Николай Теллалов
Пълноземие (33)

2.

Краката го водеха на автопилот, от само себе си се намери пътеката, той подмина поляната — в края й, досами скалите, чернееше космическата капсула с основно предназначение да бъде пилотско кресло. Радослав мислено я потупа по обгорялата облицовка с благодарност към конструкторите й — и навлезе в притихналата гора.

Във въздуха танцуваха редки снежинки.

Впечатлението, че пътеката към манастира е почиствана, се засили още щом се озова в гората. Дори провери това с факла. Скоро позатоплените му, но и стенещи от ходенето нозе затупкаха по истински калдъръм, а отстрани бледо се разгоряха ниски тумбести фенери като в градски парк. Те светваха отпред и гаснеха бавно, когато ги подминеше. През клонака блесна кръст, озарен от прожектор. Контурите на манастира заизпъкваха в мрака.

Както и в неговото време-пространство тясната пътека към манастирската порта — пропаст отляво, пропаст отдясно — започваше от края на третокласно шосе. Дичо забави крачка. На малкия паркинг до пътя той различи неща, които приличаха на коли. Едната реагира на стъпките му, на покрива й меко и подканващо замигаха каретата „ТАКСИ-TAXI“ със зелено оченце отдолу.

След няколко минути Радослав несигурно се насочи към автомобила.

Каросерията допълнително го подсети, че се намира по-напред във времето. Колата приличаше на Ламборджини или някоя друга състезателно-тузарска марка. Смущаващо не се виждаха колела. Приближил съвсем, все пак повярва на очите си — корпусът на возилото се поклащаше на половин метър от асфалта (асфалт ли беше всъщност — с тези надлъжни, сякаш метални ивици?) на шосето, което никак, ама никак не мязаше на онзи черен път от деветдесетте години на ХХ век в реалността, където България беше република и още нямаше гласуван в парламента герб.

Дичо надникна в купето. Като че ли шофьорът отсъстваше…

Младият мъж леко почука по стъклото.

Част от ламарините при мястото на вратата на купето се плъзнаха към покрива, други се сгънаха като вертикална щора, трети отидоха назад, а долната част образува стъпало.

Радослав сепнато се дръпна назад и зяпна към удобните седалки.

Като едроглава кобра от таблото на колата се издигна рокан-екран върху гъвкава метална шийка и по него заплуваха сини букви в синхрон с безполов, но изключително приятен и приветлив глас:

— Добра нощ… господине. Кибертакси… номер СФ 32-ЖЛ–17… автопарк Ябланица–2… на вашите услуги. Ниска такса… обсег Черноморие-Дубровник-Моравско-Кавала… всички удобства… на вашите услуги… господине…

— Мммм… — измърмори Радослав и притеснен се огледа.

Манастирът изглеждаше потънал в сън. В тишината поскърцваха дървета. Откъм изток в небето облаците сякаш изсветляваха — намек за развиделяване, за изгрев на нов ден.

Най-тъмно е преди зазоряване.

— Извинете… не разбрах… назначението…?…

Радослав се подвоуми.

— Ъъъ… — Реши се да попита: — Колко ще струва до София?

Екранът моментално разрисува цветна карта и пунктирен маршрут.

— Сухопътен маршрут… до идеален столичен център… ниво максимум плюс… 20 лева. В режим на следване „земя-въздух-земя“… 8 лева допълнително… такса за спешност… 3 лева допълнително. Приемливи цени… общинска таксиметрова служба… на вашите услуги. Желаете ли да радирам… за частно такси… с по-ниска тарифа…?

— Не… благодаря — въздъхна Радослав.

— Моля… Как предпочитате… да платите… в брой… кредитна карта… заем по социална програма…?

Той наостри уши.

— Социална програма?

Роканът на таксито не различи въпросителната интонация и го сметна за заявен избор. Дисплеят разчерта буквена клавиатура и кибернетичният глас подкани:

— Заповядайте… напишете… три имена… единен граждански номер… моля.

Радослав сви рамене. „Защо не? — рече си към вътрешния глас. — Поне ще се постопля.“

Влезе в колата и докато се наместваше в седалката, многосъставната врата на таксито се затвори. На таблото, по което не се виждаше и следа от кормило, грейна индикатор КЛИМАТИКЪ.

Дичо блажено протегна крака в настъпилата съживяваща топлина. Към него услужливо се извърна лицето на плоския монитор с мигащата върху дисплея виртуална клавиатура.

Да става каквото ще.

„Какво пък толкова може да стане?“

Той мързеливо докосна буквите на екрана.

— Радослав Христов Радославов… ЕГН 6907237023… — повтори гласът на робота. — Благодаря… не забравяйте… в тримесечен срок… да възстановите сумата… в общината… или да заявите неплатежоспособност… или да декларирате банкова гаранция… Приятен път.

 

Таксито забуча приспивно и се плъзна надолу по шосето. Габаритните му светлини изчезнаха зад завоя. След него, под още тъмните небеса, останаха да мъждукат лампите на паркинга и фенерът над манастирската порта…

* * *

Навярно смайването от лекотата, с която машината прие да го откара до София на вересия, не позволи на Радослав да задреме.

Невероятно!

Върху таблото, което никак не приличаше на табло на кола, часовник показваше шест и двайсет сутринта, брояч прехвърляше стотинки, лъщяха множество многоъгълни бутони. Екранът бе извърнат напред, сякаш гледаше през стъклото, където осветеното от фаровете шосе се стелеше като матов раиран килим. Предният капак строго следваше една от няколкото непрекъснати надлъжни линии, които поради антрацитения си черен цвят едва ли представляваха пътна маркировка. От тъмнината встрани изскачаха надвиснали клони със сгърчени гроздове листа, припокрити с тънки снежни забрадки, и оставаха зад колата. Отражателите на мантинелата блещукаха.

