Робърт Монро
Пътуване извън тялото (8)

7. СЛЕД СМЪРТТА

Всяко познание за съществуването на Второто тяло веднага задава въпроса, върху който човечеството се е замисляло от деня, в който се е научило да мисли. Продължаваме ли да живеем? Има ли живот извън гроба? Нашата религия ни казва да вярваме с упование. Това не е достатъчно за човека, който мисли със силогизми и търси общовалидни предпоставки, които са задоволителни и водят до твърдо убеждение.

Всичко, което мога да направя, е да бъда толкова честен и обективен при предаване на информацията, колкото човек може да бъде при напълно субективно преживяване. Вероятно моите предпоставки ще бъдат от значение и за вас, след като ги прочетете.

За първи път срещнах д-р Ричард Гордън през 1942 година в Ню Йорк. Бе защитил докторска дисертация със специалност вътрешни болести. Сприятелихме се и той стана наш семеен лекар. През годините си бе създал много успешна лекарска практика и притежаваше рядко срещано цинично-саркастично чувство за хумор. Мъдростта на преживяното го бе направила много земен реалист. Беше над петдесетте, когато го срещнах за пръв път, затова никога не го бях виждал като млад. Бе нисък и слаб, с права бяла коса, която оплешивяваше.

Д-р Гордън притежаваше две очебийни особености. Бе решил да живее дълго и очевидно затова се отнасяше много внимателно към себе си. Походката му бе преднамерено бавна и внимателна. Бързаше само когато бе абсолютно наложително. По-точно, той се разхождаше бавно с преднамерена предпазливост, вместо да ходи.

Второ — когато някой го посетеше в офиса му, той само хвърляше бегъл поглед през вътрешния вход, а после нарочно се втренчваше. Не казваше „Здравей“, не кимваше, нито пък подаваше ръка. Той просто гледаше втренчено, сякаш искаше да каже: „Какво, по дяволите, му има на тоя!“

Без никога да сме говорили за това, д-р Гордън и аз имахме едно топло и близко приятелство. Това е нещо, което се случва без каквито и да са обяснения, без логична причина. Нямахме много общи интереси, освен факта, че заедно участвахме в житейските преживявания в приблизително един и същи момент от историята.

През пролетта на 1961 година посетих д-р Гордън в кабинета му. Закусихме заедно с храна, приготвена от медицинската сестра, която работеше отдавна с него. Изглеждаше уморен и замислен, и аз повдигнах въпроса за това.

— Не се чувствах добре — отговори и после избухна по обичайния за него начин. — Какво от това, не може ли и един доктор да си позволи веднъж да боледува!

Засмях се и предложих да прави нещо друго, например да посети своя семеен лекар.

— Ще го направя — каза той отсъстващо, после възвърна нормалното си поведение. — Но първо заминавам за Европа.

Казах, че звучи прекрасно.

— Вече имам билети — продължи той. — Преди сме ходили много пъти, но искам да видя много места, които съм пропуснал. Бил ли си някога в Гърция, Турция, Португалия, Испания, Египет?

Казах, че не съм.

— Е, да, ама трябва да го направиш — каза той, като бутна настрани храната си. — Иди, когато имаш този шанс. Не бива да пропусна места като тези. Няма да пропилея шанса си.

Отговорих, че ще направя всичко, което ми е възможно, но и нямам такава тлъста клиентела, която ме очаква, докато се върна. Но той отново бе станал сериозен.

— Боб?

Чаках го да продължи.

— Не ми харесва начина, по който се чувствам — каза замислено. — Не го харесвам… защо не дойдете с жена ти на гости у нас?

Бих желал да бяхме го направили.

Д-р Гордън и съпругата му отплуваха за Испания след около седмица. Не ми изпрати и ред, но предположих, че се пекат някъде по средиземноморските плажове.

Шест седмици по-късно г-жа Гордън телефонира. Докторът се бе разболял в Европа и те трябвало да съкратят екскурзията си. Той бе отказал лечение зад океана и бе настоял да се върнат вкъщи. Тъй като чувствал силна болка, веднага постъпил в болница за изследване.

