Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 54гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Mandor(2011)
Преформатиране
Диан Жон(2011)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите електронното издание на книгата или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

 

Издание:

Николай Теллалов — автор, 2002, 2010

Валентина Тодорова-Маринова — редактор, 2002

Вихра Манова — редактор, 2010

Николай Светлев — послеслов, 2010

Николай Теллалов — илюстрации и оформление, 2010

Фондация „Човешката библиотека“ — издател, 2010

Иван Крумов, Калин Ненов — коректори

ISBN: все още няма

История

  1. —Добавяне

3.

Устата на сфинкса издишваше светеща мъгла. Радослав примижа и леко стъпи върху езика на изваянието. Вътре срещна нещо съвсем неочаквано — в гърлото-пещера от каменния под стърчеше… цвете.

Приличаше на слънчоглед, мак и лале едновременно. То сияеше — досущ червена петромаксова лампа — и тънко звънтеше като камбанка. Отблясъци като от пламък на свещ трептяха отсреща върху мрамора. Радослав замръзна на място. Ръцете, главата и раменете го сърбяха от невидимия дъжд на сиянието. Но къде е… Проходът?

По повърхността на сляпата стена се загърчиха пукнатини, сякаш венчелистчетата на Цветето ги чертаеха с топлинни лъчи, и изведнъж оформиха една дума:

~ Питай

— Какво да питам… — обърка се младият мъж.

~ Каквото те интересува

Радослав преглътна недоумението си и се съсредоточи. А сега де!…

— Къде съм?

~ Пред мен

Дичо отметна глава и се разсмя…

— Добре, да започнем стъпка по стъпка. Кой… какво си ти?

~ Имам над двеста милиарда имена

— Ъм… Някое, което бих разбрал?

~ Нито едно

— … Добре. Тогава някое, което би ми дало представа какво си.

~ Сфинкс

Радослав поразмисли и се стегна.

— Ще ми задаваш гатанки?

~ Ще отговарям на въпросите ти. Не се страхувай

— Кое е това място? Пустинята, терасата… всичко това — какво е?

~ Отговорът ще отнеме милиони години. Готов ли си да го изчетеш?

— Объркваш ме! — намръщи се Радослав.

~ Ти сам се объркваш

— Отговори ми с едно изречение.

~ Аз съм навсякъде, Ти — никъде

— Съдържателно общуване, няма що… Какъв е този свят?

~ Не е свят

— А какво тогава!? Бъди пределно кратък, ако обичаш.

~ Пътека между Светове

— И накъде води тази пътека?

~ Натам… (последва някакво понятие, което изкълчи представите на Радослав за посока и направление) … е бъдещето, а наобратно е миналото. В този точка сме на седемнайсет микроквадрилиона[1] светлинни години от това, което някои смъртни смятат за Сътворение или, ако желаеш, Голям взрив. То е начало на този сноп вселени, които са взаимнопроникващи и усукани около оста, на която стоиш. Някои разумни раси, които са и осъзнати, я наричат още: Стена на Вечността, където Времето е абсолютно

Радослав се помъчи да попие прочетеното.

— Значи… оттук мога да проникна в кой да е свят…?

~ Принципно възможно, теоретично абсурдно, а на практика няма да съумееш да обиколиш и минимума от безкрая епохи дори само на един-единствен Свят

— Интересува ме само един от тях и само една негова епоха.

~ Хубаво е, че знаеш какво искаш

— Търся приятелката си. Можеш ли да ми посочиш къде е?

~ Познавам всеки жив организъм, родил се някога, както и този, който някога ще бъде роден или създаден, включително във вселени, чиято вероятност за съществуване е по-голяма от квантова единица

— Това като „да“ ли да разбирам?

~ Положително

— И къде е тя?

~ Уточни за кое време става дума

— След като знаеш всичко и дори изписваш изречения на родния ми език, защо се правиш на ударен? Не питам къде ще я намеря като старица или пеленаче! Името й е Верена.

~ Знам вече родените жени и момичета с това или със смисловоподобно име, както и онези, които ще го носят, когато и да се родят

— … Възможно ли е тя да бъде открита сред тях?

~ Всичко е възможно, когато има желание, средства и време. Но винаги поне една от тези необходимости или е в оскъдица, или просто липсва

— Пак гатанки.

~ Отговарям на въпросите, които ТИ задаваш

— Красива… стройна… ъъъ… чудесна е…

~ Имам данните на поне няколко милиарда индивида, отговарящи на това описание

— Тя има драконова кръв.

