Николай Теллалов
Пълноземие (58)

2.

Незнайно защо на прага сърцето му се раздумка…

… и замря за цял такт, когато чу глас. Най-познатият му и най-мил глас във всички вселени.

— Жими Бога! Не вярвах, че е възможно!

Радослав схванато изви вкоравен врат по посока на гласа. Отвори уста, но нищо не можа да изцеди от себе си.

До нещо футуристично, навярно служещо за бюро, със стилен компютърен терминал върху празния полупрозрачен плот, стоеше Верена. Змейската й рокля изглеждаше някак по-официална и строга.

Може би цяла минута или повече Радослав виждаше само сияйните й сини очи и не обърна внимание на по-зрялото й лице с намеци на тънки бръчки. Косата на Верена бе прибрана в кок на тила, може би това я караше да изглежда мъничко по-възрастна, а не съвсем такава, каквато я помнеше. Вече не беше малкото хубаво момиче, а красива жена.

„Минали са трийсет и отгоре години, ей, спомни си скала̀та, заплес!“

„Да — рече си Радослав, — само че времето не се закача с древни пирамиди и истински змейове.“

И обичта щади. Когато е истинска.

Кога ли беше прекосил разделящите ги пет или десет крачки?! Нямаше спомен. Стояха, хванати за притиснати към сърцата си ръце и се допираха с пламнали чела.

— Не мога да повярвам — повтори шепнешком тя.

„Аз пък като мога, и какво?“ — помисли си Радослав и с въздишка успя в края на краищата да отпуши гърлото си:

— Здравей… Изглеждаш чудесно, драконче.

Тя щастливо се усмихна, изхлипа и се отстрани, но не пусна едната му ръка. Стискаше пръстите му със своите горещи, изумително приятни за пипане пръстчета.

— Верена…

— Радинчо…

Той помилва косите, бузата, погали ъгълчето на трепналите устни…

Аудиенция.

Радослав пое въздух и се сдържа да не захапе кокалчетата на пръстите си.

— Ти си значи царица Велемира, Веренче.

Тя закима. Неловко мълчание за миг увисна в кабинета…

— Ела, седни. Тук в този кът се глезя, когато ми се почива…

Меките кресла в ъгъла на стаята наистина глезеха тялото. На масичка до тях стояха есенни минзухари в плитки саксии.

— Радвам се да те видя. … Нали и цариците могат да се радват!

— О, да! — Радослав се позасмя. — Пораснала си… колко глупаво звучи…

— Не, не… Наистина пораснах.

Той се прокашля.

— Поздравления. Това, което си направила от страната ни… нямам думи.

— Надценяваш ме, юнако ми. Заслугата е на народа ни, немалко свършиха и моите предшественици… Всъщност… официално, пред света, аз продължавам династията…

На стената висеше голям сватбен фотос. Радослав усети как сърцето му отново развълнувано прескочи в друг ритъм.

Бе Верена — съвсем млада, точно каквато я помнеше — в разкошна, ослепително бяла рокля и с брилянтова корона в черните коси. Лицето й бе по-скоро ведро, но някак сдържано усмихнато. Обратно, елегантният мъж до нея, облечен в парадна офицерска униформа, едва криеше колко е щастлив. Двамата слизаха по стълбите на църква — май бе „Свети Александър Невски“ — през шпалир замрели гвардейци с блестяща саблена стомана за почест. Във въздуха висяха хвърляни към младоженците цветя, запечатани от фотографа. Мъжът до Верена силно приличаше на Борис III, очевидно бе негов внук.

Радослав погледна към царицата.

— Така трябваше, юначе… — бързо и тихо отговори тя на незададения му въпрос.

Радослав отново обърна очи към фотоса.

— Изглеждала си приказно! — рече и се прокашля.

Царицата също гледаше натам с неразгадаемо изражение.

