Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (1)

Пролог

Телефонът иззвъня.

Без да вдига поглед, д-р Хюс го потърси пипнешком. Ръката му зарови из купа от листове хартия, стари вестници и смачкани опаковки от сандвичи. Най-накрая намери телефона и вдигна слушалката. Изглеждаше изнервен и начумерен като катеричка, която се опитва да си складира орехите.

— Д-р Хюс? Обажда се Мак Ивой.

— А! Съжалявам, д-р Мак Ивой, но съм много зает.

— Не исках да ви прекъсвам работата, д-р Хюс, но тук долу имам пациентка, чието състояние сигурно ще ви заинтригува.

Д-р Хюс подсмръкна и си свали очилата.

— Чуйте, д-р Мак Ивой, много любезно от ваша страна, че ми се обаждате, но имам да изпиша цяла планина хартия и наистина не мога.

Мак Ивой не искаше да се предаде:

— Аз все пак си мисля, че ще ви бъде интересно, д-р Хюс. Вие се интересувате от тумори, нали? Е, тук долу имаме тумор на туморите!

— Какво му е толкова особеното?

— Разположен е отзад на врата. Пациентката е бяла, двайсет и три годишна. Досега не е страдала от тумор, нито доброкачествен, нито злокачествен.

— Е, и?

— Той се движи — каза д-р Мак Ивой, — туморът наистина се движи така, сякаш има някой под кожата й.

Д-р Хюс рисуваше цветя с химикалката си. Той се намръщи за момент, после попита:

— Рентген?

— Ще имаме резултатите след двайсет минути.

— При опипване?

— Усещам го като всеки друг тумор. С единствената разлика, че този се мърда.

— Опитахте ли се да направите разрез? Може да е само възпаление.

— Ще изчакаме първо снимките.

Д-р Хюс замислено засмука края на химикалката си. Умът му запрескача по страниците на всички медицински книги, които някога бе прочел, търсейки аналогичен случай, някакъв прецедент или поне нещо свързано с идеята за движение на тумор. Може би просто беше твърде уморен и затова не можеше да възприеме напълно тази идея.

— Д-р Хюс?

— Да, все още съм тук. Колко е часът?

— Три и десет.

— Добре, Мак Ивой, сега ще сляза. — Той остави слушалката, отпусна се на стола и разтърка очите си.

Беше четиринайсети февруари, денят на Свети Валентин^[1], температурата бе спаднала под нулата, а улиците на Ню Йорк бяха покрити с петнайсетина сантиметра сняг. Небето беше металносиво и облачно, а шумът на движещите се коли звучеше някак приглушено. От осемнайсетия етаж на болницата „Монахините от Йерусалим“, градът изглеждаше различен и странен. Сякаш си на луната, помисли си д-р Хюс, или пред края на света, или в Ледниковия период.

Отоплението не работеше и той не беше съблякъл палтото си. Седеше така в локвата светлина от настолната си лампа — един изтощен млад мъж на трийсет и три години, с нос, по-остър от скалпел и немирен кичур тъмнокестенява коса. Приличаше по-скоро на млад автомеханик, отколкото на капацитет от национален мащаб в областта на злокачествените тумори.

Вратата на кабинета му се отвори и вътре влезе пълничка дама с бяла коса и очила с червени рамки, която носеше сноп листа и чаша кафе.

— Още малко писмена работа, д-р Хюс. Реших да ви донеса и нещо за загряване.

— Благодаря ти, Мери.

Той отвори папката, която му донесоха и демонстративно подсмръкна.

— За Бога, ти видяла ли си тези боклуци? Та аз би трябвало да съм консултант, а не архиварски плъх! Слушай, вземи това и го стовари на д-р Риджуей. Той обича хартията. Той я обича повече от плътта и кръвта.

Мери сви рамене.

— Именно д-р Риджуей ви ги изпраща.

Д-р Хюс се изправи. С палтото си приличаше на Чарли Чаплин в „Треска за злато“. Той размаха папката недоволно и тя събори единствената му честитка за празника на Свети Валентин, една картичка от майка му.

