Николай Теллалов
Пълноземие (30)

3.

РѪЧНО УПРАВЛЕНИЕ — ДЕЗАКТИВИРАНО ОТ АВТОПИЛОТА ПОРАДИ НЕРАБОТОСПОСОБНОСТЬ НА ЕКИПАЖА

(понастоящемъ — възстановена)

ВНИМАНИЕ! ПОГЪЛНАТА ДОЗА: ориентировъчно 95 единици ***<БрГК>

— Браво, бате Радко!

— Браво на роканчето… Запиши си служебна благодарност, машинке… Не очаквах, че е толкова добра откъм база данни. Как иначе бихме се досетили да се скатаем под защитата на разрушителя…

— Че как! Твърдата матрица на процесора е проектирана и с участие на военното министерство. Всеки го знае… Ти обаче си голяма работа. Аз, да си призная, от шубе припаднах, не от друго. Хич не е като да си срещу някого очи в очи — или той тебе, или ти него…

От пръстеновидната яка на костюма към сънната артерия на Пресиян трептяха тръбички, завършващи със смукалца.

Екранът клюкарски отбелязваше, че космонавтът в ложемент „Б“ е на инфузори.

— На системи съм — поясни момъкът.

— С к'во те помпат?

— Нямам представа. Водят го укрепващо-възстановителен разтвор при радиационно облъчване. Флуид номер дванайсет, като така е в описите… Обаче акълът ми не го побира — да се отървем с толкова малки дози?! Направо си е чудо!

Радослав сви рамене и заразкопчава коланите на креслото.

— Сигурно ми е писано да се удавя — подхвърли той, след като се освободи от стягащите гърдите му ремъци. Заплува пред ложемента като жабче в буркан.

— Нали! Пък и аз съм късметлия роден — страшна комбина сме с тебе! Ама нека не се радвам, предстоят ни радиационните пояси^[1] на Земята. И от там ще сберем по четирийсетина единици… Дай да ти закача системата. През бордовия рокан на снаряда костюмът ми ще понаправи нещичко за здравето ти… иначе не става, скафандърът си е пригоден към мен… така. Я, какво казва диагностиката… Я… Я! Че ти си бил съвсем добре — рече Пресиян, четейки показанията на екрана.

Радослав не искаше да ги поглежда.

Момъкът отлепи инфузорите с някакво страхопочитание.

— Направо чудеса! Според машината биодозата ти е под 70 единици лъчение… Чудеса… — повтори Пресиян.

— Нали ти казах — имам предци магьосници.

— … Бе хич не е лъжа…

Радослав избяга от окръглените очи на войника, като се обърна към пулта. От приятната досега безтегловност леко му се повдигаше. Но, може би, неразположението не се дължеше само на тази причина — та преживяното редуване на безтегловност и претоварвания в продължение на само няколко часа би омаломощило и слон! Ето, Пресиян наистина е грохнал, вее се като парцален…

— Как се чувстваш, Радко?

— Като цигански тъпан след Гергьовден съм — пошегува се Дичо.

— Абе… и мен все едно ламя ме е дъвкала… — (Радослав трепна) — и ми е сънено… Обаче май няма да мигна, ако не пусна електрозаспиване… Наред ли е всичко?

Радослав изучаваше навигационния панел на таблото, изпъстрен с контролни прибори, които отчитаха не съвсем ясните за него термини „Позиционна повърхнина“, „Косекансъ α“, „Базовъ азимутъ“, „Доплерово измѣстване на акселеметриранъ таймеренъ сигналъ“… Обаче цветовете на цифрите и знаците бяха зелени и сини, затова Дичо смело отвърна:

— Ми да. Всичко е тип-топ. О'кей — добави накрая, сетил се за „американското“ си поданство. — Не е ли все пак по-добре да си го пуснеш тоя… електросън. Имаш нужда.

— Аха. После, има време. … Може ли да те питам нещо? … Бате Радко…?

Радослав тъкмо се бе натъкнал на тънка пластинка, занитена за „тавана“ на кабината точно над излаза между креслата, където имаше още един люк, но без илюминатор. Лентови плафони смътно осветяваха зад ложементите някакво късо помещение с люк към кърмата на апарата. Всъщност първо надникна там, но проблясващият метал, гъсто покрит с букви, привлече вниманието му.

— Да, питай — разсеяно се отзова той.

Надписите върху пластинката бяха на немски, но под тях, очевидно същото — на италиански… А още по-отдолу — български…

— … Одеве при резервния външен шлюз — къде се мота толкова време?

Последният абзац върху марката бе несъмнено на японски. Зако дълго време ходеше на езикови курсове към културното представителство. Гонеше конкурс за специализация и покрай другото научи Радослав как да различава японски йероглифен текст от китайски…

— Ъ? Кога това? Кой шлюз? Къде?

— Излазния шлюз. До който ти стигна по повърхността. Сам.

Българската част от текста върху пластинката заявяваше:

КАТАПУЛТИРУЕМЪ ТРАНСПОРТЕНЪ АПАРАТЪ

СЪ ПОЛУБАЛИСТИЧНА ТРАЕКТОРИЯ (КТАПБ),

КЛАСЪ Falke (соколъ), ТИП 900К —

модуленъ контейнеръ (куриерски), сериенъ № 0331408791,

произведен в Европа: проектъ и монтажъ — Фридрихсхафенъ RMW^[2];

електрокинетична инсталация —

продуктъ на „AEG & ИГ Фарбениндустри“, Германски Райхъ;

роканъ-процесори и системи за поддържане на живота —

изработени в България.