— Загина в Женевския атентат през същата година, пет месеца след сватбата. Уважавах го — гласът й бе потъмнял. — Едни безумци се опитаха да предизвикат световни безредици. Без малко да успеят… Тежка бе две хиляди и пета. Справихме се. Ала сега се налага пак…

Вниманието на Радослав се насочи към масичката, върху която освен минзухарите имаше още един компютър — не, стоп — рокан, до него минидискофон със слушалки и… Погледът на младия мъж замръзна върху снимка в простичка рамка с подставка. Гърдите му се постегнаха.

Младежът от портрета, яхнал хвъркоциклет, носеше светлосини дънки, също такава риза и яке… Лицето му… Объркан, Радослав потърси очите на Верена. Тя се усмихна нежно.

— Не, не си ти. Това е престолонаследникът. Княз Радимир Търновски.

Колко много неща се обясняваха с тази прилика! Бръснарницата, поведението на Пресиян, хлапето при сладкарницата, моторът-вихрогонче… И колко още питанки изникват…

— Кой те разомагьоса? — не се сдържа той.

— Ти.

— Аз. Хъм… Кога?

— Една пролет, хиляда деветстотин деветдесет и шеста. А ти, как попадна тук?

— Едно лято, Ахтопол, същата деветдесет и шеста година. Само че… в съвсем друго, не тукашно време. Там… как да ти кажа, не зная откъде да започна…

— Видях ти личната карта по визиофона. Озаглавена като „паспорт“.

— Ааа… Онзи странен полицай, дето ме доведе.

Очите й заблестяха. Тя за кратко прехапа долната си устна.

— Инспекторът… какво мислиш за него?

— Не зная… Струва ми се, че ми напомня някого… Баща ми има същата фигура… Някак си е объркващ. Не долавям никакви мисли или емоции. Все едно е… робот.

— Не. Това, което ти пречи, е неговият психощит. Снабден е с такъв, понеже изпълнява поверителни задачи.

— Така и подозирах, че е от разузнаването… или от тайната полиция.

— Нямам тайна полиция! А разузнаването… То служи да привлича шпиони — американски, руски, съюзнически германски, по-малко японски. В действителност истинската работа се върши от доверени хора, много малко от които са в разузнаването или, да речем, в генщаба… Инспектор… инспекторът е… един от тях, който работи в полицията. И не само като прикритие. Съвсем нормално преследва редови апаши, ала от време на време поема мои заръки…

— Охраната ти — спомни си Радослав.

Тя се усмихна.

— Да, витяци. Всъщност те пазят хората, с които се срещам. Аз сама мога да се увардя.

— За витяците научих още на Луната… Толкова директно са назовани, пък се шашнах, като ги видях!

— Най-прикрито е явното, мили ми Радинчо. Тайната пред очите най се не вижда.

— Прикритие на истината с истина — засмя се Радослав.

— Тъкмо тъй — съгласи се Верена. — Аз… отвъдната аз… казала ли съм ти къде е тукашнореалното място на Змейската Долна Земя?

— Да.

— И с витяците е така — очевидното остава скрито.

— Ха!… Колко се пулех само, когато ми рече: „Долната Земя е там, където виждаш Земята над главата си“…

— Да, така беше… — и усмивката й замръзна.

За втори път настана неловка пауза.

— … и в тукашното ни — добави тя тихо.

Познато го облъхна нейната тъга.

— Знаят ли… така, в народа…

— Че съм змеица? Не, разбира се, макар и да се досещат мнозина. Налага се да пазя тайна. Най-вече за пред света, макар и да не заемам незаконно трона, та нали съм…

— … от канско потекло — завърши с нея Радослав.

Тя шеговито го удари с юмрук по рамото.

— Ей, пак ли ме поднасяш!…

— Много си хубава.

Верена поруменя и наведе глава.

— Колко е сладко да го чувам… от теб.

