Николай Теллалов
Пълноземие (20)

3.

Намираха се в помещението на малка гара на повърхностен луновлак. През ниски широки прозорци, по-скоро процепи, пред Радослав се ширеше мъртъв лунен пейзаж. Сиво, сиво, сиво. Блед зеленикав или какаов оттенък. Рязко отчетлив хоризонт, твърде близък и начупен от планини. Контрастни сенки в до болка познатите кратери. Съвсем малка ивица небе — черно и, неочаквано, почти беззвездно.

Синкаво-перлена светлина, твърде мека, за да е слънчева, обливаше гледката.

Прекалено малко признаци издаваха мащабно човешко присъствие на Месечината. Двурелсов коловоз, усукан като от земе… лунотресение, и като по чудо задържала се отгоре му мотриса с три изкорубени от взрив вагона. Композицията бе улучена и с някакво по-леко оръжие — в бортовете имаше дупки с щръкнали навън ламарини. Вакуумтренът бе досущ като новите софийски трамваи във вселената на Радослав, само че по-як и със съвсем дребни прозорчета. Токоприемниците се намираха, разбира се, върху рамката на колесника, ако гроздовете сачмени лагери наистина играеха ролята на колела…

В сивата местност Дичо преброи три сиви заоблени бункера със стърчащи от покривите антени. Забеляза и нещо като паднала решетеста мачта, другаде — здрава параболична чиния на радар. Стори му се, че до подножието на станцията има следи от стъпки и гъсенични вериги, но не можеше да се закълне.

И нищо друго. Очакваше циклопски сгради, огромни бетонни писти на стартови площадки с цяла гора игленоноси космически кораби, наричани в този свят космократори, етеронефи и небоходи.

Ала въпреки табелата в гаровата зала,

мястото изглеждаше пустинно. Отново повечето неща се криеха под грунта.

— Шибана работа! — изръмжа отзад Пресиян, а селенитите нещо оживено заговориха.

Радослав без ентусиазъм се откъсна от прозореца.

За първи път луняните не следяха зорко всяка негова крачка — бяха привлечени от далеч по-важното за тях отваряне на танка. Сега се трупаха пред машината. От рампата край прозорците Дичо надзърташе над главите им.

Пресиян бе коленичил пред проснатото тяло на танкиста. Още докато го вадеха от кабината, пехотинецът мрачно измърмори, че водачът е мъртъв.

Радослав знаеше това още отпреди.

Затулващите трупа селенити пристъпваха от крак на крак и за момент разкриха освободената от шлема глава на танкиста.

Засъхнала кръв от носа и ъгълчето на устата. Очите му ги затвори Пресиян, като специално за това свали ръкавицата на скафандъра. Танкистът бе напълно плешив или обръснат до кожа. Но най-поразителни за всички се оказаха гнездата за многожилни жакове в черепа зад ушите му. Тъкмо тях сочеше момъкът.

— Тези шини са го убили. Нормален човек само би изпаднал в несвяст от изстрела ми. Обаче електронните връзки са пуснали ток през главата му…

Командирът преджобваше мъртвеца.

— И тутай ниц документи.

— Никакви отличителни знаци по костюма, нали ти казах.

— А у негова елка бордова?

— Тц. Нищо. Няма данни за принадлежност. Матрицата на елмака му тръгна да се самоунищожава, но роканът ми спря процеса. Снел съм копие да го нося за подарък на нашето разузнаване! И бъди сигурен, ще излъчат тия разкрития в „По света и у нас“, а тази програма се гледа в половин Европа! Това е нарушаване на конвенцията от… ъъъ… от две хиляди и деветнайсета година за военно-приложна киборгизация на хора.

Луняните зашепнаха възбудено:

— Панцерник^[1] исте робот…

— Чий йе панцер, зольдат?