Не успях да го посетя в болницата, но се информирах постоянно за състоянието от съпругата му. Изследванията дадоха положителен резултат. Откриха това, което търсеха — рак на стомаха, неподлежащ на лечение. Нищо друго не би могло да се направи, освен да му бъдат създавани удобства, доколкото е възможно. Той нямаше никога да напусне болницата. Поне жив. Или още по-точно — физически жив.

Като научих това, реших, че по някакъв начин трябва да видя д-р Гордън. Сега вече всичко бе ясно, както повечето неща в ретроспекция. Сигурен съм, че още в деня, когато бяхме в кабинета му, той вече е знаел за състоянието си. Все пак бе интернист. Сигурно бе разпознал проявите и симптомите в своята собствена лаборатория. Тази бе причината за съвсем внезапната екскурзия до Европа. Той определено не би изпуснал последния си шанс! И не го направи.

Нуждата да говоря с д-р Гордън изглеждаше неотстъпна. По време на всичките ни разговори никога не бях му споменавал за своя „див талант“ или за това, през което бях преминал. Мисля, че се страхувах от начина, по който щеше да отметне назад глава и да се разсмее, и щеше да ме прати при сина си, който бе психиатър.

Сега бе различно. Той бе изправен лице в лице с нещо, за което може би щях да му помогна за промяна. Не знаех как това, което ми се бе случило, можеше да помогне, но имах дълбокото убеждение, че ще свърши работа.

Многократно се опитвах да посетя д-р Гордън, но само на жена му разрешаваха да влиза в стаята. Накрая помолих г-жа Гордън да ми помогне да вляза и да го срещна. Обясни ми, че докторът чувствал толкова силна болка, че през по-голямата част от времето бил държан под силна наркоза. По тази причина много рядко бил в съзнание и с бистър ум. Обикновено успявал да я познае в ранни зори, но дори и това не ставало всеки ден. Казах й, че имам да му съобщя нещо много важно. Не бях подробен. Но дори и в скръбта си тя изглежда разбра, че имах намерение да му предам послание, което бе нещо повече от успокоение. Интуитивната жена намери решението.

— Защо не му напишете писмо? — предложи тя. — Ще му го занеса.

Казах, че се страхувам дали той ще може да го прочете.

— Ако го напишете, аз ще му го прочета, когато е в съзнание, за да го разбере.

Така и направихме. Тя го прочиташе отново и отново на д-р Гордън, винаги когато бе в съзнание. По-късно ми каза, че тези повтарящи се четения са били по негово настояване, а не по нейно предложение. Имаше ли нещо в писмото, което той искаше да запази дълбоко в паметта си?

Когато го чух, усетих силно чувство на съжаление. Може би все пак той нямаше да се облегне назад и да се разсмее. Трябвало е да споделяме повече неща помежду си, ако само бях събрал куража да обсъдя с него моите „дейности“. Ето и някои пасажи от писмото до д-р Гордън.

 

„… И запомни всички уроци, които ми даде, защото знаеше, че съм разтревожен от нещо. Ето кога започна всичко. Сега, докато си в болницата за известно време, би могъл да опиташ да го откриеш за себе си. По такъв начин няма защо да вярваш само на моите думи. Ще можеш да правиш нещо, докато се възстановяваш.

Първо трябва да приемеш възможността, да я преработиш през своя опит, че можеш да действаш, мислиш и съществуваш без ограниченията на физическото тяло. И не казвай на жена си да ме прати при онзи психиатър, който е и ваш син. За разрешаването на проблема се изисква нещо повече от Фройд. Освен това, той си печели достатъчно добре и без пациент като мен.