Мислите на Радослав се въртяха и разпиляваха в деветдесет посоки, някои въпроси пареха езика му, но не смееше да ги зададе. Не бе сигурен, че е вече готов да се изправи пред отговорите.

— И като как е да си Царица, Веренче? — побърза да попита той, преди отново да млъкнат.

Змеицата се облегна странично, не пускаше ръката му и не преставаше да я милва. Обходи с поглед помещението.

— Короните са тежки. И бодливи. Не зная точно какъв е светът в твоята Вселена, ала тук още гъмжи от несправедливост. Почти взех да се отчайвам. Ето и сега, всичко, което става на Месечината… Трябва да обърна нещата така, че да спечели не Антанта, не Райхът или японците, ами цялото човечество. Защото Луната е ключ към колонизиране на Слънчевата система, заради това всъщност се бият. На тъмната й страна преди няколко години Англия и Щатите в строга секретност изградиха комплекс за усвояване на Марс. Дори съглашенските им съюзници Русия и Франция не го знаеха. Бунтът на селенитите сега е претекст за русите и франките да си поискат дял от Червената планета. Германците и Империята на Изгряващото слънце пък правят всичко, за да превземат комплекса или поне да го унищожат. И пътьом тъпчат луняните както се гази ланска трева! Нито едно от тези неща не бива да става. Защото без разширяване в Извънземието рано или късно Великите сили ще си прегризат гърлата. В случай ако отделни свръхдържави кацнат на Марс… Не, не мога да допусна това.

Угрижени, мрачни бръчки прорязаха челото й.

— Там има оръжие — продължи тя. — Оставено от древна нечовешка раса. За нас, земяните, да ни послужи в случай на нападение откъм извънслънчевото пространство. Тук, на планетата, ТЕ са заложили кивот свитъци, в тях описват технологии, философия, история на множество цивилизации… Ала информацията е редактирана тъй, че да не позволи овладяване на опасни и разрушителни сили. На Марс се намира което е премълчано в намерената библиотека — нейна пълна версия. А също и няколко действащи модели на едни… наистина пъклени устройства!

— Къде е тази библиотека сега?

— На сигурно място — Верена малко просветля. — Дала съм я на достойни и отговорни хора, събрани от цял свят за разчитане и изучаване. Била е на три основни места — в Тибет, Андите и тук у нас — в Рила. … Страхувам се, че нейни фрагменти са открити и другаде… Ала човешките управници са още твърде далеч от истинската мъдрост.

— Значи ти управляваш света.

— О!… Силно казано. Светът се управлява сам. Аз съм само шаркан, не бог…

— Щастлива ли си?

Тя се замисли.

— Как да ти кажа? Малко са радостите, когато си венчан за властта… Такъв брак бива да е само по сметка и задължение, нивга по любов. И пак не всеки човек издържа изкушенията. Добре, че все пак съм змеица, справям се… Ала дали съм щастлива?

Верена дълго го изгледа в очите.

— Да! Сега, точно сега — да! Превърнах България в световен пожарникар… Това адски изхабява… колкото и да е достойно. Бях вече на косъм да се отчая. Криза след криза, война след война тропа на портите! Убеждавам президенти, монарси, диктатори, усмихвам им се, а някои бих обезглавила със собствените си ръце начаса̀! Помирявам глупави кавги, при които обидени старци плащат за отмъщенията си с чужда, и то млада кръв… Сдържам младоци, които имат повече амбиция, отколкото ум и отговорност. Интереси и изгоди, интереси и изгоди, и пак тъй! Интересите винаги се постигат за сметка на други интереси, разбирай — чуждите, наместо чрез съгласие. Политиката е една игра на надлъгване. Голямата световна помия, както казваш, и аз плувам в тази мръсотия, ала трябва, така бяхме решили… Жими Бога, какви глупости ти брътвя… Да, да, щастлива съм — от това, че те виждам, че… Това ми връща силите, дилман ми юначе…

— Пазиш си селото — прекъсна я Радослав, помилва ръката й. Дланта бе гореща и също погали пръстите му в отговор.

