Николай Теллалов
Пълноземие (59)

3.

Пред асансьора чакаше капитан Петраков с черно-зелено-бяла раница в ръцете.

— Господин Радославов, приготвени са ви дрехи за из път, нова раница, вътре се намират вещите ви. Това е теъров^[1] планински екип за цивилните Зелени патрули, родопски модел. Отбийте се в тази стая, моля, хем за да се преоблечете, хем да се видите с един… ваш приятел.

Зад вратата в помещението, което приличаше на радиостудио, гърбом стоеше русокос, късо подстриган цивилен в дънково. Още преди човекът да се обърне, Радослав се завтече към него.

Пресиян беше блед, имаше сълзи в очите. Той прегърна Дичо, сякаш роден брат след дълга раздяла.

— Бате Радко… Как си?

— Екстра. Ти? Нали не съм те накиснал в кофти ситуация, пехота?

— Бомба съм… И ме повишиха. Май само тате и бате са във възторг, пагони на подпоручик, моля ти се… — замлъкна неловко и след кратко полупрошепна: — Обясниха ми кой си. Доста неща научих… за които не бях… абе, дойде ми… отгоре. Пък някак… и не се изненадах. Все едно съм го знаел, а чак сега си давам сметка…

— Казах ти, че няма да повярваш. Ами с твойта изгора — помирихте ли се?

— Абе, наистина не беше за вярване… Пращат ме в Танграканската стража.

— Ами чудесно! Ей, какво…

Момъкът залитна и се подпря на Радослав. Адютантът го подхвана от другата страна.

— Хайде, подпоручик, твърде слаб сте — каза той, погледна изпод вежди към Радослав и подръпна подканящо Пресиян. — За жалост нямате много време… Налага се спешно прехвърляне в Долната Земя…

Пресиян се засвлича прежълтял.

В стаята безшумно се появиха трима витяка в сиво-черно, с носилка на колела, над която стърчеше апарат с инфузорни смукалца. Двете жени грижливо сложиха младежа да легне, а мъжът със светкавично бързи движения поставяше системите.

Момъкът облиза устни.

— Големичка ми се е оказала биодозата, бате Радко — промълви той задъхано, — много съм бил изтощен преди това… Сега първо отивам за три дни на лечение… Там. Тук щяла да мине почти една седмица. Чак после съм за Тангракан. При Калина. Сбогом… Ще ми липсваш, „американецо“!

— И ти на мен, Стрелецо.

Пресиян с мъка вдигна ръка и стисна Радославовата. Нещо твърдо и бодливо имаше в дланта му. Момъкът затвори очи. Витяците грабнаха количката, отвориха със замах вратата и се затичаха по коридора.

Адютантът ги последва, като едва му кимна през рамо.

— Господине…

Радослав преглътна на сухо към затворилата се врата и погледна в шепата си.

В нея като малко слънчице блестеше обицата на Пресиян Младенов.

* * *

В хижата на върха на подземния космодрум самотно седеше инспекторът, пиеше чай и гледаше през прозореца. От витяците нямаше и следа. На масата димеше препълнен пепелник, а до него с гърба нагоре лежеше някаква оръфана тетрадка или книжка с меки корици, похлупена с кутия „Слънце“. Радослав тежко доближи масата и се отпусна насреща. Полицаят го изгледа с непроницаемите си тъмни очи и мълчаливо му сипа в бакърено канче от вдигащия пара казан. Черпакът изтрака обратно и двамата замислено засърбаха ароматната течност.

По радиото звучеше гласът на царица Велемира:

— „Макар и скръбна да е причината, аз се радвам и гордея с това, щото народът ми споделя разбирането за всяка една война. Без разлика е дали кръв се лее на четири или четиристотин хиляди километра — всяка подобна беда минава с нож през сърцата ни. И преди, и за в бъдеще България заедно с балканските й съюзници ще се стремим към туряне край на бойни действия, към съдействане за възкресена справедливост и ще преследваме целите си с всякои онези средства, до които ни допускат волята и съвестта на немалко страдал в миналото народ…“

Някога преди Дичо би го заблудило качеството на звука, че чува жив глас… ако не трепна сега в него нещо от придобитото змейство — той не подушваше гласа.

Нещо избумтя навън и над отсрещния склон се стрелна към здрача летателен апарат, приличащ на метален дракон.

Радослав остави канчето.