~ Всеки понякога я има. Познавам децилион[2] съдби, в които поне за миг дадено същество се е превръщало в Змей

— Би трябвало да е в Земята на Змейовете.

~ Кога?

— Сега.

~ Определи еднозначно изохронната променлива — учил си за Инженер[3].

— Ъ…?…

~ Дефинирай понятието сега

Много добре. Пак я втасахме. Затънахме до ритлите — по андрешковски.

Радослав вбесено изгледа Цветето-Сфинкс, но изведнъж покорно си призна, че наистина изискването за уточнение е повече от справедливо. Младият мъж се замисли.

Явления, предмети, места се разпознават по някакъв признак, етикет, марка, адрес. Това е този пирон тук, а онова е онзи пирон там. Само че… всеки се самоопределя сам. Ето, хората наричат своята звезда Слънце, Солей, Сън и така нататък, но като как се води тя в каталозите на алфацентаврианци или таукитанци? Човечеството под „живот“ разбира химични комплекси на въглеродна основа, а някъде на Епсилон Еридан[4] може пък силицият да е структурната база на тамошните организми. Та дори и още по-лесен пример — какво означава едно такова понятие като „красота“ в разбиранията на Рубенс, Пикасо, на бай Не-знам-си-кой от селската кръчма в Горно Надолнище… Много или малко са пет лева? Зависи за какво и по кое време. И има ли в такъв случай изобщо нещо съвършено, абсолютно, универсално в множествените реалности, сума ти от които страшно близки и неразличими… ала различни?

Не, така не става. Необходимо бе да надхитри безкрая произволни понятия и относителни координати.

— Познаваш ли моята съдба?

~ Естествено

— Тогава нека приключим играта на думи. Явно знаеш за кого питам, така ли е?

~ Положително

— Тогава ми отговори!

~ Цената, която плащаш, е: ясен въпрос. Затова не се гневи, ами разсъждавай

„Много, ама много добре, мамка ти тиквена… О! Еднозначност ли желаеш, уникалност за разпознаване, така ли? Генетичният код, молекулите ДНК — не беше ли това нещо уникално за всеки живеещ — навсякъде, сега и завинаги?!“ — зарадва се Радослав и попита:

— Би ли я разпознал по… някаква частица от тялото й?

~ Положително

— Ето ти, слънчогледчо! — младият мъж тържествуващо протегна напред ръка. — Тези люспи са нейната кожа. Сканирай!

Главицата на Цветето клюмна напред, сякаш безокото създание се вглеждаше. От лакътя до китката на Радослав пропълзя гъдел — дълбок и гаден. Потисна импулсивното си желание да се отдръпне. Нещо неприятно, нещо хищно имаше в движението на Цветето.

Странното същество отново се изправи и в камъка зад него се разляха меко-укорителни думи:

~ Губиш търпение. Добре, сам ще си задам въпроса вместо тебе. Чети отговора, който е:

По посоката вляво от положението, в което си застанал, ще тръгнеш по Стената. Ще видиш много отворени врати към множество планети и вселени, но време-мястото, накъдето се стремиш, се намира, за твое щастие, съвсем близо

— Колко близо?

~ Половин парсек. Да дам ли по-точна цифра?

Радослав занемя.

— И това според теб е близо?! Ако тичам през целия път, пак ще ми трябва време до… до Свършека на света!

~ То няма значение. И без това съдбата ти не е там

— По-пряка пътека ли има?

~ Какво разбираш под „пряка“?

— Такава, по която стигаш до крайния пункт в разумно време. Питай ме какво е разумно време! Ден, месец, година. Не век или сто!

~ Съжалявам. Нямам пълномощия да отговоря на този въпрос

— И какво да правя?

Цветето не отвърна и Радослав се замисли.

— Ако тръгна напред…

~ Ще вървиш да речем една година до Портал, отдалечен от твоето време-сега на една година

— Безсмислено е.

~ Това е твое мнение.

— А ако тръгна назад…?

~ Не ти препоръчвам. Съществува риск да загубиш част от себе си — паметта си

Младият мъж здраво потърка врат.

— Значи знаеш съдбата ми, правилно те разбрах, нали?

~ До най-малки подробности

— Винаги съм бил убеден, че няма предопределеност. А ти ми казваш, че всеки живот е вече написан…

~ Съдбата не е сценарий. Нито е прав път, а лабиринт с много изходи. И този лабиринт си самият ти. Владееш себе си — владееш съдбата си. Но никой досега не е владял себе си докрай. Какво още искаш да знаеш?

