Николай Теллалов
Пълноземие (61)

Послепис

Ужасът на жертвата докрай го изпълни с лакома наслада. Вампир се накани да забие зъби в пулсиращите вени на нещастното създание, когато от тъмнината враждебно изпука сух клон, изскърца подметка на подкован ботуш о подал се от шумата камък и някой изсъска:

— Не прави това, злодеецо!

Вампир изфуча неприятно изненадано, рязко извърна озъбена муцуна и впи жестоки очи в мрака. Бледа светлина от тъничкия сърп на Средната луна му позволи да различи в тъмнината дребна фигура. Досадник-храбрец в сребрееща ризница. Млад, вероятно юноша, ако се съди по гласа, въпреки че спуснатото огледално-лъскаво забрало на закрития шлем позаглушаваше думите.

Изпъваше звънка тетива на боен лък. Между показалеца и средния пръст на лявата ръка играеше напред-назад острие на стрела като езиче на усойница.

Клетата фаморка в ръцете на вампира с жален стон — досега кошмарният му поглед не й даваше възможност да издаде дори тих писък — омекна и загуби съзнание.

То се концентрира върху стрелата, сочеща го право в челото, и проследи отблясъка на лунния лъч върху метала на острието й. Моментното объркване се смени с трескаво недоумение, а после вампир се разля в ехидно веселие. Ха, ха, плашат го с желязо!… Само едничка дреболийка още продължаваше да го смущава, лек ветрец духаше откъм гърба му и потрепващите ноздри не долавяха миризмата на безумеца.

Все едно. Вампир се чувстваше в добра форма. Още веднъж фосфоресциращите му очни ябълки, сякаш напукани от тъмната паяжина на жилките, опипаха стройното тяло насреща, увито в самохвална стоманена дантела.

Чудесно. Обичаше да убива хубави неща.

То се облиза и ухили.

Дори да е някой геройстващ елф, спукана му е работата. А те имат тооолкова вкууусна кръъъв!…

— Защо? — подигравателно изграчи вампир. — Да не би по твоя милост да умра от глад, ха-ха!

— Нарушаваш договора! — мрачно отвърна стрелецът. — Изпило си вече престъпниците на лобното място край селището и не би трябвало да си гладно чак до другата луна. Ако пък си толкова алчно, потърси си бездумни твари, ей колко е голяма гората.

С учудване вампир се вслушваше в гласа на неочаквания си противник. Нима самодива?

Хм, колко възбуждащо!…

То небрежно пусна безчувственото фаморско момиче и направи внезапен скок настрана. Тялото му изфуча като край на кочияшки бич от бързината на движението. Искаше да стресне глупавото си вражле, но вместо това се стресна само̀.

Върхът на стрелата не се беше отклонил и на косъм от центъра на мраморно-бялото му чело дори за четвърт миг. Полупрозрачните клепки измигаха невярващо, човекоподобното лице на вампир се издължи в откровено и неприкрито изумление… и изведнъж последва светкавична зигзаговидна атака!…

Който и да беше противникът — елф, самодива или фаморски чародей, — сега го нямаше!

Вампир подпърхна във въздуха.

Несъмнено току-що рицарят е бил тук, на това място, към което то стръвно се бе спуснало в смъртоносен устрем, ето, даже подритнатата от ботуша съчка едва докосваше земята след кратичък безсмислен полет…

— Не ме ядосвай! — обади се стрелецът, о, ужас, зад настръхналия гръб на вампира. — Или ще ти изстискам главата в ланската шума!

То се стегна и застана лице в лице с неочаквано опасния си враг. Бяха си разменили местата, отвлеченото фаморче се търкаляше зад воина в сребристо. Той продължаваше да заплашва със стрелата, но сега прицелът на острието се местеше бърже-бърже от челото към сърцето. Страхът подсили гнева и вампир горделиво отвърна:

— Не ме е страх, защото съм по-силно, празноглавецо. И махни глупавата си стрела, която дори не е сребърна. Ха-ха! Разрешавам ти да се простиш със звездите и месечината, защото след малко ще ти изпия очичките, дръзко хлапенце! Виж ги само как сияят, виж ги за сетен път…

Показалецът на ръката, с която стрелецът стискаше лъка си, се изпъна напред, а острието хлътна назад. Продължавайки подигравките и опитите да отвлече вниманието на врага си, вампир се напрегна в очакване онзи да пусне тетивата. Беше уверено, че ще успее да избегне стрелата, нищо, че не приличаше на сребърна, можеше пък да е от трепетликов прът, а вампир не обичаше да изпитва болка, която с толкова ищах причиняваше другиму, след което да докопа крехкото гърло, преди рицарчето да е посегнало отново към колчана си…

Тетива обаче не звънна, стрела не изсвистя в нощта. Ала протегнатото пръстче докосна острието и се поряза в ръбовете му. В слабото лунно сияние вампир видя как на върха на стоманеното жило на стрелата увисна тъмна капка кръв и инстинктивно пристъпи към нея…

Полъх на ветрец най-сетне довя миризмата на непознатия, а с нея и изпаренията от кръвта.

