Николай Теллалов
Пълноземие (39)

3.

Пред Царевец бе оживено. Часовникът на фасадата работеше, имаше и подлез… ала към Долния град.

Хора слизаха в подземните нива. Излизаха от там. Стояха на шумни групи или самотно чакаха, нетърпеливо вдигайки глави към часовника. Прелитаха, яхнали едноколесни велосипеди.

Радослав неволно отстъпи. Осъзна, че плахостта му е напълно ирационална, и небрежно тръгна по-нататък.

Сладкарницата на ъгъла беше препълнена, и то не само от младежи. Представители на практически всяка възрастова група очевидно си даваха среща на това място. Дочакали свои познати и приятели, те най-често поемаха към подлеза или се насочваха през булеварда, оформен като широка алея с градинки, към Борисовата градина, която беше оградена с високи решетки. Немалко компании, двойки или шляещи се самотници минаваха под арката в началото на „Иван Асен II“ за асансьори и ескалатори, вградени във или около поредната подпорна колона на плюсовите квартали.

Облеклото на повечето хора напълно отговаряше на представите му за подходящо през XXI век. В кройките на някои очевидно официални костюми обаче присъстваше привкус на нещо ретро, довоенно. Дали не се връщаше модата от началото на предишното столетие? Все пак по-всекидневно облечените минувачи бяха почти както по негово време в неговата вселена. Непобедимите дънки уверено наближаваха 200-та си годишнина. Нерядко в мотивите на дрехите Дичо съзираше елементи, които не би сбъркал с нищо друго — народните носии. Но ако откриваше разлики във външността на хората над двайсет и пет години, то по-младите преспокойно биха могли да се разходят и в неговата София на хиляда деветстотин деветдесет и шеста, без да направят ни най-малко впечатление… освен с нещо, което той не смогна веднага да формулира.

Младежите носеха шарени фланелки с дълъг ръкав и с картини-страхотии по гърдите и гърбовете, пред които биха избледнели от завист познатите на Радослав плакати на Айрън Мейдън и Меноуор. Обърна внимание, че надписи на латиница се срещат рядко, а и комай подобни дрехи не се нареждаха сред масово предпочитаните. Иначе юношите и девойките си бяха съвсем същите — надуваха и пукаха балончета от дъвка, пърхаха и шумяха, самоуверени в младостта си, засмени и безгрижни… последното беше дори по-ясно, отколкото в спомените му, макар все пак да откриваше повече прилики, отколкото разлики. Особено биеше на очи хубостта на момичетата и момчетата в тази не-негова София. В най-лошия случай изглеждаха най-малкото привлекателни… ала нима съвселено-временниците на Дичо отстъпваха на отвъдните си аналози?! Не. Просто тук и млади, и възрастни, и стари не носеха тежкия печат на ощетеност. Не им липсваше достойнството да са си у дома, вкъщи, където притежават повече от неуловимото и трудно постигано състояние на осмислена щастливост. Тъкмо тя навярно караше лицата им да греят, дори когато не се усмихваха и грижи личаха по челата им. Защото нямаха онези грижи, които потискат и мачкат.

Радослав им се любуваше, захласваше се по тях.

И при това нещо се свиваше в душата му, някаква горчивина за съдбата на неговото Вкъщи…

Тук пушачите тръскаха цигарите си в преносими пепелничета или мятаха угарките в кошчетата. Не винаги улучваха, разбира се. И люспи от семки падаха под краката им само от време на време.

Решетките на Борисовата градина се извиваха във високи арки за влизане и нямаше никакъв намек, че входовете са в състояние да се затварят. Възрастни двойки и приятелски семейства мереха дължината на алеите с къси бавни стъпки. Деца тичаха и събираха ярки есенни листа в букети. Прожужаваха по-големи хлапета до съвсем големи чичковци и лелки на ролкови кънки.

Поразяваше го някак вечерното настроение на минувачите.

Липсваше стадионът. На негово място жълтееше истинска гора. Отвъд нея се издигаше силуетът на Витоша, кипреща се със снежна шапка. Дали се виждаше наистина, без да е прожектирана от хитроумните устройства по дъната на горните нива? Контурите на София-плюс с мъка се проследяваха като тънки драскотинки върху снагата на планината.

Край бистрата вода на езерото „Ариана“, в което тук-там клокочеха осветени отдолу пенести бабуни, си говореха двама униформени. Очевидно полицаи. Бял кител с портупей, черен брич, лъскави ботуши — някак успяваха да се впишат дори с този си вид в настоящата 2036-а. Белите фуражки имаха по-отвесни козирки и по-прибрани периферии. Не забеляза по коланите кобури, но пък на кръста си ченгетата носеха калъфчета за белезници.

Нещо прехвърча над езерото, малък летателен апарат с яркосини букви ПОЛИЦИЯ.