Изпитано на стендъ в Пеенемюнде^[3] 20J2029/Р№19

— А, ти за това ли… Та какво?

— Понеже се забави осем минути над кислородния си лимит. Осем в най-добрия случай.

— … Ми, забавих се. Имаше патрули на повърхността, затова после си почивах в коридора между шлюзовете. Бяха ми омекнали коленете, леле…

— В коридора, според селенитите, атмосферата се състои само от азот и аргон… Освен ако не дишаш тези газове като рилски вятър.

Радослав трескаво затърси отговор.

— Глупости, имаше въздух… — смотолеви той. — Нали ти казах!… Крих се от патрули. Някакви типове без национални значки. Големи дървеняци! Абсолютни чукове, както казваше един мой приятел… Стояха точно отпреде ми и как така не ме надушиха, де да ги знам!… Навярно си се фукаха за женски истории… — дрънкаше, губейки контрол над ситуацията. В същото време напрегнато ровеше в паметта си за подробности от случилото се. Не, не бе сигурен какво беше станало. „Нима не съм дишал?“

— … виж какво, ще намокря гащите, ей сега се връщам — безсилен да замаже положението, довърши Дичо без никаква пауза и се гмурна в отвора за съседния отсек.

В условия на гравитация двама души трудно биха се разминали в него. Безтегловността създаваше не само илюзия за простор, но и напълно реална възможност за придвижване. И ако не бяха слабите убождания главобол при всяко помръдване, Радослав с най-голямо удоволствие би се насладил на екзотичното състояние. Но при затваряне на очите възникваше чувство за падане, уплаха свиваше сърцето… А и тъкмо в момента думите на Пресиян не му даваха мира.

Осем минути над кислородния лимит.

Цилиндърът на санитарния възел „лежеше“ на „пода“, но щом се озова вътре и ориентира тялото си по надлъжната ос, Дичо се почувства съвсем удобно според вкоренените всекидневни навици. Върху огледалото имаше инструкции за ползване на хитроумните приспособления на тоалетната. Без тях не би се оправил никак… или късно.

Висеше в средата на бокса — метър на метър на два — и отнесено прокарваше пръст по многоезичните надписи върху огледалото. Не можеше да ползва кабината за баня веднага, защото автоматиката се нуждаеше от известно време за пренастройка. След натискането на бутона „Изпълни“ под пиктограмата „душ“ последва поява на часовник за обратно броене:

Zeitbereit 60 Min

Не се осмели да ускорява процеса.

Гледаше отражението на мръсната си брадата физиономия, змейската кожа по ръцете си. Освободената от еластичния подшлемник коса плуваше в различни посоки както под вода, гъделичкаше носа, вреше се в очите и бягаше от дланите, люшвана от въздушни течения.

„Осем минути. Четиристотин и осемдесет секунди. Нима не съм го забелязал?…“

Той прокара длан по люспите. Задържа дъх, но не съумя да издържи така дори до осемдесет.

Когато тръгна да се връща — да приплува — обратно, на излизане от бокса го стресна изшумолял пред лицето му плик. Вътре имаше комплект дрехи.

В командната кабина Пресиян прослушваше радиоефира. От тондинамиците през съсък и грохот от смущения се лееше музика. Радослав бе готов да се закълне, че чува италианско поп-парче, въпреки че гласът на пеещия стържеше неузнаваемо. Подобни на морзов код трели изместиха песента и войникът изключи приемника.

— Ще ползваш ли клозета? — Дичо размаха палец през рамо. — Понеже програмирах кабината за къпане…

Пресиян посочи гъвкави метални маркучи от скафандъра си към спагетоподобна плетеница тръби между основата на креслата.

— А, да, бе… — побърза да каже Радослав, докато вътрешният глас с подигравателна досада отбелязваше поредния гаф. Чак сега Дичо се досети за смисъла на изписаното върху рокандисплея в електронния блок на ложементите: „космонавт Б — физиологично свързване към системата за пречистване“.

— Е… аз пък ще се избаням. И мисля да се пообръсна — подхвърли Радослав, спомнил си за електрическата самобръсначка зад огледалото в бокса. — Виж какво намерих. Изпаднало е отнякъде и се рееше като молец. Дали тези дрехи ще ми станат?

Пресиян презрително сви устни към надписа с готически шрифт „Meine Ehre heißt Treue“^[4] и не се сдържа:

— Ето такива са им тъпанарите по Немско. Острозаразни. У нас такива са само мухлясалите пенсионери.

— Май изобщо не ги понасяш швабите. Мразиш ли немците?

— А, не… Аз имам приятели от Кьонигсберг, още от училище, тогава ни водеха на фройндшафт в Райха… Аз само така си приказвах, да изпусна парата. Няма еднакви немци. А че идиотите им са повечко, то е ясно, какво искаш от хората, след като държавата им шейсет и девет години не е била нормална! Как мислиш се измъкнах да не ме хванат? Германски часови се направи на разсеян. Някъде в паметта на рокана си имам неговия номер. Жив и здрав да се отърве и той от Луната, ще го издиря да ми дойде на гости! И в Двореца на бал ще го водя!

— … Стига да не са го разстреляли след преброяването на пленниците…

— Ха-ха! Няма как да разберат, че някой от нас липсва. Списъците са унищожени, иди ни гони колко сме били!… Подразделенията ни имат различни щатни бройки, мърдат с по двама-трима души на всяко отделение! Затова и противникът само от сведение, че насреща си има две дружини и три роти, никога не знае колко точно щика ще му надупчат задника!

