Ан Болтън
Франк (7)

7

Джинджър и Франк се разминаха на 30000 фута височина. Всеки от тях седеше в пътническия самолет и размишляваше. Франк се надяваше, че след няколко часа ще държи Джинджър в прегръдките си й без много приказки ще успее да я убеди да дойде с него в Ню Йорк. А тя от своя страна се чудеше дали веднага да се люби с Франк или не. Доста време бе копняла за това. Реши да не прави никакви предварителни планове, а да реагира според случая.

До Франк доволно се бе изтегнал Том. В крайна сметка бе успял да се наложи над Макгавърн и отново летеше за Уиндъм.

— Този път трябва сериозно да се заемем със задачата, иначе шефът окончателно ще превърти — каза той.

— Вероятно — изръмжа лаконично Франк. Не му се говореше.

— Жалко, че Джанет не успя да дойде с нас. Много се разстрои, че няма да види отново своя индианец. Как само се промени, не намираш ли, Франк? — Том явно не забелязваше, че спътникът му имаше съвсем други грижи и не можеше да мисли за благотворното влияние на Върмонт върху Джанет. И тъй като не получи отговор, продължи: — С теб е свършено! Наистина се учудвам. Досега винаги си успявал да запазиш самообладание в подобни ситуации.

— Джинджър не е ситуация. Тя е жената, която обичам. А сега ми направи услуга и си затвори устата, Том. Трябва да помисля — каза Франк.

— Ще го направя, но те моля, когато стигнеш до някакво разумно решение, да ми го съобщиш.

 

 

Докато самолетът се приземяваше на летище „Кенеди“, Джинджър почувства, че сърцето й започва да бие лудо. Махна на едно такси и едва напуснала летището, отново усети в себе си старата неприязън към Ню Йорк. Дългите опашки от коли едва пълзяха по магистралите, които водеха от летището към вътрешността на града. Бе невъобразимо шумно. Всички бързаха нанякъде.

Най-накрая спряха пред модерния жилищен блок на Сто и втора улица в сърцето на Манхатън. Джинджър слезе и застана отпред, без да е сигурна какво ще прави по-нататък. Не знаеше дали по това време Франк ще си бъде вкъщи.

Колебливо прекрачи прага на сградата и се обърна към портиера, който седеше в стъклената си кабина и я наблюдаваше с недоверчив поглед.

— Искам да отида при господин Франк Дженингс — тихо каза тя. — В кой апартамент живее?

— 505, но не е вкъщи — кратно отвърна мъжът.

— А знаете ли кога ще се върне? — обезкуражено попита тя.

— Не. Но можете да го изчакате горе. Там вече го очаква приятелката му — каза портиерът, чиито малки очи любопитно шареха.

Джинджър почувства, че сърцето й започва да прескача. Потисна въпроса, който я изгаряше болезнено, и се отправи към асансьора.

— 31-ви етаж, вляво! — извика портиерът след нея.

Имаше чувството, че асансьорът никога няма да достигне 31-ви етаж. Малкото тъмнокожо момче, което го обслужваше, й се усмихна толкова любезно, че тя се разтършува за един долар. Първият човек, който й бе подарил усмивка, откакто пристигна в Ню Йорк.

— Знаеш ли кой очаква господин Дженингс в апартамента му? — попита и направи усилие да се усмихне учтиво.

— Да, мис. Приятелката му мис Сюзан Хейс — отвърна момчето и протегна длан.

Джинджър сложи долара, а момчето пренебрежително вдигна рамене. Бе се надявало на по-щедър бакшиш. Най-сетне стигнаха.

Джинджър взе чантата си и бавно тръгна към вратата. На табелката бе написано „Франк Дженингс, репортер“.

Позвъни, но вътре не настъпи никакво раздвижване.

Позвъни още веднъж. След малко вратата се отвори. Жената, която се появи, имаше сънено лице. Бе по-ниска от Джинджър, но имаше по-пищни форми. Тъмнокестенявите й коси висяха по раменете и лицето й. Спиралата по миглите й и червилото бяха поразмазани.

