Николай Теллалов
Пълноземие (13)

4.

Петнайсет минути почивка в началото на дълга празна секция с повредено осветление, където младите мъже се спотаиха в неоградена складова площ сред подредени на пирамиди тухли, издялани сигурно от гранит. Дичо откъсна етикет от близката камара. Бумагата твърдеше, че артикулът е „строителен анортозит“, стандарт еди-кой си.

Любопитството не му даде мира и след като тръгнаха. Радослав почти се прежали да попита какъв е този екзотичен материал, но трепна змейската кожа, люспите почти настръхнаха като котешка козина при вида на куче. След още двайсетина крачки-скока той съвсем определено престана да чувства, че са сами.

Пресиян спря тъкмо в момента, когато Радослав отвори уста да сподели подозренията си. Войникът плавно приклекна и направи знак на спътника си да стори същото. Шлемът се въртеше като купол на малък човекоподобен танк. Радослав не можеше да се избави от усещането, че страховитата зурла на маската с всички скрити в нея електронни сетива души тунела.

Пресиян завъртя показалец във въздуха и посочи на Радослав стената на етажа, а сам се плъзна към другата редица колони.

Дичо стори същото, залепи гръб в облицовката на колоната и започна внимателно да се оглежда. Държеше самострела до бузата си, насочен към тавана, откъдето осветителните плафони продължаваха конвулсивните си мигания.

В тишината му пречеха ударите на собственото му сърце, дразнещото бръмчене от разбити настенни електротабла. Някъде звънко и с екот плякаше вода — капка подир капка…

Радослав се помъчи да се задълбочи в подсилената си от змейската кожа чувствителност. Странно защо, но пак най-изострен от придобитото му се струваше онзи усет, напомнящ обоняние. И с него помирисваше някакви сгъстъци враждебност, които преминаваха наблизо… може би зад заоблената коруба на тунела, отвъд която мъртво присъстваха тонове уплътнен лунен грунт…

!…

Нима е плътен?

Радослав спешно се премести от другата страна на колоната, без да откъсва гръб от нея, и потърси Пресиян, за да му обясни откъде може да иде заплахата.

Войникът не се виждаше никъде. Радослав се изненада, в първия момент зашари трескаво натам-насам, неволно приклекна още по-ниско… Балонената лекост на тялото му го извади не само от физическо равновесие. Разтрепери се и се изпоти.

Я по-кротко!

Зае се да наблюдава сенките край колонадата отсреща. Нищо. Като вдън земя, пардон, вдън луна потънал.

„Крие се и дебне и той като тебе. Търпение!“ — рече си Дичо.

Ала тъкмо търпението му бе най-слабо в този миг. Безпокойството растеше.

„Хайде, покажи се, покажи се де, че…“

Полъх във въздуха му подсказа, че навярно вече е късно. Да извика? Не е ли твърде рисковано? Ах, не греши само този, който нищо не прави!… Подвоуми се още секунда.

— Пехота, има успоредни тунели, внимавай!

Никакъв отговор. Радослав сгъна от складовия етикет самолетче и го запрати към центъра на коридора.

И веднага могъщ вопъл на изострените инстинкти за беда го просна по очи, а наоколо тишината избухна в пищящи откоси от ултраскорострелно автоматично оръжие.