— Ахааа. А за нас, нещо ново? — Радослав кимна към радарните екрани. — Да ни гонят някакви други фюрерчета?

— Чисто е — отзова се войникът. От него вече не лъхаше на раздразнение и подозрителност. — Малко още ни остава да напуснем лунната сфера на притегляне. Телмановците дори мит ах унд крах^[5] няма да ни настигнат… Ох, никога повече няма да стъпя на Месечината! Когато бях ученик, ни водеха на екскурзионно до Левскиград, файско беше… Ама никога не съм искал наистина да се връщам! И то така! Да ме прощава Лях и компания — по-добре ще е да си пишем…

— Не се заричай — посъветва Радослав. — Я какви девойчета имаше там!

— Като Ерма, дето я гримира в мораво-синьо ли? — разхили се Пресиян. — Тя май теб те гледаше като икона. Странно нещо са жените… Освен това аз съм зает.

Дичо се привърза към ложемента и притихна в очакване драконовите съпротивителни сили у него да надвият мигрената. Ала не смееше да затвори очи, защото му се завиваше свят.

Пред войника във въздуха висеше и се поклащаше стереоснимка: пет усмихнати лица, сред които се разпознаваше дяволитата физиономия на Пресиян.

— Това да не са ти домашните животни? — Радослав се въздържа от кимване, за да не се забият отново иглите на главоболието в мозъка му.

— Аха — момъкът щракна с пръсти и снимката изпърха пред Дичо.

— Батко ми Веско е аквархитект — поясни Пресиян, — строи със самураите подводни градове в Пасифика. Кака Шаина си гледа децата, иначе има тапия за билкарка… микроекосистеми ли беше, нещо такова…

— В чужбина са следвали значи.

— Ти пък! У нас си — бате във Варна, кака в Биологическия университет в Пловдив… Петърчо и Маргаритка, близнаците, ситната ми челяд, сега са студенти. У нас си, в София.

— Ами ти?

— Мен, както виждаш, ме домързя да уча и се писах доброволец във войската…

— Хм… И що тъй си станал войник?

— Бе… де да знам. Здрав съм, можех да си мина запасната школа и сега да си клатя краката на социална издръжка, както пак стана зле с работни места… за свястно бачкане става дума, не за какво да е. Ама не, писва така. Като малък исках да стана вакуум-монтажник. Или орбитален пилот като тебе. По принцип не е за изпускане — големи пари са това. Абе, най-добре да бях останал в Зелените патрули — там е веселба, много файско! — или пък на друга цивилна служба. Обаче, нали знаеш, по̀ си на почит, ако си служил строевак… И пак ирония — засмя се той. — Страх ме е от космоса. А виж какво стана — пожелах да ме пратят в част с космическо базиране… — Пресиян юнашки се протегна и пипна с пръсти условния таван на кабината. — След уволнението ще завърша нещо инженерно, строително. Даже не аквастроежи, а обикновено, високо. И пак ще обиколя цял свят. Дълги контракти няма да подписвам и всеки път ще е на различен континент… Вярно си е това, дето го приказват, че само три професии са по призвание: поп, лекар и офицер. За първото не ставам по убеждение, с второто няма да претръпна, ако е класическа медицина, а за Лечител ми липсват дарби… пък третото — не, не е за мен. Идвай, запас! Ееех…

— Ами кое му е лошото да получаваш социална помощ, щом стигала, както чатвам…

— Ама толкова добре говориш български, та все забравям, че не знаеш фасулски неща… Можех да си седя на социална издръжка, докато си подредя главата с какво наистина искам да се занимавам в живота… Ама това си е срамно положение, нали разбираш, не съм го закъсал нещо по-така с акъл или здраве… къде тука да чукна на дърво?… че да не правя хич нищо…

— Кака ти е красавица. И малката е сладурана — похвали Радослав, връщайки снимката. — И братята ти са готини.

— Марги почти не я свърта вкъщи — гордо и небрежно рече Пресиян, — обикалят света с концерти от читалищния състав.

— Свири?

— Играе. Народни танци. В Щатите е била три пъти. Не е във възторг. Не се засягаш, нали?

— Изобщо. Ами гаджето, ще я покажеш ли? — подсмихна се Радослав хитро и покровителствено.

Пресиян подаде друга холограма.

— Браво. Ето това се вика изгора!

— Скарани сме.

— Айде бе!

— Обиди ми се, че сложих каската. Казва, че не ми пукало дали ще остане сама…

— Ще ти прости.

— Много е горда.

— Обади й се. След уволнявката, да речем.

Пресиян сви рамене.

— И сега мога да се уволня по желание или да изкарам петте месеца до края на договора в танграканската стража. Там службата е пълна скатавка — отвсякъде. Тя е оттам. Казва се Калина. — Момъкът замислено разглеждаше холоса на тъмноокото девойче. — Да й се обадя, викаш?

— Разбира се.

— Абе то и аз съм горделив… Като ми е приятел, защо не уважава моите решения…

— Недей умува. Просто й се обади. Джъст кол.

Лицето на Пресиян светна.

— Добре — сдържано отвърна и прибра снимките, — щом така мислиш.

— Коя зодия е?

— Лъвица!

— Ами ти?

— Хе-хе. Стрелец, разбира се. Не ми ли пролича?

Радослав присви устни.

— Пролича ти, да. Имаше страхотен късмет.