— Не знам — призна си войникът. — Като че е произведен от „Маннесман АГ“ или „Алкет“^[2], обаче модел PZ–700^[3] „Раптор“ се произвежда по цял свят. Та това е най-популярната машина, нищо че е на двайсет и кусур години! Сами видяхте, никъде по шасито няма серийни номера, нито сигнатура, било EU или друга… Някои неща ме карат да се усъмня дали танкът е европейски… но не знам. Специалистите ще кажат, щом като занеса снимките…

Пресиян се изправи и затвори шлема си.

— Замразете тялото — рязко и метално нареди войникът на възбудените селенити, — то е доказателство за пред Международния трибунал!

Бунтовниците отнесоха трупа. Войводата им се подсмихна, също стана и отупа колене.

— Кажи могем ли управляти тоз чоуг^[4] ръчном? — командирът се подпря с длан на танковата броня.

Пресиян помълча, сетне се надвеси над лунянина, чукна с показалец очилата на визьора си и запита:

— Корабче — плува ли? Танкът е трофей на Българската армия!

— Але, жолнежо! — полузасмя-полувъзмути се войводата. — Дали нема си го носиш цял раптор в кърпичка у пазуха^[5] до Землята!

— Кха… мисля да го използваме с Радослав.

— Як^[6] же!?

— Ти ми каза, че не можеш да ни преведеш до никой стартодрум по тунели.

Командирът отиде до висока пластмасова маса, войникът го следваше по петите. Радослав също се приближи към тях.

Приведоха се над карта-планшет.

Под прозрачна снимка на сипаничавата лунна повърхност лежаха листове прозрачно фолио за различни дълбочини със схеми на изкуствени тунели и естествени каверни. Най-долният картон на картата вероятно даваше представа за плътността и тектоничния състав на породите.

Селенитът покри планшета с длан.

— Забележте, другари ми земляни — имам довяра показвати ви проходи, кои никой нелунен чловек незна. Так!

Той сне ръка от схемите и я размаха плавно — заповядайте моля.

Пресиян разглеждаше картата.

— Тук — момъкът завъртя кутре върху нея — от няколко месеца има нова астроблема^[7] с диаметър осемдесет и два метра. Отбележи си я. Получава се верига кратерчета, което е удобен и сравнително скрит път по повърхността право към силовата подстанция на сектора. Това в случай, че ви хрумне да контролирате електричеството в района.

— Ооо! На̀ ти маркер, дорисуй, буд ласка!

С подадената химикалка Пресиян внимателно начерта овал. Сверяваше с проектираната във визьора му електронна карта. Завърналите се бунтовници с уважение зашепнаха помежду си. Командирът, видимо доволен, каза нещо на един от своите помощници. Онзи неохотно кимна.

— Так — рече войводата. — Благодарим. Зараз видим що да сторим с ваш проблем… Вярно, от никой наш тунел не стане достъп до никой пункт комплекса стартовего. Нех помислимо. Як ще употребиш танка?

Пресиян се опита да се почеше по тила през шлема.

— Бате Радко, карал ли си складов повдигач?

— … Ами как да ти кажа… — иронично подхвана Радослав.

— Няма страшно, даже е по-лесно. Ще баламосаме охраняващите… Какви войски има тук, Лях?

— Кацапи, боши. По периметру циркуса — ингилизи. Има и нихонци^[8], але те стоят далеко.

— Така, добре… Ти, бате Радко, с танка ще се престориш на повреден. Моят рокан го е заредил с авариен сигнал. Нямам код-паролата им за разпознаване, язък… Предавателят ще им каже, че си и ранен…

— Нема да стане! — намеси се селенитът.

— Защо бе, Лях?

— Защото наши камикадзе вече ползували таз игра-забавка. Окупатори от тогава стрелят по всекой, кой им некаже парола. То може се обърнати супротив них^[9]. Почнали сме им повреждати интеркоми и те се избиват…

— Щом вече са се опарили, значи първо ще гледат да проверяват… Ще стане. Той само ще им отвлече вниманието, докато аз…

— Не. Продолжуват стреляти. Я са будали, я имат будалски заповеди, але я ги е страх от саможертвец с бомба атомнова.