— Да? Какво желаете? — попита жената, гледайки я със студените си сини очи.

— Искам да говоря с Франк Дженингс — отвърна Джинджър, като положи усилия да укрепи гласа си.

— И аз искам същото. Чакам го вече два часа.

— Може би бихме могли да го чакаме заедно?

— Какво искате от Франк?

— Идвам му на гости. — Джинджър се надяваше, че това обяснение ще я задоволи.

— И защо? Поканил ли ви е? — продължаваше да разпитва жената.

— Да. Но не знае, че пристигам днес — отвърна Джинджър. Ядът постепенно се надигаше в нея. — Мога ли най-сетне да вляза?

Сюзан колебливо отвори вратата и я пропусна вътре.

— Аха, вие сте си донесла и багаж — установи тя, когато видя пътната й чанта.

— Да, защото не знаех колко време ще остана — отвърна Джинджър и огледа апартамента.

Нищо от това, което ценеше у Франк, не откриваше тук. Жилището бе модерно, обзаведено с много лукс, но не създаваше чувство за уют. Имаше всичко, от което човек се нуждаеше, но не съдържаше нищо лично. Черна кожена гарнитура, телевизор, стереоуредба от най-високо качество; една от стените бе запълнена с книги; имаше черно писалище, черна кухненска маса с цветни столове около нея — това бе подредбата, като се изключат няколко добри репродукции на картини.

— Тук е спалнята. Предполагам, че това търсехте — предизвикателно изрече Сюзан и отвори вратата на малка стая, мебелирана с двойно легло и стенен шкаф. — Там отсреща са кухнята и банята.

— Явно добре познавате апартамента — отбеляза Джинджър и без да дочака отговор, седна в едно от креслата.

— Няма нищо чудно в това. Известно време живях тук. — Блясъкът в очите на Сюзан издаваше, че присъствието на неочаквана съперница силно я безпокои. — Но вие още не сте ми казала какво искате от Франк.

— За това ще си говорим двамата с него. Не виждам защо да го казвам на вас. — Джинджър вече нямаше настроение да разговаря с тази жена, която дори не й беше симпатична.

Когато и два часа по-късно Франк не се появи, двете жени се бяха опознали дотолкова, че можеха да се преценят взаимно. Сюзан се изпусна, че Франк и не подозира за нейното посещение.

Към девет часа тя се обади в студиото и попита за Франк. Говори кратко и затвори.

— Е, както изглежда, няма да видим Франк тази вечер. Тази сутрин е отлетял за Върмонт.

Джинджър скочи като ударена от електрически ток.

— За къде е отлетял?

— За Върмонт. Това е някъде на канадската граница, мисля.

— Знам къде се намира Върмонт — едва прошепна Джинджър.

Сега вече наистина не знаеше какво да прави. Първо искаше да се обади у дома си. Франк трябва да е пристигнал вече. Пред тази жена обаче не искаше да показва никаква слабост.

Грабна чантата си и каза:

— Ще си потърся хотел.

Сюзан я измери със студен поглед.

— Мисля, че не е необходимо. Можете да преспите тук, щом Франк ви е поканил. Лично аз си имам апартамент и ще си отида. След като няма да дойде, не е необходимо да го чакам.

— Значи той не ви е казал, че ще пътува по работа?

— Не, не ми е казал. От цяла вечност не сме се виждали.

Джинджър трескаво премисляше какво да направи. Можеше да отлети и утре. Едва ли имаше нощен полет.

От друга страна, Франк си имаше приятелка. Бе трудно да се игнорира този факт, особено когато виждаше, че жената се гримираше в банята и се държеше така, като че е у дома си. Той нищо не й бе споменал за нея. Веднъж бе станало въпрос за минали истории и тя си мислеше, че в момента Франк е свободен. Сюзан, която тъкмо се сбогува с нея, бе живото доказателство за неискреността му.

