целия си тефтер, се оказа, че не може да ми помогне. Най-накрая се предаде.

— Просто не мога да ти помогна, Хари. Някои от тях са добри при предсказване на бъдещето или ако човек иска да се чуе с отдавна умрелия си чичо, но не бих им поверила нищо по-сериозно.

— Ами ти? — попитах аз и си захапах палеца.

— Аз ли? Аз не съм експерт. Знам, че имам някои парапсихични способности, но още не съм преминала на по-горните нива.

— Слушай, Амелия — казах аз. — Ти ще трябва да се справиш. Поне наистина имаш парапсихични способности, което е много повече от това, което аз мога. Трябва само да намериш източника на този сигнал или кошмар, или въобще каквото и да е това. Само да ми кажеш откъде идва. Останалото мога да свърша и сам чрез рутинна детективска дейност.

Амелия въздъхна.

— Хари, заета съм. Тази вечер съм канена на вечеря, утре съм обещала да изведа децата на Джанет в парка, а в понеделник трябва да отворя магазина. Просто нямам нито един свободен миг.

— Амелия — настоях аз, — животът на едно момиче зависи от теб. Момичето умира в болницата „Монахините от Йерусалим“. Тя няма да оцелее, ако не разберем какво причинява кошмарите й.

— Хари, аз не мога да бъда отговорна за всяко момиче, което умира. Това е голям град. Постоянно умират разни момичета.

Извих слушалката в ръката си, като че ли с това можех да принудя Амелия да ми помогне.

— Амелия, моля те! Само довечера. Само за два часа. Само това искам.

Тя закри слушалката с ръка и започна да говори с Мак Артър. След малко продължи:

— Добре, Хари, ще дойда. Къде искаш да се срещнем?

Проверих часа.

— Ела у нас. Мисля, че ще е добре първо да отидем до апартамента на момичето. Като че ли кошмарите извират оттам. Леля й също ги е сънувала, но при нея не е било толкова натрапчиво. Амелия, знам, че това те затруднява и съм ти много задължен.

— Ще се видим след малко — каза тя и затвори телефона.

Следващото нещо, което направих, беше да се обадя на лелята на Карин Тенди, г-жа Карман. Тя явно бе заседнала до телефона и чакаше новини за Карин, защото веднага вдигна слушалката.

— Г-жа Карман? Обажда се Хари Ърскин.

— Г-н Ърскин? Съжалявам, мислех, че се обаждат от болницата.

— Чуйте, г-жо Карман, днес бях при Карин. Тя все още е твърде слаба, но докторите мислят, че могат да подобрят шансовете й, ако знаят малко повече за нея.

— Не разбирам.

— Помните ли, че вчера ви се обадих във връзка с един ваш сън? Този за плажа. Карин беше при мен и ми каза, че е сънувала почти същия сън като вашия. Докторите смятат, че в този сън може да има нещо, някаква евентуална следа, която би могла да им помогне при лечението на Карин.

— Не разбирам какво искате, г-н Ърскин. Защо тогава не ми се обади самият д-р Хюс?

— Не се е обадил, защото не е могъл — обясних аз. — Той е специалист по медицина и ако някой от неговите шефове разбере, че се занимава с мистика, вероятно веднага ще бъде изхвърлен от болницата. Но той иска да опита всичко, което може да помогне на Карин да оздравее. Затова трябва да разберем нещо повече за този сън, който и двете сте сънували.

Г-жа Карман изглеждаше объркана и притеснена.

— Но как ще направите това? Как може един сън да повлияе на тумор?

— Г-жо Карман, има много доказани взаимовръзки между психическото и здравословното състояние. Не казвам, че туморът на Карин е психосоматичен, но е възможно психологическото й отношение към него да затруднява лечението на лекарите. Те не смеят да я оперират, преди да разберат какво представлява той и защо така тежко я е засегнал.

— Добре, г-н Ърскин — каза тя. — Какво искате да направите?