Вампир изпищя, падна на колене и запълзя встрани, кашляйки като разпрано. Нищо — нито хлорни пари, нито дори чесън и трепетликов дим, самодивска трева и светена вода, не бе в състояние да го разтърси и ужаси толкова, колкото миризмата на тази кръв!

— Махни това, махни това! — гъргореше и скимтеше то, забравило цялата си злобна и сприхава гордост. — О, девет кръга на Мрака! Слънце, Слънце, Дневния унищожител носиш ти в кръвта си, ааааа!… Ти — дракон!

Загърчи се от болка, омраза и смъртен страх. Успя да се отдалечи още няколко стъпки, тежко повърна примесена с пепел слуз и чак тогава се поовладя.

Дребното змейче, без да бърза, прибра кошмарната си стрела в колчана. Също толкова вбесяващо безгрижно отпусна тетивата на лъка и го пъхна в калъф, по който блеснаха сребърни украшения. Сетне постави ръце на колана си — нещо нежно иззвъня по него, сякаш бе обкичен със стъклени висулчици. Дрънна ножница на сабя. Въпреки всички дрънкулки по себе си, смъртоносното същество го беше издебнало, него, рожбата на Тъмнината! Тънките устни на вампира затрепериха още по-болезнено, побиха го тръпки на безсилен гняв.

Няколко дълги мига минаха в мълчание и накрая то не издържа:

— Храня наследник, плът от плътта ми, затова наруших договора! Сега убивай ме, мъчи ме, но не ме карай да ти казвам, че се разкайвам! Изобщо не жаля, кълна се в деветте кръга на Мрака!

— Това не ме интересува, макар че някой друг път бих те убила начаса̀.

Вампир гнусливо помръдна носовия си хрущял. Змеица! Жалки лицемери, които мръснословят, че уж егоизмът бил само вампирска същност, а това качество впечатано е в недоразвитото им естество! И това тук, най-омразното — женско! Ох, да беше ти самодива с млечно-медена кръв, аххх!…

— Помириши това — продължи отвратителното разделнополово създание.

В краката на вампира тупна дървена кутийка в кожена кесия на дълъг тънък ремък. Без да сваля разширени очи от змеицата, то вдигна с нежелание предмета и след кратко колебание се престраши да го отвори. Вътре имаше парче материя. Вампир предпазливо го подуши. Върху парцалчето усети ръждиви петна отдавна засъхнала кръв. Не се удържа и бързо, скришом ги лизна.

— Ъмммррр… Човек!…?

— Точно така, гадино. Искам добре да запомниш тази миризма, ти и твоите нечестиви съплеменници в целия този край. Искам, когато и да се появи този човек по тези земи, веднага да обадите това на първия срещнат змей, халич, ламя или дори сармак. Разбрахме ли се, изтръско на Нощта!?

— Да сме се разбрали?! — изфуча вампир. — Нима мислиш, че съм готово да направя услуга на такива като теб?!

— И не само. Случи ли му се и най-мъничка злина, всинца ви ще държа отговорни. А сега, закълни се, че ще сториш това, което искам, ти и цялата ти раса.

— Няма начин, извратено порождение на Светлината!

— Ще ти взема живота! — заплаши змеицата.

— Ха! — с отровно презрение отвърна вампир, макар стомашната му кухина да се сви конвулсивно. — По-добре да пукна, отколкото да ти направя добро! Върви в ада, сбъркано влечуго.

За съжаление оскърбленията сами по себе си никога не изваждаха дракон от равновесие и тази тук нямаше изгледи да се вбеси и го убие. Сбогом, лека смърт. В приказките за това, че змейове и ним подобни издънки на Унищожителя не обичали да измъчват, вампир не вярваше. Просто не можеше да си представи подобна нелепост.

— Тогава не ще кротна, дорде не хвърля и последния от вас пред взора на Небесния Събрат. Всички. Разбра ли ме? Млади в разцвет, пищящи сукалчета и сбръчкани старци — всички! Вятър ще вее пепелта ви по целия Свят на Кашеп. Е, езика ли си глътна?

