Николай Теллалов
Пълноземие (36)

5.

Хвъркоциклетът на младия детектив пристигна в Малинова долина пред вилата, намираща се почти на границата с Нов университетски град — Кампуса. Около сградата вече гъмжеше от полицаи. Отпред стояха косо паркирани две бронирани жандармеристки коли, а във въздуха, току до подпорните колони и греди на Горния град, зловещо висеше синьо-бял метален бръмбар — турболет на силите за борба с тероризма.

Червенобузият млад мъж заразмахва значката си, та да се добере по-бърже до епицентъра на събитието. Зад гърба му изсвистяха спирачки на микробус. По трясъка на вратите и късите реплики, без да се обръща, той позна, че са дошли и журналисти. Ох…

Вилата приличаше на изтърбушен с димящ ръжен кашон. Можеше да се обзаложи, че в нея няма оцелял прозорец и непотрошена керемида. Ала младият детектив се поуспокои, когато видя, че от единствената линейка само зяпаха сеира — уви, за тяхно съжаление вече приключил. Полицаите щъкаха напред-назад весели, и не без злорадство обясняваха нещо на сериозните жандармеристи и колегите си антитерористи, чиито кисели физиономии личаха и под качулките. От това младежът заключи, че операцията е минала без загуби.

Посред дворчето, където сякаш беше вилняла хала, униформени фантета тъпчеха някакви стреснати типове в контейнер, закачен с трос за бръмчащия над вилата турболет. Ясно — онези с белезниците са лошите… Детективът се промуши в изкривената порта. До останки от беседка с декоративни решетки цивилни полицаи трупаха ютиите на апашите. Бойчо зяпна към тях. Количеството им караше човек да си глътне езика, мама му стара…

Той с усилие откъсна взор от арсенала, съгледал нещо друго. Пред къщата, на като по чудо останала здрава пейка седеше възрастен, още здравеняк мъж в тъмносин, почти черен шлифер и ядеше баничка. Детективът се завтече към него.

— Шефе, к'во стана тука!

Мъжът го погледна изпод посивели като главата му вежди. Под тъмни внимателни очи отдалеч личаха натрупаните в торбички години. Както натежала бе фигурата му, така и лицето му бе станало правоъгълно. Някога то бе пострадало от огнепръскачка, а може би от първите модели бластери — в Дирекцията се носеха мъгляви легенди за произхода на грозните му белези от обгорено. Преди десетина месеца Бойчо получи назначението си и като посвикна с вида на прекия си началник, Стареца престана да му се струва отблъскващ. Но още по-преди, в полицейската школа, той веднъж се стресна, когато на стрелбището се сблъска със старшия инспектор…

— Не виждаш ли какво стана? Гонихме касоразбивачи, а хванахме азиатски терористи. Добре, че по случайност имаше няколко патрулни коли наблизо…

Бойчо си припомни камарата конфискувани пушкала. Откога ли са ги събирали? И как така не е имало внедрен агент? Със съмнение огледа следите от лъчеви оръжия и петната от взривени парализиращи гранати.

— Старец, как така случайно патрулите влачат тежко полицейско въоръжение… И как така все случайно се оказват там, където ти трябват? Вече не хваща дикиш приказката за случайности. Все налитаме не на това, което уж търсим!…

Инспекторът хитро го погледна и отхапа от баничката.

— Ти още ли се шашкаш бе, момко? — рече с пълна уста. — Защо дотърча? Да ми донесеш пистолета от сейфа ли?

Детективът се засмя, но и посмути.

— Не, този път го забравих…

Ъгълчетата на устните на Стареца трепнаха, което при него означаваше усмивка.

— Ще свикнеш. Помниш ли какво ти казвах?

— Че всеки наш случай не е такъв, какъвто изглежда! — изрецитира Бойчо.

— Ъхъ — инспекторът продължаваше да се наслаждава на баничката.