Пресиян тежко сложи ръка на масата.

— … Не те питам дали имате такива. Но ако направите подобно нещо, Корпусът ще ви го върне тъпкано. С тактически фугаси. Или дори с по-голям калибър заряди.

— … Кой ти рекъл, же уж са го не правили? — горчиво и тихо отвърна селенитът.

Пресиян мълчеше.

— Имаш ли документирани доказателства, командир Йозеф Лях? — дрезгаво се обади най-сетне войникът.

— Так точно — спокойно отвърна лунянинът.

Радослав помисли, че под шлема си момъкът скърца със зъби. Но подир кратка пауза прозвуча сдържано:

— Ще ми ги дадеш.

— Ще ти ги дам.

Пресиян, войводата и смълчаните селенити дружно склониха глави над картата.

— Добре. Дай някаква идея, Лях? Само да стигнем до стартошахтата!… Как какво? Много е лесно — програмите са стандартни. Набирам от менюто на централния рокан крайната цел. Задавам изстрелване в безпилотен режим, но с ограничения за не повече от двайсет-трийсеткратни претоварвания. Малко повечко ще е играчка да отменя ограниченията, понеже в лунснаряда ще има хора — ние. Веднага обаче щом го свърша, не ми е никакъв проблем да променя и сигналите на апарата, че да отговаря като автоматична капсула…

— Але оператори радарнови видят — неочаквано му възрази селенитката с насиненото око, — же лунник есте с екипажем. Пернат го начас бластером!

Поизненадан, Пресиян не прие мнението й:

— Първо ще видят, че скоростта е като на безпилотник. Ако не ги домързи, ще сканират отново и ще им стане ясно, че има кабина, но не и екипаж, защото сигналите ще говорят, че на борда няма живи същества… — млъкна и понечи да се плесне по челото. — Ех! И както си ни знаят що за дяволи сме българите, все са повярвали! — промърмори си той накрая.

— Кой зна, же сте българи!

— Кой друг ще лети за Охридско езеро, съкровище… — войникът въздъхна. — Не ми се вярва да блокирам цялата информационна система с „кърлежи“, все някъде ще оцелеят данни за маршрута… Ами, след старта ще наредя на корабния рокан да симулира маневра при насрещен метеорен рой. Минибустерите после ще коригират курса. При високата начална скорост на апарата мъчно ще го уцелят, още повече че ще е изненада…

— Самосмъртство — поклати глава командирът. — Да, из установки стационарни не ще могат, але послем, в орбите… там бъка лунници! И… не отчитаеш най-важно — кой ще задае противометеорни маневри? Автоматски режим на изстрелване значи да сте безсвяст, поне няколе^[10] минути. Предоста е за Раумваффе, казаци или янки капсулу ви изпаряти, просто так, за ужай случай.

— Нека отначало хванем рибата — подразни се Пресиян, — пък за пърженето не ни мислете. Вяр фукарие, доору джаанъм дюшюнме!^[11]

— А?

— Балканска поговорка! — почти се озъби войникът. — Ето този порт на стартодрума е за куриерски пратки. Там ще има достатъчно скоростни машини. Посочи ми как да стигнем до него!

Командирът заизследва картата с квадратна лупа.

— Могем ви изпрати съвсем доблизо тунелом. Отнатам пеш по повърхност… има шахта… але не увлезнеш у нею. Бардзо^[12] тясна. Само твой дружник може… — посочи той към Радослав, но веднага отрицателно поклати глава: — … але с негов костюм не ще изтрае навън. Жално. Той би ти отворил товарен люк ето тутай… послем минуваш по служебен коридор над ангара и терминали с катапулти… — пръстът на лунянина пълзеше по маршрута.

