Николай Теллалов
Пълноземие (54)

3.

Радослав с мъка удържаше хвъркочудовището в подчинение, докато не се сети да извика опция „Инструктор“.

Още се тресеше след разминаването с кръста на черковната камбанарийка. Няколко километра по-късно ожули гипсови орнаменти от минаре…

Първото, което стори, бе да изключи предавателя, сигналите на който вече бяха привлекли внимание. Компютърът протестира, но младият мъж му скръцна телепатично със зъби и процесорът изпълни заповедта — във визьора угаснаха жълтите правоъгълници с призиви да намали скоростта и да се върне в определените за движение коридори. Можа да се съсредоточи в управлението.

Невероятно мълниеносно и неравно прелетя някаква планина — сякаш с изтребител на свръхниска височина. Само предупрежденията на радара го отърваха от сблъсък с далекопроводи и от внезапно изникнали по пътя кули на някакви ретранслатори.

Нямаше възможност да се озърне настрани.

След като профуча между платна на многоетажен мост, Дичо, вледенен от страх, активира виртуалното поле „Щурманъ“.

Карта на района се проектира върху ужасно бързо движещия се терен. Оказа се, че някак бе налучкал посоката. Според кибернетичния щурман хвъркоциклетът се носеше по права линия към Нова Загора на височина петнайсет метра над терена и скорост 280 километра в час. Машината алармираше, че не бива да нахълтва като вихър в населено място.

Боже, добре, че не се бе сетил да елиминира рокан-системите за сигурност напълно. Усещаше, че автоматиката реагира на неравностите по местността далеч по-навреме от ръцете му и изравнява траекторията на движение.

— БеЕр Щурман, заобиколи града от юг. Увеличи височината.

Хвъркоциклетът изпълни вираж с наклон, който накара Дичо стреснато да стисне с крака металните хълбоци на машината. Мярна размазани от движението високи сгради отляво.

— Уууух… БеЕр, искам най-къс маршрут до Ахтопол. Избягвай села, градове, махали, изобщо… Минимално допустима височина според релефа. Скорост… колкото и където може, ъъъ… да е средно максимална…

Не само видя, но и усети снижаването, по виртуалното табло стойностите се заколебаха около девет метра над терена. Машината пришпори до 305 километра в час и Радослав още повече прилепи гърди към нея, за да не бъде издухан от насрещния напор на въздуха.

Поля и селца, хълмове и рекички, ниски ридове и гори с попарени върхари стремглаво оставаха назад. Картата изчезна, освен слабовълнистата линия на маршрута. Маркер показваше положението на хвъркоциклета, а преди него трептеше стрелка, която сочеше предстоящи промени в посоката, височината и скоростта.

Постепенно краката му свикваха с предназначението на педалите, ръцете се нагаждаха към шеметния бяг и все по-уверено държаха рогата на кормилото, напипваха бутони по дръжките и оперираха с тях.

Карането на МПС-урагана взе да му се услажда. Страхотно изобретение! Ухаааа!

Показалци следяха за отклонения от маршрута и опцията „Инструкторъ“ все по-задълго оставаше неактивна. По едно време роканът дори го похвали със „справяте се добре“ и показа някакви изпитни точки. Дичо се поусмихна.

Рискува да отклони поглед и наоколо.

Хълмове с дълбоко врязани дерета сменяха полята. По периметъра на горските насаждения дърветата му се сториха болнави.

Машината съобщи за позивна на полицейски радар.

Остави ме!

Карето на запитването угасна, след като в него присветнаха странни рунически символи. Радослав не успя да се замисли за тях, защото му се наложи да заобикаля излитащи вертолети, а веднага след това хвъркоциклетът премина на автопилот, рязко намали скоростта и зави в дъга наляво, после надясно… Младият мъж се поуспокои чак след няколко километра, преодолени за секунди.

Машината бе избегнала ято птици.

— Можеш да намалиш скоростта, БеЕр… Ще ми скъса нервите… Колко още остава до Ахтопол?

* * *

Радослав нагласяваше шлема в гнездо зад седалката. Последните километри се случиха в стръмната клисура на Велека — светкавичен аерослалом! — после машината набра височина и прехвърли малко селце, пикира след купола на друго… Тогава й каза: стоп, кацане.