— Янкуловата зодия сме късметлии! — безгрижно отвърна Пресиян.

— И все пак… Трябваше ли да заставаш така като на парад, бе?

— Трябваше да съм сигурен, че ще улуча.

— Много рискуваше.

— Не кой знае колко. Имам най-доброто в света бронепехотно оръжие — българското! А преди това роканът ми беше сканирал танковете. Те не разполагаха с тензорни детектори, не можеха ме усетят по ударите в бронята откъде точно ги обстрелвам. Освен това излъчвах кърлежи за електронните им системи…

— Кърлежи?

— Паразитни рокан-програми. Унищожават бази данни. Обезвреждат се трудно, като същински кърлежи.

— Ааа, компютърни вируси…

— Да, вярно, че така им викат в Щатите. Ама стана. Видя ли го, че се обърка, смущенията го накараха да мисли, че сме на долното ниво. Добре, че бяха малък калибър лъчевите оръдия… Вие що не офейкахте, като ви креснах!? Ти и луняните. Можехте после да го довършите, ако не дай Боже…

„И тогава твоята Калина…“ — помисли си Радослав и попита:

— Ами ти не можа ли да го треснеш с нещо по-сериозно? И, я ми обясни като за подготвително отделение, защо парализира само единия? Струва ми се оня, който първи се показа иззад пилоните.

— Аха, вярно ти се струва. Глей сега, не вървеше да пробвам същия евтин трик с другия. Налетях им изневиделица, но след като стрелях, те вече ме знаеха и бяха активирали защитите си на номинал. Разбираш, нали? На първия не му провървя де. А докато презареждах, трябваше да тормозя танкиста, да го шашкам, да му претоварвам сензорите, за да не може да се прицели. Три куршума — една лека граната — на серии, да го разклащам… Турците имат едни противотанкови пистолети, ама ние не сме комплектовани с тях, все пак участвахме в умиротворителна кампания, жандармеристка работа, а то какво стана… А пък не биваше да го издумкам с нещо по-тежко — все пак беше бъкано с хора на огневата ми линия и наоколо.

— … Заради тях се намеси, нали?

— Как другояче? Полагал съм клетва, трябва да защитавам цивилни. Няма да се срамя, я!… Хм, навярно системите ми за електронно смущение объркаха онзи нещастник танкиста… Копеле гадно. Обаче ми е кофти. За първи път убивам. И то двама. Айде, първия беше без да искам — отде да го зная, че бил киборг… То и не знам дали са хора тия такива като него. Абе…

— Щом си Стрелец, а тя Лъв, значи всичко ще се уреди! — смени темата Радослав, като потупа момъка по рамото.

Пресиян го погледна с благодарност и сбърчи чело към пулта пред себе си. Усмихна се — в началото малко измъчено, после по-свободно и ведро. Зачовърка копчетата на радиото.

Какофония странни звуци заля кабината… и изведнъж през шума проникна чиста мелодия без слова:

Питат ли ме дей зората…

Машинално Радослав затананика с приемника.

След малко мотивът, познат му повече като позивна на „Свободна Европа“, потъна в електромагнитния грохот на ефира.

Мина минута-две и Пресиян се умори да си играе. Той спря радиото и блесна с очи към Радослав.

— Ти знаеш ли, че си това, което в Америка наричате „екстрасенс“? А може би и отгоре. У нас на такива хора викаме даровити…

— А?

— Чух те. Когато „кресна“ на братушката.

— Ааа…

— Можеш да се пишеш студент в Университета, да ти доразвият дарбата. Не поемаш никакви задължения след това. И стипендия ще ти отпуснат, щом си от българско потекло. А от цялата тази история — завъртя китка в кръг, обхващайки снаряда и всичко отвъд бронята му, — да поискаш убежище — що не? Ти и да не го направиш, ако после имаш неприятности с твоите си власти в Америката, нашите няма да те оставят. Легията на ветераните у нас има силно влияние, а ти вече автоматично си станал неин член, защото си взел участие в бойни действия като български войник. Това моето — дето те заклех, и да го отменят де юре — голямо чудо — фактът остава, отмяната няма обратна сила. Завинаги оставаш в архивите като сражавал се под наше бойно знаме. — Пресиян се хлопна по бронята в областта на стомаха. — Олеле, то сигурно е за пране горкото, поне да го бях увил в хавлия, що ли… К'во ще кажеш?

— Ми…

— Хайде! Иван Атанасов се върна от Америка, дето уж били неограничените възможности, пък се прочу в цял свят! Може и с теб да стане — многозначително добави момъкът.

— Ще си помисля…

— А ти, женен си, нали?

— Тц. Не още.

— Що, бе? Кой набор си?

„Надали ще ми повярваш, ако ти кажа“, помисли си Радослав и отвърна:

— Кой ми даваш?

— Най-много десети. Или дванайсети.

— Хмък. Позна…

— Ами тогава, имаш приятелка, а?

— Ъхъ.

— Ако възникнат проблеми, при положение че останеш в България, а нея нещо не я пускат, не че го вярвам, но в Щатите понякога стават чудатости… спокойно можеш да се пробваш за аудиенция в Двореца и изгората ти ще я поискат официално! Не се пули — държавата съществува за гражданите си, а ти имаш право!

— Приятелката ми. Тя не е в Щатите.

— Ахааа… Затова значи ти е толкова поддържан езикът — Пресиян намигна. — Е, екстра значи… Как се казва?

— … Верена.

