Робърт Монро
Пътуване извън тялото (2)

1. НИТО С МАГИЧЕСКИ ЖЕЗЪЛ, НИТО ЕДВА-ЕДВА

Следващите редове обикновено са встъпление към предговора. Поставени са тук, защото предположих, че повечето читатели прескачат предисловията, за да стигнат до сърцевината на материята. В случая това, което идва сега, е най-трудно от всичко.

С публикуването на книгата съм си поставил две главни цели. Първо: разпространявайки възможно най-широко събрания от мен материал, бих могъл да помогна на други хора, дори само на един-единствен човек, да се спаси от агонията и терора на изпитанието и грешката в област, където не е имало конкретни отговори. Фактът, че и други са преживели същото, би могъл да облекчи съмненията. Човек сам ще опознае и разбере феномена, и ще се опази от драмата на психотерапията, а в най-лошия случай — от мозъчен срив и въдворяване в психиатрично заведение. Второ: утре или в близките години официално приетите досега науки на съвременната ни култура ще разширят хоризонта на знанията си, твърденията и изследванията, за да разтворят широко вратите и пътищата за голямо обогатяване на човешкото познание и разбиране на самия себе си и цялостното му обкръжение.

Ако поне едната, а защо не и двете гореспоменати цели, послужат когато и където и да е, това за мен ще бъде напълно задоволителна награда, разбира се.

Представянето на целия този материал не е предназначено за специална научна трупа. По-точно, главният опит е да бъде толкова специфичен, колкото е възможно с терминология еднакво разбираема и за учени, и за лаици, като са отбягвани двусмислени обобщения. Физици, химици, психиатри и философи биха могли всеки за себе си да използват по-специфична терминология, за да опишат същата материя. Очаквам такъв начин на предаване на информацията. Той ще покаже, че замисълът на общуването е осъществим и „понятният“ разговор поднася необходимия смисъл по-скоро на широк кръг читатели, отколкото на тесен елит от специалисти.

Очаква се също много от тълкуванията да бъдат противоречиви. Най-трудният от всички умствени процеси е да се разгледа обективно идея, която, ако се приеме за факт, ще се сблъска с отрицанието на дългогодишната подготовка и опит.

Обективното възприятие наистина е най-трудният от всички процеси в умственото развитие. Един път в живота е напълно достатъчно.

Нека погледнем към началото на този искрен разказ за висок персонален опит.

През пролетта на 1958 година живеех съвсем нормален живот в едно нормално семейство. Обичахме природата и тишината и се бяхме заселили в спокойна провинциална обстановка. Единствената необикновена дейност бяха опитите ми с техника за изучаване на данни по време на сън — главен изпълнител бях самият аз.

Първият знак за отклонение от обикновеното се случи един неделен следобед. Докато останалата част от семейството ми бе на църква, аз провеждах опит, слушайки запис на магнетофонна лента в силно изолирана обстановка. Това бе прост експеримент за усилване на концентрацията върху единичен сигнален източник на информация (слухов) със снижено сигнално въвеждане от другите сетива. Степента на запомняне и възпроизвеждане щеше да покаже успеха на техниката.

Слушах записа, изолиран от други гледки и звукове. Той не съдържаше необикновени или случайни идеи. Припомням си, че най-забележителното бе натрапващото се предложение да запомням и възпроизвеждам всичко, което се случваше по време на опита за релаксация. Записът вървеше без някакъв необикновен резултат. Възпроизведох запомненото изцяло, защото то бе продукт на собствените ми усилия и по тази причина изцяло ми бе познато. Може би даже прекалено познато, защото в моя случай не бе възможно запомняне и възпроизвеждане на нов оригинален материал. Добре би било техниката да бъде употребена за запаметяване на някои други обекти.

