Николай Теллалов
Пълноземие (21)

4.

Когато селенитите струпаха пред краката му купчина дрехи, а лунното момиче го подкани да се съблече, Радослав се поколеба. Не ставаше дума за свенливост, макар че едва ли би му било съвсем удобно да застане гол пред дузина въоръжени мъже и жени. … Ами какво ще стане, когато покаже змейските си люспи…?

Дичо поиска да отиде до тоалетна. Един бунтовник му посочи овална врата, белязана с доста красноречив луноглиф. Радослав сграби дрехите и се запъти към кабинката. Луняните се поразвеселиха на срамежливостта на земния човек, но момичето прекъсна подмятанията с рязка фраза на неразбираем език.

В тоалетната Дичо се постара да приключи с всички физиологични нужди, които биха могли да възникнат в друго неподходящо време. Сетне взе да навлича право върху старите си дрехи даденото му облекло.

С три ката гащеризони той се почувства дебел и неповратлив.

Преди да нахлузи вакуумния костюм, Радослав го прегледа за цепнатини и дупки. Скоро осъзна, че за целта би трябвало да има по-добър начин, нещо подобно на това как се проверява вътрешна велосипедна гума…

Хастарът на костюма бе кариран от метална мрежичка. Дали не е за електрическо загряване? Когато веднага след появата си от Прехода той се напъхваше в скафандъра, нямаше никакво време да го разглежда, нито пък да чете инструкции…

Вратата на кабината плъзна встрани, но Радослав малко преди това бе усетил, че някой възнамерява да влезе. Бе селенитката.

— Искаш да ползваш?…

— Ниц. Дошла помогати — обясни момичето. — Вънкашна индикация показала, же си заключил тялови нужди.

— Ами, хм… Чудя се, няма ли някоя дупка…

— То се тестова хермосканером. Надявай смело! — и тя му помогна при закопчаването, с което сега, в спокойна обстановка, Дичо не би се справил бързо. Какво ли не прави неволята, щом наистина се наложи!

Издутите полуботи му припомниха за китайските кецове, зарязани някъде в тунело-тръбните квартали на Луната. Дали някой ще им обърне внимание? Сигурно, защо не, съвсем читави са си…

— Подшеломник твой неправо стои — рече селенитката и посегна към еластичната като чорап шапка-качулка.

Не се наложи да се повдига на пръсти, защото беше с един-два сантиметра по-висока от Радослав. Само изглеждаше ниска, когато стоеше до сънародниците си. С тях си съперничеше единствено Пресиян, може би уголемен от скафандъра.

Навярно земянинът не бе поставил правилно подшлемника, защото лунянката правеше озадачени гримаски. Радослав търпеше. Вече бе успял да намрази тези стягащи и спарващи главата качулкошапки, от които всички носещи ги приличаха на кънкьори-бегачи или на водолази.

Селенитката се помъчи още малко и накрая дръпна качулката надолу. Дичо послушно провря глава през дупката за лице и тръсна коса, която се разпиля по раменете му. Лунната жена ахна.

Стоеше и гледаше очарована, захласната, поразена… Прикриваше уста с върховете на пръстите на двете си ръце и кокореше станали още по-кръгли светлосиви очи. Радослав потисна дълбока въздишка. Емоциите на лунянката се изсипваха върху него сякаш от душ.

Тя докосна косата му, заопипва я възхитена… после бегло и крадешком го погали по бузата и извинително се усмихна.

— А я ни имам таки ласе^[1] — тихо промълви тя. Вдигна ръце и свали своята шапка.

Младият мъж се насили да не му проличи изненадата.

Лунното момиче бе плешиво.

Дори по гънките на веждите си нямаше нито косъмче. Радослав забеляза, че и миглите й са много къси. Сигурно това придаваше такъв странен вид на очите у всички селенити, затова и погледите им бяха някак особени.

— Естем балдър — каза жената. — То е из дефицит магнетични во наши заслони…

Кожата й имаше жълт оттенък, изглеждаше някак нездрава, понеже бе суха и сякаш удебелена. Приятните, даже миловидни черти на лицето й силно се загрозяваха от голия череп и тази като че подпухнала кожа…

Радослав кимна към окото й.

