Николай Теллалов
Пълноземие (31)

4.

Когато Пресиян гръмко се прозя и се протегна в креслото си, Радослав вече бе видял с невъоръжено око северните сияния на едреещата Земя, а през електронните далекогледи на лунснаряда съзря и проблясващи над планетата кръгчета и овали, които се оказаха „орбитални огледала“. За тях от бордрокана узна, че допълнително служели като соларни щитове за частично затъмнение, а основното предназначение на съоръженията било нощем да осветяват отделни райони на планетата. При това УВ-диапазонът на слънчевите лъчи се абсорбирал и по този начин огледалата функционирали като „енергонатрупватели“. Площта на всяко надхвърляла няколко десетки квадратни километра, били построени от специално фолио, опънато върху „механично напрегната мегаконзолна конструкция“.

За космическа техника, космическо право и орбитални маневри машинният мозък можеше да удави Дичо в информация.

Тя никак не го вълнуваше в момента.

След съня всичко случило се на Луната му се струваше далечно и полузабравено.

Наземни и орбитални служби за следене постоянно се опитваха да влязат във връзка с лунснаряда. Те вещаеха през вой на ефирни смущения, породени според рокана не само от електромагнитната буря, но и от военни заглушителни предаватели. И въпреки неблагоприятните условия, почти без надежда да бъдат чути, радистите засипваха апарата с метеорологични сводки, предлагаха телеметрични честотни канали, уверяваха го, че траекторията му не пресичала трафик-коридори, или го канеха към дебаркадери на различни космически станции. Ала самите космически станции подозрително мълчаха, освен една, която се нарече „Балкан орбита“ и заприказва на гръцки. По тона на оператора Радослав предположи, че оттам ги окуражават.

По едно време гъркът се смени с друг радист, който на доста поносим български предаде:

— Не знам дали ни чувате, там на КТАП-а, но ние ви виждаме! Задава се метеорен рой Дракониди, радиант^[1] Растабан-Дзета^[2], с аномално високо часово число, ала пред вас е чисто, ще успеете да преварите болидите… Аз съм Йон Откав от Плоещ. Край на връзката, излизаме от видимост, меко приземяване…

От бордкомпютъра Дичо разбра, че кацането^[3] ще се осъществи без предварително стациониране в кръгова орбита. Роканът смяташе, че траекторията на апарата е близка до идеалната за уцелване на необходимия ъгъл при навлизане в атмосферата. Леко заинтригуван от позоваването на „нулевъ спѫтникъ“, Радослав поиска подробности. Схвана малко, но същественото: при твърде остър ъгъл лунснарядът просто би отскочил обратно в космоса от плътните въздушни слоеве като плоско камъче от водна повърхност. Прекалено голям ъгъл пък щял да унищожи апарата с непоносимата температура от триенето във въздуха или, ако топлинната защита издържеше, то екипажът би загинал от високите претоварвания.

Стана му ясно и по какъв начин сполучливите ъгли зависят от ексцентрицитета на орбитата, разбра и защо „коридорът на навлизане“ ставал по-широк след няколко обиколки около Земята. Но твърдението, че при пробива на атмосферата скоростта на лунснаряда щяла да нарасне, му се видя лишено от логика. Не успя да вникне в математическите формули от електронния наръчник по пилотиране, понеже в този момент Пресиян се раздвижи.

— Е, наспа ли се?

— Ъааа-х!… Аха. Да. И дори съм прекалил. В космическите лайнери е обичайна практика пътниците да бъдат държани в електросън… Ааах… Бррр… потискаща гледка е. С ония чекмеджета, сякаш в морга… Къде сме?

— Скоро се гмуркаме в атмосферата.

Очакваше въпрос дали не е имало проблеми, но момъкът само кимна. Без ищах зачопли хранителните пакети. Дисплеят на ложемента му регистрираше влошаване на здравословния статус. Радослав пък се чувстваше прекрасно.

Ловеше коси погледи от войника.

— Съвсем скоро ще си в сигурни ръце — бодро му рече Дичо.

— Не ме притеснява това. Зная, че всичко ще е наред — кимна към пулта, — автоматиката е железна. Даже лъчевата защита е регенерирала до седемдесет на сто… Или ти си я оправял?

— Ммм… не, не съм пипал нищо — призна Радослав. Подвоуми се и си рече, че няма нито смисъл, нито време да отлага каквото имаше да каже на момъка: — Пресияне…

Войникът го погледна право в очите за първи път, откакто духът му бе паднал, навярно изтощен от всичките премеждия. Ами да, шега ли бе всичко, което му се беше стоварило на човека!

— Искам да ти благодаря. Без теб отдавна да съм труп. Дай да ти стисна ръката, Стрелецо.

Пресиян слабо се усмихна.

— И ти помогна много.