Когато семейството ми се върна, имахме лек обяд — бъркани яйца, бекон и кафе. На масата водихме маловажен разговор, който няма връзка с проблема. След малко повече от час бях обхванат от безмилостен спазъм, който настъпваше към диафрагмата или слънчевия сплит, точно под гръдния кош. Бе много силна и трайна болка. Първо помислих, че е форма на хранително отравяне. В отчаянието си се насилих да повърна. Стомахът ми бе празен. Другите членове на семейството ми не показаха признаци на заболяване и дискомфорт. Опитвах се да правя упражнения и да ходя, предполагайки, че е парализа на коремен мускул. Не бе апендикс, защото моят бе опериран. Независимо от болката дишах нормално, сърдечната дейност и пулсът ми също бяха правилни. Нямаше изпотяване или каквито и да било други симптоми. Само остра, напрегната, локализирана в определено място топка от неподвижни мускули в горната част на корема.

Дойде ми наум, че някакъв фактор от магнетофонния запис е причинил болката. Преглеждайки лентата и ръчно направения запис на текста, не открих нищо необикновено. Продължих да търся някаква надеждна, макар и не съвсем умна идея, която би обяснила случилото се. Все пак — нищо определено.

Вероятно трябваше веднага да се обадя на лекар. Положението не изглеждаше твърде обезпокоително, но и не се подобряваше. Накрая все пак потърсихме лекарска помощ.

Всички местни лекари или отсъстваха, или играеха голф.

Спазмите и болката продължиха от един и половина на обяд до полунощ. Сякаш никакви домашни способи на лечение не доведоха до облекчение. Малко след полунощ заспах от пълно физическо изтощение.

Събудих се рано на другата сутрин. Болките и спазъмът бяха изчезнали. Чувствах мускулна слабост в раздразнената област. Споменавам го единствено защото това бе първият необикновен случай от физическо или друго естество, който изживях.

В ретроспекция — това бе може би докосване с магически жезъл или съкрушителен удар, въпреки че в този момент не си давах сметка.

Някъде около три седмици по-късно се случи второто главно събитие. Лежах на дивана в дневната, вкъщи бе тихо. Току-що се бях изтегнал (главата ми бе на север, ако това има някакво значение), когато в северната част на небето се появи сияние или светлинен лъч под ъгъл 30° спрямо хоризонта. Сякаш бях поразен от гореща светлина. Но това бе само дневна светлина. Не се виждаше сияние, ако въобще е имало такова наистина.

В началото помислих, че е слънчева светлина, макар това да бе невъзможно в северната част на къщата. Когато сиянието прониза цялото ми тяло, ефектът бе, че започнах принудително да се треса или „да вибрирам“. Бях напълно безсилен да се движа, като че бях стегнат в менгеме.

Шокиран и изплашен, аз се насилих да направя някакво движение. Все едно, че се освобождавах от невидими връзки. Когато съвсем бавно седнах на дивана, треперенето и вибрациите постепенно отшумяха и можех свободно да се движа.

Станах и започнах да ходя из стаята. Не бях загубвал съзнание, сигурен бях в това. Часовникът показваше, че са изминали само няколко секунди, откакто се бях изтегнал на дивана. Не си бях затварял очите и чувах външните шумове по време на целия епизод. Погледнах през прозореца, по-специално на север. Не знаех защо го правя и какво очаквам да видя. Всичко изглеждаше нормално и спокойно. Излязох на разходка, за да събера мислите си след това странно нещо, което се бе случило.

През следващите шест седмици същото необикновено явление се появи още девет пъти. Случваше се по различно време и на различни места. Единственото общо между явленията бе, че те започваха веднага след като лягах да отпочина или спя. Когато и да се появяваше, аз се борех да заема седящо положение и тресенето отшумяваше. Въпреки че тялото ми чувстваше това „треперене“, нямаше видимо доказателство, че аз наистина се треса.

Ограничените ми познания по медицина ме караха да допусна много възможности като причина. Мислех за епилепсия, но разбрах, че епилептиците не помнят и не чувстват нищо по време на апоплектичен удар. Нещо повече, научих, че епилепсията е наследствена болест и първите признаци се появяват още в ранна детска възраст. В моя случай такива симптоми нямаше.