— Е, добре. Ще я прегледам по-късно. Сега слизам долу да видя д-р Мак Ивой. Имал пациентка, за която иска да се консултира с мен.

— Ще се бавите ли дълго, д-р Хюс? — попита Мери. — Имаме събрание в четири и половина.

Д-р Хюс се вторачи уморено в нея, сякаш се чудеше коя е тя.

— Дълго ли? Не, не мисля. Само толкова, колкото се налага — отвърна той и излезе от кабинета си в неоново осветения коридор.

„Монахините от Йерусалим“ беше скъпа частна болница и никога не миришеше на толкова практични неща като йод или хлороформ. Коридорите бяха застлани с дебел червен мокет и във всеки ъгъл имаше пресни цветя. Приличаше по-скоро на хотел от онези, в които мениджъри на средна възраст водят секретарките си за уикенди, наситени с уморителен грях.

Д-р Хюс извика асансьора и слезе до петнайсетия етаж. Разглеждайки отражението си в огледалото на кабината, прецени, че изглежда по-болен от някои свои пациенти. Може би беше време да си вземе малко отпуска. Майка му винаги е харесвала Флорида, а можеха да минат да видят и сестра му в Сан Диего.

Д-р Хюс мина последователно през два чифта летящи врати и стигна до кабинета на д-р Мак Ивой.

Той беше нисък, набит човек, чиито престилки винаги бяха твърде тесни под мишниците, което му придаваше вид на хирургически кренвирш. Лицето му бе голямо и кръгло като месечина, с малко, топчесто ирландско носле. По-рано играеше във футболния отбор на болницата, докато не си счупи капачката при един по-силен блок. Сега ходеше с леко преувеличено накуцване.

— Радвам се, че дойде — каза д-р Мак Ивой и се усмихна. — Това наистина е твърде странно, а аз знам, че ти си най-големият експерт на света по тези въпроси.

— Едва ли, но благодаря за комплимента — отвърна д-р Хюс.

Д-р Мак Ивой заби пръст в ухото си и го завъртя замислено и много внимателно.

— Рентгеновите снимки ще бъдат тук след пет-десет минути. Дотогава просто не знам какво друго би могло да се направи.

— Мога ли да видя пациентката?

— Разбира се. Тя е в приемната ми… На твое място бих си свалил палтото. Току-виж решила, че съм те прибрал от улицата.

Д-р Хюс закачи безформеното си черно палто на една закачалка и последва д-р Мак Ивой в ярко осветената приемна. В нея имаше кресла, списания, цветя и аквариум с пъстри тропически рибки. През щорите д-р Хюс можеше да види странния металически блясък на следобедния сняг.

В единия ъгъл на стаята седеше слаба чернокоса девойка и четеше списание. Тя имаше деликатно, леко квадратно лице — малко като на дяволче, реши д-р Хюс. Беше облечена в семпла кафява рокля, която я правеше да изглежда твърде бледа. Единствено препълненият с фасове пепелник и гъстия дим във въздуха показваха нейната нервност.

— Мис Тенди — обърна се към нея д-р Мак Ивой, — това е д-р Хюс. Той е специалист по състояния, подобни на вашето. Би искал да ви прегледа и да ви зададе няколко въпроса.

Мис Тенди остави списанието си настрана и се усмихна.

— Разбира се — каза тя с типичен източен акцент.

Добро семейство, помисли си д-р Хюс. Нямаше нужда да гадае дали е богата — в „Монахините от Йерусалим“ човек не влизаше, без да притежава повече пари, отколкото е в състояние да повдигне от раз.

— Наведете се, ако обичате — помоли д-р Хюс.

Мис Тенди се наведе напред и д-р Хюс повдигна косата й от врата.

Точно в извивката на врата й имаше гладка, кълбовидна издутина с големината и формата на стъклено преспапие. Д-р Хюс я опипа с пръсти — на пипане имаше нормалната текстура на доброкачествен тумор.

— От колко време имате това? — попита той.

