Николай Теллалов
Пълноземие (19)

2.

Не, Дичо нямаше криле. Нито бе змей по рождение. Но драконското, врастнало в плътта му, го зовеше към действие с цялата си обич към живота и към това, което той смяташе за скъпо и красиво.

Плавно, вече посвикнал с лунното притегляне, Радослав скочи на крака. Свръхскоростта му позволи да го стори преди Пресиян. Протегна напред ръце и видя танка в прозорче, образувано от палците и изпънатите пръсти.

И натисна.

Имаше усещането, че под дланите си напипва грапавата броня на смъртоносната машина, чувстваше вибрацията на двигателя, реакциите на водача. Безжизнената сила на механизмите.

Танкът се съпротивляваше. Завиха спомагателни мощности, компенсатори и хидравлични усилватели. Електронният мозък на крачещата кола се опитваше да стабилизира корпуса, да запази равновесие.

Пот не просто изби, а изпръска на струйки от челото на Радослав.

Веднъж бе помагал на свой братовчед да колят прасе. Сега разликата беше там, че прасето бе значително по-силничко, желязно и никак не му бе жал за него.

Никак.

Младият мъж се запъна, стисна до изтръпване челюсти и здраво улови с… — ръце? мисъл? воля? ах, по дяволите, има ли значение!? — … оръдията, стърчащи като бивници на глиган от зурлата на танка. Все едно хвана бик за рогата.

И отново натисна, заби дулата в пода, тресейки се от разход на сили.

Танкът зарева с пренатоварени двигатели…

… и поддаде! Въпреки неистовите усилия на Радослав, цевите не опряха в пода, ала колкото и малко да клюмна корпусът, оказа се достатъчно, за да отбие мерниците на машината от Пресиян — и оръдията задълбаха коридора на по-ниското ниво.

„Хайде, момко, коли го тоя звяр най-после!!!“

Кашикът не закъсня. С вбесяващо спокойствие, изправен като на панаирджийско стрелбище, безумен лунапарк, Пресиян натисна спусъка… и рязко вдигна суперпистолета си наравно с дясната страна на шлема, а лявата бронирана длан сложи на кръста.

„Фукльо наперен!“ — умили се Радослав.

Енергийният заряд, с който Пресиян удари противника, бе достатъчно мощен, за да накара въздуха да засвети така, както редовно го правеха да изглежда във фантастичните филми. Само дето оръжието не изцвили ефектния „бластерен“ звук. Бронята на капака на танка хлътна, вътре глухо избухна, той се разтресе в конвулсии и рухна напред в пушек и светкавички от къси съединения.

Закъсняло пукна базуката на войводата и превърна сразената бойна машина в развалини. С последно издихание крачещата кола с изстрели разпра пода току пред себе си като консервено тенеке.

Вой на циклопско всмукване изпълни целия възел. Въздушен ураган повлече към пробойната дима и искрите от танка, самия танк и всякакви други предмети. Останките от машината се заклещиха в дупката, воят стана още по-пронизителен. Отвсякъде към мястото на разхерметизация се втурна плътен вятър, който разлюля всичко зле закрепено в обема на възела, повали хора… Тънко пищяха аларми, върху оцелели табла мигаха страшните за всеки лунен жител глифи за декомпресия. Отекнаха автоматично затворилите се шлюзови люкове на всички изправни нива.

Течението катурна Радослав от етажа през остатъците от парапет. Увисна, стиснал хлъзгав кабел или маркуч, и се заклатушка като махало десетина метра над селенитите-бежанци, които се вкопчваха в изтеглящи се от подовете специални дръжки, в случайни издатини и ръбове, мятаха въжета от коланите и сбруите си.

Трясна електрическо изпразване, осветлението запърха и угасна.

Радослав не успя да се уплаши — пулсът му бучеше в тъпанчетата, — защото воят на пробива се задави, захърка и много бързо се смени със зловещо глухо съскане. Вятърът стихна и Дичо се удари в някакви решетки.

