Николай Теллалов
Пълноземие (35)

4.

В сутрешния час столицата постепенно заспиваше. И макар от девет години София да беше сред градовете, в които можеш да не се страхуваш от слънчево обгаряне, навикът да се почива предимно денем още оставаше. Малко бяха людните места по това време — главно ресторант „България“, гранд-хотел „Роял“, кафенето „Македония“, Студентските клубове — и на „Денкоглу“, и в Кампуса „Малинова долина“, различни локали и барове на минусовите равнища, половината магазини и учреждения, сред които, разбира се, Дирекцията на полицията на булевард „Княгиня Клементина: ниво-едно“ №3.

Докато София още тънеше в предизгревна мъгла, а светлините й призрачно се размазваха в пухкави петна, отчетливо стърчаха само високите сгради и горните нива на столицата. Премигваха бордовите огънчета на закъснели въздушни коли, изнизваха се нишки мънистени искрици — прозорци на мотриси по висящите монорелсови линии. Започваше денят — обичайно най-напрегнатото полицейско време, особено нервно сега, откакто се забърка онази каша на Месечината…

Пълен младолик сътрудник — униформените, а и част от цивилните фантета наричаха такива като него „чиновници“ — излезе от оперативната зала на Дирекцията и забърза по коридора. По пътя той поздравяваше колегите си според това доколко близко ги познаваше или колко ги смяташе за служебно по-важни — на едни кимаше, на други махваше с ръка, трети приветстваше на глас. Скоро той спря в дъното на етажа пред издраскана от флумастери врата с месингова табелка „111“. Чиновникът се увери, че в папката се намира каквото му е нужно, почука с кокалчето на нервно свит пръст и, без да чака отговор, припряно влезе.

Стая 111 достойно конкурираше по разхвърляност току-що претърсван за наркотици вагон на Ориент-експрес. Това беше единственият кабинет, в който министърът не влизаше, затова обитателите му не си даваха зор да подреждат. По стените висяха табла за текуща служебна информация, върху бюрата, скърцащи под затисналите ги купища книжа, едва просветваха монитори на мрежови рокани.

Най-лично място над електронния план на София заемаше не какво да е, а голяма снимка на известен преди повече от половин век френски киноактьор в ролята на комисаря Мегре. По-скромна, но забележима позиция държеше изрязан от списание „Юбиляр“ портрет на фон Хелдорф^[1].

Освен това в помещението редовно се пушеше и нередовно се проветряваше.

Сътрудникът не забеляза отведнъж самотния човек в стаята — рошав младеж на около двайсет и пет в червено-черен плетен пуловер. Момчето съсредоточено изучаваше нещо, скрито зад сбутани настрана канцеларски принадлежности.

— Къде е Стареца? — попита новодошлият, нарочно оглеждайки кабинета.

Младият детектив вдигна глава. Имаше мургава кожа, румени бузи и насмешливи светлосини очи. Върху чипия му нос се мъдреше лепенка.

— На задържане. Право от дома го извикаха — избоботи младокът с неочакван великански бас. — Що?

— Получен е сигнал от Финансовия инспекторат. Някой си прави гаргари с нас и злоупотребява с кредита по социалната програма. Виж! — той протегна разпечатката.

Детективът бегло, с нежелание я погледна, но не понечи да я вземе. Явно повече го интересуваше шахматната задача, която беше наредил върху изтъркана дъска.

— Остави я — рече той и отново заби пострадалия си нос във фигурите.

— Хубаво, ама къде, че да не се загуби в тази… кочинка.

Детективът неопределено махна с ръка — къде свариш, мене какво ме вълнува.

Сътрудникът го изгледа със завистливо възмущение и остави листа. На излизане ядно подхвърли:

— Живот си живеете, хей, а на нас ни съдират кожите…

Детективът не реагира.

Но едва щом вратата се затвори, младият човек вдигна глава. Вече нямаше лекомисления вид на останал без началнически надзор тарикат. Изчака четвърт минута, понадигна се и взе листа, небрежно хвърлен върху телефоните. Зачете го внимателно и почеса вежди. Прочете пак.

— Егати!

Замислено потърка нос и изръмжа от болката. Няколко мига той разсъждава дали и този път няма да сгафи, но реши, че това, тоест съдържанието на сведението от ФИ, определено изглежда странно. А нали точно такива търсеше шефът? Детективът се пресегна към слушалката. Отговори му сигнал, който на полицейски жаргон бе наричан „майната ти“. Това означаваше, че запитваната радиостанция е приела сигнала, но е в „мълчалив“ режим и ще чака, докато стопанинът й забележи по екранчето на телефона, че го търсят. Младежът въздъхна. Навярно Стареца в момента дебнеше пред апартамента на заподозрения и цвърчоренето на радиостанцията би предизвикало бягство на престъпника, ако не и по-сериозна „врява“, сиреч пукотевица.

Той приседна на крайчеца на бюрото, при което на пода се срина водопад от книжа и папки. Детективът не им обърна внимание, а отново зачете „жалбата“ от фифитата. Поклати посмаян глава. Наистина мязаше на майтап, при това невероятно тъп. Явно гаменска история. Или… някакво предизвикателство?

Не успя да изгради хипотеза за евентуалния развой на случая, защото по коридорите на сградата се разнесе гаден вой на аларма.

Неочакваният ехтеж го стресна и той събори нещо по-сериозно от хартии — джезвето със студени остатъци кафе опръска маратонките му. Детективът вдигна лице, по-недоволно от муцунка на пекинез, към инфотаблото, за да разбере на какво се дължи веселбата. Кой ли тъп шегобиец си играе със сирената! Ала щом зърна пиктограмите, които според психодизайнерите били по-нагледни и по-мобилизиращи от блоктекстове, подскочи като опарен.

— Леле!

И полетя към вратата, опипвайки се за пистолета под мишницата. Пътем подритна падналото джезве. Внезапно спря, обърна се вихрено, грабна разпечатката, която допреди малко препрочиташе, и отново хукна към изхода. Този път джезвето получи още по-здрав шут и издрънча в противоположния ъгъл. В коридора младежът направи зигзаг към съседната врата, блъсна я и изкрещя в тъмното към спящия вътре:

— Вики, тревога! Отивай на телефоните!

След това спринтира към пожарникарските шахти за бързо слизане в гаража.