— О, да — оживи се тя, — нали съм дракон… Да защитиш е най-естественото за всеки един змей. Светът е моето село, а България — моето змейско дърво^[1]. Да, светът се управлява сам. И хиляда шаркана не биха могли да го командват тайно, камо ли аз самичка. Ала не умее още този свят сам да се варди от излишни си беди и злощастия. Пазя го… Ах, стига за мен, разкажи ми за теб!

— Повече от мен имаш нужда да говориш — засмя се Радослав.

— О, не ме разбирай грешно, не вия от самота. Имам близки хора, на които да се опра. Имам подкрепата на народа си, на влиятелни хора в чужбина, някои от които бих могла да нарека приятели, а не просто съюзници. Ала… уморявам се. На едни да подшушнеш нещичко, други да успокоиш, на трети да уредиш среща, да предложиш привлекателно споразумяване… Все едно наглеждам наобщо стадо овце и глутница вълци… а може би опитвам да подкарвам динозаври с лозова пръчка в нужната посока и да гледам да не ме смачкат… А колко полезни неща има за вършене! Онези кошери-човечарници в градовете — не ги ща! Искам простор и безопасно небе за всеки! Това бреме е от години и просто ме изцеди. Едва бих се справяла с депресиите си, ако не беше… ах!… Ала сякаш и това престана да ме държи… И изведнъж се появяваш, връщаш младостта и всичко светло!

Внезапни сълзи покриха миглите й.

— Бях забравила лицето ти, Радинчо! — изхлипа тя. — Хубавото ти лице, мили. Прости ми!… — Верена закри лице, за да се овладее. — Не, не, наистина достатъчно съм ти се оплаквала. Разкажи, разкажи ми за теб. За нас — там отвъд… Как ме срещна?

— Амиии… Беше деветнайсети май, неделя. Тръгнахме на излет с тайфата и разни случайни хора край нас… — Отпърво със запъвания, а сетне все по-гладко, той се увлече да разказва чудната си история. На самия него му звучеше като приказка. Па макар и истинска.

А момичето от същата тази приказка седеше до него и го гледаше с грамадни детски очи… Какво имаше в тях? Трепкава неизтрита сълза в ъгълчето или мъничка капка тъга? Спомен, носталгия… какво? Той не забеляза, че от един миг нататък те отново се бяха хванали здраво за ръце, той говореше, а тя слушаше ли слушаше…

— … най-дивашкото беше — споделяше Радослав, — че ме пита… ааа… Младежо, вика, да се обадя ли в полицията? Ха! Интересно, защо ли вече не го беше направила! Как да е… Изскочих… Загърмях. Първата кола се взриви, втората избухна, когато вече се бях засилил да тичам, ударната вълна само ме улесни да набера скорост, но… Раниха ме мутрите… Не, това не е интересно. Резултатът е, че закъснях. Скочих в кладенеца, когато сиянието вече утихваше. Боже! Не мога да опиша какво бе усещането! Все едно умирам, наистина, не като насън… Много гадно… грозно и… Дано истинската смърт не е толкова отвратителна. И така… озовах се тук.

Верена му поднесе чаша сок от чудодейно появила се на масичката кана.

— Благодаря, миличко…

— А хареса ли ти у нас?

— Амиии… аз изобщо не стигнах дотам…

— Как! Къде си бил, след като не в Долната Земя?!

— В една пустиня. В небето грееше някаква галактика и имаше… сфинксове. Като овни. Черен, Бял и Червен. И… Цвете. Аз…

Тя се замисли и прикри лице с ръка, пръстите й легнаха на челото.

Стремително стана, под пламналия й поглед изчезнаха текущите информации на рокана и по клавиатурата запотъваха отделни клавиши, екранът се покри с рунически символи, някакъв сложен кръгъл орнамент кръстоса цветни линии…

Верена седна отново до Радослав, но сякаш гледаше през него.