Настъпи моментна тишина, в която някой изхленчи, обади се един глас, друг… Хорски ропот, шум от движения и падане на предмети запълни тъмнината.

Из възела зашариха лъчи на фенерчета, святкаше пробит силов кабел и бръмчеше волтова дъга. Несмело и трепкаво се разгоряха оранжеви аварийни лампи.

Дланите на Радослав изпускаха маркуча и той погледна да види къде ще стъпи. За негова изненада на долното ниво на възела го чакаше Пресиян и успокояващо го подканяше с ръка.

Някъде сработиха прекъсвачи и осветлението в гарата се включи отново, наполовина по-слабо отпреди. Радослав се хлъзна по кабела надолу.

— Добре ли си? — избуча високоговорителят на Пресиян насреща. Дичо приклекна под радостното му потупване по рамото. — Ей сега идвам! — подвикна войникът.

До Радослав по алпинистки се приземяваха луняните-бунтовници, подсигурявани от въжетата си. Наистина никак, ама никак не служеха за украса. Навярно всеки селенит свиква с тях още от дете.

Изправящи се бежанци отскачаха от светлосивата фигура на Пресиян. Войникът бързаше към танка със зашеметения водач.

Дичо се завъртя към мястото, където димеше втората машина.

„Какво ли е предизвикало разхерметизация, след като пробивът е долу? — зачуди се той. Ушите го боляха. — Откъде под секцията вакуум? Да не би скалната порода да попива всяка изтекла молекула въздух или какъв да е газ? Ах, да, бе, нали тръбоколовозите не са под налягане…“

Унищоженият танк запушваше пробойната, оплескан с втвърдяващо се желе, което изригваше изпод подовите панели. Група луняни продължаваха да пръскат дупката с хермоизолационна пяна от туби. Не толкова саможертвените от разпиляната тълпа се скупчваха и отстъпваха към стените, мушкаха се в коридори, заставаха зад колони и развалини.

Отрядът бунтовници се раздели. Две отделения се втурнаха към изоставените ранени. Радослав понечи да ги последва, но един от останалите край командира селенити го дръпна за колана. Рязкото му движение издаваше, че е опитал да го стори грубо, но заради разликата във физическата сила на лунните и земните хора Радослав проумя това по-късно.

Над дузина четници се разпръснаха из възела, като нещо заподвикваха на стреснатите хора. Бежанците трепваха и приклякаха или спешно се оттегляха от възела.

Разигралото се пред очите им сражение беше протекло невероятно бързо, за да осъзнаят късмета си, да изпитат радост от избавлението и да се сетят да благодарят.

Десетина бунтовници начело с войводата си наобиколиха Радослав.

— Ний сме за там! — подхвърли на младия мъж началникът на отряда, сочейки към тунела, откъдето се бяха появили танковете-убийци. — Бързом до стартодруму!

„Ами Пресиян?“ — понечи да каже Дичо, но войникът вече се връщаше. След него креташе неповредената бойна машина. Пресиян я водеше на каишка, покорна и оклюмана. Радослав се вгледа и разбра — кабел съединяваше скафандъра на пехотинеца с танка и момъкът дърпаше плененото чудовище, както се тегли крава. Роканът на костюма бе поел контрол над системите на машината.

Бунтовниците цъкнаха с езици. Командирът мълчаливо посочи на понамалялата чета да тръгват.

Двама четника вече стояха с вдигнати за прикритие оръжия от двете страни на отворен до тунела люк. В полумрака на поредния таен коридор фосфоресцираща настилка очертаваше тънките крака на селенитите и масивните андроидни прасци на Пресиян. Зад тях скрибуцаше и жулеше стените танкът. Ала друго продължаваше да стои пред очите на Радослав, докато подтичваше заедно с луняните по коридора.

Бе сцената на примрели при вида на бунтовниците селенити с жълти тюрбани. И това, как един от четниците се приближи до паднал на колене свой съпланетник в жълто, удари с пушка протегнатите му ръце и го застреля от упор…