А тя, идиотката, бе долетяла чак в Ню Йорк, защото вярваше, че той гледа сериозно на връзката им! Колко глупава е била! Как можа да допусне, че мъж като него ще живее сам?!

— Идвам с вас — каза тя, когато Сюзан бе вече навън. — Не искам да нощувам тук.

Наистина не искаше. Единственото й желание бе да се махне колкото може по-далече от този апартамент и от този град.

— Сигурно знаете какво правите — отвърна Сюзан и затвори след себе си вратата. — На мен ми е все едно.

Разделиха се изключително хладно. Джинджър взе такси и отпътува направо към летището.

Извади късмет. В полунощ имаше полет до Монпелие и дори успя да си намери място. Оставаше й да изчака още около час, преди за втори път през този ден да прелети разстоянието, което я делеше от Франк.

Едва заела мястото си в самолета, се отпусна в мекото кресло и с всяка своя клетка почувства умората. Сега обаче знаеше как да постъпи при следващата си среща с Франк. Несигурността бе отстъпила място на яда. Щеше да му каже няколко подходящи думи и историята с него щеше да потъне в забвение. Никой, дори и някакъв си Франк Дженингс, не можеше да си играе с чувствата й!

Бе съвсем отпаднала, когато рано призори стъпи на малкото летище в Монпелие. Не искаше баща й, а още по-малко Франк, да я виждат в това състояние. Единственият човек, който можеше да й помогне в този момент, бе Тим. Той поне нямаше да иска от нея нескончаеми обяснения.

Звънна му от една телефонна кабина, макар и да знаеше, не още спи.

— Тим, ела да ме вземеш от летището — помоли го тя, след като чу сънения му глас.

Той пристига след по-малко от час.

— Изглеждаш ужасно, Джинджър — установи приятелят й, след като я натовари в малката си стара кола. Не й зададе никакви въпроси.

— Така и се чувствам. Мислиш ли, че мога да поспя няколко часа при теб? В осем трябва да си в училището, нали?

— Можеш, разбира се. Но преди това ще получиш обилна закуска.

Джинджър имаше тъмни кръгове под очите, а на лицето й бе изписана смазваща умора. В последно време не беше яла много, а и пътуването до Ню Йорк и обратно остави следи не само по лицето й, но и в душата й.

Бе благодарна на Тим, че я разбира, а когато го погледна, се запита защо в края на краищата не приеме предложението му за женитба. Беше добро момче, а и доста по-почтен от Франк.

В жилището му с удоволствие изяде едно рохко яйце и изпи половин кана кафе, което обаче не бе достатъчно, за да я освежи.

Докато Тим се приготвяше за училище, Джинджър легна облечена на леглото и още преди той да излезе, бе вече дълбоко заспала.

Все още спеше, когато няколко часа по-късно се почука. С огромни усилия се довлече до вратата и я отвори.

Не можа да повярва на очите си, а и нямаше време да се осъзнае, защото преди да успее да реагира, попадна в прегръдките на Франк. Чувстваше страстните му целувки по устните, очите, шията и раменете си.

Все пак успя да се отдръпне и го погледна остро в очите.

— Какво има, любима? — попита той и я повлече навътре в малката всекидневна.

— Мен ли питаш?

Джинджър отново се отскубна от него и кръстосвайки ръце пред гърди, седна на един стол.

— Пристигнах снощи и баща ти ми каза, че си отлетяла за Ню Йорк. Не знаех как да се свържа с теб, нямах представа къде си отседнала — обясни той. — А преди малко позвъни Тим Робъртс у вас и каза на баща ти, че си пристигнала рано сутринта и си заспала на леглото му крайно изтощена. Джинджър, какво, за бога, означава всичко това?

Франк се опита да я прегърне отново, но тя отблъсна ръцете му.

— Вярно е, че исках да те видя. Копнеех за теб и мислех, че можем отново да поговорим — опита се да успокои гласа си.