Втората възможност бе мозъчно увреждане като болестен процес или тумор. Отново симптомите не бяха типични, но съществуваше такава вероятност. С трепет отидох при дългогодишния семеен лекар д-р Ричард Гордън и му обясних признаците на заболяването. Като интернист и диагностик той би трябвало да има някакво обяснение. Беше запознат отлично и със здравословното ми състояние, такова, каквото бе.

След основен преглед д-р Гордън реши, че съм преуморен от усилена работа и ме посъветва да спя повече и да намаля малко теглото си. Накратко, той не успя да открие нищо обезпокоително по отношение на здравето ми. Възможността от мозъчен тумор или епилепсия го развесели. Повярвах на думите му и обнадежден се върнах вкъщи. Щом нямаше здравословна причина за феномена, може би бе халюциниране, форма на сънуване. Реших, че ако пак изпадна в това състояние, бих го разглеждал толкова обективно, колкото ми бе възможно. И то наистина „дойде“ същата вечер.

Започна някъде около две минути, след като легнах да спя. Този път твърдо бях решил, че ще го изживея, за да видя какво става, вместо да се боря да се освободя от това състояние.

Както си лежах, „чувството“ започна да бушува в главата ми и пропълзя по цялото ми тяло. Бе повече „вибрация“, отколкото треперене. Стабилна и без да променя честотата си. Усещах го повече като електрошок, пробягващ по цялото ми тяло без болка. Цикълът на пулсациите бе някъде под 60, може би някъде около половината.

Изплашен, аз го понасях, опитвайки се да остана спокоен. Можех да виждам стаята около мен, но не чувах много повече от бученето, причинено от вибрациите. Чудех се какво ли още ще се случи.

Нищо не стана. След около пет минути усещането бавно заглъхна и аз станах, чувствайки се съвсем нормално. Пулсът ми бе ускорен, очевидно от възбудата, но нищо повече. Този резултат ми помогна да се освободя от страха, предизвикан от усещането.

В следващите четири или пет случая на вибрация открих още нещо. Най-малко веднъж изглежда се бе появил обръч от електрически искри с диаметър около два фута, а в центъра на обръча бяха осите на тялото ми. Ако си затворех очите, можех наистина да видя обръча. Той започваше от главата ми и бавно пълзеше надолу по тялото ми до върха на пръстите на краката и обратно към главата, като запазваше постоянни вибрации. Когато обръчът преминаваше през всяка част от тялото ми, чувствах вибрациите, сякаш ме режеха на ленти. Когато обръчът премина през главата ми, заедно с него започна да бушува силно бучене и почувствах вибрациите в мозъка си. Опитах се да изследвам този огнен, електрически мним обръч. Не открих обаче причинителя му или какво той представляваше.

Всичко, което ми се случи, оставаше неизвестно за съпругата и децата ми. Не виждах причина да ги тревожа и занимавам, докато не станеше известно нещо по-определено за случилото се. Все пак запознах един приятел, известния психолог д-р Фостър Бредшоу, с тайната си. Ако не бе той, не мога да си представя къде ли щях да съм понастоящем. Вероятно в някое психиатрично заведение.

Обсъдих въпроса с него и той бе крайно заинтригуван. Предположи, че може да е форма на халюцинация. Подобно на д-р Гордън, и той ме познаваше добре. Затова и се смя на предположението, че съм в началния стадий на шизофрения или нещо такова. Попитах го какво мисли, че трябва да направя. Никога няма да забравя отговора му:

„Защо, не е необходимо да правиш нищо друго, освен да наблюдаваш и да разбереш какво е то. При всички случаи не мисля, че имаш голям избор. Ако се случи на мен, бих отишъл някъде в гората и бих продължил да опитвам, докато не намеря отговора.“

Разликата бе, че се случва на мен, а не на д-р Бредшоу, а аз не можех да си позволя да отида в гората нито в прекия, нито в преносния смисъл на думата. Освен другите си задачи, трябваше да издържам и семейство.