— Казаха ми, че…

Инспекторът погледна часовника си с жест, който смътно напомни нещо на младия мъж. Психощитът обаче силно смущаваше мислите му в тази насока. Дичо си помисли, че навярно най-обикновен човек дори не би заподозрял, че нещо го кара да се отклонява от преценяването на всеки, защитен по този начин.

— След малко ще тръгваме. Как се чувстваш?

Дичовата изненада бързо угасна, навярно заради същия психощит.

— Странно — отвърна той.

Полицаят разбиращо кимна.

— Може ли да запаля?

— Заповядай — инспекторът му протегна луксозен пакет цигари. „Златна Арда“. — Онези на масата са на Петраков — поясни.

Гласът на Верена-Велемира продължаваше:

— „… ще поискам от ОН специален мандат да прекратя клането на Месечината. В светлината й спектроскопите повече няма да откриват кръв! Боже, пази България. Боже, пази човечеството.“

От високоговорителя се разнесе заставка — военният химн „Шуми Марица“ — и радиодикторът рече на фона на музиката:

— Уважаеми слушатели, радио София излъчи запис на извънредното обръщение към българската нация на Нейно Величество Царица Велемира. Преди броени минути специалният ракетоплан ЛАЗ–500 с бордови номер нула-нула-едно на българските въздухоплавателни и космически сили пое курс към Исландия. Повторение на обръщението очаквайте в централния осведомителен бюлетин. А сега, на 23:35 часа общобалканско време, предлагам на вашето внимание последните постъпили в БТА световни новини накратко…

Радиото едва зашепна под ръката на инспектора.

— Какъв само товар мъкне… — промълви Радослав.

— Ще се справи. Винаги се е справяла…

Мъжът се облегна назад и с притворени очи зацитира:

— Не искам да има българин и изобщо поданик на Царството без работа за ръцете, без храна за ума. Не желая никой на тази земя да тъне в сиромашия, да е болен или глупав. Затова болници, училища, читалища и университети — там ще се влиза за жълти стотинки, ако не и без пари. Това ще иска жертви от вас, силните на нацията, днес и утре, но вдругиден ще ви строят паметници, както на братя Георгиеви, ще кръщават улици, както на името на Денкоглу. Ала нито вие, нито преките ви потомци станахте аристократи, а можехте. Затова сега искам вашите и всички деца на България да израснат с широки души, благородни сърца и жив разсъдък. И това ще го сторите вие — всичките, които поканих тук. Ще го сторите, защото България ни е една и друга няма. Казвайте сега какво ви е нужно, за да направите народа ми здрав и честит, силен и достоен!

… Властта е ламя, зная го. Аз, вашата царица, ще наглеждам лакомата хала да яде колкото й се полага и да тегли ралото както трябва. Действайте, господа!

Инспекторът слабо се усмихна на Радослав.

— Беше две хиляди и пета, току след атентата в Женева. Страната още беше в траур за Царя…

… тя събра и депутати, и богаташи, и офицерството, авторитети от интелигенцията, Синода, ходжи, равини, кюрета… кметове, обикновени граждани, поканени от улицата… говори им няколко часа. Гвардейците само се сменяха край празната трибуна, защото тя беше слязла сред столовете. Това ставаше в Голямата зала на Балния дворец, сега след реконструкцията в него за сметка на цивилната листа^[2] венчават младоженци девет пъти в годината и се правят детски празници всяка трета седмица… Обикаляше и говореше, говореше, говореше. Осем хиляди души имаше в залата, а бе тихо като в параклиса на Левски, също както там само шушне дишането на хората… и накрая им каза: „Това повече няма да продължава така! Има място само за чиста България, другата — да си иде по дяволите в миналото!“ Още следващата неделя направиха опит да я убият. Тя смени опърлените дрехи и заяви по стереовизията, че по това съди, че са я разбрали правилно. „А сега, господа опоненти, запретвайте ръкави и работете над себе си. Ако някой чувства грях, да иде първо на черква, сетне в затвора… или при мен за беседа. И без повече атентати, ако обичате! Пострада ли някой невинен човек край мен, на следващата заран София ще осъмне в бесилки!“