— Хубаво име. Рядко. С това ударение де, както го казваш…

„Толкоз — помисли си Дичо. — Явно не е нещо прочуто.“

Стисна зъби и напрегна воля срещу подтика си за откровеност. Защото нямаше да е прилив, ами потоп. И момчето сериозно ще се усъмни със здрав разсъдък ли е беглецът, когото е измъкнал с бронирана десница от лунната каша…

— Казваш, че не те бива за поп. Да не си атеист? Понеже спомена, че било против убежденията ти.

— Защото съм… ъъъ… от онези, дето най-вече в чужбина ни наричат танграисти, може да си чувал. Не? Хм — той недоверчиво погледна Радослав, приглади непокорния в условията на безтегловност перчем и натъртено добави: — Аз не я обичам тази дума „танграист“, ние нямаме специална дума за учението си.

— Това нещо като… — Радослав сдъвка думата „секта“ и в движение запита напосоки: — Бялото братство?

— Не! — енергично отрече Пресиян и перчемчето му отново се разлюля като водорасло в аквариум. — Бялото братство са предимно християнска философия и също така от онези… как беше думата… ойкуменисти. А при нас има от всякакви вероизповедания, включително убедени атеисти. Лично аз не смятам религиите за нещо полезно. Вярата, то е друго нещо.

— Разкажи по-подробно. Разбирам, че не е религия…

— Не, не е. То е учение. Философия. Начин на живот.

— И какви са вашите десет заповеди? — пошегува се Радослав.

— Хм… няма такива. Основното е, че следва да развиваш в себе си уважение към всяко живо същество. И да приемаш, че си партньор, така да се каже, на единното градивно начало във вселената. Ако ти харесва, мисли го за Бог. Но и да се окаже, че няма такъв, нито прераждане или отвъден живот, стремежът към доброто и достойното е морално задължение на всеки, който се има за разумно създание. Всичко в природата е единосвързано, частите са цялост и цялостта е в парчетата. Истинското познание е да осмисляш собственото си място като личност в баланса на Всемира, а успоредно с това — мястото на човечеството изобщо.

— Прилича ми на будизъм и все от този род. А какво всъщност правите?

— Е, да, все пак българите сме стар източен народ. Тоест уравновесяването с вселената те прави щастлив, мъдър… И имаш какво да дариш на околния свят. А какво правим… Много неща. Ето, например, онези конни походи по следите на Аспарух, Ирник, Авитохол, Кубер. Не може да не си чувал за тях в Америка. На събори разучаваме упражнения за хармонизиране на телесните функции, усвояваме техники за медитация. Има общи неща с йога, с будизма, който спомена. Тренираме и развиваме българските бойни изкуства, които са уникални. Издирваме в далечно и близко минало неща, които биха могли да послужат в бъдеще — от бой с мечове до древни занаяти или свирене на инструменти отпреди хиляда години. Разбираш ли, главното в Учението е да не оставаш тесногръд, да разширяваш интересите си, да учиш нови неща… Още съм в началото и засега далеч от мистиката, която всеки сам търси, самовъзграждането е занимание самотно по принцип. Нямаме храмове и жреци — това са отживели неща, не сме девети век. Но за споделяне на опита на по-напредналите и изобщо за разисквания, свикваме събори.

Радослав се замисли.

Пресиян потропваше ритмично по плота на пулта. Вдигна пръст.

— Както навремето кан Борис е използвал християнството, за да слее траки, славяни и българи в един народ — заяви той, — така и Учението ще може да дообедини народите от Балканите, а там и Европа, и целия свят… И няма да има такива простотии като онази там, от която едва си спасихме задниците с тебе…

Радослав, който по време на философските излияния бе забол невиждащи очи в надничащите в илюминатора звезди, извърна лице към младежа. Пресиян унесен и сериозен продължи:

— Не че тъкмо ние ще отворим очите на всички хора, че е по-хубаво и по-приятно да спориш с някого, да пееш с него, да пиеш, на канадска борба дори сили да мериш, вместо да дебнеш как да го прецакаш, да се вардиш да не те прецакат, да разбиваш нечия мутра, за да не разбият твоята… да стреляш, да рушиш… да убиваш… па макар и изроди. Като онези полуроботи, танкистите. Животът е само веднъж, следва да не се хаби… Е, това няма как, щом си нахлупил каска, хванал си се на хорото. Нали? — момъкът потърси очите на спътника си.

— Ти постъпи така, както бе длъжен! — твърдо рече Радослав в отговор на въпроса, трепкащ като сухи сълзи в очите на младежа. — Мнозина други щяха да бъдат мъртви, ако не се беше намесил! — Протегна ръка и леко стисна рамото на Пресиян. — Евала. В края на краищата ти се би с тях наравно. Можеха и теб да пречукат, нали така? В Щатите, май през Гражданската война, наказателен взвод се е състоял от петима души, като на всеки давали по един патрон. Но от тях само четири били бойни, а петият патрон — кьор фишек, халостен. Така след разстрела всеки да се мисли за невинен. Ти не си търсиш подобно извинение. И беше готов да умреш. Усетих го. Е, а що за войници са онези, които са готови да убиват, ала да са чистички накрая… Или още по-кофти — да не са готови да мрат те!? … Да, светил си му маслото на оня. Сега се тормозиш. Защо тогава не си затрая, не залегна като мишка в трици? Виж какво, Пресияне, в крайна сметка правим всичко за себе си. Дори без да имаш възвишени принципи, е достатъчно да не си злобен и с дребна душица. А не си такъв, щом се мъчиш за нещо, което си е за мъка, шольо. Това е.