Минаха няколко месеца и състоянието на вибрации се случваше постоянно. Започна дори да става досадно, докато една нощ лежах в леглото, точно преди да заспя. Вибрациите започнаха. Търпеливо и изнурително зачаках да преминат, за да заспя. Както си лежах, ръцете ми бяха прегънати към дясната част на леглото, така че пръстите ми едва докосваха килима.

Лениво се опитах да раздвижа пръстите и открих, че мога да ровя из килима. Без да мисля и да си давам сметка, че мога да си движа пръстите по време на вибрацията, пъхнах върховете им по-дълбоко в килима. След моментно съпротивление пръстите ми сякаш проникнаха под килима и докоснаха пода отдолу. С умерено любопитство пъхнах ръката си по-надолу. Пръстите ми преминаха през пода и достигнаха до грубата горна повърхност на тавана на долната стая. Опипах наоколо и открих малка дървена скоба с триъгълна форма, сгънат пирон и някакви стърготини. Съвсем слабо заинтересуван от тази фантазия в усещането, пъхнах ръката си съвсем дълбоко. Премина през тавана на първия етаж и почувствах, че цялата ми ръка преминава през пода. Ръката ми докосна вода. Без възбуда разбърках водата с пръсти.

Изведнъж започнах напълно да съзнавам положението. Бях съвсем буден. Можех да видя лунния пейзаж през прозореца. Чувствах, че лежа в леглото и усещах завивките над тялото си, възглавницата под главата ми, гръдния кош, който се свиваше и разширяваше, когато дишах. Вибрациите все още присъстваха, но в по-малка степен.

Въпреки че бе невъзможно, ръката ми си играеше в басейн с вода, а рамото ми чувстваше, че сякаш е промушено през пода. Със сигурност бях съвсем буден и чувството бе все още там. Как бих могъл да съм буден във всяко друго отношение и едновременно все още „да сънувам“, че рамото ми е промушено през пода?

Вибрациите започнаха да отслабват. По някаква причина помислих, че има връзка между тази провряна през пода ръка и тяхното присъствие. Ако те изчезнеха, преди да съм си извадил ръката „навън“, подът може и да се затвори и да си загубя ръката от рамото. Може би вибрациите бяха направили временно дупка в пода. Не преставах да правя предположения.

Изтръгнах си ръката от пода, сложих я върху леглото и вибрациите престанаха много скоро. Станах, запалих лампата и разгледах мястото до леглото. Нямаше и следа от дупка на пода и в килима. Те си изглеждаха както винаги. Погледнах ръката и рамото си и дори потърсих вода по пръстите си. Нямаше и следа от такова нещо, а ръката ми си беше съвсем нормална. Разгледах и стаята. Жена ми кротко спеше в леглото, всичко беше наред.

Дълго преди да се успокоя и заспя, мислих за халюцинацията. На следващия ден реших да разрежа целия под, за да видя дали това, което почувствах в пространството под него — триъгълната скоба от дърво, огънатия пирон и стърготините, — е там. Не виждах подът да е обезобразен от дивата ми халюцинация.

Споделих с д-р Бредшоу случката. Той реши, че е твърде убедителен блян. Бе склонен да се пробие дупка в пода, за да видим какво има там. Представи ме на д-р Люис Уолбърг — изтъкнат психиатър. На едно вечерно парти съвсем небрежно му споменах за феномена с вибрациите. Той от учтивост се заинтересува, но бе очевидно, че не е в настроение „за работа“, за което не го и обвинявам. Нямах куража да го попитам за ръката, провряна през пода.

Ставаше все по-неясно. От средата, в която бях израснал, и от личния си опит би трябвало да очаквам някакви отговори или най-малкото обещаващо мнение от съвременната технология. Като лаик притежавах над средната научна, инженерна и медицинска култура. Сега обаче бях изправен пред нещо, където отговорите или дори екстраполацията не се получиха твърде бързо. Спомням си, че все още не можех да погледна очи в очи желанието да изоставя този проблем настрана.