— Вече се свързах с една моя приятелка, която е нещо като медиум — казах й аз. — Това, което бих искал да направя, е да проведа един сеанс във вашия апартамент, за да може моята приятелка да провери дали наоколо няма все още някакви вибрации.

— Вибрации ли? Какви вибрации?

— Каквито и да било, г-жо Карман. Каквото и да е. Ние няма да знаем какво да очакваме, докато не го намерим.

Г-жа Карман предъвка това известно време и каза:

— Е, г-н Ърскин, не съм съвсем сигурна. Някак си не ми се струва правилно да правим такива неща, докато Карин е толкова болна. Не знам какво биха казали родителите й, ако разберат.

— Г-жо Карман — казах аз, — ако родителите на Карин знаеха, че правите всичко, което е по силите ви, за да помогнете на дъщеря им, то не виждам как биха възразили. Моля ви, г-жо Карман. Толкова е важно.

— Добре тогава, г-н Ърскин. По кое време искате да дойдете?

— След около час. Благодаря ви, г-жо Карман, страхотна сте.

— Знам това, г-н Ърскин — каза г-жа Карман и подсмръкна. — Просто се надявам, че знаете какво правите.

Не само тя се надяваше на това.

 

 

Стана десет и половина, докато всички се съберем в апартамента на г-жа Карман на Осемдесет и втора улица. Той беше голям и топъл, обзаведен богато, но безлично — големи тапицирани кресла и дивани, плътни завеси от червено кадифе, старинни масички и картини. Миришеше на парфюм и стари дами.

Самата г-жа Карман беше крехка на вид жена, с бяла бухнала коса и свито лице, което още носеше следи от отминала красота. Падаше си по копринени рокли до земята и дантелени пеньоари.

Щом влязохме, тя ми подаде да подържа меката й, натежала от пръстени ръка, а аз я запознах с Амелия и Мак Артър.

— Надявам се, че това, което правим, няма да влоши състоянието на Карин — каза тя.

Мак Артър, с едрото си, брадато лице и протърканите си джинси започна подред да пробва всички столове в апартамента, за да види колко са меки. Амелия, облечена като за вечеря, в дълъг червен кафтан, бе мълчалива и далечна. Тя имаше деликатни и сякаш измъчени черти, големи черни очи и бледи, пълни устни, които я караха да изглежда така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Имате ли кръгла маса, г-жо Карман? — попита тя.

— Можете да използвате масата за хранене — каза г-жа Карман. — Стига да не я издраскате, че е от истинско старо черешово дърво.

Тя ни заведе в трапезарията. Масата беше черна и лъскава, с политура, в която човек би могъл да се удави. Над нея висеше голям кристален полилей. Стените бяха облепени с тъмнозелени тапети на фигурки и навсякъде върху тях имаше кристални огледала и картини с маслени бои.

— Това ще ни свърши чудесна работа — каза Амелия. — Мисля, че е добре да започнем веднага.

Четиримата седнахме около масата и се огледахме гузно. Мак Артър бе свикнал със спиритизма на Амелия, но си оставаше все така скептичен и постоянно повтаряше: „Има ли някой там? Има ли някой там?“

— Тихо — предупреди Амелия. — Хари, би ли загасил лампите, ако обичаш?

Станах, изключих лампите и цялата стая потъна в мрак. Опипом намерих пътя обратно до мястото си и слепешката се протегнах, за да хвана ръцете на г-жа Карман и Мак Артър. Отдясно — мека женска ръка. Отляво — твърда мъжка ръка. Тъмнината бе толкова пълна, че имах чувството, че лицето ми е увито в черно одеяло.

— А сега се съсредоточете — каза Амелия. — Съсредоточете мисълта си върху духовете, които се намират в тази стая. Помислете за душите, обикалящи из етера. Помислете за техните нужди и желания. Опитайте се да си представите как кръжат около нас в своите духовни дела.

— Какво, по дяволите, е духовно дело? — запита Мак Артър. — Да нямат и призрачни съдилища?

— Тихо — напомни Амелия кротко. — Ще ни бъде трудно, защото не знаем с кого искаме да установим връзка. Опитвам се да намеря приятелски настроен дух, който да ни каже това, което искаме да знаем.