Жандармеристите с псувни и ритници блъскаха арестантите в контейнера.

— Нещастници — рече инспекторът.

Детективът учудено повдигна вежди.

Стареца блесна с очи изпод дебели клепачи.

— Да, съжалявам ги. Знаеш ли каква мизерия ги е озлобила толкова? Но, момко, работата ни е да ги залавяме, ако се наложи — да ги унищожаваме без милост. Да му мислят политиците. Гот е да си пожарникар, когато наоколо всичко е обезопасено… Нали тъй? Нещо ново от нощта?

— Както винаги. Малко скандали за жени по кръчмите, два опита за убийство, някакви дребни измами, хулиганства, десетина катастрофи… Дреболии — Бойчо си спомни разпечатката на сигнала от ФИ. — Ааа… Вижте това, шефе. Донесоха ми го оперативните.

Стареца пое сгънатия лист, с ловки движения на китката го разгъна и, преди да го погледне, подхвърли:

— Друг път варе викай на Вики. Много си я стреснал, хаймана с хаймана… — и той пробяга с очи по редовете. Спря да дъвче и отново зачете.

Бойчо проточи любопитно шия.

Шлиферът на инспектора записука и мъжът извади малък колкото кутия родопски пурети радиотелефон.

— Да?

Секунда слуша, без да откъсва взор от листа, оставен на коленете му, после тежко стрелна с изпънат показалец Бойчо и демонстративно отстрани апаратчето от ухото си. Натисна с палеца на същата ръка бутона за дешифровка.

„Секретна линия“, досети се детективът и припряно се отдалечи.

Озърна се и, пъхнал ръце в джобове, тръгна да обикаля със служебната значка напред, давайки си вид на старо полицейско куче. Стражарите пред него натикаха последния задържан в мобилната килия, захлопнаха вратите и замахаха нагоре. Турболетът забуча тежко и се заиздига. Край отцеплението на оградата се събираха закъснели зяпачи и журналисти. Някакъв репортер опита да го разпитва.

— Без коментар — изръмжа Бойчо и отстъпи назад в двора.

— Бойчо, как си бе, мъжки?

— Здрасти — отвърна детективът на познатия униформен.

— Я ела, виж какви железа имали юначагите! — стражарят вирна брадичка към турбокоптера, който тъкмо прибираше в търбуха си арестантския контейнер.

Пред купчината оръжия, все още изнасяни от вътрешността на вилата, Бойчо зацъка с език:

— Тц, тц, тц, оле-олеле…

Бяха армейски и тежки ловни марки руски, европейски и азиатски ръчни системи. Подобна колекция не се случваше да се види и в участъците — от спортни игломети „Збройовка“, през израело-иудейските нисковатови лъчеви пистолети „Кидом“^[1], до комшийските „Ратник“ и старите като света „Вукашин–4“…

— Боже мили! — възкликна детективът. — Това там не е ли бластер „Кракра“?! Абе, тия как са докопали българско мобилизационно оръжие?!

— Не знам. Това е вече ваша грижа.

— И то голяма!

— Ако беше малка, твоят караконджол нямаше да е тука…

Бойчо се понамръщи. Откак работеше в кабинет 111, другият прякор на Стареца го засягаше почти като лична обида. … Ох, леле, кой знае откога е трупан този арсенал!

Младият детектив поклати глава. Къде ли е гледало полицейското разузнаване, та е допуснало складиране на такива количества играчки… или не, по-скоро не са лапали мухи колегите, ами са следели откъде са набавяни оръжията, с кого са контактували терористите, кой ги е подпомагал, кого точно целят — Бойчо мигом се сети за цял списък възможни мишени за атентат, сред които японския аташе, конференцията на обществени движения от Третия и Четвъртия свят, като в този случай можеше да става дума за разчистване на политически сметки, дори мокра поръчка от страна на някое деспотично правителство… после, апетитен е френският панаир, някакъв супербогаташ от Америка за откуп… Че защо не и австрийският президент — макар срещу последния биха стреляли по-скоро само немските ултраретрогради. И не на последно място — иудео-израелските преговори…

— Ега ги синковците! У нашенско тръгнали конспирации да правят — малоумни! — заключи Бойчовият познат. — Ами ти к'во? Не се ли ожени бе, развейпрах! Ами бачкането? Експерт по сложни случаи, а? По гари и барове ли се фръцкаш? Нема ли вече да седнеш на бюрце да си клатиш краката?