По време на всичките ни разговори не изглеждаше уместно да се спирам на тази тема. Но тъй като си вързан за леглото, размисли сериозно. Може би по-късно ще бъде от полза. Надявам се сам да откриеш някои неща, които съм пропуснал. Всичко зависи от това дали ти самият ще успееш да усъвършенстваш способността «да напускаш» физическото си тяло, докато мързелуваш в болничното легло. Стане ли, ти ще намериш много способи, които ще ти бъдат полезни. Може би това е начинът да се справиш с физическата болка. Не знам. Опитай все пак.“

 

„… С цялата искреност, която мога да събера, настоявам, Дик, помисли за това. Ти вече ще си преминал крайъгълния камък, когато няма да правиш нищо повече от това да приемеш, че твоето второ нематериално тяло действително може би съществува. Веднъж постигнал това, единствената пречка пред теб ще бъде страхът. А няма нужда да го правиш. Все едно да се страхуваш от сянката си. То е по-скоро естествено, отколкото странно. Свикни с тази идея. Липсата на съзнателни преживявания с второто ти тяло не означава непременно, че има нещо, от което да се страхуваш. Неизвестността е страшна само докато съществува като такава. Ако можеш да се закачиш за това, ти няма да имаш нужда от страх. Тогава и само тогава опитай формулата, която съм написал тук. Не зная какъв е ефектът от всички лекарства, които взимаш. Лечението може да помогне или да навреди на техниката. Но наистина опитай! Първия път може да не свърши работа, но може и да заработи.“

 

„… Най-важното, моля те да ме уведомиш как се справяш с него. Може би като се оправиш, бих могъл да дойда, за да обсъдим всичко в детайли. Бих дошъл и сега лично, но знаеш колко строги са болничните правила. Ако разкажеш на жена си за някои свои опити, сигурен съм — тя ще ми ги предаде. Но все пак е по-добре да ги чуя лично от теб по-късно. Само ми дай знак…“

 

Г-жа Гордън не ме уведоми дали той наистина е правил опит. Почувствах, че е твърде разочароващо да я разпитвам подробно точно в този момент. Тя бе изключително тъжна и напрегната, знаейки, че състоянието на мъжа й е крайно влошено. Все още не съм сигурен дали бе разбрала, че моето писмо би могло да бъде разтълкувано като предложение за подготовка за смърт.

Няколко седмици по-късно д-р Гордън изпадна в кома. Той почина в мир, без да се връща в съзнание.

Няколко месеца мислех да направя опит за „посещение“ при д-р Гордън, където и да бе. Той бе първият ми близък човек, който умря, откакто развивах моя див талант. Бях едновременно любопитен и обективен. Това бе първата такава възможност. Мислех, че д-р Гордън нямаше да се обиди, ако продължаваше да съществува.

Сега, знаейки за такива неща, реших, че той вероятно се нуждае от почивка, преди да се намеся в нещата, които правеше. Също исках да събера допълнителен кураж и за самия мен. Това бе експеримент, който преди не бях опитвал. Можеше наистина да бъде опасно.

И ето, един съботен следобед направих опита. Мина час, докато постигнах състоянието на вибрации. Най-накрая се гмурнах вън от тялото, като ликувах наум. Имах огромното желание да видя д-р Гордън.

След миг започнах рязко да се издигам нагоре и скоро единственото, което можех да видя, бе неясно движение и чувството за много фин въздушен поток около тялото ми. Почувствах също ръка под левия си лакът. Някой ми помагаше да отида там.

След нещо, което изглеждаше като безкрайно пътуване, изведнъж спрях (или пък бях спрян). Малко объркан стоях в голяма стая. Впечатлението ми бе, че това е учреждение от някакъв вид. Ръката под лакътя ме поведе към една врата и ме спря точно пред нея. Оттам можех да погледна в съседната стая. Мъжки глас проговори почти в лявото ми ухо.

— Ако стоиш точно тук, докторът ще те види след миг.

Кимнах в знак на съгласие и стоях, чакайки. В стаята имаше група мъже. Трима или четирима от тях слушаха внимателно един млад мъж, на около двайсет и две години, който възбудено им обясняваше нещо, жестикулирайки.

Не виждах д-р Гордън и продължих да го очаквам всеки момент. Колкото повече чаках, толкова по-горещо ми ставаше. Накрая така се сгорещих, че наистина започнах да се чувствам некомфортно. Не знаех каква бе причината, която ми причиняваше тази горещина, и не бях сигурен, че мога повече да търпя. Наистина имах усещането, че поток от предчувствия пробягва през лицето ми. Разбрах, че повече не мога да понасям това. Горещината бе нетърпима. Ако д-р Гордън не се появи скоро, ще трябва да си тръгна, без да съм го видял.