— Какво ми е на костюма? — обади се Радослав с хлад в слънчевия сплит. — Има си гъвкав шлем…

Селенитът сякаш видя младия мъж за първи път. Спогледаха се с Пресиян, който пак бе приоткрехнал забралото.

— Ох, батка, ако не бяхме там където сме, щях да те питам от Луната ли падаш? — каза войникът. — Ами това е авариен скафандър, не е за разходки навън…

Войводата го прекъсна с жест.

— Маме три аварийни кислородски патрона за твой костюм — започна той и Радослав веднага съобрази, че с шлема няма да е в състояние да използва дихателната маска. Войводата продължаваше: — То са ти коло двадесет минути. Обаче в покой. С обикновен скафандър, кой е без регенератор, на терен, де ще вървиш и ще се криеш, тоз запас недостига. А треба да изулезеш из тамбура, да изминуеш близом четристотин метра и да улезнеш у друг тамбур. Па нех те и покрива твой приятел — все равно тежко.

— А да не споменавам — вмъкна Пресиян, — че между оня и нашия шлюз има неизвестен брой вражески… е, във всеки случай недружелюбно настроени войници, които може да ни наложат сражение…

— … а вън е нощ, ти не познаеш терен, не бива светкаш си с прожектор…

— … ще замръзнеш… … А денем би се изпържил… … При минус двеста усещането е същото, каква е разликата? Или камънаците ще ти го разпорят и — айде чао, бамбина…

— … само с той костюм ще стигне ти оксиген^[13].

Последното бе казала селенитката. Командирът на бунтовниците и Пресиян млъкнаха.

— Теренът есте осветлен пълноземлием — разви мисълта си момичето, като свиваше тънки дълги пръсти. — Костюм ти есте лекий и удобний за бързешком придвижвати, инак истина ще змръзне. Ни има металски части, дихателни патрони са из пластокерамит, ще му напръснем и панилинов лак, от лак ще стане незрим за радари. Ти, броневаче, идеш с нами, щото тебе лесно забележат, а той ти отвори шлюз. Знайно е, сам чловек небива излази навън, особливо^[14] при сегашни дадености, але само туй ви е шанс.

— Да — обади се след малко войводата, — алтернатива на той план е щурмувати некой главен шлюз, щото длъго неможем стояти тутай.

— Аз ще ида — каза Радослав. — Само ми покажете в едър мащаб откъде се минава…

Очите на Пресиян бяха пъстро-зеленикави. Шлемът скриваше голяма част от лицето и маскираше мимиката му, но Радослав по друг начин усети какво изразяваха.

— Земляк… сигурен ли си?

— Напълно.

Момъкът помълча и отстъпи с думите:

— Хубаво. Но помисли още.

Радослав неопределено сви рамене: „Нямам какво да мисля, защото още половин час и войските, заели позиции навред из района, ще надушат четата. Мокро място няма да остане от нас всичките тогава.“

— Сготовуйте и сброюйте го! — разпореди войводата.

Селенитката хвана Радослав за ръка и го поведе в дъното на залата, където бунтовниците бяха струпали раниците си.

— Броневако, ̀яла кажем нещо — продължи командирът.

Той дръпна Пресиян до прозорците и със снишен глас попита:

— Ти отколе го познаваш?

— Достатъчно. Той е българин.

— Не е нашенец, так. Инак стъпва. Але твърде ловко, за да е само от няколе дена на Луната. Внимавай с него.

— Благодаря, но съветът е излишен! — рязко отвърна Пресиян.

Селенитът се засмя и го хлопна по рамото.

