Николай Теллалов
Пълноземие (42)

6.

Зад гърба му останаха „Московска“, сияещите в злато куполи на „Александър Невски“, гранд-хотел „Роял“ с оживен ресторант-градина в сградата на отвъдната ДСК, Юнион клуб на кръстовището на улица „Вазов“ с „Раковска“, стигна и площад „Славейков“ — на ниво минус едно се разполагаше Книжен пазар.

С някакво облекчение Радослав се натъкна и на разкопана улица. Бе преградена и покрита с платнища фолио, нашарено с „РЕМОНТЪ — срокъ за пущане: 10 октомври 2036. За всѣка промѣна въ датата за завършване уважаемитѣ столичани ще бѫдат уведомени“.

Слагаше и сваляше тъмните очила, защото променливата облачност ту заливаше в слънце сградите, ту потапяше града в здрач, на който уличното осветление реагираше мигом и съобразено със степента на смрачаване.

„Витошка“ му се видя не кой знае колко драстично променена. Най-непознати му се сториха приемната на очната клиника „Гиргиновъ“, откритата сцена на театър „Люксембургъ“ — подиумът бе празен, гостилница „Балканъ“, художествено холофотографско студио „Владикинъ“ и на „Денкоглу“ — Студентския клуб, откъдето се шумеше здраво…

Извъртя глава подир звън на монети.

Между „Студентски столъ — Мидата“ и колониал „Цейлонъ“ момиченце с панделки прибираше шепа пари от закрепен за мраморна колона перленобял автомат с никелирана фирма „БАНКА БУРОВЪ“. После детето отскочи в бакалията.

Радослав втренчено гледаше табелата „ВАСКО & МИТКО — питки денонощно“.

Бе гладен. Гладен до полуда.

Уж бе излапал свръхдажба в лунснаряда, но физическото и психическото натоварвания очевидно бяха изгорили храната като в металургична пещ.

Представи си как ще помоли някой минувач за малко стотинки… и се запита не би ли могъл все пак да потърпи…

„Хей, ами че аз имам пари! Вътрешен глас, говедо такова, защо се обаждаш само за гадости! Ще те уволня, песимист черноглед такъв!“

Ясно, постсоциалистическите левове не вършеха работа, но нали имаше долари. Дичо се втурна да търси чейнч-бюро. В подлеза за към минусовите равнища намери сарафско гише. Потърси по таблото стойностите на курса.

Помръкна.

Имаше всякакви валути, например балканска жълтица равна на 1,107 лева, респективно 1 лв = 0,903 жл. За една райхсмарка (DRM) даваха 72 стотинки, имаше франкове, гулдени, рубли, някакви си талери^[1], крони, йени, лирети, фунтове стерлинги, емирски динари и латиноамерикански песос… но за обмяна на североамерикански пари сарафинът неизвестно защо препращаше клиентите си към БНБ.

Няколко преки по нивото нула — пак провал. Тук дори не обелваха дума за долари.

„Бре, какво става?“

Опита в трето и четвърто, върна се назад…

Бе необяснимо. Невероятно.

„Може да ти е късмет — обади се вътрешният глас. — Доларите сигурно вече са сменени.“

Радослав стисна зъби. Все пак дори и променени, нима зелените банкноти тук не струваха нищо!?

… „Морски дарове“, „Каварма“, „Скара за двама“, „Винарна“ (с програма)…

„Да ти… на програмата! Искам да ям!“ — едва не кресна Дичо.

… „Русские пельмени“, „Турски дюнеръ-кебапъ“, „Мамалига и качамакъ“…

Застана пред банковия автомат „Банка Атанасъ Буровъ“. Екранът предлагаше избор на валута, дори юбилейни жълтици, но отбелязваше, че тези монети имат по-висока цена, а като средство за плащане вървят по номинала си. Радослав не откъсваше очи от опцията „Заеми“.

Поколеба се и я докосна.

„До петстотинъ лева при лихвенъ процентъ една дванадесета по-високъ от този на Народната банка“ — предупреди терминалът.

Радослав мислеше за фасул, сарми, пилешки дреболийки и пържен черен дроб.

„Въ какви монети?“

— Омлет с гъби, овче кисело мляко, марули с репички и сирене… Както ти е удобно, роканче, направо съм навит и на купони за храна.

„Наберете тритѣ имена и гражданския си номер.“

От нетърпение Дичо два пъти обърка ЕГН-то си.

„Гаранция?“

— Ах, мътните те взели… Опция „Социална програма“. Давай, давай, че вече ми причернява!…

Монетите зазвъняха, подаде се бордеро… Радослав ги натъпка в джобовете си и хукна, воден по-скоро от носа си, отколкото от зрението.

* * *

— Шефе!

— Какво врещиш, не съм глух.

— Пак жалба от ФИ!

— Е?

— Пак същият номер! Злоупотреба с Програмата за социално подпомагане.

— Колко са този път?

— Петстотин кинта…

— Хмък. Ясно. С фифито вече се имаш, нали?

— Аз… Жалбата още не е пусната официално.

— Разбрах, че служителят, с който си уреждал въпроса, била на двайсет и една, неомъжена, със зелени очи. Тя ти се обади, тъй ли?

— Ами…

— Ми тогава — същата процедура. Калпазанинът продължавал да прави въртели на вуйча си. Пиши го като мой заем в счетоводството.

— Ама, шефе!

— Какво „шефе“? Да си ме осиновил? Не? Тогава не ми зяпай в джоба, шольо. Действай, както са казвали македонските комити.