Обърнах се и отново погледнах към групата мъже, като си мислех, че трябва да ги попитам за д-р Гордън. Точно в този миг нисък, слаб млад мъж с буйна коса спря на средата на разговора си и ме погледна напрегнато за момент. След този прост, къс поглед той се обърна към другите мъже и продължи оживения разговор.

Жегата стана непоносима и аз реших да си тръгвам. Не можех повече да чакам д-р Гордън. Като използвах наученото от мен движение, бързо се издигнах нагоре и излязох от стаята. Пътят обратно бе много дълъг. След съединяването с материалното проверих физическото си тяло. Чувствах студ и се бях схванал. Със сигурност по бузите ми не пълзяха потоци от усещания.

Разочарован, седнах и записах всичко за пътуването. Бях се провалил по някаква причина. Не бях успял да видя д-р Гордън. Отсъствието ми от материалното бе два часа.

По наследство съм много упорит. Следващата събота опитах отново. Точно в момента, когато бях напуснал физическото си тяло и виках името на д-р Гордън, един глас проговори точно до мен почти раздразнен.

— Защо искаш отново да го видиш? Нали го видя миналата събота!

Бях толкова изумен, че се друснах в материалното почти веднага. Станах и разгледах кабинета си. Не забелязах нищо ненормално. Помислих да опитам отново, но реших, че вече е твърде късно за нов опит същия ден.

Миналата събота. Нищо важно не се случи миналата събота. Не се получи. Погледнах записките си за „Миналата събота“. И ето че го открих.

„Докторът ще ви види след минута.“ какво можеше да е след минута? Нисък, слаб млад мъж с рошава буйна коса се обърна и ме погледна напрегнато. Той ме гледаше, без да каже дума, сякаш мислеше. Перфектното описание, което бях направил, бе за д-р Гордън на двадесет и две години, а не на седемдесет.

Сякаш това всяваше повече от всичко друго доверие към преживяното. Очаквах да видя мъж на седемдесет. Не го бях познал, защото той не изглеждаше така, както бях очаквал. Ако приемех това за халюцинация, евентуално бих срещнал седемдесетгодишния д-р Гордън.

По-късно, при едно посещение в дома на вдовицата на доктор Гордън, реших да видя стара снимка, когато е бил на двадесет и две. Разбира се, не казах на г-жа Гордън защо искам да видя снимката. Отлично подхождаше на мъжа, когото бях видял и който ме бе видял „там“. Тя спомена също, че на онази възраст той е бил много енергичен и активен, винаги бързал и имал рошава руса коса.

Някой ден отново ще опитам да посетя д-р Гордън.

Друг път, в очакване да сменим щата, в който живеехме, продадохме къщата си. Дойде един купувач, и то съвсем ненадейно. Като временна мярка взехме къщата под наем за годината преди нашето преместване.

Бе интересна къща, построена на върха на една скала, точно над малка рекичка. Дадохме я под наем чрез посредник и никога не се срещнахме или свързахме със собственика. Жена ми и аз заехме основната спалня на първия етаж.

Една седмица след като се настанихме, си легнахме и жена ми заспа почти веднага. Лежах там в полутъмното и гледах през големия от пода до тавана прозорец към нощното небе. Без да го желая, почувствах началото на познатите вибрации. Чудех се дали на новото място всичко ще бъде наред с преживяването.

Леглото ни бе разположено откъм северната стена.

Отдясно на леглото бе вратата за хола. Вляво от леглото бе вратата за главната баня.

Тъкмо бях започнал да се издигам от физическото си тяло, когато забелязах нещо точно там. Беше бяла фигура с основните мерки и прилики на човек.

Бях станал много предпазлив с „непознати“ и затова изчаках да видя какво ще се случи. Бялата фигура се доближи, заобиколи леглото и мина на около трийсет сантиметра от моята част, като отиде към банята. Успях да видя, че бе жена със среден ръст, с тъмна, права коса и особено дълбоки очи, нито млада, нито стара.

Тя остана в банята съвсем кратко, след това се втурна в стаята и започна отново да обикаля около леглото. Седнах (нефизически — сигурен съм) и се доближих да я докосна, да видя дали мога.