Вампирите не хранеха особено топли чувства към други представители от своята раса даже през сезона за чифтосване. Но Древният им Закон, забраняващ убийство на себеподобен, се спазваше най-свято. Дори се гордееха с него — та не бяха ли единствените същества в цялата вселена навярно, които не се избиват помежду си! И затова чудовищността на обещаното го накара да занемее.

— Ти не можеш да говориш така! — промълви с усилие вампир. Чувстваше се болно и уплашено като никога. — Шаркани никога не постъпват по този начин!!

— Така ли? — насмешливо отвърна змеицата и премерено бавно свали от главата си шлема.

По раменете й се разпиляха черни коси, а върху изненадващо човешко лице светнаха безмилостни очи с цвят на страшното дневно небе.

— Аз мога да постъпя така. Защото съм наполовината човек, кръвопиецо.

Вампир започна да скимти въпреки усилията си да се овладее. Зловеща усмивка разцъфна като октомврийски изгрев на устните на жената-змеица.

— Кълни се, нещастнико!

Неусетно тя се беше приближила до обезумелия вампир и то, само и само да се избави от страховитото й присъствие, заквича в отчаяние:

— Кълна се! Кълна СЕ!! КЪЛНА СЕ!!!

— Не дъхай ми насреща, вониш на мърша — изкриви устни и сбръчка носле змеицата, неумолима като съдба, — ами кажи, в що се заклеваш?

— В деветте кръга на Мрака, в кръвта, що съм сукал от родителя си, в кръвта, която давам на отрочето си!

— Не забрави ли нещо?

— … И в Последния ден, когато ще угаснат всички слънца — добави вампир и се оклюма. Наистина нямаше как да не каже и най-страшната клетва.

— Хм… Питам се, а от какво ще живеете вие, когато угаснат всички слънца. Не си ли се замисляло?

И тя със смях се отдалечи. Подхвана в грижовна прегръдка все още несвястното, мърляво фаморско момиче и с шум разпери драконските си криле.

Вампир я следеше, свито на кълбо, полузадушено от срам и омраза. Ако имаше за нещо да им се завиди на змейовете, това бяха крилете — ципесто-люспести и с нокти-ятагани, които пореха гранит, късаха желязо, а дори и диамант можеха да одраскат.

— И не забравяй, че и аз дадох клетва — подвикна змеицата, преди да отлети, — на случай че някой от вас наруши онова, което обеща ти!

Очите й изведнъж потъмняха, станаха жестоко-лилави, цветът на смъртта, и вампир закрещя, когато крайчецът на крилото му се овъгли.

— Сега вече ще помниш, зло изчадие, що съм ти рекла!

Крилете й плеснаха и тя се стрелна като метеор нагоре към звездния купол.

Може би мина час, преди вампир да се почувства в състояние да лети. Разгъна кожестите ципи, заради приликата с които векове наред бяха страдали безобидните прилепи в цели три Свята, и треперейки се издигна над тъмната земя. Насочи се в колеблива линия към пещерите, които обитаваше. Планираше на малка височина подир въздушните течения. Чувстваше се изпито, празно като изсмукано от паяк, но едновременно с това и тежко от преумора и унижение.

Под него се мярнаха съвсем непознати ориентири и то с глухо раздразнение установи, че се е отклонило от пътя. Плъзна възпалени, смъдящи от драконовата миризма очи по съзвездията и тромаво смени посоката.

Съвсем ненадейно долови полъх на животни. Окопитено и посъвзело се, то направи плавен вираж, като следеше терена.

Отдолу имаше походна кошара, безредно обкръжена от тъмни шатри. Пред тях дотляваха огньове. Навярно тук стануваха чергари-върколаци и вампир почувства прилив на ободряваща съживителна злоба. Ето върху кого щеше да си изкара гнева от обидата!… Разбира се, най-добро време за нападане на върколаци бе седмица след Голямото пълнолуние и така, докато месечините не вземат да растат. При млади луни тези песоглавци можеха да окажат съпротива, а на Пълнолуние да не говорим — разправяха, че тогава дори сармак предпочитал да им отстъпи път.

А тъкмо сега месечините бяха млади и растяха.

Нищо, още по-добре! Ще разкъса някой тъп овчар за секунда, ей така, не за храна!

Вампир непохватно кацна и предателски омекналите крака го разлютиха още повече. То заподскача към близката шатричка, намираща се доста встрани от другите, жадно за убийства и мъст.

Пред отметнатия полог на входа пушеше меден мангал. Над него просветна любопитно жълто езиче пламък. То освети за момент вътрешността на шатричката и вампир настръхна от отвращение.

Вътре, сред размятани черги, парцаливи бали и пръстени делви, двойка полузаспали върколаци се чифтосваха. Навярно го правеха отдавна, ту унасяйки се в сън, ту събуждайки се в неразбираема за смразения вампир страст. Тихичко скимтяха от удоволствие, лижеха си косматите лица, приглаждаха един на друг разрошената козина.