Орловият мост си бе същият. Над кръстовището продължаваха да висят светофари, но те не работеха поради липсата на автомобилно движение. Само велосипедисти и кънкьори пресичаха застланото с нещо по-светло от асфалт платно.

След моста Радослав поспря. Тук ни стоеше книжната сергия с драконче… ех…

Замириса му на пуканки. Той въздъхна и продължи.

Двойка далматинци с изплезени езици вдигнаха във въздуха облак гълъби. В оголващите се храсталаци врабци се караха за отмъкнати трошици.

* * *

Паметникът стъписа Радослав.

Не съветски солдат издигаше над софийското небе своя ППШ с барабанен пълнител. Други железни войници стояха върху сив гранитен постамент. Други бяха формите на каските им. Атлетични скулптурни ръце с навити ръкави стискаха автомати „Шмайзер“. Под краката на троицата фигури правокрил орел държеше в ноктите си дъбов венец с нацистка свастика.

Дичо мигаше и чешеше глава.

Паметникът му се стори приблизително наполовината по-нисък от социалистическия му отвъден събрат. Зад него от дърветата се издуваха куполи от ръбести многоъгълници, а в далечината продължаваше да властва Витоша.

Пластмасово табло умоляваше от името на столичната община щото гражданите да избират други форми на протест срещу символизираната от паметника идея, вместо нецензурни изрази, осъществени с боя, чукове и по други начини. „Вандализмътъ не е българска черта, уважаеми съграждани, молимъ ви!“ — възклицаваше плакатът.

Въпреки това, по четвъртитата грамада бе отишла доста боя. Кървавочервено петно с пипала-пръски „украсяваше“ германския орел, потъмнял може би от завист към четворката български метални птици от моста, уважавани дори от гълъбите… Всъщност по-вероятно бе орлите оттатък да се радват на грижи от същата община, която по отношение на паметника очевидно не бе отишла по-далеч от призиви за въздържаност. Опушени следи от бомбички „бронз-миний“ го покриваха от горе до долу. А в подножието му имаше разпънати палатки, над които транспаранти с много удивителни на свой ред приканваха кметството най-после да демонтира монумента.

!Върнете Градината на дѣцата!^[1]

Raus das Wehrmacht-denkmal!

Дайте ни кирки и бира!

90 години стигатъ! — да дойдатъ подривницитѣ!

Пред палатките сънено се протягаха млади хора с дълги коси и рокерско-хипарски вид. Момичета — същински самодиви — приготвяха закуска на туристически газов котлон.

Радослав върна поглед върху паметника. Бяло облаче вляво от гърбицата на Витоша привлече вниманието му. Твърде правилно и конусовидно…

Дичо се пооблещи.

Нима зърваше оттук блестящата Рила?! Или някакво отражение от ултрасъвременната надземна София го заблуждаваше така?…

Задрънка звънец на велосипед. Към протестния стан на антикварно колело пристигаше някакъв бабанко с кърпа на главата, китара на гърба и татуировки по бицепсите. В коша пред кормилото се потяха бирени кутии. От палатките се подадоха глави, младежите отвън заръкопляскаха.

Радослав се обърна към къщите зад булеварда.

Нищо непознато. Кестени, стари освежени кооперации, дори нататък същата барокова турска легация, но с по-ниска ограда. Пак косо погледна паметника на Вермахта. Накани се да върви… само че накъде да хване…

— Ей, ду, Регенбоген аус Рошток-штат, ком цу, фройнде! Вильст ду бир тринкен?^[2]

Той поспря. „На мен ли говорят?“

Рокерът му се усмихваше широко и размахваше пръскаща пяна кутия. Почти всички младежи гледаха стреснатия „немец“ със зеленото яке. Момичетата отмятаха коси, две си прошепнаха нещо и се закискаха, святкайки с очи към Радослав.

„Ми на теб, я!“

Опа…

— О, найн, их хабе етвас цу тун…^[3] — Радослав се изуми на думите, излетели от собствената му уста.

— Ех, язък… Комст ду шпетер?

— Я, я, генау…

— Кенст ду вохин геен? Их кан дир цайген…

— Кайне проблеме! — бодро отвърна Дичо. — Их зелбст… Данке.

— Ду бист дайн хирт зелбст, фройнде. Алес гутес. … Шайзе денкмаль, я?

— Абер зихер! — искрено рече Радослав. — Мус иин фертих махен, „бум“ дизе…

— Я, я, рихтих! Ком видер, фройнде! Вир зинд да. Видерзеен!^[4] Чао, готин!

Младият мъж се отдалечи, давайки си вид на знаещ къде отива. С гърба си, с наежените змейски люспи между плешките си, чувстваше погледите на момчетата и момичетата.

Пред замисления му поглед изникна Университетът със седящите от десетки години братя Георгиеви.