— Да — каза на себе си и чак тогава очите й се фокусираха, а той престана да се чувства глупаво прозрачен. — Да… Ти трябва да бързаш. Ах!… Нямаме почти никакво време… Почти. Ела да ти покажа нещо.

Противоположната на входната врата стена нямаше ламперия, беше облицована с големи пластмасови квадрати и многоъгълници. Изведнъж те избледняха и стената стана прозрачна. Зад стъклото на панорамната витрина настрани се прибираше метален капак, който откри изглед по дължината на подземен хангар. В него стояха иглоноси космически кораби и бе пълно с хора.

— Ракетоплани — каза Верена. — Уж клас „СО“, сиреч с досег стационарна орбита^[2], ала притежават далеч по-голям ресурс. Времето на небоходите-колоси отминава, свършва се. Всякой апарат, който не предвижда да носи екипаж, следва да е малък като врабец и лек като перце. Космически стършели… не, пчели, които да ни носят меда на познанието… Ала както Великите сили нямат ограничения в бюджетите за Космоса, затова и строят циклопски етеронефи… Ще им натежат скоро тези разходи без робската Месечина. Онези два едри космократора са „Хенкел RX–757“, модел 1999-а. Ако знаеха германците какви двигатели сме монтирали всъщност… Другите пет са наше производство, лазаревки. И те са специални…

Колони гологлави войници в сиви скафандри носеха шлемовете под мишница и влизаха в люковете на хенкелите. Други още стояха под строй в не съвсем равни редици и нещо обсъждаха. Между ракетопланите и броневаците минаваха техници и бутаха напред-назад оборудване и помощни съоръжения. В дъното на тунела-хангар бавно мигаха оранжеви лампи върху огромен портален люк, поразително подобен на онзи в лунния стартодрум.

По варовикови стени с гранитни жилки светеха остъклени ниши, където седяха множество оператори със слушалки пред рокан-терминали, други стояха пред прозрачни табла и чертаеха по тях с лазерни писалки окръжности и елипси.

В мига, в който капакът на прозореца спря, в халето вероятно проехтя някакъв звук, защото всички обърнаха глави към кабинета. За момент цялото множество замря, войнишките редици се подравниха, офицерите отдадоха чест.

Верена им кимна и картината отново оживя.

Голяма група млади мъже и жени в черни униформи с бяло-зелено-червени знаци ВАРАН на гърбовете премина отдолу. Витяците се смесиха с броневаците, заръкуваха се, запотупваха се по раменете. За разлика от космопехотинците, вараните не носеха друго въоръжение, освен ножове в кании над китките.

Радослав не успя дори да си изясни точно какво да попита, защото в този момент меко избръмча врата на асансьор. Обърна се и този път наистина се вкамени.

Влезлият бе в сребристо-пепеляв комбинезон на космопилот. Емблеми — лъв с трицветни криле и друга, изобразяваща съзвездието Орион^[3] — бяха единствените украшения на униформата. Под лявата мишница младежът стискаше масивен шлем от скафандър, на колана висеше пистолет, очевидно лъчев.

— Мамо… — започна космонавтът едва прекрачил прага и млъкна. Само очите му проблеснаха в почуда с рубинен отблясък.

Гледаха се с Радослав, сякаш бяха застанали пред огледало.

След миг Дичо забеляза, че приликата не е толкова силна. Момъкът бе с няколко пръста по-висок. Имаше големите синьо-зеленикави очи на Верена и изобщо много повече напомняше майка си.

„Трябва да е на трийсет — прещрака в мозъка на Радослав. — Но на вид е двайсетгодишен. Божичко…“

Момъкът в сребристо въпросително погледна към царицата.

— Запознайте се — рече тя.