Седяхме мирно, със стиснати ръце, докато Амелия тихо ги призоваваше. Аз отчаяно се опитвах да мисля за духовете, които се намираха в стаята, но когато човек не вярва в тях, това трудно му се удава. Чувах дишането на г-жа Карман до мен и усещах как ръката на Мак Артър играе в моята. Но поне не ме пусна. Доколкото зная, ако след началото на сеанса се наруши кръгът, може да стане опасно.

— Викам кой да е дух, който може да ми помогне — заяви Амелия. — Викам кой да е дух, който може да ме упъти.

Постепенно успявах да се съсредоточа все повече и повече, насочвайки мисълта си към това, че около мене наистина има нещо или някой, или поне някаква вибрация, която ще ни отговори. Чувствах пулса на целия кръг през ръцете си. Чувствах как се сливаме в пълен кръг от тела и души. Сякаш някакъв постоянно усилващ се ток течеше около масата, през нашите ръце, мозъци и тела.

— Калем естрадим, икона пуриста — прошепна Амелия. — Венора, венора, опту луминари.

Тъмницата продължи да бъде все така пълна и единственото нещо, което усещахме, беше странната енергия, която пулсираше през нас четиримата.

— Спиририта халестим, венора сюим — тихо прошепна отново Амелия. — Калем естрадим, икон пуриста венора.

Внезапно ми се стори, че някой е отворил прозорец. В стаята сякаш ставаше течение, което усещах около глезените си. Не беше достатъчно силно, за да е неприятно, но действително имаше някакво движение на въздуха.

— Венора, венора, опту луминари — напяваше Амелия. — Венора, венора, спирита халестим.

Усещането, че нещо се вижда в тъмнината, се прокрадна незабелязано и в началото просто реших, че очите ми са привикнали с тъмното. Сенките на Амелия, Мак Артър и г-жа Карман добиха очертания и очите им започнаха да проблясват. Между нас масата изглеждаше като бездънна бездна.

Тогава погледнах нагоре и видях, че полилеят свети със слаба зеленикава светлина. По жичките на крушките сякаш пълзеше ток и целият полилей просветваше като ято светулки през лятото. Беше по-студено, обаче, от което и да е лято и едва доловимото течение все повече изстудяваше стаята.

— Там ли си? — попита Амелия тихо. — Виждам знаците ти. Там ли си?

Чу се странен шумолящ звук, като че в стаята имаше още някой, който шава и се върти. Мога да се закълна, че долових дишане — дълбоко, равномерно дишане, което нямаше нищо общо с никой от нас.

— Там ли си? — попита Амелия. — Сега вече те чувам. Там ли си?

Настъпи продължителна тишина. Полилеят продължи да свети мъждиво в тъмнината, а дишането се чуваше вече все по-ясно.

— Говори. Кажи ни кой си — каза Амелия. — Заповядвам ти да говориш.

Дишането като че ли се промени. Стана по-хриптящо и по-остро, и при всяко вдишване полилеят трепкаше. Виждах зеленото му отражение в тъмното езеро на черешовата маса. Ръката на г-жа Карман се бе впила в моята, но аз въобще не я усещах. В стаята цареше натрапчив студ, а течението неприятно галеше краката ми.

— Говори — повтори Амелия. — Отговори и ни кажи кой си.

— Господи — каза нетърпеливо Мак Артър. — Това е то…

— Ш-ш-ш-ш… — изшътках му аз. Ти само почакай, Мак Артър и ще видиш, че ще дойде.

