Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (11)

Десета глава
Към светлината

Последвах Пеещата скала от манипулационната в коридора. В очите му отново блестеше желанието за борба, което виждах постепенно да изчезва през дългата и кошмарна нощ. Той каза:

— Това е то, Хари. Идваш ли да ми помогнеш?

— Това е какво? Какво, по дяволите, ще става?

Пеещата скала облиза устни. Гласът му беше напрегнат, а самият той изглеждаше обхванат от треска.

— Великият Старец е тук! Да се бориш с Великия старец… не разбираш ли какво значи това за един шаман? Това е все едно някой християнин да получи възможността лично да се пребори със Сатаната.

— Пееща скала…

— Трябва да го направим — настоя той. — Нямаме никакво време. Трябва да слезем там и да го направим.

— Да слезем там долу? Искаш да кажеш долу на Десетия етаж?

Пеещата скала сякаш изведнъж нарасна на ръст, като че ли го издуваше магически вятър. Трепереше от страх и нетърпение пред шанса да рискува живота си срещу най-великото зло в митологията на Америка. И тъй като аз замълчах, той просто се обърна кръгом и тръгна бързо към стълбите, толкова бързо, че едва успях да го догоня.

Дръпнах го за ръкава и той се обърна към мен.

— За Бога, Пееща скала — опитах се да го разубедя, — Великият Старец е там и всичко, което ще се случи сега, ще бъде много по-ужасно от преди. — Пееща скала…

Той се отдръпна. Отвори вратата към потъналото в тъмнина стълбище и попита:

— Идваш ли или оставаш?

От стълбището се носеше монотонното ехо на ужасния ураган и космите на врата ми настръхнаха. Гнилата миризма на Великия старец изпълни въздуха, а отдолу долитаха звуци, които ме караха да си представям някои от по-мрачните картини на Йеронимус Бош. Демони, зверове и безименни твари, които изникват от нощта. Неща, които скачат, пълзят и се влачат в тъмнината на ужасеното въображение. Неща, които могат да подлудят човек.

Преглътнах с усилие. Независимо от това колко изплашен бях, не можех да оставя Пеещата скала да слезе там долу сам.

— Идвам — примирих се аз и минах покрай него, за да застана на площадката. Ако не тръгнех веднага, нямаше изобщо да мога да тръгна.

След като вратата на стълбището се затвори зад нас, тъмнината, която ни погълна, стана пълна. Държахме се за парапета и опипвахме стъпало по стъпало пътя си. Всяка сянка ме изпълваше с ужас, а всеки тропот или ехо караше сърцето ми да спре. Можех да се закълна, че чувам стъпки, които слизаха точно под нас, но нямах време да се спра и да се ослушам.

— Пееща скала — попитах аз, — какво ще правим?

— Опитвам се да преценя — отговори тихо, — но няма да мога, преди да видя с очите си как стоят нещата. Надявам се само, че ще мога да извикам духа на Унитрак в подходящия момент и по подходящия начин. Надявам се също така, че Унитрак не е толкова враждебно настроен към нас, колкото към Великия старец. Винаги съществува и такава опасност.

Аз се покашлях.

— Ами ако просто се предадем? Няма ли по този начин да спасим живота на много хора? Ако продължим да се борим с това, кой знае колко човека още ще загинат.

Пеещата скала поклати глава.

— Това не е битка в смисъла, който ти влагаш в тази дума. Това е отмъщението на един индиански шаман за цялата болка, унижение и унищожение, което белите са донесли на неговите хора. Не можеш да се предадеш на някой, който иска отмъщение. Мискемакус ще бъде доволен само когато всички ние сме мъртви, а що се отнася до Великия Старец…

— Що се отнася до Великия Старец, какво?

Пеещата скала вдигна рамене.

— Не знам как се е спазарил Мискемакус с него. Само ще ти кажа, че индианците пуебло го наричат „Велик Поглъщач“. Паютите го наричат „Този, който се храни в ямата“. Сам можеш да си направиш заключение.