Пресиян бавно просветля.

— Бре, че и жаргон знаеш…

— А за княз Борис… Чудя се, дали покръстването не ни е съсипало повече, отколкото…

— Спорен въпрос — махна равнодушно момъкът. — Станалото станало. Ха! Ама ти определено ще си паснеш с някои хора от Учението, щом се питаш за това… Мен лично не ме вълнува много. Миналото е минало, не се поправя, може само да извадиш поуки от него, не да го съдиш или превъзнасяш.

— Добре! — засмя се Радослав. — Зарязваме темата. Ти каква музика слушаш?

— Да става за танцуване. Иначе, ако е за слушане — нещо по-смислено. Не съм запален. Каквото ми пуснат, такова… Харесвам от парчетата на стари групи, дето сигурно и ти ги слушаш, поне така приказват, че всеки емигрант до трето поколение си падал по Жоро Блус Скандал, Дани Караджов Бенд, Зодия Щурец, от този род. Но, все пак май, предпочитам по-модерното. Не си падам по джангър. Обаче рок-баладите са хубави. Ходя по представления и концерти заради веселбата, не заради музиката… Абе, как се живее в Америка?

Радослав се полуизсмя, полуизсумтя. Ами сега! Насадих ли се на пачите яйца?

— Ми как… според мен… обикновено… — опита се да не фантазира и извика на помощ в спомена си подходящи филми. — Гледаме си бизнеса и се борим с чувството си за вина, ха-ха…

Ала Пресиян не миряса. Любознателността му поставяше Дичо в неловко положение.

„Абе, вярно ли, че в Атланта нямало нито един белокож?“

„… какво е това ролър-костър^[6]? Аааа, нещо като нашите писти за шейнички…“

„Ходил ли си в Дисниленд? Швабите направиха у нас Мерхенгартен^[7], дали е същото? Строиха го пет години! Питам, понеже много съм чувал, пък все различни неща, а сестра ми се чуди, дали да се отбиела някой път… Да не си губела времето, много е практична, земна зодия…“

Радослав отговаряше:

„Не знам, не съм ходил, не, не съм виждал…“

Момъкът бе разочарован. Тогава започна да разказва забавни случки, небрежно споменавайки за „отскачане“ до градове и местности, които според географските познания на Радослав се простираха от Арарат до Виена. Кимаше, но не го слушаше, изучавайки панела. По едно време обаче попита:

— Ти все подчертаваш: балканци, европейци… Не се ли мислиш за европеец?

— Мисля се, че как! Ама се и гордея, че съм балканец. И има за какво. С нашата история винаги сме изпреварвали останалата Европа! Дишат ни праха и до днес! Глей сега, сръбските крале са били достатъчно грамотни, за да пишат мемоари, каквито нямат равни нито римските, без Марк Аврелий, нито даже византийските императори, ако не броим Стратегикона… Бошняците са били религиозни реформатори двеста-триста години пред Мартин Лутер и Калвин. Хърватите са измислили такова конфедериране на държави, при което и вълците да са сити, и овцете цели, и то много преди швейцарците. Румънците преди всички употребяват кирилица за нужда на неславянски език, пък и след Букурещ не ти трябва Париж! А турците са дали избирателни права на жените преди Франция. Гърците на практика са очертали културния облик на полуострова… Нещо не си съгласен?… Гледам те, че махаш с ръка… А в Европа какво? Вярно, красоти, старини, Гроссе хале^[8], Тотенбургите^[9] и друго какво ли не, обаче… Ето стереовизията, нали я гледам вкъщи — освен реклами, реклами и реклами, освен „дискусии“ за смешни работи, освен сериали, в които ти подсказват къде да се смееш — това май от Америка е тръгнало, поправи ме, ако греша… И, да — състезания без смисъл… Не че у нас няма публика за това де… Та на всичко отгоре — цензура, цензура и цензура — до абсурди! Ако стане катастрофа или природно бедствие — крият кадри за ранени и загинали. Кой тогава ще разбере, че е наложително да се притече на помощ и да си опича акъла, да не сърба от същата попара? Друго: не знам наистина ли им е толкова трудно да правят разлика между порнография и еротика, та режат всичко наред, ама да знаеш с колко стръв чистят репортажите — чакай ти пряк ефир! — от дионисиевите ни фестивали, особено рокаджийската им част — прави си изводи! Та накрая намираш някоя закусвалня от веригата „Българска гозба“ или механа „Балкани“ и си почиваш от всичко европейско! А как сте там в Щатите със…

Сигналът за готовата баня отърва Радослав от новата вълна въпроси.

Под душа той забрави за мигрената, защото къпането в безтегловност се оказа същинска атракция. Особено принадлежностите — тапи за уши, очила и шнорхел за дишане. Водата се събираше в големи трепкащи балони с перлени въздушни мехури вътре. Щом отпуснеше мускули, тялото на Дичо заемаше една странна поза, подобна на полуразгънал гръбнака си ембрион. Всъщност точно така плуват в околоплодната течност още неродените бебета. Радослав се усмихна на откритието си.

После вентилатори изгониха капките и капчищата, подсушиха кожата. Радослав включи самобръсначката. Накрая се изгледа в огледалото и сметна, че брадичката, тип подкова, не му стои твърде идиотски. На излизане не разчете силите си и влетя в отсрещната ниша, където автоматично светнаха бледи плафони. Сред някакви тръбни инсталации бе монтиран складов бокс. В редящите се рафтове с пакети моментално надуши храна дори без змейското свръхобоняние.