И то наистина идваше. Взирах се в средата на масата, а там, точно над повърхността й, сякаш нещо трептеше. Усетих как космите по врата ми настръхнаха, когато въздухът започна да се вие нагоре като пушек и да приема някаква форма. Дишането стана дълбоко и силно и се чуваше все по-отблизо, сякаш някой дишаше в ухото ми. Меката светлина от полилея напълно изчезна, но движещата се пред нас въздушна змия доби собствена луминесценция. Под нея повърхността на масата от истинско дърво започна да се повдига на буца. Прехапах устни, докато усетих тръпчивия вкус на кръв в устата си. Бях се препарирал от страх, но не можех да извърна погледа си. Силата на кръга ни бе обвързала твърде здраво — можехме само да седим като вкаменени и да гледаме втрещено това ужасяващо видение. Черното блестящо дърво в средата на масата се изви във формата на човешко лице със затворени очи.

— Господи — прошепна Мак Артър. — Какво е това?

— Тихо! — заповяда Амелия. — Оставете това на мен.

Дори и при това неестествено осветление можех да видя колко е напрегната. Тя се наведе напред към вцепененото дървено лице.

— Кой си ти? — попита тя. — Какво искаш от Карин Тенди?

Лицето остана безмълвно. То беше яростно и дълбоко набраздено, лице на властен мъж в края на трийсетте, с извит нос и широки, пълни устни.

— Какво искаш? — попита Амелия отново. — Какво търсиш?

Може и така да ми се е стори, но сякаш видях черните дървени устни да се опъват в тиха и самодоволна усмивка. Лицето остана така за миг, след което дървото сякаш се изви и изкриви, а чертите се изпариха, оставяйки след себе си само голата, полирана повърхност на масата. Странната светлина изчезна и ние отново останахме на тъмно.

— Хари — каза Амелия, — за Бога, запали лампите!

Пуснах ръцете на Мак Артър и г-жа Карман, и се изправих. В този момент се чу силно изпукване, проблесна ярка бяла светкавица и прозорците се разбиха с трясък, който разпрати стъкла навсякъде. Пердетата се издуха от ледения вятър на снежната нощ и г-жа Карман изпищя от ужас.

Отидох и запалих лампата. Всичко в трапезарията бе разхвърляно наоколо като след ураган. По пода имаше чаши и кани, картините висяха накриво, а столовете бяха преобърнати. Масата за хранене от черешово дърво се бе разцепила от единия до другия край.

Мак Артър се изправи и дойде до мен, скърцайки през морето от стъкълца на пода.

— Стига ми толкова, човече. Оттук нататък ще се занимавам само с автомобилни номера.

— Хари! — извика Амелия. — Помогни ми да пренеса г-жа Карман до хола.

Пренесохме заедно старата дама в съседната стая и я положихме да легне на дивана. Тя бе пребледняла и трепереше, но като че ли не беше пострадала. Отидох до барчето и й налях голяма чаша коняк, а Амелия я поднесе до устните й.

— Свърши ли всичко? — изохка тя. — Какво стана?

— Страхувам се, че има известни щети, г-жо Карман — казах аз. — Прозорците се счупиха, както и част от стъклариите. Страхувам се, че и масата се е пропукала. Но счупването е само по една линия, така че вероятно ще може да се поправи.

— Но какво беше това? — попита тя. — Това лице!

Амелия поклати глава. Мак Артър беше успял да намери цигари в една кутия и й подаде една. Тя я запали с треперещи ръце и издуха дима на дълга, неравномерна струйка.

— Не знам, г-жо Карман. Не съм толкова добър медиум. Но каквото и да беше, беше много силно. Обикновено духовете са принудени да правят това, което им заповядате. Този просто ни показваше, че не му пука от нас.

— Амелия — попитах аз. — Това ли е нещото, което кара Карин Тенди да сънува кошмари?

Тя кимна с глава.

— Така мисля. Искам да кажа, то е толкова силно, че трябва да причинява някакви вибрации в този апартамент. Предполагам, че именно тях е улавяла Карин Тенди в съня си. Човек е много възприемчив към вибрациите, когато спи, дори и да са слаби, а тези са много по-силни от всички, които някога съм срещала. Тук има нещо, което притежава истинска магическа сила.

Запалих цигара и помислих за момент.

— Магическа ли каза? — попитах аз Амелия.