— Два или три дни — отвърна мис Тенди. — Записах си час веднага щом започна да расте. Страхувах се, че може да е рак или нещо подобно.

Д-р Хюс погледна към д-р Мак Ивой и се намръщи.

— Два или три дни? Сигурна ли сте?

— Точно така — потвърди мис Тенди. — Днес е петък, нали? Е, аз го почувствах за първи път, когато се събудих във вторник сутринта.

Д-р Хюс стисна внимателно тумора с ръка. Беше стегнат и твърд, но не можа да усети никакво движение.

— Боли ли?

— Само леко изтръпване или, по-скоро, нещо като убождане с иглички. Това е всичко.

— Тя усети това и когато аз го стиснах — каза д-р Мак Ивой.

Д-р Хюс пусна косата на мис Тенди и й каза, че може да се изправи. Той придърпа един стол, намери в джоба си разръфано парче хартия и започна да си води бележки, докато говореше с нея.

— Колко голям беше туморът, когато го забелязахте за пръв път?

— Много малък. Бих казала — колкото бобено зърно.

— През цялото време ли растеше или на периоди?

— Сякаш расте само през нощта. Имам предвид това, че всяка сутрин, като се събудя, той е все по-голям.

Д-р Хюс разкраси драсканиците си с още няколко елемента.

— Усещате ли го? Усещате ли го в този момент, например?

— Не по-различно от всяка друга подутина. Но понякога имам чувството, че той се мести.

Очите на момичето бяха тъмни и в тях имаше страх, много повече страх, отколкото в гласа й.

— Е — продължи тя бавно, — усещането е такова, сякаш някой се опитва да се намести в леглото си. Нали разбирате, леко са намества и после лежи неподвижно.

— Колко често се случва това?

Тя изглеждаше притеснена. Усещаше недоумението на д-р Хюс и това я смущаваше.

— Не знам. Може би четири или пет пъти на ден.

Д-р Хюс записа още нещо и започна да си хапе устната.

— Мис Тенди, забелязали ли сте някакви промени във вашето състояние през последните дни, откакто имате този тумор?

— Само лека умора. Вероятно не спя добре през нощта, но не съм отслабнала или нещо такова, ако за това питате.

— Хм… — д-р Хюс драсна още нещо и известно време гледа написаното.

— Много ли пушите?

— Обикновено пуша по половин пакет на ден. Не съм голям пушач. Сега, струва ми се, просто съм нервна.

Д-р Мак Ивой каза:

— Неотдавна й правихме рентгенова снимка на гръдния кош. Съвсем здрава е.

— Мис Тенди, сама ли живеете? Къде живеете? — попита д-р Хюс.

— Живея с леля ми на 82-ра улица. Работя като секретарка в една компания за грамофонни плочи. Исках да си намеря самостоятелен апартамент, но родителите ми решиха, че ще бъда по-добре, ако известно време поживея при леля ми. Тя е на шейсет и две години. Великолепна е и се разбираме прекрасно.

Д-р Хюс сведе глава и каза:

— Не ме разбирайте погрешно, когато ви задавам този въпрос — вие вероятно сама разбирате, че съм принуден да ви попитам за това. Леля ви здрава ли е и апартамента чист ли е? В него няма неща, които биха могли да представляват риск от здравословна гледна точка, като хлебарки, запушени тръби или хранителни отпадъци, нали?

Мис Тенди почти се усмихна за първи път, откакто д-р Хюс я беше срещнал.

— Леля ми е богата жена, д-р Хюс. Тя има целодневна чистачка и още една прислужница.

Д-р Хюс кимна с глава.

— Добре, да оставим това засега. Д-р Мак Ивой, нека да отидем да потърсим рентгеновите снимки.

Те се върнаха в кабинета на д-р Мак Ивой и седнаха. Д-р Мак Ивой извади една дъвка и я засмука.

— Какво мислите за този тумор, д-р Хюс?

— В момента нищо не мисля — отвърна д-р Хюс и въздъхна. Този тумор се е появил и нараснал за два-три дни, а аз до този момент не съм срещал тумор, който да се държи по този начин. А и това усещане за движение… Вие лично усетихте ли го да се движи?