Радослав се поколеба и преглътна изкушението, но се сети за нещо, което го тормозеше:

— Напуснах своя свят с…

~ Да, знам. С битка

— … Убих ли някого?

~ Двама лично. Другите умират от отровата. В твоето сега пет разузнавателни служби си блъскат главите да проумеят какво се е случило

— Родителите ми… Добре ли са? Получиха ли писмото?

~ Притеснени. Много притеснени. Да, и скоро-там ще се успокоят

Радослав въздъхна.

— А приятелите ми?

~ Някои знаят истината. Какво друго ще питаш?

— … Нищо.

~ Изключително разумно от твоя страна

— … Желаеш ли нещо в замяна за любезността си?

~ Не

Радослав въздъхна отново. И какъв смисъл имаше цялата мила беседа, а? Напразни надежди…

Мелодичен звън, сякаш събрал цяла опера в едничко премигване, го накара да погледне към словата на Цветето.

~ Да ти предложа нещо?

— Хм. Бива. Слуш… ааа, чета те де. Ако обичаш.

~ Следва да вървиш към червената статуя. В нея. Ще те отведе там, където трябва да си. После ще продължиш както отгатнеш-знаеш

Радослав преглътна треперещия на езика му въпрос. Справи се лесно. Верена, миличко, значи ще дойда при теб, драконче мило, ще дойда!… Той дълбоко пое въздух и погледна Цветето. Укроти за миг нетърпеливата, алчна потребност да се втурне веднага презглава и решително рече:

— Тогава сбогом. И… радвам се, че видях такова мъдро същество като теб.

~ Мъдростта ми се състои от безброй късчета, едно от които е твоята съдба. Предстои ти да я познаеш-осъществиш. Вероятността е значителна

— Колко неща бих могъл да науча от теб, колко истини да прочета… — замислено рече Радослав.

~ Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят

— И колко истини има?

~ Истината е константа. Променлива величина е търсещият я

— А мнозина ли я намират?

~ И никой. И всеки. Този, който отправя към самия себе си първия и последния въпрос — да. Всеки добър въпрос е докосване до абсолюта. Липсата на въпроси означава липса на истина, отдалечаване, упадък, загниване и небитие-смърт

Радослав преглътна на сухо.

— Благодаря — промълви. — Бих искал да си поговорим още… Но това още може да няма край.

~ Правилно съзираш опасността. И аз ти благодаря и завиждам, защото имаш въпроси, с които да градиш в себе си истината. Аз нямам въпроси. Знам само отговорите и затова не съм нещо живо. Сбогом

— … Изкушавам се въпреки всичко да те питам…

~ Недей. И Побързай — Червената Врата те Чака

 

Зад гърба си той продължаваше да чува чудната камбанка — гласът на Цветето. Тя обаче затихваше, отдалечаваше се по някакъв странен бърз начин. Изведнъж му дойде наум, че създанието не хвърляше сенки. А би трябвало, защото листата му не светеха…

 

Мъглявият тунел, по който крачеше към разкривения и мърдащ Червен сфинкс, придобиваше живачна огледалност, чувството за посока заблуждаваше, дори зрението лъжеше и единствено някакъв властен усет му помагаше да не кривне встрани от пътеката. Стъклено фучащо и стенещо ехо блуждаеше напред-назад. Даде си сметка, че това са само слухови халюцинации.

Озова се върху езика на Червената врата съвсем неочаквано. Обливаше се в пот — все едно бе изминал не няколко метра, а дълги-предълги мили през тресавища. Невидима сила го блъсна навътре и той залитна…

Този път Светлината не го свари толкова неподготвен. Усети змейската кожа да се стяга в броня, почувства как лети във всички посоки едновременно, изпита неописуем възторг и неизповедима мъка от Преминаването…

… шеметно замайване, Всемирът течеше покрай него… И в един миг обонянието настойчиво го предупреди за воня на изгоряла пластмаса и за свързана с това опасност…

 

Драконовите люспи отново се втвърдиха и Радослав изпадна, изхлузи се в непозната му реалност.

Бележки

[1] Квадрилион — 10 на 15-а степен или 1 милион милиарда.

[2] Децилион — число, изписващо се с единица, следвана от 33 нули.

[3] Инженер — на латински означава „способен“.

[4] Алфа Центавър, Епсилон Еридан, Тау Кит — едни от най-близките слънцеподобни звезди.