— Пьенкне^[15], жолнеж! Не бъркам ти се, яко же^[16] и рискуваме всички с него. Але много ми е съмнителен. Оправи се с трима от най-лепши ми боеваци за мигване време. Вярно, всяк землянин е средном шест раз по-силен от лунен чловек, але неловкост в условиях нашего слабого притегляння изяжда две трети от туй предимство. Той — кимна към Радослав, когото бунтовниците стъкмяваха като булка за сватба — движи се не както назе, обаче бардзо рационално, то не се учи скоро, а от люлка…

Пресиян си спомни колко непохватен бе Радослав при срещата им. Дали не е просто феноменално схватлив землякът…?

— Добре, излишно е да говорим за това. Аз му имам доверие.

Селенитът потърка врата си и позадъвка с квадратни челюсти. От острия му поглед на Пресиян му стана неприятно и той троснато захлопна забралото на шлема.

— Щеше нещо да ми казваш — подчертано делово напомни той.

— Так, так. … Але първом имам лош дар за теб, жолнеже. То са карти… легитимации на двама вашенски люде. Един лекар и един броневак като тебе… Мека им бъде землята на Селена. Ние нивга ги задпаметуем^[17], защото те загинаха, докато помагаха на обикновени лунни чловеци в ударена секция. На̀, да носиш долу документи и тъжна вест. Жалим, жолнеже.

— Благодаря — пресипнало отвърна момъкът. Късо въздъхна и строго рече: — Казвай главното, Лях!

— Туй може ли го чете твойта елка бордова?

Пресиян пое малък лазерен инфодиск.

— Сега ще видя… — той пъхна диска под бронираната капачка на тила си.

— Аха… видеозапис с текстови канал… някакви схеми… Нищо не разбирам. За малко да ми заприлича на стартодрум… Какво е това? Този ли е записът, който държиш да предам в нашето военно министерство?

— По-горе.

— На Главнокомандващия? Стига бе…

— Так.

— Добре. Ммм… Очаквах данни за касапницата тук.

— На дискета е причина за злощастия ни.

— Трябва ли да я знам, или…

— Естествено, естествено. Слухай мен атентивно^[18], бравъй български жолнеже. Бунтът ни е причина за недоволство там, на Землята, але не такава, че да пратят на нас каратели. Ако само за храни, титан и минерали да бе гладна Бабичката, за артикули, които мъчно се произвеждат при земна гравитация — ниманд не биха ни бомбардували, не биха ни трепали. Щяха да се договорят с нас и накрая да получим волност и незалежност на изплащане и толкоз. Але случи се наши жежки глави да поискат всичко и веднага. Донейде имат право. Всичко строено из мъртви лунни пустини е от наши ръце, от наш пот, от наши жертви — задушени, обгорени, замръзнали и облъчени при аварии работни. И посегнаха те на това, кое гледаш на екрана си вътре в твоя шелом^[19]. Барнаха гнездо стръшли… така ли се казва?

— Бръкнаха в гнездо с оси.

— Аха, так. Кой зна, може да са били прави, без тяхна постъпка можело още по-лошо станати за нас. Незнам това. То се гадае. Но факт е, же Велики сили от Землята побесняха… Гледаш ли?

— Гледам. И още не загрявам за какво става дума.

— Търпение, жолнеже, търпение. Най-важно става на онези четирийсет процента, кои Землята ниц не вижда. Преди десет години на антитерестиално^[20] полукълбо на Луната една от Велики сили почнала изграждати огромен комплекс за колонизуване на Марс…

— Охооо! Знам го! Експериментален град на англо-американците. Викаме му Дункельпринц^[21].

— Так верно. Але не е само цял град с индустрия, с комуникации, с жилища и всичко! То е супернебоход, наместо връз основи, стои на ракетни ускорители, готов да литне затам, где му е съдба проектувана… але държавата пазила целта на строежа в строга секретност, държала тайна даже запред свои съюзници. Разумеш ли ме, Пресиян българине?

— Егати! Да, да, слушам те…

— Так. И дале… Власти върховни других Велики сили един ден научили за комплекс. И се стреснали. И що станало потем? Обикновен бунт разраснал до въстание по цяла Селена. Аз подозирам, же мащаби… размах… то е раздуто отвън, за да има повод за дебаркация на войски — от една страна преки съюзници искат дял от… как беше… парче от… а?