Леко трепереше. Повече не би дръзнал да яхне такова нещо, освен след минимум сто часа на полигон. И никога по-бързо от двеста! Даже по-бавно…

Встрани от полегатия склон на баира блестяха слънчеви протектори над лозя. Свирепо жареше слънце от изчистеното небе. Младият мъж го загърби.

— Автопилот — нетвърдо рече Радослав. — Завръщане. Старт… Стоп! БеЕр, стоп!

Не ставаше така. Ами поне едно мерси на хлапетата!?

Той отвори жабката под седалката. Вътре имаше електронна книга и обикновен учебник по българска литература, гимназиален курс… Намери писалка, но никъде не откри хартиен бележник или тетрадка…

Зарови ръце в джобовете на панталона си и измъкна оттам някакво смачкано картонче. Дичо озадачено го погледна. Ах, да. Визитката на Ерма-Фиона, лунянката.

— Дано да си жива и здрава. Сега и до старини — дрезгаво каза Радослав към небето, а роканът на хвъркоциклета пиукна въпросително.

— Не е за теб, идиот… Дано не ми се сърдиш, селенитке. Само че… аз ще си тръгвам. Пиши си по-добре с онези дечица. Много са готини.

На обратната страна на картончето надраска бележка: „Мили мои непознати! Трудно ми е да ви благодаря с нещо повече, освен с тези няколко реда“…

И какво друго? Да им опише, че е от една друга Вселена, от една друга, нещастна или поне не толкова щастлива и честита България? Пълен смут. Малко ли ще се чудят на липсващите ѣ-та и ѫ-та. Стига, това е достатъчно: „Живот и здраве, и приятелство, и мечти — искрено ваш Р.“

Младият мъж сложи писъмцето в каската.

„Да съм пропуснал нещо?“

— БеЕр Автопилот! Завръщане. Старт…

Хвъркоциклетът запали оранжеви мигащи светлини и като пчела в хромирани доспехи забръмча нагоре. Бавно, някак несмело без пилот, машината обърна на запад и не след дълго се изгуби сред хълмовете.

Радослав преглътна на сухо. Май започваше да става излишно сантиментален. Беше му станало малко мъчно. Сигурно имаше защо. Напускаше този Свят без желание. Само че нямаше избор. Без Верена и у дома щеше да се чувства чужд и нелеп.

Самотен.

Той решително се завъртя на пета и тръгна натам, където полудремещите змейски сетива му подсказваха, че се намира морето.

* * *

Дископлан „Месершмит–762-Артур“ кръжеше с минимално допустима скорост над хълмистата Хасекия. Пилотът равнодушно се огледа към възрастния инспектор от криминалната полиция, отдел ДП, който не откъсваше възпалени очи от окулярите на стереотелескопа. Замига индикатор върху свързочното табло и полицаят грабна микрофона, преди бордовият щурман да се усети. Военният лекар от задната седалка, когото дископланът прибра от поделение на балканските сили за бързо реагиране, се премести напред в седалката.

— Да! Моля, повторете? Хвъркоциклет BMW-Шарколия 300S, да… Да, би трябвало да е с посочената от вас регистрация. Аха? Връща се на автопилот? Така… Бележка?… Благодаря! Не, нямам нужда от запис на маршрута. Благодаря ви много. Лека работа, колеги. Много съм ви задължен. Край.

Пилотът косо погледна към инспектора. Полицаят му се видя поомекнал. Лекарят взе да прибира инструменти и апарати в куфарчето, щракнаха закопчалки.

— Накъде сега? Прибиране? — попита щурманът.

— Почти. Преди това ме оставете… ето тук — той чукна с нокът планшета му.

И въздъхна.

Летецът плавно натисна рулите напред, пръстите му заиграха по копчетата на ръкохватките, сякаш свиреха на акордеон.

Сплеснатото тяло на машината се плъзна по безоблачния небосвод и се стрелна към източния хоризонт. Слънцето гледаше в ракетните дюзи на месершмита — огнени като самото него.