Оказа се запас предимно нетрошливи бисквитки с различен привкус, някои от които с мармаладовиден пълнеж, но не винаги сладки. Той унищожи три пакета, към които имаше тубички с вода, сок и супи, преди да прочете опаковките. Храните съдържаха концентрат аминокиселини, въглехидратна корица и куп минерали. Произведени или в югоизточна Европа, или на Луната. Изясни се, че е изял порциите на двама души за три денонощия.

Олеле…

Най-крайните гнезда на стелажите бяха заети от аптечка, кутии с инструменти и някакви резервни части.

Дичо разпечата плика с дрехите. Сториха му се по-подходящи от лунното облекло. Навярно представляваха технически комбинезон с къса куртка, ала нямаха чак толкова униформен вид. Бельото бе меко, еластично — фланелка без ръкави и полунаполеонки. Той се изнесе към центъра на отсека да се преоблече.

Люкът в дъното според означенията водеше към трап-шахта за трюмната част. В края й, преди блока на двигателната уредба, имаше тамбур с работен скафандър и небаричен подотсек за по-нататъшен достъп до външния корпус. Някъде в шахтата се намираше устройството за изхвърляне на отпадъци. Радослав задържа поглед върху схемата. В мозъка му замърда смътна идея.

Общо целият жилищно-команден модул навярно би се побрал в каросерия на камион ИФА.

Той затисна тубичките вода и сироп под мишница, а в ръцете награби няколко различни пакета с храна, за да има войничето право на избор. Претоварен и тромав, запълзя към кабината.

Увисна в отвора между двете части на отсека. Изобщо, според това какво положение заемаше тялото му в обема на помещението, той непрекъснато виждаше различна перспектива. От позицията си в момента възприемаше кабината като вътрешност на камбана. Креслата „лежаха“ с лице „нагоре“ към предните илюминатори. Фиксирането на ложементите — почти перпендикулярно спрямо плоскостите на условните „под-таван“ — за момент го озадачи, докато не се досети, че така преобладаващите ускорения при нормална тяга се падат да натискат от гърдите към гърба — най-поносимото положение за човешкия организъм.

Дичо се гмурна към своето място. Изстреля пликовете към момъка и рече с надежда:

— Пресияне, ти пушиш ли?

— Не.

— Умирам за цигара! Май е от нерви…

— Нерви? — подкачи го момъкът. — А стига, бе! Да се чуди човек откъде ти е…

Той се обърна широко засмян… и усмивката му замръзна.

— Какво, измит и бръснат по-гадно ли изглеждам? — опита да се пошегува Радослав, за да прикрие, че чувства смущаващата вълна емоции, която излъчваше изпод застиналото си лице Пресиян. — Не се шубелисвай, аз съм, бе, Радослав. Ако държиш, ще си залепя цялата брада обратно…

Пресиян разтърка врат и плахо, недоверчиво се усмихна.

— Да де… Аз се чудя, кога ли се е качил още един пътник… Билет имаш ли, бате Радко?

— Аз пък се чудя кога се запознахме… — изтърси спонтанно Дичо. Нещо не му хареса в обръщението. Иронията, може би. „Хм, какво му става на момчето…?“

Във всеки случай Пресиян го гледаше с други очи.

— Какво ще правим сега? — попита той делово, но някак унило, криейки поглед. — Да търся ли свръзка със Земята? Може да се наложи да изляза да поправя цифровата антена. Нали я прострелях.

— Така ли? Защо?

Войникът отговори като на изпит — равно и сдържано, с подчертано неутрален тон:

— Унищожих устройството, за да предотвратя външна намеса в електронните връзки и системи на апарата. Но мога да го ремонтирам… ако кажеш. Телеметричният блок е здрав.

— Наложително ли е да говорим със Земята? Няма ли да се оправиме с наши си сили?

— Не, не е бърза работа… Освен ако ти не искаш.

— Е, само заради мен не си давай труда.

— Както кажеш…

От предишната живост на момъка нямаше и следа.

„Уморен ли е? Над какво толкова разсъждава? На кое се чуди? Пак ли се тормози за убитите танкисти хлапето?“ — Радослав стрелна с очи екраните, които следяха състоянието на космонавтите.

Роканът смяташе, че и двамата са в задоволително здравословно състояние.

— Ти… — Дичо пропусна продължението „нещо се вкисна“ и предложи: — Защо не поспиш. Нали няма нужда да си все на вахта?

— Ако… нямаш нещо предвид… бих поспал, да.

— Ами спи тогава.

— Прегледах марките за цялостта на записите от рокана на скафандъра — неочаквано рече Пресиян и дори се подсмихна, но някак мрачно. — Ух, как ми се ще някой много бърже да пострада за онази гадория на Месечината!

Млъкна отсечено и отново притихна. Пред очите на Радослав се завъртяха картините от лунните градове.

— Ти сериозно ли се надяваш, че ще ги осъдят? — тихо попита той. — Не обикновените войници или някой и друг лейтенант, ами генерали, политици, големци-индустриалци, банкери — наистина отговорните?

— Защо не? Щом израилтяните отвлякоха навремето Химлер… — някак разсеяно, сякаш по задължение отвърна Пресиян. — Вярно де, беше вече по време на Ферендерунга^[10]… Ние да не сме по-зле! Стига да има решение на Световния трибунал…

— Я вземи си почивай.

Момъкът изпитателно го погледна.