— Да — каза д-р Мак Ивой, — беше просто като едно леко разместване, сякаш там има нещо.

— Това може да е било причинено от движението на врата. Но нищо не можем да кажем, докато не видим рентгеновите снимки.

Те поседяха мълчаливо няколко минути, оставяйки болничните звуци да се просмукват около тях. Д-р Хюс чувстваше умора и студ и се чудеше кога ли ще се прибере вкъщи. Миналата нощ бе стоял буден до два часа, за да работи върху досиета и статистики, а и днес май пак му се очертаваше такава вечер. Той подсмръкна и вторачи поглед в изтърканата си кафява обувка на килима.

След пет-шест минути вратата на кабинета се отвори и вътре влезе рентгеноложката, която носеше голям кафяв плик. Тя беше висока негърка с къса коса и без всякакво чувство за хумор.

— Какво ще кажеш за тях, Селена? — попита д-р Мак Ивой, докато носеше снимките към екрана.

— Въобще не съм сигурна, д-р Мак Ивой. Достатъчно ясни са, но това, което се вижда е направо безсмислено.

Д-р Мак Ивой извади черния рентгенов филм и го закачи на екрана. После включи лампата и те видяха врата на мис Тенди. Там наистина имаше тумор — голяма, сенчеста буца. Но вътре в него, вместо нормалните фибрилни образувания, сякаш имаше малък и заплетен възел от плът и кости.

— Вижте — каза д-р Мак Ивой, сочейки с химикалката си. — Това като че ли са някакви корени, костни корени, които придържат вътрешната част на тумора към врата. Според вас какво, по дяволите, може да бъде това?

— Нямам никаква представа — отвърна д-р Хюс. — Никога не съм виждал нещо, което да има дори и далечна прилика с това тук. То въобще не прилича на тумор.

— Добре де, не е тумор — съгласи се д-р Мак Ивой и сви рамене. — Тогава какво е?

Д-р Хюс се вгледа в снимката отблизо. Малкото възелче от плът и кости бе твърде безформено и объркано, за да може да се разбере каквото и да било. Единственият изход беше да се оперира. Да се изреже и да се изследва на открито. А при скоростта, с която този тумор растеше, операцията трябваше да се проведе спешно.

Д-р Хюс се пресегна към телефона на бюрото на д-р Мак Ивой.

— Мери? Слушай, аз съм все още тук, при д-р Мак Ивой. Би ли проверила кога д-р Снайт има свободна маса в операционната зала? Тук имаме нещо, което се нуждае от спешна интервенция. Точно така. Да, тумор. Но е много злокачествен и може да имаме проблеми, ако не го оперираме веднага. Точно така. Благодаря.

— Злокачествен? Откъде знаем това? — попита д-р Мак Ивой.

— Не знаем, но докато разберем дали е опасен или е безобиден, аз ще се отнасям с него като със злокачествен — каза д-р Хюс и поклати глава.

— Бих искал да зная какво, по дяволите, е това — повтори д-р Мак Ивой мрачно. — Прегледах целия медицински речник и в него няма нищо подобно.

Д-р Хюс се усмихна уморено и каза:

— Може да е нова болест. Може би ще я кръстят на твое име — „Болестта на Мак Ивой“. Най-сетне на върха на славата. Винаги си искал да си известен, нали?

— В този момент чаша кафе и топъл хамбургер биха ме задоволили повече. Нобеловата награда мога да я получа и без това по всяко време.

Телефонът иззвъня и д-р Хюс вдигна слушалката.

— Мери? О, да. Добре, това е чудесно. Да, това е направо чудесно. Благодари на д-р Снайт.

— Свободен ли е?

— Утре сутринта в десет часа. По-добре да отида да кажа на мис Тенди.

Д-р Хюс влезе през двойната врата в приемната, където мис Тенди още седеше на същото място, наполовина изпушила поредната цигара, вторачила невиждащ поглед в отвореното на коленете й списание.

— Мис Тенди?

— А? Да — каза тя, като вдигна бързо очи.