„По дяволите… откога знам немски?“ — запита се Дичо.

„Не го знаеш — отвърна услужливо вътрешният глас. — Просто отговаряше това, което очакваха от теб.“ „Ха. Ами как тогава отказах почерпката?“ „Предположиха го. Имаше твърде забързан вид, бате.“ „Хм. Значи това под грифона на торбата се четяло Рошток…“

* * *

На „Толбухин“… булевард „Цар Фердинанд“ де, Радослав се препъна в нова изненада. Този път тя бе жива, от плът и кръв, не потъмнял бронз, и бършеше масите на празно кафене на ъгъла със „Славянска“. Къса рокличка с шарка на пепелянка, дълга черна коса…

Той осъзна, че се е припознал в момичето, защото змейското в него никак не реагира. Още преди девойката да се обърне, Дичо беше почувствал, че греши. Тя имаше хубаво, нежно лице, даже трапчинка на брадичката, но… нищо общо с Верена. И роклята й бе от плат, колкото и добре да й прилягаше.

Подминавайки заведението, Радослав скришом хвърли поглед към момичето. Очите й бяха зелени, личеше, че е уморена. Девойката затваряше кафенето и мислеше само за почивка.

 

… Още много пъти му се случи по подобен начин, щом попаднеше на комбинацията „сини очи — черна коса“, да трепва като убоден от електрически разряд… но драконските сетива дремеха, не го караха да настръхва нахалост, не му сигнализираха — ето я, тук е, тук! Пред теб!

Нижеше стъпка след стъпка и събираше разпилени мисли в някакъв план за действие. До пет-шест следобед трябваше да бъде далеч.

Много далеч.

* * *

Няколко минути след Радослав пред вече затвореното кафене на ъгъла на „Славянска“ и „Фердинанд“ спря озадачен униформен полицай, който съсредоточено зяпаше рокан-планшета си. Монтираният под паважа биосензор бе подал странен сигнал. Обикновено тези уреди отчитаха здравословното състояние на минувачите, за да могат в случай на нужда спешно да извикат линейка. А през последните двайсетина години сензорите бяха препрограмирани да уведомяват полицията за високо емоционално ниво, сочещо за агресивни намерения. Доста сбивания и кавги биваха предотвратявани с помощта им. Но сега кодовата дума върху дисплея не значеше нищо за стражаря и той тъкмо се чудеше какво да предприеме, когато модулът за идентификация, прикрепен към портупея му, пиукна.

Стражарят вдигна глава. Младеж, който приличаше на студент по авангардно изкуство, стоеше пред него и показваше значката си. Униформеният се зарадва.

— А, колега… Я ми кажи, какво според теб значи това?

Двамата се втренчиха в рокан-планшета.

— Не е сигнал за терорист, нито за потенциален самоубиец… — каза полицаят почти отчаяно. — Никога преди не съм се сблъсквал с код „Рауни“. Знам алармите, знам кога казва, че е дефектирал…

Младежът изсумтя, отвори малък сак с инструменти, откъдето извади радиотелефона си, и подхвърли към стражаря:

— Скапан биосензор. Виж, че даже питанка е изписал, уж червена, пък няма сигнал за тревога.

— Да. Наистина яко е повреден — облекчено отвърна униформеният.

— Ти видя ли някой да минава оттук, преди да приемеш сигнала? — небрежно се поинтересува младият човек.

— Тц. Никой подозрителен. Чакай, бе! Оттук минават след наряд оперативните дежурни от Щаба на ПВКО на път към Военния клуб. Сигурно някой поручик не си е изключил лъчемета и сензорът е блокирал — хем заредено оръжие, хем лоялна аура, пък не е фанте… Хаймани такива!

— Аз ще оправя нещата — обеща младежът, — нали техническата служба сме за това… Лек наряд, старши!

— Леко дежурство и на тебе, мой човек! Аз… да не докладвам тогава, а? Военната полиция да я боли главата за разсеяни офицери, в Клуба вече навярно са му нашокали ряпата, задето е заплес…

— Не, бе, не се тревожи, няма какво да пишеш сто килобайта рапорт, просто все едно аз съм си пристигнал първи, без това ми е задължение… Нямай грижи.

Стражарят доволно се обърна и се отдалечи. А лицето на младия човек тутакси стана напрегнато. Каза в слушалката тихо и нервно:

— Бойчо? Биоскенерът на участък четири-пет-девет е активирал дистанционно ЯМР^[5]-модула си след регистрирана силна емоция. Приемам.

Слушалката нещо избуча.

— Следвам го, да… Към „Раковска“ май… Аха. Мотка се като турист, честна дума! — последните думи полицейският съгледвач произнесе с искрено учудване. — Добре, край.

Младежът пъхна телефона в джоба на крещящото с цветовете си яке и се завтече по улица „Славянска“.