— Добре. Щом възникне нужда…

— Добре, добре, приятни сънища, редник. Службата минава и докато хъркаш.

Пресиян затвори очи. Екранът пиукна: ЛОЖЕМЕНТЪ „Б“ — ЕЛЕКТРОСЪНЪ. Войникът задиша дълбоко.

Радослав почти минута гледаше момъка, успокоеното лице, китките, подаващи се от космическите му доспехи… Въздъхна: „Какво ли бих правил без тебе, броневако…“

В склада беше попаднал на оригинално куфарче, което отначало бе помислил за обемист термос с дръжка и презрамка. Прецени вещта като полезна, защото пластексовата торба бе взела да се прокъсва — вероятно от ножа („Леле, добре, че не съм се срязал!“) — и се накани да прехвърли в нея багажа си.

Изсипа съдържанието на сака-термос, предметите заплуваха във въздуха, но нямаше нищо интересно: непокътнато тесте карти, немско порнографско списание с отчайващо грозни мадами, дузина носни кърпи и няколко дискети, може би за компютър, които бяха поне два пъти по-малки по размери от родната реалност на Радослав. В процепите им преливаше характерната многоцветна дъга.

Чуждите неща Дичо разпредели по опразнените кутии от храна и се зае със собствените си скромни вещи. Заедно с тях от торбата изплува и запърха пред лицето му студен сив камък. До него се рееше с лекотата на молец зеленият паспорт. Радослав скри документа в джоба, после внимателно улови безтегловното паве. Като цяло бе грапаво, но тук-таме — все едно полирано. Премяташе го озадачен от ръка в ръка. Нямаше спомен кога го е взел със себе си.

„Да те хвърля ли? — запита се Дичо. — Все пак не си боклук. Лунен камък. С който аха да разбия главата на абсолютно непознат за мен човек. Като последен дивак.“

„Спомен — намеси се вътрешният глас, — парче от Месечината. Не ти ли е жал? Кой може да се похвали с такъв сувенир?“

„Тук — мнозина, ха на бас! Добре де…“

Радослав сложи „сувенира“ на дъното на сака. Ослуша се. В кабината тананикаха приборите на пулта и пуфтеше Пресиян.

Старите си мръсни дрехи Дичо натъпка в селенитската торба и й намери място в куфарчето. Сетне, фиксиран в креслото, застърга с ножа бродирания девиз върху якето, мислейки си къде по дисплеите на пулта е видял думите „аварийна капсула“.

Събираше в шепа разнищените конци и ги подаваше на въздушния филтър. Не довърши заниманието си, втренчи се в панела, зад който предполагаше, че е монтиран компютърът на лунснаряда. Машината се подчини: „Режим мислеконтрол. Готов за команди.“

„Търся… нужна ми е информация за аварийната капсула.“

„Авариен спускаем апарат, тип DRK…“

„Не ми трябва това. Мога ли в един момент да напусна лунснаряда… и да кацна с капсулата не там, закъдето летим?“

„Положително. Обсегът на АСА зависи от височината над земната повърхност.“

„… Искам да десантирам в околностите на село Гложене край Ябланица. Някъде по̀ към манастира. Да е близо до пещерата Моровица.“

„Приемам за изпълнение. Посочете момент на напускане.“

„По твоя преценка, бордрокан.“

„Потвърдено. Изчисление на задачата. Изчисленията привършени. Предложени три варианта, отговарящи на поисканото. Одобрете една от следните схеми…“

„Коя е най-добрата?“

„Вариантите са равноблагоприятни.“

„… Нека е този с отделяне на капсулата непосредствено преди навлизане в атмосферата. Схема първа.“

„Прието.“

„Предупреди ме двайсет… не, десет минути преди… ъъъ…“

„Потвърдено. Инструкция за сигнал десет минути преди освобождаване на капсулата. Край. Бордрокан ЕлМаК–990А готов за команди.“

Радослав сключи пръсти на тила. Чудесно. Право там, където трябва. Ако ще се дават обяснения, ако ще се затъва в недоверие и почуда, то нека е ръка за ръка с драконче… Остава само още един, невероятно глупав въпрос, но на машините им е все едно.

„Къде се намират спасителните капсули?“

„Ложемент-катапулт, стандартен модел LK–7-DRK. Показвам принципен чертеж…“

Радослав се изхили. „Ей, инженера, не ти ли е малко кофти да седиш в капсулата и да питаш за нея? Ооох, леле, колко било просто…“

Хвана се, че е на път да се унесе. Заклещи за креслото-капсула лениво премятащия се над пулта нож.

— Рокан, събуди ме след час… след три часа.

— Потвърдено: събуждане на ложемент „А“ в 08:20 часа полетно време. Бордрокан готов за команди — отзова се машината.

Нещо пиукаше приспивно, механизмите на лунснаряда бълбукаха и къркореха. И тишина. Безкрайно бледо напомняне за Тишината отвън.

„… Ами ако не се влюби в теб тази отвъдна Верена, бате?…“

„Млъкни, умнико, пречиш… Остави ме да си почивам, че съм преял…“

И все пак…

Хм… глупости.

В уютната утроба на апарата светлината намаля до минимум. Вентилаторите и дълбокото дишане на двамата млади мъже се смесиха с почти щурчовата песен на соноиндикаторите.

Приглушен накъсан съсък отбелязваше периодичните включвания на уредбата за ниска йонна тяга. Екипажът не трепваше.

Непознаващата сън, чувства и съмнения интелигентна машина броеше секунди и километри до Земята.