Николай Теллалов
Пълноземие (41)

5.

Както вече бе свикнал с чистотата на улиците, търкалящото се върху плочките картонче му направи впечатление.

Озърна се за боклукчийско кошче и подритна хартишката. Наведе се и я вдигна.

Лична карта на гражданин на България.

Донякъде приличаше на военната книжка, която му бе предлагал Пресиян, но беше по-тънка, досущ като немските фонокарти от Радославовото пространство-време… Той пак разгледа документа.

Лична карта. Гражданин. Герб с три разкошни корони. И — България. Егати. Не Република, не Царство. Само България. Простичко и с вкус. Ала нито снимка, нито нещо друго личеше по твърдото картонче. Да не би да е детска играчка, както да речем парите от „Монополи“? От друга страна, военната книжка, видяна на Луната, също нямаше друго освен заглавие.

След кратко колебание Дичо се огледа за полицай.

А не е ли по-разумно да я остави на близката пейка? Въздъхна. Наблизо нямаше кутии за разсеяни граждани, затова продължи с идеята, че край някоя спирка или асансьор сигурно ще ги има.

Обиколи цялата ограда, но никъде не видя гвардейци на пост. На порталите дежуряха видеокамери над табелки, сочещи часовете, когато дворецът е отворен за посетители. До тях имаше някакви полегати екрани със светлинни писалки.

„Записване за аудиенция. Отговор ще получите на домашния си адрес. Преценете дали въпросът Ви не е от компетенцията на друга държавна институция.“

Значи все пак резиденцията на царстващия глава е тук, съобрази Радослав.

Пред портала откъм булевард „Цар Освободител“ стоеше раирана караулка и пред нея стражар четеше от някаква папка.

Младият мъж приближи полицая. Човекът вдигна глава, постави ръцете си с планшета на гърба. Дичо му протегна личната карта.

— Някой я е изтървал.

— Да, благодаря ви за проявената отзивчивост, господине.

Той взе картата и бегло я погледна. Това, което Радослав помисли за радиостанция върху портупея, смени цвета на индикаторите си и Дичо успя да зърне как по повърхността на документа сякаш върху проявявана фотохартия изникнаха снимка и надписи. Стражарят прибра личната карта в джоба си и каза в устройството, което пак примигна със светлинките си:

— Ало, Централа, пост 2, загубена лична карта Дунав-Карнобат-Никопол–00315, край. Благодаря ви още веднъж, господине. Заплеси колкото щеш. Приятен ден.

Но Радослав продължаваше да тъпче на място.

— Прощавайте… Това е Дворецът, нали?

„… а не Художествена галерия.“

— Да, разбира се — учудено отвърна полицаят.

— Ами… къде са гвардейците?

Служебната безстрастна маска на стражаря се разпука от широка усмивка.

— Ами че днес не сме празник, господине. Вие репатриант^[1] ли сте?

— Ммм…

— Добре дошъл в майка България. Намерихте ли си вече квартира? — с доверителен тон попита полицаят.

— Не съм търсил — чистосърдечно отвърна Радослав.

— Вижте в Герман — посъветва го на мига стражарят. — Евтиния, мястото е тихо, има минерална баня наблизо. Механите са уютни, готвят добре и не е скъпо. Да ви дам ли адрес да се обадите?

— Амиии… Едва ли ще оставам в София. Ама малко да поразгледам…

Дежурният пак се ухили.

— Приятен ви ден тогава. Има какво да се види. А гвардейци ще намерите по всяко време при паметника на Левски. Ще им сигнализирам да ви отворят параклиса, че вече е късно, но щом сте за първи път в столицата…

— Аз тъкмо натам бях тръгнал… — побърза да откликне Дичо… и не се удържа да не подкачи човека: — Вие да не сте от Герман?

— От там съм, да. Всичко хубаво.

— Лека служба.

Стражарят небрежно докосна козирка и отново придоби строг официален вид, само в ъгълчетата на очите останаха дяволити искрици. Отдалечавайки се, Радослав чу полицая да говори в радиостанцията си:

— Пост едно? Ще ви дойде едно момче, възвращенец, нали става да му отворите параклиса? За първи път в София. Ъхъ. Край.

Сега Дичо поне знаеше закъде точно е тръгнал.

* * *

Репатриантът с немско яке още не бе пресякъл „Раковска“, а пред караулката кацна хвъркоциклет и младо момиче-детектив от Криминално издирване помоли стражаря за описание на момъка.

Дежурният се посвъси и изпълни поисканото.

Девойката внимателно го слушаше и накрая рече:

— О, не е той. Чао, колега!

— Чао, колежке… Ако те видя на Празника в Балния дворец, ще потанцуваме ли?

— Не може. Женен си. Женска солидарност, ха-ха!

— Бре, какви момета въдят в криминалното… — промърмори стражарят подир отлетелия на север хвъркоциклет и пак се задълбочи в конспекта за редовната атестация.

* * *

Радослав минаваше покрай хотел „България“, Природонаучния музей (ескалатор подканяше да бъде посетена и новата му сграда на горното ниво), поспря пред витрината на фотографското ателие „О. Месробъ“. Някакъв строеж с изпълнител концерн „Тодоръ Балабановъ“ бе пакетиран срещу луковичните камбанарии на Руската църква.

От Военния клуб излязоха и се разотидоха пет-шестима души офицери в зелени старомодно-футуристични униформи. Един носеше на колана церемониална сабя. Друг замина по „Раковска“ върху глухо клокочещ мотор БМВ с плъзгачи вместо колела.

В градинката отсреща пееха фонтанчета. Слънчеви лъчи ги накараха да заискрят, сетне пак притъмня от облаци.

Пред Народното събрание конен полицай стоеше срещу паметника на Цар Освободител. Подковите на пристъпващото на място животно кънтяха в безлюдието на площада. В съвсем истинския ден се носеше объркващ дъх на нощ, на сън.

Край Художествената академия стърчаха на пилони кафене-галерии, досущ като гълъбарници, около и във тях се събираха хора, на които им личеше, че са художници. От заведенията Дичо дочу джазови импровизации на пиано.

Познатата му сграда на МЕИ имаше съвсем друг вид. Това бе Държавна печатница. Паметна плоча говореше за възстановяването й след бомбардировките на Антанта от 1944 година.

Около паметника Левски не въртеше трамвай. Още от Ботаническата градина Радослав различи четворката гвардейци с нетрепващи лица. Едните носеха червени, другите — бели кители. Същите орлови пера, шпори на ботушите, ала вместо карабини войниците държаха пушкоподобни лъчеви оръжия с лазерни щикове.

Под паметника се разполагаше параклисът „Св. Игнатий“. В центъра на залата се намираше гробът на Апостола, в пода бяха инкрустирани изреченията:

„Времето е въ насъ и ние сме въвъ Времето.“

И на изхода — другата му фраза: „Ако печеля…“

Тишината вътре бе вълнуваща.

Когато Радослав излезе горе, той отново си навлече плетената шапка. Стражар му козирува.

София бе станала мъничко по-дружелюбна към пришълеца.