— Заслугата е повече твоя… — Дичо въздъхна и се намести обратно в креслото. — Сега обаче имам към теб… една малко странна молба. Много… се надявам да получа възможност да ти обясня цялата ситуация… Всъщност… Разбираш ли…

— Разбирам — отвърна неочаквано момъкът. — Хайде по същество.

Радослав помълча.

— Първо да те попитам за… ти, след като кацнеш, ще трябва да рапортуваш, нали?

— Естествено. Длъжен съм.

— Веднага ли?

— Желателно. Нося важни сведения.

— Така, добре. И за мен също, нали?

— Аааа…

— Виж какво, молбата ми е да ми дадеш… хм… дванайсет часа от момента на приземяването. Все едно си пътувал сам. Хубаво, нека са десет часа. Или шест… Не, по-добре дванайсет. Аз може и преди това да се обадя. Схващаш ли за какво ти говоря? Стига да не закъсаш заради това!

— Искаш да скрия, че си летял с мен. Обаче не знам как ще стане. Глей сега, долу вече задължително ни чакат. Даже ще ни отворят външния люк и ще ни извадят на ръце веднага, щом цопнем в езерото. Няма как да се измъкнеш незабелязан. А и… защо?

— Ще напусна лунснаряда с аварийната капсула. За след двайсетина минути съм програмирал отделяне.

Пресиян отклони поглед, почеса носа и веждите си, приглади перчема.

— Не съм американец, Пресияне. И не съм дезертьор. Нито съглашенски таен агент, нито немски шпионин, селенитски диверсант или нещо подобно. Трябва да ида първо до… до Гложенския манастир. И тогава ще научиш всичко. Ти и… и всички. Но сега не ме питай. Ще ти прозвучи прекалено невероятно…

— Кой знае… Значи искаш да си затрая за теб до довечера?

— Да.

— Налага ли се?

— Много. Вярвай ми.

Момъкът отново погледна спътника си в очите.

— Вярвам ти. Който и да си. Имаш честната ми дума, че няма да те спомена в устния рапорт нито пред шапкарите от Щаба, нито на разузнаването. И на абвера не бих те издал — засмя се той, — ама там е друга работата… Слушай… глей сега, при балистично спускане в капсулата ще те сгнявят едни десетократни претоварвания. Малко ли сръбнахме от това шербетче на излитане от Месечината! Я си седи тука… а?

— … Ннн… не мога.

Пресиян кимна замислен. После протегна ръка. Лицето му отново бе ведро.

— Ти си знаеш. Дай лапа за късмет!

 

След като страничните щитове на ложемента се разгънаха в глухи капаци отпред, най-неприятното нещо бе липсата на илюминатор. Досами очите на младия мъж светна малък екран, но той не предлагаше никаква гледка, освен пълзящи низове символи и числа под неразбираеми думи като „перихеленъ аргументъ“, „геоцентрична ретаксцензия на възходящ възелъ“, „времева координата“… Единственото ясно нещо от текущите данни оставаше часовникът за обратно броене. Стиснат от внезапно раздулата се мека облицовка на креслото, Радослав започна да следи топенето на секундите върху дисплея.

Зашумя тондинамикът:

— Земляк?

— Ммм?

— Да ти пожелая успех.

— И на теб, пехота.

— Хванах предавател от балканска кула за далечно следене. Казаха, че времето у нашенско не било много лошо. Видимостта над твоето място е към две хиляди на хиляда и двеста. Но това не е от значение за теб, ако не смяташ да пилотираш — данните вече са в елмака на капсулата. Всичко ще бъде наред.

Така и предполагаше — аварийната капсула бе пълен автомат. Радослав тихо въздъхна. Отново не му оставаше друго, освен пак да се примири, че нищо не зависи от волята и ръцете му. Помръдна крак — между глезените се намираше отделението за багаж. Цилиндричното куфарче се намести в него абсолютно точно.

Преговорното устройство запращя от дишането на Пресиян в микрофона.

— Иии… за какво ти трябваше целият маскарад? — попита момъкът със сдържан укор.

„??? — запремига в главата на Дичо сякаш го виждаше на екрана пред себе си. — Това пък какво беше?“

Но увлечен от предстартовата треска и притеснен от влудяващата теснина — като в ковчег — („Ух, леле, я стига си мислил за това!“) — той неопределено измънка:

— Бе… така трябва.

Пресиян помълча. Интеркомът шумолеше, дисплеят продължаваше да сипе таблици и графики в очите на Радослав.

— Добре — рече момъкът. — Пък… ти се обади някой път лично, а?

— Не ти обещавам — искрено отвърна Дичо. — Може и да се случи… („Кой знае“, добави наум.) … Не че не го искам, обаче…

— Сещам се — въздъхна Пресиян. — Е, меко приземяване… бате Радко.