— Разбира се. Дух с подобен контрол над себе си трябва да е духът на някой, който е бил вещ в окултните науки и приживе. Може дори да е човек, който е жив и е в състояние да обикаля наоколо като дух, докато спи. Такива случаи са известни.

— Май дойде времето за измишльотини — засмя се Мак Артър. — Ако бях на мястото на г-жа Карман, щях да върна масата в магазина с рекламация.

Усмихнах се. Приятно беше сред нас да има поне един скептик, макар и да не беше в състояние да ни помогне много.

— Амелия, ако искаш да кажеш, че това, което току-що видяхме, беше духът на някой с магически способности, то завръзката става още по-заплетена. Бях си хвърлил картите за гледане снощи и постоянно ми се появяваше Магьосника. Независимо от това как ги разбърквах или подреждах, все той ми оставаше в ръката.

Амелия прибра дългата си кестенява коса.

— В такъв случай може смело да се каже, че този, който прави това, независимо дали е жив или мъртъв, е магьосник. Или има някакви магически сили.

— Шаман? — предположи Мак Артър.

— Може би. Искам да кажа, той приличаше на африканец, нали? Не само заради цвета на дървото, но и заради устните. Спомняте ли си?

Г-жа Карман се изправи, стиснала здраво в ръката си чашата с коняк.

— Е, аз пък ще ви кажа на мене на какво ми приличаше — тихо каза тя. — На мен ми приличаше на карикатура на индианец.

Мак Артър щракна с пръсти.

— Точно така! Правилно. Кривият нос и вдигнатите скули. Това е индиански шаман!

Амелия се оживи.

— Слушайте — каза тя. — Вкъщи имам доста книги за индианци. Нека да отидем до нас, за да проверим какво може да се намери за техните шамани. Г-жо Карман, ще можете ли да се оправите сама?

— А, вие тръгвайте — каза старата дама. — Аз ще поседя при съседката, г-жа Рутлидж, а и родителите на Карин ще пристигнат скоро. Ако смятате, че това може да помогне на бедната Карин, колкото по-скоро се захванете, толкова по-добре.

— Г-жо Карман, вие сте ангел! — възкликна Амелия.

— Все още не, надявам се — усмихна се г-жа Карман. — Все още не.

 

 

В апартамента на Амелия претърсихме джунглата от разхвърляни списания, книги, гоблени, картини, стари шапки и половин велосипед и прелистихме една дузина книги за индиански фолклор. За наша изненада, в тях нямаше почти нищо за индианските шамани, освен разни магии за привикване на бизони и танци за викане на дъжд. От единайсет книги нито една не ни даде информация за вдървената маска върху масата на г-жа Карман.

— Може би сме на съвсем погрешен път — каза Амелия. — Може би това е духът на някой, който е още жив. Искам да кажа, че кривият нос не означава задължително индианец. Може да е евреин, например.

— Почакай малко — казах аз. — Нямаш ли някоя книга по история? Нещо, в което да се споменава за индианци или шамани?

Амелия разрови купищата книги и намери една история на първите заселнически селища в Америка и първия том на една тритомна история на Ню Йорк. Погледнах в индексите. В книгата за заселниците имаше само общи приказки за индианците. В тези първи дни белите хора са били по-настроени да заграбват земя, отколкото да се интересуват от обичаите на туземците. Но в книгата за Ню Йорк имаше илюстрация, която ми помогна почти толкова, колкото разпознаването в библиотеката на кошмарния кораб, който Карин беше сънувала.

Бях виждал тази илюстрация и преди — в учебници и книги по история — но едва когато я видях онази вечер, в апартамента на Амелия Крузо, разбрах значението й. Тя представляваше скицирана гравюра на островен нос. По брега имаше няколко къщи, вятърна мелница и форт с формата на лотарингски кръст. В океана се виждаха няколко кораба, между които плуваха лодки и канута.

Най-големият от корабите беше идентичен с този на Карин, което се потвърждаваше и от надписа под картината. Той гласеше: „Най-старата картина от Нови Амстердам, 1651. В това малко, но важно поселище е живял Генералният директор на Холандската Западноиндийска компания.“

Подадох книгата на Амелия.