Дичо разгледа панела. Мигаше надпис АВТОВОДАЧЪ, а отдолу се редяха неактивираните режими на колата:

НАЗЕМЕНЪ ВЪЗДУШЕНЪ ВИСОКОПРОХОДИМЪ

РѪЧНО УПРАВЛЕНИЕ

(моля, покажете удостоверение за шофьорска правоспособность)

РЕЖИМЪ БЕЗЪ ОГРАНИЧЕНИЯ (използвайте въ краенъ случай!)

автоматиченъ режимъ ЛИНЕЙКА //медицински скенеръ активиранъ\\

ВЪНШЕНЪ КОНТРОЛЪ //НЕАКТИВИРАНЪ\\.

Таксите, изключая тези за пътуване в линейка и при дистанционно управление, роботът измерваше в левове и жълтици. Колата разполагаше с ВИЗИОТЕЛЕФОНЪ, Стереовизоръ-Радио-РкТ, ХРАНА и НАПИТКИ, МУЗИКА и пътуваше „по маршрутъ: Ябланица-Изворъ София \_адресъ_/“.

Дичо докосна клавиша МУЗИКА.

Змийската шия обърна монитора към него.

— Радио? Бордова фонотека? — запита таксито.

— Фонотека.

Засвири нещо инструментално, а мониторът отново зае предишното положение, сякаш наблюдаваше пътя. Може би имаше вградена видеокамера? Нищо чудно. Радослав облиза устни, което го подсети, че е жаден.

Бутонът НАПИТКИ накара монитора пак да покаже електронното си лице. Вероятно за да не пречи на музиката, гласът на робота не се включи. От списъка оранжади, кока-кола и сокове младият мъж срамежливо поиска минерална вода.

САМО ХИСАРСКА И „ПАНЧАРЕВО“ ГАЗИРАНА.

— Нека е Панчаревска. Стига да не е от язовира…

???МОЛЯ???

— Нищо, нищо… Панчарево, газирана. Студена.

До нишата, в която зашумя водата в полупрозрачна шарена чашка, се отвори капаче ОТПАДЪЦИ. Радослав изгълта водата и кихна.

НАЗДРАВЕ

— Аха, мерси… Още?

Едва на третата газирана вода той утоли сухотата в гърлото си. То леко го наболяваше и Дичо се запита дали да не поиска нещо против настинка от АПТЕЧКАТА.

„Не ставаш ли твърде нагъл, бате? — обади се вътрешният глас. — От толкова аванта няма ли да ти се напукат бузките?“

„Добре де, айде… Пак Веренината кожа ще трепе болестите. Наистина, да не прекаляваме… Хм. Егати таксито. Чие ли производство е?“

Радослав потърси някаква емблема по таблото. А, да, ето я… Бре!

„ФИАТ-Хемусъ СХ 2029“

Вазовски машиностроителни заводи. По лицензъ на концерна ФИАТ — Италия.

„Тъй де. Пак ли забрави къде се намираш?“

„Няма как да забравя“, помрачня Дичо.

Колата прекоси неочаквано оживено село. Дискофонът пееше блус. Мониторът го попита:

УТОЧНЕТЕ КРАЙНАТА ЦЕЛЬ ВЪ СОФИЯ, МОЛЯ

А сега де! Накъде?

„Вкъщи, как къде…“

„Кое вкъщи, умнико?“ — озъби се на вътрешния си глас Радослав.

„По-добра идея ли имаш?“

— Хмък! Улица „Париж“, ако обичате.

НОМЕРЪ? НИВО?

„Ниво ли?“

— Някъде в началото, където ви е удобно…

ПОТВЪРДЕНО. СОФИЯ — УЛИЦА ПАРИЖЪ, НИВО плюсъ ПЕТЬ, НОМЕРЪ ПЪРВИ.

ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗЧИСЛЕНА СУМА 19 лева 10 стотинки.

НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА ПРЕВЕДЕТЕ ПО СМЕТКА ВЪ ТРИМЕСЕЧЕНЪ СРОКЪ…

Младият мъж загледа през прозореца.

Колата се носеше по издигаща се на няколко етажа многолентова естакада. Фаровете съживяваха указатели на отбивки за села и градчета. Профучаваха рекламни щитове. В тъмнината отстрани преминаваха скупчени светлинки на села и градчета, над които смътно се издуваха някакви балони. Подмина няколко паркинга. Табло на „Енергостанция“ със странно познато-непозната емблема „петрол“, но от устата на дракончето — (Драконче! миличко…) — излизаха сини рисувани пламъци. Колонките сияеха с хром и пластмаса, означени с електрически мълнии, СН₃ и Н₂.

Изпревариха го други автомобили — товарни и леки — със смайващи форми. Таксито също задмина няколко други, по-бавни. Само веднъж Радослав видя возило с колела.

Мегатекстов екран над пътното платно възвести редом с появилата се фигура на полицай:

Управлявайте колата съ разхлабени челюсти!^[1]

Пѫтната инспекция е съгласна, че скоростьта краси човѣка, ала превишената скорость го прави неузнаваемъ!^[2]

Боже. Това е някаква кирилизирана Япония, но не и България с противотанковите й пътища.

Радослав за момент притвори очи.

И задряма.