Дичо съвсем смътно и отдалечено долавяше колко силно, не по-малко от него самия, е потресен младежът насреща, но той се владееше превъзходно. Почти змейските сетива на Радослав не откриха и следа от емоциите му. „Ясно, психощит…“ — досети се той. „А освен това е много повече змей от теб“, намеси се със забележка вътрешният глас.

Аха.

Момъкът кимна към черноокото си отражение. Въпреки официалния вид усмивката му, докато протягаше ръка за поздрав, бе неподправено сърдечна.

— Приятно ми е, господине. Радимир.

— Радослав — думите излязоха от устата му не без усилие. В този момент той почувства любопитството на младия княз, лъхнало от аурата му.

Радимир светкавично стрелна с очи Верена.

— Ще ти обясня — очите й блестяха. — По-късно.

Внезапно тя смени тона си:

— Готови ли сте, поручик, за изпълнение на задачата?

— Напълно, Ваше Величество! — момъкът се поизпъна, лицето му стана безизразно.

— Бог да ви пази, вас и войниците. Успех, момчето ми…

Чаровна усмивка проби маската на сдържаност.

— Вашата мисия е по-трудна, мамо… — и веднага отново се превърна в офицер пред главнокомандващ. — Разрешете?

Верена го целуна по челото, помилва късо подстриганата абаносова коса.

— Върви. И се пази, миличък.

Князът кимна. После очите му отново срещнаха тези на Радослав.

— Довиждане, господин… Радослав. Ще се радвам да се срещнем отново.

Дичо забеляза как Верена прехапа устни.

Ламперията на стената със сватбената снимка се нагъна настрани като щора и космопилотът изчезна в извит надолу коридор. Панелът се върна на мястото си.

Радослав и Верена гледаха през прозореца към ракетопланите, в които се качваха последните войници. В полезрението им попадна Радимир, който с широка крачка приближаваше машините и отдаваше чест на поздравяващите го техници. Край княза се скупчиха други космопилоти.

Неволно Радослав скоси поглед към снимката на стената. Не, престолонаследникът никак не си приличаше с младоженеца. Дичо поклати глава. Боеше се да прави каквито и да е изводи.

Верена го наблюдаваше.

— Н… нне схващам…

Прочисти гърлото си. Не, това не биваше да пита.

— Как така не са пълни улиците с ваши портрети? Не вярвам, че не си популярна…

— Нима обичта се нуждае от креслива хвалба, юнако ми?

Радослав се засмя.

Техниците долу трескаво прибираха гофрирани маркучи, откачаха кабели от ракетопланите и на бегом отнасяха оборудване към странични шахти.

— Къде го пращаш?

— Да спрат касапницата на Луната и опазят марсианския комплекс.

„Не е ли опасно?“ — понечи да каже той, но потисна загрижеността си.

— Добро момче е.

— Много — Верена видимо се зарадва на думите му. — Само дето е твърде буен. Млад е. Ех, да мине и тази криза, ще го пратя за повечко в Долната Земя…

Хангарът бързо обезлюдяваше. Екипите пилоти заеха места в кабините. Последните от наземния персонал се укриха в трапове, където блестяха индикатори на някакви прибори. Отгоре се плъзваха бронирани плочи. Масивни похлупаци се спускаха и върху прозорците на диспечерите.

Княз Радимир продължаваше да стои до острия нос на челния ракетоплан с черно-сребърни букви на борда:

Радослав не можеше да разбере защо се бавят.

И изведнъж!… В стените на пещерата-космодрум зинаха кръгли гърла на тунели, от които бликаше силна светлина. Неволно Радослав ахна и пристъпи напред. Късайки помръкващото сияние на неравни снопове лъчи, в халето нахлуха…

… дракони!

Пъргави и красиви, изящните им люспести тела запълниха междините около качените върху ускорителни релси ракетоплани. Леките танцови движения на змейовете пръскаха отражения като дъгобагрени искри. Изпъваха криле, пляскаха с тънки опашки по гъвкави хълбоци, въртяха шипесто-рогати глави и пускаха ветрила шеговити пламъци от озъбените в делфинска усмивка пасти.