— Тогава всичко е наред! Сега сме пак заедно и ще можем да говорим.

Джинджър тръсна глава.

— Не е толкова просто. Не ми каза, че всяка вечер Сюзан Хейс те чака в апартамента да се върнеш от работа.

— Какво-о? Кой ме чака?

— Сюзан Хейс. Една жена, която ясно ми даде да разбера, че поне от време на време живее с теб — отвърна тя и закова поглед в лицето му. Гордостта й бе дълбоко наранена.

— Но това отдавна свърши! Още преди да се запознаем, историята бе приключила! — каза той и гласът му звучеше толкова отчаяно, че Джинджър почти му повярва.

— Възможно е, но как ще обясниш факта, че тази Сюзан все още има ключ от жилището ти и се чувства там като у дома си? Когато позвъних, дори спеше. Определено чакаше да се появиш и да прекарате вечерта заедно. Това бе очевидно.

— Вярно е, че не съм взел обратно ключа си. Бях забравил за него! — отчаян извика Франк. — Но от месеци нямам нищо общо с тази жена.

Премълча, че в разочарованието си бе опитал да си уговори среща със Сюзан. Явно поради това й бе хрумнало да се настани в жилището му. Съвсем типично за нея.

— Не ти вярвам, Франк! — тъжно каза Джинджър.

Франк се ядоса на свой ред. Мразеше да се оправдава пред когото и да било.

— А ти? Как постъпваш ти? От летището идваш право при своя безкористен обожател и се хвърляш в леглото му!

Джинджър отново поклати глава.

— Не, Франк! Не е необходимо да разбираш! А сега напусни и ме остави сама. Ще се прибера надвечер. Моля те, предай това на баща ми. — След тези думи се изправи.

Каза едно, но когато Франк протегна ръце към нея, действията й бяха съвсем други. Той като че ли бе чакал само тя да стане. Спусна се към нея и със страстен порив прегърна тъй желаното й тяло. Целувките му се сипеха по лицето и шията й.

— Джинджър, обичам те! — чу дрезгавия му глас в ухото си.

А когато внимателно започна да я съблича и усети ръцете му да галят гърдите й, а след това и цялото й тяло, забрави всякаква съпротива. Бе разтърсена от любовния си копнеж по Франк. Желаеше го и това чувство бе по-силно от нея.

Потънаха в мекия килим на дневната и се любиха с такава страст, че не остана място за никакви въпроси. Бяха ненаситни като корабокрушенци, добрали се до извор с живителна влага на пустинен остров, и Джинджър изключи от съзнанието си всякакви съмнения. Остана само неутолимата й жажда за това гъвкаво и силно тяло, което изтръгваше от утробата й малки експлозии от невъобразим възторг.

Той впи устни в сочната й уста, после ги спусна към гърдите й. Ноктите й драскаха раменете му, пръстите й конвулсивно потръпваха, а страстните им съприкосновения така я възпламениха, че когато Франк най-сетне бурно я облада, цялото й същество изригна в един-единствен миг екстаз на върховно освобождение. Искаше й се това щастие никога да не свършва.

Все още лежаха един върху друг на килима, когато влезе Тим Робъртс. Спря се до вратата, смаян от гледката. В ръката си, като букет цветя, държеше кесия с хлебчета.

— Съжалявам, Тим! Наистина много съжалявам! — измърмори изчервена Джинджър.

— Аз също — отвърна той и се обърна.

— Бедното момче — отбеляза Франк, когато вратата се затвори. — Ще поговоря с него, ако нямаш нищо против.

— Това е моя грижа. Все пак не си ме изнасилил. Ще обясня на Тим цялата история — каза Джинджър. — А сега ставай. Трябва да отидем вкъщи.

Влезе в банята, а когато бе готова, отпътуваха с наетата от Франк кола към дома й. Изпита неописуема радост, когато видя къщата си. Тук се чувстваше защитена и не искаше да живее на друго място.