Ако мислех, че съм изправен пред несъответствие в тази точка, то бе, защото не знаех какво още можеше да се случи. След около четири седмици, когато „вибрацията“ отново дойде, бях, както му е редът, много предпазлив в опита си да раздвижа ръка или крак. Беше късна нощ и лежах в леглото преди сън. До мен жена ми вече бе заспала. Нещо изглежда започна да бушува в главата ми и бързо се разпространи по тялото ми. Беше съвсем като по-рано. Докато си лежах, опитвайки се да реша как да анализирам случката по друг начин, усетих се, че мисля колко приятно би било да се кача на безмоторен самолет и да полетя през следващия следобед (хобито ми по това време). Без да си представям някакво последствие, а и не знаейки, че би могло да има такова, мислех за удоволствието, което то ще ми донесе.

Почти веднага почувствах, че нещо натиска рамото ми. Наполовина заинтригуван, аз се обърнах назад и нагоре, за да разбера какво бе това. Ръката ми случайно попадна на гладка стена. Придвижих по стената ръката си по цялата й дължина и тя бе все така гладка и непокътната.

Сетивата ми бяха подготвени и аз се опитах да гледам през неясната светлина. Бе стена и аз лежах обърнат с рамото си срещу нея. Веднага реших, че съм заспал и съм паднал от леглото. (Никога не ми се бе случвало преди, но след като ставаха такива странни неща, падането от леглото бе съвсем възможно.)

Погледнах отново. Нещо не бе в ред. Тази стена нямаше прозорци, нито мебели срещу нея, липсваха и врати. Не бе стената в спалнята ми. Все пак по някакъв начин ми бе позната. Разгадаването дойде веднага. Не бе стена, таванът бе. Летях си срещу тавана, докосвайки го нежно при всяко движение. Въртях се във въздуха, стреснах се и погледнах надолу. Там, в неясната светлина под мен бе леглото. Отдясно лежеше жена ми. До нея имаше някой. И двамата изглежда спяха.

Това бе странен сън. Стана ми любопитно. За кого сънувах, че спи до жена ми? Погледнах по-внимателно и шокът бе силен. ТОЗИ в ЛЕГЛОТО БЯХ АЗ!

Реакцията ми бе почти внезапна. Бях тук, а там бе тялото ми. Умирах, това бе смъртта, но аз не бях готов да умирам. По някакъв начин вибрациите ме убиваха. Отчаяно, като водолаз, се гмурнах обратно в тялото си и се укротих. Тогава почувствах леглото и завивките. Когато отворих очи, гледах стаята наоколо от перспективата на леглото си.

Какво се бе случило? Бях ли наистина почти умрял? Сърцето ми биеше учестено, но не така необикновено. Вибрациите бяха затихнали. Станах и започнах да обикалям из стаята, погледнах през прозореца, изпуших цигара.

Мина дълго време, преди да се осмеля да се върна в леглото. Легнах и се опитах да заспя.

Следващата седмица отново отидох при д-р Гордън за основен преглед. Не му обясних причината за посещението, но той видя, че съм разстроен. Прегледа ме внимателно. Направи кръвно изследване, флороскопира ме, провери електрокардиограмата, анализира урината, пулпира гръдния кош и извърши всичко останало, за което се сети. Провери много внимателно за мозъчни изменения. Зададе ми много въпроси за двигателната дейност на много части от тялото ми. Уреди да ми се направи електроенцефалограма (за анализ на мозъчните вълни), която очевидно не показа някакъв проблем. Най-малкото, той въобще не ми каза, че има такъв, а съм сигурен, че би ми казал.

Срещнах се с д-р Бредшоу, приятеля ми психолог. Той дори ми бе по-малко от полза и съвсем не бе изпълнен със съчувствие, когато му разказах историята. Мислеше, че трябва да повторя преживяването, ако ми се удаде. Казах му, че не съм в състояние да умирам.

— О, не мисля, че трябва да се стига чак дотам — заяви спокойно д-р Бредшоу. — Някои от хората, практикуващи йога, а и тези източни религии, твърдят, че могат да го правят винаги, когато пожелаят.

Попитах го какво могат да правят.