Детективът неопределено махна с ръка и запита:

— Тия отначалото ли са ги „пасели“, или е нещо по-лошаво?

Стражарят вдигна рамене.

Ясно. И от тази история в представата на младежа попадаха само откъслеци. Отново ще трябва да пита Стареца, който красноречиво ще посочи папката със стари оперативни сводки и ще му се присмее: „Пак ли проспа прожекцията бе, Бойчо? Ми че то всичко там те е чакало, да подредиш мозайката.“

Той се озърна към шефа си. Стареца продължаваше да говори по радиотелефона.

— Я! Тия какви са?

— Тия ли? Отбора на Скотланд ярд за приятелските игри в Търново. Ти откак спря да тренираш и гушна шаха, май не следиш спорта. Ама боксираш още, като ти гледам носа, ха-ха!… Поканени преди откриването за обмяна на опит. На̀ ви опит!

Групата „бобита“ — повечето бяха рижави, луничави и белокожи — изглеждаха малко комично с навлечените върху британски парадни униформи бронежилети български образец и стиснали жандармеристки парализатори. Да, още едни оказали се „случайно“ наблизо. Пълен оплешивяващ младши инспектор, прикомандирован към чужденците за бавачка, им даваше разяснения относно състоялата се „пърфект оперейшън“ на ужасен английски. При това той усилено си помагаше с ръце.

Бойчо ги удостои със снизходително-приятелски поглед и мислено добави към списъка възможни обекти за терористична атака и Полицейската олимпиада… По дяволите! Тези фермани нямаха смисъл — цел на възможно нападение би могъл да бъде всеки един от хиляда и четиристотинте постоянно акредитирани в страната дипломати, консули, комисари, емисари… А брой пак де!

— А ти, къде даваш дежурства? — обърна се детективът към стражаря.

— Напоследък в модерните предградия, дето има емигрантски общежития. Баш откъдето бъкат най-многото неприятности. Според мен не бива да ги държат толкова дълго заедно, сред българи после бързо човечаят…

— Да, обаче винаги гледат да се заселят на тумби, както циганите едно време.

— Депуртация му е цаката, некои хич не си дават зор ни език да учат, ни нищо… Веднага да ги гонят такива! Абе, още допреди десетина години не беше така! Сега идат, колкото да спестят от помощите, дето им ги даваме, и после се връщат у тех си като богаташи!

— Чак пък богаташи… — недоверчиво се усмихна младежът.

— Недей, недей, замогват се, честно ти казвам…

— Бойчо!

Гласът на Стареца винаги пробиваше всеки шум, при това без да му се налага да вика. Това се смяташе в Дирекцията за още една проява на професионален талант.

— Опа — рече стражарят. — Чорбаджията те вика. Чао, наборе, и мини некой път през махалата…

— Непременно и задължително — без да му мигне окото, излъга Бойчо, преди да се завърти на пета към беседката.

— Бойчо!

Стареца още седеше на пейката и премяташе безцелно и разсеяно недоядената баничка. Сетне я хвърли до обърната кофа за смет и избърса длан в измачкана носна кърпа.