… Някои глупаци не разбраха и една сутрин наистина се люшнаха въжета. С крайно редки изключения, клуповете висяха празни… Вестниците гръмнаха, ревнаха: едни, че царицата продавала националните интереси, други плачеха за това, че пак събужда стария ламтеж за велика империя. За едни драскачи тя беше безроден космополит, за други — нов Фердинанд. Всъщност то и досега по пресата е така — критикуват, че се прахосвали средства за космически специалисти и че лунната ни колония била малобройна. Пишат за и против евгеничната^[3] политика и изборния ценз, валят упреци за толериране на местното самоуправление и за личен режим. Била надзиравала работата на парламента, ха!… За социалните данъци и мобилизационната схема. За дъските на срама и за меките закони, за неотменената смъртна присъда и доброволното съдебно изпитание със серум на истината. За вироглаво държане с Великите сили и прекалена отстъпчивост спрямо същите, при положение че към една трета от околоземния и лунен трафик зависи от български космонавти в различни агенции, от пилоти и вакуум-монтажници, орбитални техници и обслужващ персонал на дебаркадерите… Кооперациите са недоволни, че не им се дават по-големи данъчни облаги, дребните частници искат по-твърди ограничения срещу монополите на едрите производители. Еколозите вдигат па̀ра за „малките“ държавни субсидии, а администрацията се противи на това да им се дават баснословни средства и… Верена излезе по стереовизията и попита: „Наистина ли смятате, че ще върша всичко? Ще тегля чужда работа? Всеки сам си обува гащите, дами и господа! Или да ви третирам като детска градина?“… Всъщност никак не е лошо, че продължават да пишат. Стига мнозина от вестникарите да знаеха какво друго искат освен добри заплати. А тогава в чужбина бяха шокирани и само въртяха кадрите на обесените по булевард „Руски“. Било средновековна жестокост.

… Тя веднъж се смя до сълзи от една статия, нашенски си доморасъл пасквил, където я нарекоха „кобра“. „Не ме е грижа що пишат, стига да е истина!“… Втурна се зад границата. Върху армейски хвъркоциклет, с гвардейска свита от седем души и няколко секретари. Започна от комшиите. „Доста сме се карали и били, нека почнем да се разбираме.“ В Сръбско над локалите взеха да пишат: „От ратни полета — у ладни механи, тако е рекла бугарска Царица.“

… Е, не мина без търкания де. Дракон не разбира от дипломация. Беше още млада. Спомням си как реагира веднъж: „Честване на Византийската и Османската империи? О, я стига… Като вземат да честват Кубратова България, тогава!“ На 20 април не даде прием и заяви, че не ще празнува юбилеи на масови убийци^[4]. Когато й дадоха за утвърждаване закон за ордени и награди, тя запрати папката в главата на председателя на Народното събрание: „Орден „Левски“ ли? На степени?! Кой друг освен Него би могъл да го носи или раздава! Марш!“…

… И чак когато всяко нейно посещение взе да се посреща с възторг по улиците на съседни столици, а то стана скоро, тръгна и по-навън: Европа, Русия, Близкия изток, Индия, Япония, Америка… и досега микадо праща специален ракетоплан веднъж на лунен месец, за да играят заедно яй-до в личното му доджо… В Петербург пресата я сравни с Петър Велики. Арабите я пуснаха в Мека, британците устроиха най-грандиозния военен парад от края на Втората световна. В Щатите й издигнаха паметник и пуснаха на пазара петдесет милиона кукли „Куин Уелемайра“, които утрепаха производителите на Барби. В Райха тя най-много попари очакванията на върхушката, когато отказа да посети мавзолея на Хитлер. „Мирише ми на трийсет милиона мърши и адово зло!“ За сметка на това закрепи позициите на райхсканцлера-реформатор срещу ретроградите и мобилизира аристокрацията за либерализиране на страната. Вместо да ходи из Шпееровите архитектурни грандомански изгъзици, сложи букет цветя на гробището, върху кръстовете на студентите от Вайсе Розе^[5]… А тук тръсна данък „обезщетяване“ върху веригата „Браунер Ладен“^[6] и те фалираха. Италианци, испанци и французи — ха! В Париж тя се учуди демонстративно: „Югозападна Франция? Аз знам една Франция, а преди нея — империята, граничела с моето отечество.“ На никого не му хрумна да я разбере буквално… та всичките тези романоговорещи народи удавиха в цветя улиците, по които стъпваше… А не мога да ти опиша срещите й с папата, с Далай Лама в Тибет, та дори и с комунистическите управници на Китай… Това султани, крале, вождове в Четвъртия свят, няма какво да говоря… Вестниците писаха: България на Велемира I превзема света!… Тя скастри после най-върлите домашни шовинисти. Изобщо…

— Мога да си го представя. Дори и бледо да е.