Докато слизахме към тъмнината, кошмарният вой и стенанията на урагана, който не беше ураган, се усилваха все повече и повече. Започна силно да ме боли глава и не виждах почти нищо пред себе си. Чувствах се неудобно поради сърбежа по цялото ми тяло и имах усещането, че дрехите ми са пълни с въшки. Ако имах възможност да избирам, щях да се откажа на момента и да оставя Великия Старец, „Този, който се храни в ямата“, да прави каквото си иска.

Пеещата скала каза:

— Приближаваме се, затова се чувстваш толкова зле. Ето — вземи този наниз. Не е кой знае какво, но поне ще те предпазва от трикове и илюзии.

Почти оглушали от шума на ураганния вятър, ние стигнахме до десетия етаж. Пеещата скала извади листчето, на което беше записал номера на Унитрак, и в тъмнината внимателно се взря в него. След това ми даде знак с ръка, че всичко е наред, и предпазливо отвори вратата към лабиринта на Мискемакус, където в този момент се събуждаше за нов живот най-големият и зъл маниту на всички времена, Великият Старец.

Вонята сякаш физически те удряше в лицето. Въпреки че коридорите бяха празни, отвсякъде около нас извираше едно шумолене, което дори и воят на вятъра не можеше да заглуши. Сякаш цялата болница беше населена само с невидими гризачи, привлечени от гнилата воня на Великия Старец. Пеещата скала се обърна, за да се увери, че все още съм зад него, след което се насочи към стаята на Карин Тенди, същата тази стая, в която Мискемакус се беше появил на този свят.

Грохотът на астралния вятър на Звездният Звяр ме караше да се чувствам изтощен и нервен. Колкото повече се приближавахме към стаята на Карин, толкова повече се усилваше шумът, така че накрая сякаш стържеше сетивата ми с притъпено острие. Докато вървяхме, навсякъде около нас се чуваше шумолене като от пробягващи наблизо невидими плъхове, сякаш имахме невидим шлейф от паразитни придружители. В един момент ми се стори, че някой от тях скочи на гърба ми и задърпах ризата си с отвращение и страх.

Пеещата скала беше започнал да напява своите заклинания. Той призоваваше духовете на сиукския народ да ни пазят от всепрояждащото зло на Великия Старец, обръщаше се към духовете на въздуха, скалите и земята, молеше демоните на болести и епидемии да покосят Мискемакус. Едва дочувах думите му през воя на неземния вятър, но усещах, че невидимия кордон от плъхове се отдръпва леко от нас със страхопочитание.

Завихме зад един ъгъл и коридорът внезапно се изпълни с ярки светкавици, които припукваха срещу нас. Пеещата скала вдигна ръцете си с дланите напред, светлините се разбиха в тях и се разпиляха по пода. Това беше „Светкавицата, която вижда“ — първият признак, че Мискемакус знае за нашето присъствие на Десетия етаж.

Стигнахме до коридора, в който се намираше стаята на Карин Тенди. „Светкавицата, която вижда“ сякаш беше разгонила повечето от невидимите плъхове, но свистящият вятър продължаваше да бучи, само че сега вече като истински вятър, който жулеше лицата ни. Пеещата скала ме подкани напред и ние продължихме към неминуемия сблъсък с Мискемакус и Великия Старец. Воят на вятъра правеше всякакъв разговор невъзможен, а от вратата на стаята на Карин припукваха магически отблясъци от студената синя енергия, изграждаща портала, през който беше преминал Великият Старец.

Най-накрая, сред урагана, достигнахме вратата. Пеещата скала пръв погледна вътре и веднага отдръпна глава с инстинктивния ужас на човек, който вижда нещо неописуемо гадно и ужасно. Аз също погледнах и бях обзет от такъв страх, че останах като закован на вратата и ми се струваше, че никога няма да мога да се мръдна оттам.

Стаята беше изпълнена с отровно смърдящ пушек, който се носеше от двата огъня, запалени от Мискемакус от двете страни на магическия му портал. На пода беше изрисуван най-големият и странен магически кръг, който някога съм виждал, оцветен с кръвта на единайсетте полицаи. Като баща над любимо отроче, над този кръг се извисяваше Мискемакус. Но не Мискемакус беше най-ужасяващата фигура, а това, което се виждаше през най-гъстите облаци дим — вряща сянка от концентрирано зло, която нарастваше все повече и повече и приличаше на огромен октопод или на кошница от змии и други влечуги.