— Виж това — посочих й аз. — Това е същият кораб, който Карин е сънувала. И виж, тук има нарисувано кану с няколко индианци. Така е изглеждал Ню Йорк преди триста и двайсет години.

Тя внимателно разгледа картината.

— Хари — каза тя. — Може и това да е. Може да е точно това, което търсим. Представи си, че в Ню Йорк, или Нови Амстердам, преди много години е живял могъщ шаман и Карин е уловила вибрациите му на същото място, на което той е живял.

— Точно така — каза Мак Артър, като си чешеше брадата. — На Осемдесет и втора улица трябва да е имало индианско селище. То и сега понякога ми се струва, че още го има.

Облегнах се назад, за да отпусна изморения си гръб.

— Тогава и цялата история с „де буут“ си идва на мястото. Ако тоя тип е бил шаман по времето на холандските заселници, вероятно единствените европейски думи, които е научил, са били на холандски. С това „Де буут, минхеер“ се е опитвал да каже нещо за кораба. И ако се съди по съня на Карин, той се е страхувал от него. Тя ми разказа, че корабът й се е сторил чужд, почти като нещо, дошло от Марс. Сигурно точно така му е изглеждал и на един индианец.

Амелия намери цигара в някакъв смачкан пакет и я запали.

— Но защо е толкова злонамерен? — попита тя. — И каква е връзката с тумора на Карин? Искам да кажа, за какво въобще е този тумор?

— Намерих го — обади се Мак Артър. Той се бе заровил в една голяма и прашна енциклопедия. Отбеляза страницата и ми подаде книгата.

— Шаманите — прочетох на глас аз — често са били мощни магьосници, които са били в състояние да извършват изключителни, свръхестествени неща. Вярвало се е, че са безсмъртни и че ако ги заплашва опасност, могат да се самоунищожат, като пият врящо олио, след което да се преродят където си пожелаят, в друго време или на друго място, в миналото или бъдещето, като се развият в тялото на кой да е човек или животно, което изберат.

— Само това ли пише? — попита Амелия с широко отворени очи.

— Само това е — отговорих й аз. — Следва описание на танците за дъжд.

— Тоест Карин е…?

— Бременна — довърших мисълта й, затваряйки книгата. — Така да се каже, тя ще роди един примитивен дивак.

— Но, Хари, какво можем да направим?

Мак Артър се изправи и отиде да търси бира в хладилника.

— Единственото, което можете да направите, е да изчакате да се роди шаманът, след което да му налеете врящо олио в гърлото. С това би трябвало да се отървете от него.

— Невъзможно — казах аз. — Докато шаманът се роди, Карин ще е умряла.

— Знам — каза Мак Артър, но не виждам какво друго може да направите.

Аз се запътих към телефона.

— Първото, което ще направя, е да се обадя в болницата. Може би д-р Хюс ще измисли нещо. Поне сега имаме теория по въпроса, което бе много повече от това, което знаехме преди няколко часа.

Позвъних в болницата и потърсих д-р Хюс. Когато се обади, той звучеше още по-уморено от преди. Вече бе станало един през нощта, а той сигурно беше изкарал и едно цяло дневно дежурство.

— Д-р Хюс? Обажда се Хари Ърскин.

— Какво искате, г-н Ърскин? Имате ли някакви новини за вашия дух?

— Намерих един медиум, д-р Хюс, и проведохме сеанс в апартамента на Карин Тенди. Имаше някакво проявление — едно лице. Всички ние го видяхме. После проверихме по разни книги за индианци и шамани и мислим, че може да е индиански шаман от седемнайсети век. Според една от тези книги… чакайте за момент… ето го: „ако са заплашени от нещо, шаманите могат да се самоунищожат, пиейки врящо олио и после да се преродят където си пожелаят, в друго време или на друго място, като се развият в тялото на кой да е човек или животно, което си изберат.“ Мислите ли, че съвпада, д-р Хюс?

От другата страна на жицата последва дълго мълчание.