Д-р Хюс придърпа един стол и седна до нея, здраво стиснал двете си ръце пред себе си. Той се опитваше да изглежда сериозен и сигурен, да прилича на човек, на когото можеш да се довериш, за да успокои страха й, но беше толкова уморен, че изглеждаше единствено мрачен.

— Слушайте, мис Тенди, смятам, че трябва да ви оперираме. Тази подутина не изглежда твърде тревожна, но заради скоростта, с която расте, бих искал да я отстраним възможно по-скоро, а предполагам, че и вие искате същото.

Тя посегна към врата си, после отпусна ръка и кимна:

— Да. Разбира се.

— Ако можете да бъдете тук утре сутринта в осем, д-р Снайт ще го изреже в десет. Той е много добър хирург и от години оперира тумори.

— Много мило от ваша страна. Благодаря ви — опита се да се усмихне мис Тенди.

— Не ми благодарете — каза д-р Хюс и вдигна рамене. — Аз само си върша работата. Но така или иначе, мисля, че няма за какво да се притеснявате. Няма да ви лъжа, че това е нещо обичайно, защото не е. Но част от нашата професия е да се справяме с необичайното. Дошли сте на подходящото място.

Мис Тенди изгаси цигарата си и си събра нещата.

— Донесете си и чехли. Няма да сте прикована към леглото.

— Добре — каза тя и д-р Хюс й отвори вратата. Той я гледаше как се отдалечава по коридора и си мислеше колко слаба и млада изглежда. Той не беше от онези лекари, които мислеха за пациентите си само като за комплекс симптоми и нищо повече — като д-р Паусън например, белодробния специалист, който помнеше болестите дълго, след като бе забравил лицата на пациентите си. Животът е нещо повече от отоци и подутини, помисли си д-р Хюс. Поне за мен.

Той продължаваше да стои в коридора, когато доктор Мак Ивой подаде кръглото си като месечина лице иззад вратата.

— Д-р Хюс? Бихте ли влезли вътре, за да погледнете нещо за момент?

Той уморено последва д-р Мак Ивой в кабинета му. Докато траеше разговорът му с мис Тенди, д-р Мак Ивой се беше ровил в медицинските справочници и сега цялото му бюро беше засипано с диаграми и рентгенови снимки.

— Открихте ли нещо? — попита д-р Хюс.

— Не съм сигурен. То изглежда не по-малко странно от всичко останало, свързано с този случай.

Д-р Мак Ивой му подаде тежък учебник, отворен на страница с таблици и схеми. Д-р Хюс се намръщи, разгледа ги внимателно, а после отиде и се взря в рентгеновите снимки на мис Тенди.

— Това е безумно — каза той.

Д-р Мак Ивой стоеше прав, с изпънати по хълбоците ръце.

— Напълно сте прав — кимна той. — Безумно е. Но трябва да признаете, че приликата е твърде голяма.

— Дори и да сте прав — само за два дни да стигне до това положение?

— Е, ако това е възможно, то и всяко друго нещо е възможно.

— Ако това е възможно, отборът „Ред Сокс“ ще победи следващия сезон.

Двамата лекари стояха пребледнели в кабинета на петнайсетия етаж на болницата, гледаха рентгеновите снимки и просто не знаеха какво да си кажат.

— Може би е измама? — предположи д-р Мак Ивой, но Д-р Хюс поклати глава.

— Невъзможно. Не виждам как би могло да се направи. А и защо?

— Не знам. Хората си измислят всякакви измами по различни причини.

— Можеш ли да измислиш причина за това?

— А ти можеш ли да повярваш, че е истина?

— Не знам — отвърна д-р Хюс. — Може би… може би е онзи един случай на милион, който е истински, а не измама.

Те отново отвориха книгата и колкото повече разглеждаха рентгеновите снимки и сравняваха тумора на мис Тенди с рисунката, толкова повече прилики откриваха.

Според учебника по клинична гинекология, плетеницата от плът и кости, която мис Тенди носеше на врата си, бе човешки зародиш на около осем седмици.