Най-ужасното беше, че аз разпознах Великия Старец и разбрах колко близко е бил той винаги до мен. Той беше страхът от странните фигури, рисувани от мрака по тапетите и пердетата, от неясно очертаните лица по стените и вратите, ужасът от тъмни стълбища и тихото потропване на неизвестното отвъд защитната преграда на прозореца. Тук, в гърчещите се форми на Великия старец, открих всички свои дълбоко скрити страхове. Всеки път, когато ми се струваше, че захвърлените по стола дрехи оживяват, че чувах стъпки зад гърба си по стълбите, аз съм усещал злото присъствие на Великия старец, който се бори с магическите заклинания, затворили го там, в отвъдния свят.

Мискемакус вдигна ръце и нададе смразяващ кръвта триумфален вик. Очите му светеха със сатанински вътрешен огън, а деформираното му тяло беше плувнало в пот. Ръцете му сякаш бяха в червени ръкавици от засъхналата по тях кръв на убитите полицаи. Почти невидимо сред пушеците, туловището на Великия Старец се гърчеше и кривеше.

— Сега, Хари! — извика Пеещата скала. — Сега е моментът, Хари!

Той зарови лице в ръцете си и започна да изрежда цифри и думи в безкрайна поредица от заклинания към своите маниту и към великия дух на техниката на белите. Аз го стисках здраво, мислейки през цялото време за Унитрак, Унитрак, Унитрак. От виещия вятър беше невъзможно да се чуе каквото и да е от неговите заклинания, но аз се концентрирах върху мисълта, че го подкрепям, обичам и поддържам и че се старая да го запазя здрав, а през това време той се опитваше да доведе на помощ най-могъщия бял маниту — този на Унитрак.

За един миг ми се стори, че Пеещата скала ще успее. Той говореше безкрайно бързо, мълвеше, пееше и клатеше глава, все по-бързо и по-бързо, сякаш от това, колко бързо набира скорост заклинанието му, зависеше колко бързо ще извика Унитрак. Но през цялото това време Мискемакус също напяваше и вееше ръце към нас, сякаш насърчавайки Великия Старец да ни погълне. През пушека виждах неща, които бяха по-ужасяващи от всякакъв кошмар, а от мрачния облак на Великия старец започнаха да се отделят димни въжета. Знаех, че ни остават само секунди живот. Бях толкова уплашен, че стоях като прикован на място, прехапал езика си.

Изведнъж Пеещата скала се отпусна, след което се свлече надолу и падна на колене. Клекнах до него, отмятайки разчорлената си от урагана коса и започнах да викам в ухото му да продължава.

Той погледна към мен, а на лицето му беше изписан само страх.

— Не мога! — извика той. — Не мога да извикам Унитрак! Не мога да го сторя. Той е маниту на белите! Не иска да дойде! Не ми се подчинява!

Не можех да го повярвам. Погледнах през рамо и видях Мискемакус, който сочеше с двете си ръце към нас, видях тъмните змии, които се насочваха от туловището на Великия Старец към нас, и разбрах, че е настъпил краят. Грабнах смачканото листче хартия от ръката на Пеещата скала и го вдигнах към светлината на ужасяващия портал.

— Унитрак, спаси ме! — извиках аз. — Унитрак, спаси ме!

И изкрещях цифрите, отново и отново.

— Унитраааак! За Бога, Унитрак!

Пеещата скала нададе вой от страх. Мискемакус, с лице, опънато във вълча гримаса, плуваше с разперени ръце във въздуха към мен, а деформираните му крака почти не се виждаха под него. Навсякъде около нас се разпростираше черната сянка на Великия Старец.

За момент онемях от страх. После, тъй като това бе единственото, което ми дойде на ум да направя, вдигнах ръце в имитация на Мискемакус и се опитах и аз да изкова своя магия.

— Унитрак, изпрати своя маниту да унищожи този шаман, Унитрак, защити ни от беда. Унитрак, затвори портала към отвъдния свят и ни отърви от това грозно чудовище.

Плуващият из въздуха около нас Мискемакус, започна да приканва Великия Старец към отмъщение. Думите му звучаха някак мъгливо и тежко, притъпени от силата на урагана около нас.

