Николай Теллалов
Пълноземие (50)

3.

Предпазливостта го накара да завери билета без запазено място. Така щеше да може да се разкарва напред-назад, без да бие на очи. Докато се оглеждаше в огромното хале на Централна гара обаче, му хрумна по-добър вариант.

Чакалнята се оказа наистина впечатляваща — и по размери, и по богатство на предлаганата информация. Тъкмо от демонстрационните табла Радослав не само научи, че неговият влак е директен, категория „дневен“, оборудван предимно със спални места и двоен вагон-ресторант, ами дори разгледа интериора и се запозна с предлаганото меню и с цените. Прецени, че ако седне на единична или двойна масичка, едва ли някой ще му се натрапи. Особено ако сложи на отсрещната седалка багажа си.

Сред палатите от мрамор, стъкло и метал — обстановката повече отиваше на модерен царски дворец — сновяха доста хора. След полупразните улици това му дойде твърде рязко. От друга страна, скрит в тълпата, се чувстваше в безопасност. Погледна към разкошния часовник със зодии на циферблата. Можеше да се поразмотае още няколко минути.

Асансьори и ескалатори разпределяха заминаващи и пристигащи граждани и гости на столицата към различните монорелсови коловозни нива. От най-ниското, практически от подземни писти, стартираха самолети, обслужващи международни маршрути. Според схемата имаше преки връзки с цял свят, включително с параорбитална станция за прекачване в космически совалки. Всъщност тъкмо тази линия (полети пет пъти на денонощие, в неделя — само два курса) в момента бе обявена за временно закрита. Пътниците се умоляваха да проявят разбиране и търпение. Служебни рейсове за работещи в Космоса, според таблата, се осъществяваха от стартодрума на остров Самотраки и за натам се пътуваше от терминали номер еди-кои си по редовни линии. Машините, които обслужваха международните полети, носеха предимно марките „Юнкерс“, „Фоке-вулф“, „Арадо“, „Боинг“, „Илья Муромец“. Вътрешни линии за Балканите излитат от аерогара Божурище. Приятен път.

Навярно щеше да се изгуби, ако навсякъде не стърчаха приличащи на телефонни кабини справочни апарати.

Внезапно някъде сред тълпата като светкавица се мярна женско лице, от което дъхът му спря. Той трескаво зашари с очи в преминаващите хора, преди да се усети, че това е глупаво. Дотук няколко пъти се бе припознавал, но през цялото време змейската кожа не проявяваше никакви признаци на вълнение. Ето и сега… Какво да се прави — вече всички жени и момичета му напомняха за Нея.

Без повече да се озърта, Радослав подмина павилион за списания.

Няколко секунди след като младият мъж с черни очила и раница с герба на Рошток се качи на ескалатора, пред същия павилион спряха двама души.

За околните те изглеждаха като застаряващ вуйчо и племенник в следнаборна възраст, който всячески се стараеше да бъде послушен. Възрастният мъж — черни очила покриваха обезобразено лице, поли на черен шлифер метяха мрамора, яката бе зиморничаво вдигната въпреки двайсетте градуса в залата — полугласно даваше ценни указания на къдрокосия младеж с летен червено-черен пуловер и изтъркани дънки, който от своя страна кимаше нетърпеливо.

Накрая те си махнаха за довиждане и „племенникът“ весело се завтече към изхода. По пътя намигаше на всяко момиче.

„Вуйчото“ едва-едва поклати посребрена глава подире му. Постоя пред вестникарската будка. Както често се случваше, повечето чуждестранни списания красяха лъскавите си обложки с портрети на българското царско семейство. Голяма снимка на царицата-майка от корицата на „Лайф“ гледаше часовника със зодиакалните знаци.

Възрастният мъж с шлифера пъхна ръце дълбоко в джобовете и стъпи върху лентата на ескалатора.

* * *

Вагон-ресторантът се оказа точно толкова уютен, колкото изглеждаше на плаката при автоматичните каси. На влизане във влака кондуктор важно перфорира билета, пожела удобно настаняване и приятен път. Крачейки по коридора, Радослав пак си рече наум, че униформените облекла тук изглеждат хем като за ХХІ век, хем от тях полъхва нещо „музейно“, нещо отпреди Девети септември…

Младият мъж се усмихна на мислите си. Съзнанието му продължаваше да живее в условностите на своето си пространство-време и да съди за видяното според абсолютно неуместни категории. Е, ако всичко върви добре, няма да се налага да свиква с този нов живот.

Хубава изглеждаше тази България. Но бе твърде различна, а оттам — сякаш нереална.

А нереален тук всъщност съм самият аз.

Той въздъхна и натисна дръжката на вратата към ресторанта. Избра залата на самообслужване, хвърли раницата на седалката на двуместна маса и пристъпи към стъклени хладилни шкафове с напитки и закуски.

Отвъд тях започваше същинският ресторант, с келнери и топли ястия, съвсем мъничко по-изискан от частта на самообслужване. Радослав хвърли един любопитен поглед към седящите в дъното на още празния салон сервитьори. Бяха млади и се кискаха нещо.

Дичо извади от хладилниците шише бира, няколко сандвича и плик бонбони, заприличали му на „Лакта“. Този път това, че сам трябваше да се таксува на касата и да пусне монетите в нея, никак не го учуди. Все пак с някои неща се свиква бързо, колкото и чудни да се виждат.

Надигна шишето за наздраве към торбата си и отпи прохладна шумяща глътка. Ух, че гот… Избърса устни с палец. Дали пък да не купи един вестник?

„Идеята не е добра, защото отново ще си докарам главоболие — мъдро се озапти Радослав. — Ох, Верена, как си се справяла ти, миличко, с лавината малки и големи подробности на моя век, за които никакво понятие не е имало в родното ти десето столетие?!…“

По перона зад прозореца сновяха рехави групи хора с чанти, отмерено се разхождаха железничари, избръмча някакво автоматично влакче, натоварено с колети. Високоговорителите си прехвърляха ехо на обяви за пристигащи и заминаващи влакове.

След кратко ровичкане в раницата върху колосаната покривка легнаха прашният оръфан тефтер и моливът, смален от подостряне до неудобно джудженце. Радослав запрелиства бележника за чисти страници. Смая се колко много от листовете са задръстени със ситни икономични редове. Поне половината от тях вече неразчитаеми. Това нямаше значение, все пак писането го караше да възстановява някакъв ред в главата и душата си. Сега този уникален и неподозиран свят заслужаваше да му се отдели поне малко място в тефтера с изпадащи страници, претъпкани със спомени, зле формулирани прозрения, някоя и друга епиграмка, тук-таме проект на стихотворение, небрежни скици и телеграфно съкращавани хаотични размишления.

Радослав намери чист лист и хвана молива.

Ами сега?

Откъде да започне?

Преживяното се смесваше в шаваща купчина шарени впечатления без никаква последователност. Всеки ярък спомен крещеше и се натискаше да е записан първи. Но така, от опит знаеше, някои неща щяха да потулят други, а никой отсега не може да каже кое от досегашните приключения наистина е било важно…

Ами, хубаво. Когато се чудиш с какво да подхванеш, започваш от началото.

А началото миришеше на изгоряла пластмаса и задушлив дим…