— Слушай сега — каза той на приближилия детектив. — С това тук — инспекторът сякаш преценяваше теглото на разпечатката — ще идеш в счетоводството, нека преведат изхарчената сума дето трябва. После да ми я удържат от заплатата… Не се цупи. Така. Разбери името на онзи фифи, който е пуснал сигнала, намекни им там в Инспектората, че… хм, племенник на наш сътрудник, понеже не си получил обещания подарък за рожден ден, рекъл тъй да си избие парите от вуйчо си… Малко било детето и така нататък, няма к'во да те уча, сам знаеш да баламосваш хората… Разбра ли? Аз после ще се оправя с него, само ми дай името и телефона.

— Ясно, шефе.

— Ще видим колко ти е ясно… Тъй…

Инспекторът се изправи. Бе сравнително висок, имаше внушителна осанка. Той се приведе към детектива и с понижен глас добави:

— Още нещо. Вдигни нашите момчета и момичета.

Бойчо трепна — стреснато, но въодушевено. Стареца го гледаше, както почти винаги, равнодушно. Може би лицето му бе загубило подвижността си, когато е било обезобразено?

— Дебела работа, а, шефе?

— Работа за хора с по-малко уста и повечко мозък. И уши.

Червените бузи на Бойчо поруменяха по-силно.

— Сукалчетата да внимават. Щом откриете обекта, поставяте го под наблюдение.

— Разбрано. А… кого търсим? Нещо описание…

Инспекторът започна да рови в джобовете си. Накрая намери значката си в кожен калъф. Освен личната карта — оръфана и стара — там се мъдреше календарче от '32-а година. Стареца го извади и го протегна към лицето на помощника си.

— Ето ти описание.

Веждите на детектива хвръкнаха нагоре, бръчкайки челото в полегнали питанки.

— Само прилича — предупреди го инспекторът и прибра календарчето в калъфката на значката. — Сега разбра ли колко трябва да си траеш, шольо?

Бойчо енергично закима.

Стареца остана доволен, макар по лицето му да не пролича. Лъжа бе, че то не можеше да показва емоции. Просто инспекторът не искаше.

— Ха сега — дим да те няма. И помни! — вдигна пръст. — Откривате, докладвате лично и само на мен. Не го изпускате от очи. По-близо от петдесет метра не му се мяркайте. Възможно е да е екстрасенс, а вие сте ми кекави още с психомаскировката. Тук ли си още?

Бойчо чевръсто се обърна и заподтичва към портата.

— И се извини на Вики, момче!

Младежът кимна, но тутакси забрави нареждането. Версии за причинно-следствените нишки, които тръгваха от скромната хартийка на ФИ, поглъщаха изцяло съзнанието му.

Брей, че…

Подир секунди хвъркоциклетът на детектива изсвистя над злощастната вила.

Инспекторът седна обратно на пейката и заразглежда наоколо.

Фантетата се изнасяха. Специалисти от лабораторията прибираха съоръженията си за холографиране и широкодиапазонни скенери. От камион на известна строителна фирма търпеливо чакаха да им освободят терена за работа. Всъщност неколцина вече метяха боклуците, докато техникът и архитектът обикаляха отвън сградата, сочеха с пръст пострадалата фасада и драскаха в бележници.

Отцеплението допусна журналисти. Един репортер помоли инспектора за изявление, но в отговор получи мързелива прозявка и тръгна да потърси друг източник на информация.

Стареца избърса слънчевите си очила, тикна ги обратно в джоба и пак се прозя.

Ръката му си играеше с телефона, дори набра някакъв номер, ала после явно се отказа, защото прибра апаратчето и уморено притвори клепачи. Седя така неподвижно няколко минути и очевидно беше задрямал, защото отвори очи рязко, сепнато. Той се изправи и тръгна навън от разбитото дворче, като в движение подхвърли на жандармеристкия вахтмистър, че ще изпрати до неговото началство препис от отчета по случая.

— Лесна работа, г'син старши, сичко ред по ред… — отвърна онзи и клатушна козирка към отдалечилия се турболет. — Идат секви фон арш дер велт^[2] да тепат свои големци. И я погледнете колика къща потрошихме зарад тех! Мани-мани…