— Виж, много съжалявам, че така те…

— Ни естем ти зла — откликна селенитката, опъвайки качулката си обратно. — То бил рат… — тя ловко, с по едно движение на показалците провря ушите си през страничните отвори в материята и заяви: — Прави се сам. Я ни посмеем късати твои ласи.

Дичо приглади косата си и криво-ляво оправи досадната качулкошапка да му е що-годе удобно.

— Яж, то сгрява кръв ти.

Поднесената възсладка каша по-лесно се пиеше, отколкото кусаше.

— Идем, правити ти шелом и друго.

Излязоха от кабината. Селенитите го поеха и го поведоха към снаряжението си. Радослав се огледа за Пресиян. Броневакът още говореше с командира.

Потеше се, докато го пръскаха с пулверизаторни флакони, под които кафеникавият костюм ставаше гадно зелено-сив на синкави петна. Преди това двама бунтовници провериха всеки квадратен сантиметър от костюма със стъклени светещи тръбички. Отново взеха да го мажат, този път в тъмносиво. През цялото време си мърмореха нещо неразбираемо. Селенитката стоеше встрани и от време на време сочеше на „бояджиите“ къде да повторят цапането.

Към гърдите му прикачиха плоска кислородна бутилка, по-малка от войнишка манерка. Успоредно с това се опитаха да нагодят неговия редуктор към по-голям резервоар, но контролен преглед с хермоскенери ги накара да се откажат. Препасаха го с брезентов колан и фиксираха дихателя към презрамките му.

Оставаше да му нахлупят шлема.

— То ест твой маршрут — каза единият от помощниците на войводата. — Памятуеш^[2]?

Радослав кимна. Лунянинът почукваше с нокът по плексигласова релефна карта.

— По тунелу те спроводим до тайни шлюз, дишаш от наши балони. Послем. Тук так, а тук так. Ако спуснеш пътечку, ориентуваш себе на този върхар и тук гледаш двойнови хълм. То ест на полноч… норд… север^[3], да, можеш го познати по поларна звязда омега Драконис… неясно? Не разумеш?

— Ясно, ясно. Продължавай… хм.

„Омега от съзвездие Дракон. Ха! Дали има нещо неясно!? Селенитите и за миг не се усъмниха, че познавам звездното небе, така както всеки рибар знае да плува.“

— … тука могеш залежати у лунку^[4], але само за врази да не видят, ни ест за отморе! Тук уважай^[5], има трап, да не паднеш по гравий^[6]… — продължаваше с инструкциите лунянинът.

Дойде Пресиян заедно с командира. И през бронята на бойния скафандър Радослав подуши, че войникът е угрижен.

Момъкът го завъртя наляво-надясно, почука по бутилката, подхвърли към селенитите къса реплика за усукване на въздуховода и рече:

— Я как те гиздят-гласят като първа булка… Бате Радко, да взема по-добре да те изпратя с луняните до Левскиград, а?

— Тц. Не.

— Твърдо си решил.

— Ъхъ.

— Добре, вземи това.

— Какво е то? Портативен шейкър?

— Прицел „Ахелой“, универсален — тоест радар, лазер, сонар… Да, последното тук е без смисъл. Но може да се използва като ослепител. По принцип е забранено от Женевското споразумение от хиляда деветстотин осемдесет и седма, но нашите системи почти сто на сто предизвикват обратима слепота. Лошо би пострадал само човек с болно зрение, но такива не ги вземат за космонавти… Пък и, честно казано, не ми пука за тях след всичко, което вършат тук… Бих ти дал бластера или даже плазмомет, ако имах подръка, ама той заедно с пълнителите и без това тежи страшно, а и, сещаш ли се, с лъчево оръжие ще те засекат веднага…

Радослав сложи ръка върху широкото му рамо.

— Не се притеснявай, Пресияне. Ще се справя. А това си го прибери — не ме бива да боравя с такива неща.

— Аха. — Войникът помълча. — Добре. Късмет, бате Радко.

— Правим окончателен план — намеси се командирът. — Ела пак на карту, повториме.