— Да излязат от физическото си тяло, когато поискат, за известно време — отвърна той. — Те твърдят, че могат да отидат навсякъде. Ти трябва също да опиташ.

Казах му, че това не е за вярване. Никой не би могъл да си пътешества без физическото си тяло.

— И все пак аз не бих бил така уверен — отговори спокойно д-р Бредшоу. — Длъжен си да прочетеш нещо по въпроса за религията на Индия. В Колежа изучавал ли си някаква философия?

Казах, че съм, но не мога да си спомня нищо за пътуване без участието на тялото.

— Може би професорът ти по философия не е бил достатъчно добър, така ми се струва. — Д-р Бредшоу запали цигара и ме погледна. — Добре де, не бъди толкова тесногръд. Опитай се да разбереш. Както казваше моят стар професор по философия: „Ако си сляп с едното око, обърни си главата, а ако си сляп и с двете очи, отвори си ушите и слушай.“

Попитах какво се прави, когато също си и глух, но отговор не получих. Разбира се, д-р Бредшоу имаше всички причини да се шегува с това. Случваше се на мен, а не на него. Не зная какво бих правил без прагматичния му подход и чудесното му чувство за хумор. Никога не бих могъл да му се отплатя.

Вибрациите идваха и си отиваха още шест пъти, преди да добия смелост да повторя преживяването. Когато го направих, беше внезапно. С вибрации в пълна сила, аз си помислих за летене нагоре и го извърших.

Плавно се носех над леглото и когато пожелаех да спра, спирах да летя насред въздуха. Все пак не бе неприятно чувство, но бях нервен, тъй като се боях да не би да падна изведнъж. След няколко секунди си помислих, че съм долу, и след миг почувствах, че съм в леглото, отново всичките ми нормални физически сетива работеха с пълна сила. Нямаше прекъсване в съзнанието ми от момента на лягане в леглото, докато станах, след затихване на вибрациите. Ако това не бе реалност, а само халюцинация или сън, аз бях в опасност. Не бях в състояние да кажа кога свършва будуването и кога започва сънуването.

В психиатричните клиники има хиляди хора, чийто единствен проблем е именно този.

Вторият опит, който реших съвсем преднамерено да прекъсна, бе успешен. Отново се издигнах на височината на тавана. Преживях изумително силен сексуален оргазъм и не можех да мисля за нищо друго. Смутен и раздразнен от самия себе си, поради неспособността ми да контролирам този порой от емоции, аз се върнах във физическото си тяло.

Не по-рано от пет следващи епизода успях да открия тайната на този контрол. Очевидната важност на сексуалността в целия проблем е толкова голяма, че аз съм се спрял много подробно на нея по-късно. За момента то бе една мъчителна умствена преграда, която ме държеше в стаята, където лежеше физическото ми тяло.

Без каквато и да е друга приложима технология, започнах да наричам състоянието „второ състояние“, и другото нефизическо тяло, което изглежда, че притежаваме — „второ тяло“. Тази технология върши работа толкова, колкото и всяка друга.

Но преди първия доказателствен опит, който бе проверен, аз съвсем сериозно предполагах, че преживяванията ми са всичко друго, но не и бленувания, нервно умопомрачение, начало на шизофрения, фантазии, причинени от автохипноза, и дори по-лошо.

Този пръв доказателствен опит бе, разбира се, съкрушителен удар. Ако приемех данните за факт, нарушаваше се почти целият ми житейски опит, подготовката ми, знанията и най-важното — чувството ми за стойностите, което бях придобивал до този ден. Още повече, това подкопаваше вярата ми в пълнотата и сигурността на научните познания на нашата цивилизация. Бях сигурен, че нашите учени имат всички отговори. Или поне повечето от тях.

Напротив, ако отхвърлех очевидното за мен, дори то да не бе такова за никой друг, тогава отхвърлях това, което уважавах твърде много. Еманципацията и възвишената борба зависят главно от способността на човека да преобразува непознатото в известно чрез неговия интелект и върху научни принципи.

Това бе дилемата. Наистина би могло да бъде допир до магически жезъл и подарен талант. Аз все още не знам.