През стъклото на витрината не проникваше звук, но в главата на Радослав забръмчаха беззвучни нечовешки гласове, бъбрещи на непознати езици, повя на радост и сила.

В миг княз Радимир се оказа сред игривата тълпа. Той протягаше към тях ръце и се смееше. Змейовете обръщаха издължени муцуни към панорамната витрина и бълваха фонтани приветствен огън към царицата.

— Братовчедите ми от Долната Земя — прошепна Верена-Велемира. — Ах, как искам да полетя с тях!…

От блистерите на ракетопланите пилоти — хора и витяци — поздравяваха драконите. През люковете на машините се подадоха ухилени войници да видят и приветстват приказното подкрепление.

— Внимание! — проехтя интеркомът. — Едноминутна готовност! Господа, не се дръжте като деца! Не сте се запътили на разходка! Ключ на старт, обратно броене. Внимание — 60… 57… 54…

Призивът на диспечера предизвика весело шетане в халето.

Дичо си даде сметка, че почти никой от змейовете не бе по-голям от среден на ръст кон. Те се разделиха на групи и с плавни скокове облепиха всяка совалка. Това даде възможност на младия мъж да преброи, че са двайсет и един. Преди малко, докато сновяха в безредие, му се сториха далеч по-многобройни.

Радимир стъпи на сгъваема стълбичка към кабината на ракетоплана, но спря пред блистера, поколеба се, ала все пак се обърна. Последва лек поклон към царицата. Тя помръдна пръсти в отговор. Очите на момъка се отместиха съвсем малко встрани, към вдървения от напрежение Радослав. Неочаквано князът вдигна ръка, небрежно докосна с показалец дясната си вежда, съвсем по момчешки се ухили и се скри под полупрозрачния капак, който започна да се затваря, а край него, нечуто през стъклото на царския кабинет, съскаха струи пара.

Притичаха последните техници, махнаха стълбичките към пилотските кабини, откачиха още кабели, повлякоха издишащи мъгла маркучи…

— 37… 35… 33… — продължаваше да нарежда диспечерът.

Защитни капаци покриваха всички люкове. Радослав потърси тунелите, през които бяха дошли драконите, но не ги откри.

Отвън по витрината приплъзна стоманена плоча. Стъклото отново придоби шарка, имитираща пластмасови квадрати и многоъгълници.

Верена го хвана за ръка.

— Ела.

Рокан-мониторът на бюрото й показваше ракетопланите с прилепналите към фюзелажите им дракони.

За кой ли път една от загадките се разкри пред Радослав.

— Слънчевото избухване! Лунснарядът! — плесна се той по челото. — Били са те!

Верена се засмя. Той стисна и погали ръката й.

— Девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… едно… нула!

Кабинетът завибрира.

Дюзите на ракетопланите блеснаха ослепително, първата машина се плъзна по улея, водещ навън, и с гръм се изгуби в изхода на тунела, където угасна в светлината на изкуствения ден. Оживя втори екран и телефонно дрезгав глас съобщи:

— Докладва наземен контрол. Космоплан нула-нула-две „Ралица“ стартира. Системите са в норма. Апаратът премина хиперзвуковата бариера и наближава стратосферата. Има визуален контакт с конвоя-прикритие в ниската стратосфера. Ратници и аскер прогонват всеки авион от коридора. За изстрелване тръгва нула-три-седем „Кан Реан“…

Нова гръмотевица разтърси подземието.