Седем проклятия на Нощта! За каква „любов“ толкова говореха тези жалки уроди, след като единият винаги използваше другия?! Както у всички примитивни същества само единият индивид биваше оплоден, кое му беше равностойното на съвкуплението при тези твари — едни от многото дивашки раси и видове, завладели толкова Светове, а в същото време Съвършените, сиреч двуполовите като него, търпяха гонения, омраза, избиване и унижения! Нищо, приемащо Светлината като благо, не е достойно да съществува, о, Мрак, колко несправедлив е Всемирът! Сега, сега е моментът да възтържествува поне за миг, поне в едно крайно ограничено място Истинският ред. И да утихне лютивината на оскърблението, нанесено му от изчадието на Дневния унищожител!…

То се завтече право към входа на шатрата, клатушкайки се на кривите задни крайници, в яростта загубило всички хуманоидни черти от муцуната и раздутото от чужда кръв тяло.

Ала пред самия мангал коварно го удари миризма на чесън и тогава то видя забити в земята пръчки, върху които имаше окачени връзки от гадните луковици. Не бе ги забелязало, заслепено от яд, и сега патеше за непредпазливостта си. Понечи да спре, но щом кривна, събори провиснали от един друг прът грозд бронзови клепала. Те издрънчаха като сблъскващи се в схватка рицарски дружини. Вампир панически се замята, обезсилвано и задушавано от чесъна, трескаво затърси път за измъкване от лабиринта тотемни тояги — всички със защитни амулети от чесън.

В шатрите се надигна писък, вой и гневни крясъци. Заблеяха овцете в кошарата. Лумнаха факли, забягаха сенки на изскачащи мъже и жени. В ръколапите си стискаха дълги криви ножове и — нещо много по-неприятно! — трепетликови колове със заковани на острото сребърни земеморски парички.

Достатъчно, реши вампир. Напрегна всички сили и излетя. Подир тъмната грозна сянка се надигна войнствен вой, смразяващ като на пълнолуние, полетяха камъни, стрели и проклятия. Някъде се чу хленчене на уплашените кутрета и това разяри възрастните още повече. Вече отдалеч, вампир чуваше как в нощта ехтят закани, че още на близката пълна месечина всички кръвопийци ще събират с кошове богата реколта белѝ.

Вампир тресеше муцуна, покрила се с алергични обриви, и за първи път се радваше, че иде сезонът на Летните безмрачия. През този омразен период то изпадаше в летаргичен сън, от който винаги се пробуждаше кисело и изтощено от глад. Но сега очакваше неактивния етап от нормалния си жизнен цикъл с упование в късата памет на върколаците, характерна впрочем за всички примитивни раси и народи, мърсящи Света със съществуването си…

Ала шарканите! — ох, шарканите нивга нищо не забравят!

Ооооо, Велики Мрак!…

И тогава то реши три неща. Първо, незабавно трябваше да уведоми за обета си всички свои съплеменници…

Веднага свърна на север, към Светата пропаст, за да я стигне час по-скоро преди Голямото зазоряване.

… Второ, нямаше да е зле да ги предупреди, че около пълнолуние да се заврат в най-дълбоките дупки…

 

На връщане то летя чак до пукване на Малкия изгрев и докрета до пещерата си, когато Янкул се издигаше над утринната мъгла. Това жалко подобие на слънце, недоносеното братче на Дневния унищожител, то не можеше да навреди на вампир, но го правеше сънено и отпаднало.

В сумрака чу сърдитото квичене на отрочето си. Забърза се да го нахрани.

… И трето — последно по ред, но не по важност, — нощес бе имало много, ама много лош късмет. Направо най-шибаната нощ на живота му.

* * *

— Не съм доволна, че си излъгала, нека дори и изчадие на Мрака.

— Срамувам се, мамо… Ала как инак Дичо да предпазя, кога-щом дойде-пристигне?

— Миличка, щастлива съм, че срещнала си своята обич…

— Мамо, мамичко! … Кога ще идеш да доведеш тате?

— Веднага щом самодивите ми сварят зографските багрила. Ще долетим със зертона. Колко се радвам, че ще напуснем онуй мрачно място!

— Мамо?… Дали ще ти хареса Радослав?

— Ох, дъще скъпа, нима бива да питаш? Щом си го избрала — мил ще стане и на мен. Ала от туй, що ми разправяш, на баща ти повече ще му допадне момъкът.

— Мамо, да идем при самодивите!

— Ах, ти, щуравелке… Постой, слънце ми, аз нямам твоите криле, скъпа…