Забелязвайки движението, тя спря и ме погледна. Когато проговори, можех да я чуя съвсем ясно. Можех да виждам прозореца и завесите зад нея и през нея.

— Какво мислиш да правиш с картините?

Бе женски глас и можех да видя как се движеха устните й.

Като не знаех какво да кажа, опитах се да й дам задоволителен отговор и я успокоих, като потвърдих, че ще се погрижа за тях.

Като чу това, тя леко се усмихна. После приближи двете си ръце и хвана моята, като нежно я притискаше. Почувствах ръцете — те бяха нормални, топли и живи. Тя леко стисна моята ръка, нежно я пусна, обиколи леглото и излезе през вратата.

Чаках, но тя не се върна. Легнах си, върнах се към физическото и се изнизах от леглото. Отидох до вратата на хола и погледнах към другите стаи. Там нямаше никой. Обиколих навсякъде, но не намерих жива душа. След като записах случилото се, отново си легнах.

Няколко дни по-късно срещнах психиатъра, който живееше в съседната къща, д-р Семюел Каан. (Продължавах случайно да се срещам с психиатри!) Попитах го дали познава хората, в чиято къща живеехме.

— Да, разбира се, познавам ги добре — бе отговорът му. — Г-жа В. почина преди около година. После г-н В. отказа да влезе в къщата, премести се и повече не се върна.

Казах, че е много жалко, тъй като това бе една чудесна къща.

— Това все пак бе нейната къща, нали разбирате. Същественото е, че тя умря точно тук, в спалнята, която заемате вие.

Отговорих, че това е много интересно. Тя сигурно много си е харесвала къщата.

— Да, наистина — отговори д-р Каан. — Много харесваше картини. Беше ги закачила навсякъде.

Попитах го дали случайно не притежава някаква снимка на г-жа В.

— Трябва да проверя — замисли се за момент. — Имам, разбира се. Мисля, че е на групова снимка, която е направена в клуба. Дано да я открия.

Д-р Каан се върна след няколко минути. На снимката имаше около петдесет-шейсет мъже и жени, някои от тях само глави, така както стояха в редици.

Д-р Каан погледна внимателно снимката. „Тук някъде е, сигурен съм.“

Погледнах през рамото снимката. На втората редица имаше едно познато лице. Посочих го с пръст и попитах дали това не е г-жа В.

— О, да, да, това е г-жа В. — Погледна ме първо с любопитство, а след това с разбиране каза: — Сигурно сте открил нейна снимка в къщата.

Потвърдих. Много предпазливо попитах д-р Каан дали г-жа В. не е имала някакви необикновени маниери или нещо подобно.

— Не, или поне не си спомням — отговори той. — Но ще помисля. Не може да не е имала някакви.

Благодарих му и реших да тръгна. Обърнах се, защото той отново ме повика.

— Я почакайте, наистина има нещо — каза докторът. Попитах какво е то.

— Когато и да беше щастлива или благодарна за нещо, тя взимаше ръката ви между дланите и леко я стискаше. Ще ви свърши ли работа?

Това помогна.

С натрупване на опита станах малко по-уверен, че бих могъл да използвам тези възможности в сфери, които сигурно бяха необикновени. Близък мой приятел — Ендрю Бансън, бе на моята възраст и имахме много общо помежду си. Познавах го от около осем години. Той между другото бе и пилот. Често летеше на самолети от своята компания. Един от изследователските му интереси бе антигравитацията, за която бяхме говорили многократно. Той притежаваше лаборатория, където провеждаше опити в тази област. Между въпросите, които обсъждахме във връзка с гравитационните му изследвания, бе и този дали един или дори двама души биха могли да достигнат сами ефективен резултат за антигравитацията в този век на огромен брой изследователски групи и крайно скъпа апаратура.

По време на командировка в Ню Йорк през 1964 година ми се отвори един час свободно време следобед, което прекарах в хотелската стая. Реших да подремна. Легнах и тъкмо заспивах, когато чух гласа на г-н Бансън.