— Успешно напускане. На ред е нула-едно-четири „Имеон“… Сполучи. Нула-четири-нула „Списаревски“… нула-две-пет „Индже-войвода“… едно-шест-три „Преслав“… нула-нула-девет „Цар Самуил“…

Ракетопланите с победоносен змейски вой излитаха от хангара като пчели от кошер. Залата потръпваше. Когато и последният апарат отлетя, интеркомът рече:

— Царице, корабите са изстреляни. Предстои формиране на бойно ято на орбита–900 след шест минути. В момента ракетопланите се престрояват за избягване спътниците на Антанта. Сателитите на Раумваффе, както очаквахме, не проявиха признаци, че се готвят за нападение… Космопланите вече са извън обсега им. Системите дават зелена светлина. По сведения от телеметрия и дистанционно биосканиране, екипажите и космопехотата са в добро здравословно състояние, всичките осемдесет и един души… Хипердвигателите достигнаха номинал…

Радослав повдигна вежди.

Хипердвигатели?

Верена го плисна с октомврийското синьо на очите си.

Ами! Бутафория. Нали не очакваш да разкривам на твърде много хора, че българската космическа флота използва за тягова сила змейове?

Диспечерът продължаваше равно и отсечено:

— … формацията докладва за хиперскок… пет… четири… три… две… едно… Ятото изчезна от екраните, Ваше Величество. След осемдесет минути очакваме сигнала им от ниска лунарна орбита.

— Имаме връзка с кулата в Измир — продължи друг диспечер. — Втора инвазионна вълна ракетоплани е в петминутна готовност. Излизането им от атмосферата ще се прикрива от формация бойни сателити, начело с орбиталния разрушител „Княз Милош“. Всички автоматични военни спътници в района са под телеметричен контрол на оперативните дежурни. Дубровник съобщава за активност на стартодрумите на Раумваффе в Северна Италия. Турбокоптерите на група „Кекеш“ вече са във въздуха, всеки момент могат да застанат в коридора на германците и да осуетят евентуално изстрелване на европейски военни машини, както единични, така и ята прехващачи. Прехвърлям интеркома към балканския съюзнически щаб. Генералите Шимшек и Маркович поеха командването.

— Благодаря ви, диспечер Димов — каза Верена.

„Не — поправи се Радослав, — не Верена, а царица Велемира.“

— Стратопланът ви ще бъде готов след двайсет и осем минути. Ще ви ескортира орлякът изтребители на полковник Янеску. Край на доклада.

Роканът пиукна и погаси всички изображения на дисплеите си.

Младият мъж и царицата се гледаха и мълчаха.

— Толкова ни беше времето… — отрони тя и захапа долната си устна. — Инспекторът ще те заведе до Прохода. Ако закъснееш сега, не зная дали ще успееш се върна някога в твоята Вселена, в тамошната Долна Земя на Дъгата… Колко жалко, че не може да поостанеш… Там, в твоя отвъден Свят, има друга Долна Земя… и всичко останало…

Радослав усещаше гърлото си тежко.

— Върви! — рязко каза царица Велемира. — Мразя сбогуванията.

Дичо без желание се обърна към вече отворената врата. На прага спря и изведнъж решително се върна.

— Твое е — рече той. Протягаше дървеното талисманче с надписа на древнобългарски. — Освен това след две седмици имаш рожден ден…

Тя пое амулета, сякаш бе по-чуплив от тънък порцелан. Разглеждаше го в унес.

— Празнувам го на единайсети.

— … Честито. Ставаш наааа… от осемстотин трийсет и осма…

— Ей, ще ме изкараш бабичка! — възкликна Верена закачливо… и отново посърна.

Радослав приглади перчема си.

— Не правете и вие като нас… — промълви царицата.

„Вие… Нас? Какво иска да каже… Кой в края на краищата съм тукашният аз?“

Верена направи стремителна крачка напред и горещо целуна Радослав по устата. Сякаш ураган помете всичките му въпроси и недоумения.

Тя се отстрани с усилие и пое глътка въздух.

— Върни ми тази целувка… когато ме намериш там, отвъд…

Последно докосване и пръстите им се разделиха.

През затварящата се врата той видя, че царица Верена се е извърнала към витрината и е скрила лицето си в шепи.