— Унитрак! — провикнах се аз. — Ела при мен, Унитрак!

В този момент Мискемакус беше почти върху мен, а дяволските му очи блестяха върху тъмното и потно лице. Устата му беше разчекната в гримаса на напрежение, болка и омраза. Той рисуваше във въздуха около мен кръгове и невидими диаграми, насочвайки злата мощ на Великия Старец и подготвяйки ни най-горчивата участ, която можеше да измисли.

— Унитрак — прошепнах аз, без никой да ме чуе на фона на бурята. — О, Господи, Унитрак!

Всичко стана толкова бързо и ненадейно, че в първия момент, когато започна, не разбрах нищо. Реших, че Мискемакус ме е уцелил със „Светкавицата, която вижда“, или че сградата се разпада около нас. Чу се оглушителен шум, който заглуши дори грохота на урагана, сякаш милиони и милиони волта електричество припукаха около нас, сякаш станаха стотици къси съединения едновременно. Очертанията на стаята се загубиха сред блясъка на блестяща пространствена решетка с пълзящи бели и сини светлинки, трептяща със собствената си ослепителна симетрия.

Мискемакус падна на пода овъглен, почернял и окървавен. Падна и остана като заклано говедо със затворени очи и стиснати юмруци, скрити под тялото му.

Пространствените решетки, пулсиращи неспирно, образуваха преграда между мен и Великия Старец. Виждах как демоничното изчадие объркано се гърчи и смалява. Зарядът на решетката беше толкова силен, че можех да я гледам само с притворени очи, тъй като от ярката светлина почти не виждах очертанията на Великия Старец.

Не можеше да има никакво съмнение кое е това ослепително видение. Това беше духът, същността, квинтесенцията, маниту на Унитрак. Моята магия, призивът на белия човек, беше довела ослепителното отмъщение на един от демоните на белите.

Великият Старец вреше и се гърчеше в мощни обръчи тъмнина. Той пророни измъчена въздишка, която се превърна в яростен вой и силата му толкова нарасна, че усещах как потъвам в гневните му дълбини, разтърсващи пода и стените.

Блестящият маниту на Унитрак за момент потъмня и примига, но след това заблестя още по-ярко, като силен взрив от технологична мощ, която унищожава всичко наоколо. Чувствах се като потънал в нажежена стомана, като удавник в море от светлина, като давещ се в блато от звук.

Изведнъж дочух още нещо. Това бе звук, който никога няма да забравя. Беше като стенания на агонизиращ и продължи безкрайно дълго. Беше звук на разкъсани нерви, на оголени зли чувства, на разбити духове. Беше Великият Старец. Връзката му с реалния свят бе прогорена от безграничната технологична мощ на Унитрак. Съвременният маниту го прогонваше обратно в тъмните и мрачни астрални убежища.

Последва остър звук на разкъсване и стъргане и ние видяхме как порталът, който Мискемакус беше очертал на пода, се свива навътре към своя център, всмуквайки сянката на Великия старец. Последен изблик на енергия, който ме ослепи и замая, и в стаята настъпи тишина.

Най-малко пет или десет минути лежах неподвижен и заслепен. Когато станах, пред очите ми все още плуваха зелени пространствени решетки и аз се лутах като слепец, блъскайки се в стените и мебелите на болничната стая.

Най-сетне очите ми отново се оправиха. Недалеч от мен, на пода, лежеше Пеещата скала всред останки от леглото и парчета мебели и бавно отваряше очи, докато идваше в съзнание. Тялото на Мискемакус лежеше там, където беше паднало, свито и овъглено. Стените на стаята изглеждаха като обгорени с огън, а щорите се бяха стопили и приличаха на дълги пластмасови висулки.

Но не тези неща приковаха вниманието ми, а бледата и слаба фигура, изправена мълчаливо в един ъгъл на стаята, като призрака на някой, когото съм познавал. Не казах нищо, само протегнах ръце към нея, приветствайки я отново сред хората, които тя за малко да напусне завинаги.

— Хари — прошепна тя, — аз съм жива, Хари!

Точно в този момент лейтенант Марино връхлетя в стаята с насочен напред пистолет.