— Има начин да се докаже съществуването на антигравитацията. Единственото, което трябва да направиш, е сам да извършиш опита. А ти си тренирал това.

Станах напълно буден. Знаех за какво ставаше дума, но не бях имал смелостта да го направя. Но защо гласът на г-н Бансън звучеше така реално в съня? Погледнах часовника до леглото. Беше точно три и петнайсет. Бях напълно буден сега, за да спя, затова излязох.

Когато след два дни се върнах вкъщи, жена ми бе много мълчалива. Попитах какво се е случило.

— Не искахме да те тревожим в Ню Йорк, но Ендрю Бансън е мъртъв. Загинал е, докато се е опитвал да приземи един самолет — каза тя.

Спомних си гласа на г-н Бансън в Ню Йорк и я попитах дали г-н Бансън не е загинал преди два дни, около три и петнайсет след обяд.

Жена ми ме разглежда дълго, преди да отговори:

— Да. Точно тогава се е случило.

Не ме попита откъде знам. Отдавна бе престанала да ме пита.

Няколко месеца не правих никакви опити да „отида“ при г-н Бансън. По неизвестна причина предположих, че ще се нуждае от почивка. Имах работа с насилствена смърт и все още не бях сигурен дали бях прав.

Накрая станах нетърпелив. В събота следобед легнах с решение да посетя г-н Бансън.

След около час подготовка най-накрая се измъкнах от физическото и започнах да пътувам с висока скорост през нещо, което приличаше на мрачен тунел. Крещях наум „Ендрю Бансън“ отново и отново, докато пътувах.

Изведнъж спрях или бях спрян. Някой ме държеше съвсем мирно в изправена поза. След миг от една дупка в пода започна да излиза бял газ. Облакът започна да се оформя и някакво чувство ми подсказа, че това бе г-н Бансън, въпреки че не можех да го видя много добре или да различа чертите му. Веднага заговори много възбудено и радостно.

— Боб, не би повярвал повечето неща, които се случиха, откакто съм тук!

Нищо повече. По сигнал от някого облакът от бял газ загуби човешката си форма и сякаш бе всмукан в малката дупка на пода. Ръцете върху лактите ми ме направляваха и скоро се върнах към материалното.

Халюцинация, получена по пътя на самовнушението? Най-малкото бе оригинална. Никога не бях чел нещо подобно. Дали това обяснява съвпадението на времето в хотелската стая в Ню Йорк? Има и нещо още. През 1964 година на шейсет и две години почина баща ми. Въпреки че в детството бях доста непокорен към бащините съвети, като възрастен мъж чувствах баща си съвсем близко до мен. Сигурен съм, че и той ме е чувствал по същия начин.

Той бе получил удар преди няколко месеца и остана почти напълно парализиран и неспособен да говори. Последното очевидно бе най-мъчително, което бе съвсем естествено за човек-лингвист, чийто живот бе посветен на изследването и ученето на езици.

През този период, когато го посещавах, той правеше изключително сърцераздирателни опити да ми говори. Искаше нещо да ми съобщи. Очите му молеха да го разбера. Само леки стенания излизаха от устните му. Постарах се да го успокоя, говорих му. Правеше всичко възможно да ми отговори. Дори не мога да кажа дали въобще разбираше думите ми. Баща ми почина тихо в съня си в един следобед. Животът му бе плодотворен и успешен. Смъртта му донесе смесени чувства на скръб и сякаш на освобождение.

Непрекъснато разбирах значението на някои от земните знания и вяра, които бях научавал от баща си. Винаги ще му бъда признателен.

Този път смъртта на един твърде близък за мен човек ми донесе малко по-малко трепет и вълнение, отколкото бях преживявал преди. А може би познатото, най-малкото чувството за известност, предизвика по-малко нетърпение и повече упование.

Единствената причина, поради която изчаках няколко месеца, бе необходимостта да го направя. Други потискащи ме въпроси от личния и трудовия ми живот изглежда ми пречеха да се връщам към привичката си да релаксирам. Въпреки това една нощ през седмицата станах в три часа след полунощ и усетих, че трябва да посетя баща си.