— Същото и на теб. И да… като й сваляш звезди, не прекалявай — ще си купувам телескоп!

— Какво? Не разбрах, повтори моля?

— За твоята мома Калина говоря. Като й сваляш звезди, да не се увличаш…

— Ааа… Ха-ха! Добре. Вземам си бележка — развесели се от сърце Пресиян, но веднага гласът му стана делови: — Завъртам ключ на старт. Довиждане в България.

Преди Радослав да отвори уста за последно „чао“, екранът замига и заяви:

ВѪТРЕШНА КОМУНИКАЦИЯ ПРЕКЪСНАТА

СТАРТЪ 20 СЕКУНДИ

МѢСТОНАЗНАЧЕНИЕ: 42,980969°СШ — 24,131265°ИД

РЕЖИМЪ „ВАРАНЪ“

подрежимъ „десантъ на противникова територия“

СИСТЕМИТѢ ЗА НЕВИДИМОСТЬ НА 5%

Радослав се насили да диша равномерно. „Боже, колко е тясно.“ Помъчи се да се овладее. Обявените двайсет секунди сякаш нямаха край.

ОТДѢЛЯНЕ

Младият мъж едва усети тласъка. Тапицерията на капсулата се изду още повече и съвсем го обездвижи.

РАКЕТЕНЪ ПАТРОНЪ 3\пакетъ 2

Този път друсна по-осезаемо. Кислородната маска се впи в лицето.

ВЛИЗАНЕ В БАЛИСТИЧНА ТРАЕКТОРИЯ***

ВИСОЧИНА 92***

КИЛВАНЕ 14°, КРЕНЪ 8

Струята свеж въздух нахлуваше в стегнатите от уплаха гърди. Тялото се наля с тежест.

ХОРИЗОНТЪ НА НАВЛИЗАНЕ ВЪ АТМОСФЕРАТА — БЛАГОПРИЯТЕНЪ

СИСТЕМИ ЗА НЕВИДИМОСТЬ НА 34%

ТОПЛИНЕНЪ ЩИТЪ — АКТИВИРАНЪ

Апаратът се затресе и засвистя. Звукът премина в глух тътен. Вибрацията се засили, затихна, отново избликна в неравни конвулсии. Радослав потреперваше при всяко хлътване на капсулата, а от размазващите се пред очите му съобщения на рокана смогваше не толкова да разчита, колкото да отгатва откъслечни думи:

… НЕВИДИМОСТЬ…

АЕРОДИНАМИЧНА СПИРАЧКА…

РАКЕТЕНЪ ПАТРОНЪ

За щастие цветът на съобщенията оставаше зелен… и все пак… Най-непоносима за нервите се оказа оловната преса на претоварването. Разбира се, бе далеч под тази при старта им от Луната, но кабината на снаряда създаваше илюзия за някаква свобода, а тук, в този саркофаг — брррр!

СТАБИЛИЗАЦИЯ

Радослав едва не повърна. Капсулата вероятно се премяташе, бучеше и фучеше. Възнеприятните люшкания и хаотични завъртания продължиха може би минута, може би цял век. Младият мъж стисна очи, ала клепачите бяха като тухли и сякаш изстискваха очите от орбитите. Дичо се опита да ги отвори пак и това не му се удаде веднага.

Той заскърца в маската — толкова можа да възпроизведе вместо стреснат вик през запънатите от невидимото менгеме на инерцията челюсти.

„Аууу, не! Не искам цар да ставам! И космонавт не ща! Няма ли всичко това да свършва вече!!!…“

И внезапно капсулата се успокои. Гръмотевиците се откопчиха от обшивката на апарата, утихна вибрацията, натискът на заплашителната тежест изчезна… но не съвсем, продължаваше да присъства в мускулите, главата и стомаха, краката и ръцете.

Лепнеше в горещина. Топъл бе и въздухът в респиратора. Екранът докладваше:

ОХЛАЖДАНЕ*** ТОПЛОЗАЩИТА***

АЛТИТУДЪ 1870*** СКОРОСТЬ 2 \ 14

ПЛАНИРАНЕ НА АЕРОПРОПУЛСОРИ

ЕНЕРГИЯ — ДОСТАТЪЧЕНЪ МИНИМУМЪ

СИСТЕМИ ЗА НЕВИДИМОСТЬ НА 99,98%

[нѣма данни за детекторни емисии]

КОНТАКТЪ С ТЕРЕНА СЛЕДЪ 15 СЕКУНДИ

Преди да осмисли съобщенията, силен пукот го стресна до полуда. Радослав усети едно твърдо „дум“… и недоосъзнаваното досега чувство за движение изчезна. Тапицерията омекна и отпусна сковаващата си прегръдка.

Бе на грунта.

„Не — поправи се той, — стига с тоя лунен език. На земята съм.“

На Земята.