— Страхувам се, че твърде точно съвпада — отговори накрая д-р Хюс. — Не знам какво да кажа. Но, ако е вярно, как може човек да унищожи подобно същество? Д-р Снайт направи нови изследвания днес след обяд и вече е ясно, че ако направим каквото и да е, за да махнем или унищожим зародиша, Карин Тенди ще умре. Това нещо е станало неделима част от нейната собствена нервна система.

— Как е тя, докторе? В съзнание ли е?

— Едва-едва, но лечението не й понася. Ако зародишът продължи да расте с тези темпове, страхувам се, че до ден-два ще бъде мъртва. Д-р Снайт мисли, че ще издържи до вторник.

— А гинекологът какво казва?

— Не по-малко изненадан е от всички нас — каза д-р Хюс. — Той потвърди, че зародишът не е на нормално дете и е съгласен с мен, че проявява всички свойства на бързо развиващ се паразитен организъм. Ако смятате, че това е шаман, г-н Ърскин, то вашето мнение е не по-малко меродавно от това на всеки друг тук.

Амелия дойде, застана до мен и вдигна вежди.

Сложих ръката си върху слушалката.

— Зле е — казах аз. — Лекарите смятат, че няма да издържи до вторник.

— Ами това нещо? Шаманът? — попита Амелия. — Той мисли ли, че То ще порасне и ще оцелее?

Отново се обърнах към д-р Хюс.

— Д-р Хюс, моята приятелка тук пита какво ще стане със зародиша. Да предположим, че той е още жив, когато Карин Тенди умре. Какво ще правите с него тогава?

Д-р Хюс не се поколеба.

— Г-н Ърскин, в този случай ще направим това, което винаги правим. Ако е дете и е нормално и здраво, ще се опитаме да направим всичко възможно, за да го спасим. Ако се окаже чудовище — имаме инжекции, които могат лесно и тихо да ни отърват от него.

— А ако е шаман?

Той замълча.

— Ако е шаман… не знам. Но не виждам как може да бъде, г-н Ърскин. Готов съм отчасти да възприема някои от окултните постановки, но как, за Бога, би могла тя да роди индианец на триста години? Искам да кажа… по дяволите, бъдете сериозен!

— Д-р Хюс, вие бяхте този, който предложи да се опитаме да разберем дали в целия случай няма нещо паранормално. И вие сам казахте, че теорията ми е не по-малко правдоподобна от тази на всеки друг.

Д-р Хюс въздъхна.

— Знам това, г-н Ърскин. Съжалявам, но трябва да признаете, че звучи твърде налудничаво.

— Налудничаво или не, мисля, че трябва да се опитаме да направим нещо.

— Какво предлагате?

— Нещо, което самият вие ми препоръчахте веднъж, д-р Хюс. Вие казахте, че трябва да намеря експерт и аз го направих. Мисля, че сега е време да потърсим друг експерт — някой, който да знае повече от нас за индианския фолклор и магии. Дайте ми малко време и аз ще се опитам да изкопая някой. В Харвард или Йейл все трябва да има някой, който да е специалист.

— Може би… — поколеба се за миг д-р Хюс. — Добре, г-н Ърскин. Благодаря ви за интереса и помощта. Не се колебайте да ми се обадите, ако мога с нещо да ви бъда полезен.

Оставих бавно слушалката. Амелия и Мак Артър стояха до мен, също толкова уморени, но вече изпълнени с желание да помогнат и наистина заинтригувани. Те също бяха видели лицето на масата и бяха повярвали. Чийто и да беше този дух, на индиански шаман или на злонамерен магьосник от настоящето, те вече имаха желание да ми помогнат да се преборя с него.

— Ако питате мен — каза Мак Артър, — трябвало е холандците да си спестят двайсет и четирите долара и да оставят Манхатън^[2] на индианците. Сега изглежда, че първоначалните собственици искат отмъщение.

Седнах и разтрих очи.

— Май така ще се окаже, Мак Артър. Хайде сега да поспим. Утре ни чака много работа.