Изпълних ритуала си и вибрациите се появиха лесно и равномерно. След малко се освободих без усилие и бях горе, свободен в тъмнината. Този път не използвах викането на ум. Концентрирах мисълта си върху личността на баща ми и „стигнах“ там, където бе и той.

Започнах да се движа бързо в тъмното. В тъмнината не виждах нищо. Само величавото усещане за движение, заедно с притеглянето на гъст — приличен на течност — въздух, минаващ покрай тялото ми. Съвсем като потапянето във вода след гмуркане. Изведнъж спрях. Този път не си спомням някой да ме е спирал, нито пък можех да усетя ръката под мишниците си. Намирах се в полутъмна стая с огромни размери. Изглежда знаех, че това е болница, или конвалесцентен дом, но там не се извършваше никакво лечение, поне такова, каквото ние го познавахме. Започнах да се оглеждам за баща ми. Не знаех какво да очаквам, но най-малкото погледнах напред към една група, която много се забавляваше.

Имаше няколко по-малки стаи освен голямата зала, където стоях. Погледнах в две от тях и във всяка имаше по няколко души, които не ми обърнаха внимание. Започнах да се безпокоя, че съм объркал мястото.

Третата стая бе не по-голяма от килия на монах, с малък прозорец на височината на раменете на срещуположната на вратата стена. Имаше мъж, облегнал се на стената, близо до прозореца, който гледаше навън. Когато влязох, видях само гърба му.

После той се обърна и ме видя. На лицето му се изписа крайно изумление. „Умрелият“ ми баща ми проговори:

— Какво правиш тук?! — Каза го с екстаз като някой, пропътувал половината свят, когато срещне човек, комуто току-що е казал „довиждане“ у дома.

Бях твърде развълнуван, за да говоря. Само стоях и се надявах, че новата ни среща ще бъде радостна, както очаквах. Стана изведнъж. Баща ми се приближи направо, сграбчи ме под мишниците и започна щастливо да ме подхвърля високо над главата си и после обратно долу. Точно както, спомням си много добре, го правеше през детството ми, така както много бащи правят с малките си синове.

Той ме остави обратно на земята и аз се бях успокоил достатъчно, за да му проговоря. Попитах го как се чувства.

— Сега вече много по-добре. Болката ми премина.

Сякаш му бях напомнил нещо, за което той отдавна бе забравил. Явно енергията се отвеждаше от него и той се отдалечи уморен. Гледах го и разбрах, че е забравил за присъствието ми там. Изглеждаше съвсем слабичък и на около петдесет. Или поне такъв го бях виждал на снимки от тази му възраст.

Почувствах, че срещата бе приключила. Нищо повече нямаше да се случи. Излязох от стаята, после „стигнах“ вън от сградата. Върнах се към материалното тяло. Трябваше ми по-малко време да се прибера, отколкото да отида при баща си.

Така ли се бе случило? Наистина ли болката бе толкова силна през онези последни дни, когато той сам не можеше да разбере как да си помогне, за да я отслаби? Ако това бе вярно, какъв ужасен затвор е било тялото му! Смъртта наистина бе благословена.

Ще се опитам ли да го видя отново? Не знам. Не знам дали би трябвало да опитвам.

Имах много такива преживявания, не така лични, но точно толкова впечатляващи. Всички те ме водеха към неизбежните емпирични заключения, които оправдаха много, много часове на страдание, несигурност, страх, самота и разочарование. Това бе прагът на емоционалното претоварване или, както някои биха го нарекли, количествен Скок в мисленето и началото на нова гледна точка и перспектива, позволяващи мъките и радостите в Тук-Сега да попаднат в точната категория на важност (какво е минута, час, година, съпоставени с безкрайността на съществуванието?). Открит бе пътят на реалното, което в края на краищата е доказано несравнимо със съзнанието на човешкия мозък, въпреки че ще продължи да измъчва с лъжливи надежди и да обвинява в криминално престъпление интелектуалното начало.

Това ли е моят отговор? Свържете преживяванията с познанието, че човешката личност не само може, но и действа извън материалното тяло, и ще се уверите, че отговор има, и то един-единствен.

Ако наистина трябва да има велико Послание, това ще е достатъчно.