— Много е бледо, без да си видял. И досега прави впечатление с това, че не чете речите си, ами ги знае наизуст. Аз пък да ти кажа, винаги импровизира, рядко се подготвя специално… Веднъж я попитаха, не помня къде, колко езика знае. Отвърна така: „Достатъчно, за да постигнем съгласие, и нито един, ако не желаете да ме чуете.“ … Ала се изтощаваше. Зверски. И при целия този възторг и световни акламации планетата оставаше твърде инертна, за да я помръдне, и навсякъде нещата си продължаваха същите, по старому. Ала малко, едва-едва трепнаха. Особено тук, на Балканите… Най-трудно й беше с престъпниците, едрите риби, окопали се зад връзки с висшето общество и политиците, самите част от висшето общество, от държавниците, от полицейски и военни чинове, най-вече онези, които затлъстяха от гешефти с германските компании от десена на „Остиндустри“ ООД^[7]. … Провокираха народни вълнения, стачки, глупости… е, не всички бяха глупости, имаше и съвсем истински проблеми и поводи… Вместо жандармерия и стражари сред тълпите се появяваше Царицата. Край нея адютанти, секретари, съветници, почетната охрана — те просто капеха от умора…

Инспекторът отпи шумно глътка чай, задави се и се закашля. Избърса се с измачкана носна кърпа и продължи:

— В същото време беше бременна. Носеше дете под сърцето си. И за да се вмести в деветте месеца, вместо в змейските тринайсет, „почиваше“ в по-Горните измерения, надреалностите, където времето тече по-бързо… Въпреки това продължи да ходи на акции. Налагаше се, защото трябваше да смажем престъпността. Денем приемаше тълпи хора на аудиенция — от министри и кметове до работници, селяни и просяци. А нощем навличаше качулка на жандармерист и с полицейските ударни отряди щурмувахме гнезда на бандити, закопчавахме белезници и на високите им покровители. Беше пред рухване, пред изгаряне, злобата, омразата, страхът, мръсотията я отравяха физически. Детето я пиеше, но тя не позволяваше нищо да му наврежда. Ако не беше обичта… и обичта на свестните хора у нас и по света… И пак — задъхваше се, гаснеше… защото голяма част от силите си отдаваше на сина си. И тогава дойдоха змейовете. Върнаха се. Никой не разбра по онова време, ала живнахме. Ударихме там, където трябваше. Подложихме рамо там, където се налагаше. Айде, не помирихме, ала поне накарахме мнозина да преговарят. Естествено, рай не настана, то и не е било поставяно за цел, но… потръгна. По-леко. Изкачването на Фуджи почва с първата малка крачка, както казват японците. Е, засилихме човечеството към тази крачка. И сега нещата, общо взето, са към добре. Не без скръц и пук, не без ох и ах… Не без кризи… като оная простотия сега на Месечината. Инак, мръдва се. Затова Тя и сега ще се справи. Благодаря ти, че й помогна.

Инспекторът прехапа устни и поразклати канчето.

— Кой си ти?

Възрастният мъж замислено гледаше Радослав.

— Тъкмо когато се завърнаха змейовете и уж се освободи малко… — промълви вместо отговор той, — на Верена хич не й остана време за мен…

Внезапно полицаят замълча и се ослуша.

Двамата обърнаха глави към тъмния прозорец. Безшумно се появи жената-витяк и им доля чай. Изразително изви гайтанени вежди към оклюмалия се инспектор.

— Знам, Найче… — рече той, без да вдига лице от носовете на обувките си.

Отново се беше затворил зад психощита си.

— Пий си чая, Радославе, че да тръгваме. Пий, пий, има самодивски билки в него, ще ти трябват… Найя, мойто момиче, предай на бай Страхил наръчника. Пак го е забравил.

Младата жена пое измачканата книжка — „Ремонтъ на автомобили Опелъ, модели отпреди 1990 година“ — и махна от масата пълния пепелник. Кутията „Слънце“ остави на лавица до огнището.

— Страхил Петраков — внезапно запита Радослав, — той да не е от Кресна?

— Точно така, кресналия е — потвърди инспекторът.

— А… да не би случайно да е роден на седемнайсети юли хиляда деветстотин шейсет и девета?

— Да — без капка учудване отвърна полицаят.

— Петраков ли е истинската му фамилия?

— Тя е на жена му.

— Малкото му име… истинското, да не е Павел?

— Не. Страхил си е и по кръщелното свидетелство — инспекторът се изправи. — Време е. Да ставаме.