— Баницата.

— Так, пай от баницата. Твои Централнови европейски сили и Хиномару^[22] пък се мъчат хапка от уста им вземати. Защото! Защото моя родна, трижди клета, нещастна и робска Месечинка — тя ключ е къмто цяла Слънчева система. Бардзо близо есте е до Бабичката, та затуй немож се владее само от една сила, ни от Америка, ни от Русия, Британия или Нипония. Принудени са я споделяти. Але Марс, то е друго нещо. Кой кацне там пръв и масирано, планета буде негова. Силна позиция за векове напред. Нация, владееща Марсом, с опитом от наших лунних селища, нейно буде будеще! — последва енергичен водоравен жест с длан. — Всяки други ще западат и ще измират, ако не склонят слугувати.

— Защо тогава избиват вас, вместо да се сражават помежду си? Прав си, перспективата е… ясна. Плячката е голяма. Но защо се хабят за вас?! Ще прощаваш, Лях, но всички родени тук луняни сте последна дупка на кавала в тази игра!… Голяма игра! … О, Тангра велики…!

— Рекох ти за жежки глави от наших людей. Ти чувал ли си, же на Месечина маме смъртни наказания?

— Е, и? В България също ги имаме. За масови убийства и жестокост към деца.

— О… — селенитът изглеждаше неприятно поразен, но махна с ръка. — То е ваше дело. Тутай за много по-малко пращат да дишаш вакуум… Але от пет-шест години смъртници просто изчезвали. Доколе един не избягал… от строежа на комплекса марсиански. И много разказал. И тогава на наши подполници^[23] им хрумнало изнудвати Землята за незалежност на Селена… Яз не искам дискутирати правилно ли е било това или не, но! Ти щеш каза: таки действия са неправомерни. Але, за добро или лошо, права ги нема, щом нема стремеж, смелост и отговорност них упражняти и ползвати. Сега разбираш ли защо Експедиционен корпус воюва с всички селенити, дето сме в едно положение — работник и надзирател, проститутка и шеф-инженер, легалист и балдър? Защото ние сме нищо. Залог есте колосалний!

— Вие сте завзели супернебохода.

— Так точно. Сега и ние, и Велики сили стоят в пат, вечен многопосочен шах и всеки е супротив всеки. Кажеш, же требва частите на Корпуса да се сбият. Има го вече на места. И туй в другото си много прав, же никой из обикновение люде-земляни незна що става тука. А става страшно, жолнеже. Бебета се пукат като балони при декомпресия. Млади хора — тях ги горят на грозна пепел. Стари… ни имаме още много стари тутай, але тех ги газят войскари с таки същи бронирани пети като твои. Руши се строено и копано с толко мъки. Реколти идат прахом в безвъздухово пространство. И всекакви ужасии и кошмари…

Селенитът преглътна въздишка, едва не пречупила гласа му. Продължи по-малко разпалено, но непрекъснато забивайки показалец в гърдите на момъка:

— … Ти — дано спреш го. Защото сега всичко се е запнало и никой неможе отстъпити. Отстъпи ли — край за него. Но същински този край е най-вече за нас, селенитите, лунните чловеци. Не поражение, не загуби на престиж или бесни пари, не. Смърт, жолнеже, смърт. Луна пак ще стане мъртва, както милионни години допред нас. Затова — ратуй, спаси ни. Някои от подручните ми командари не вярват. Яз вярвам. Искам вервати. Рекох им: нищо не губим, ако пуснем един войник и един цивилен да си вървят по живо, по здраво. Можем спечелити. Колко и малко вероятно да е. Разумеш?

— Разбрах. Не знам какво да кажа.

— Ниц не казвай. Успей. И тогава ни ела някой раз гостем. Почетен гост на Селена Волна!