Николай Теллалов
Пълноземие (11)

2.

Сигурно колкото повече премеждия преживяваш, толкова по-спокоен и мъчнопоклатим би трябвало да ставаш.

„Или да ти треперят ръцете все по-забележимо и мозъкът ти да е изкълчен необратимо!“ — иронично подхвърли вътрешният му глас.

— Приятел си ми ти, знам — изръмжа тихо Радослав.

Когато се изтърсиш посред декори от „Междузвездни войни“, и то в гърлото на истински пожар, и се замяташ сред пламъци като недоклана пуйка, а после, тъкмо щом намериш „Вакууменъ костюмъ. Чупи стъклото при нужда!“, тогава отнейде изниква същински щурмовак от гореспоменатия филм и на всичко отгоре ти говори и той на български — почваш да се оглеждаш за Дарт Вейдър, който навярно ще ти избучи: „Къдье си бя, Люк, майна, ся се степамье с тьебье!“…

Лудост. Абсурд. Миш-маш. Не може да бъде.

„И сега ще ходиме при Хан Соло да ни измъкне от кашата.“

— И ще срещна принцеса Лея в ролята на Кери Фишер! — изфуча към мислите си Дичо.

Спящият войник силно трепна и се размърда, стиснал късото си пушкало, на което Радослав беше прочел: КП ШИПКА–9 ВБ.

Замря с успокояващо протегната към войника ръка, сещайки се навреме за предупреждението, че хлапакът е склонен да стреля, ако го стреснат…

Момъкът се укроти и заспа отново, а Радослав избърса потта от мръсното си чело и се взря в изцапаната си със сажди ръка.

„Навярно мязам на арапин, няма що…“

Почеса месечната си вече брада и пак крадешком погледна към оръжието на войника. Под дебелата полуложа на буцавия автомат се крепеше нещо по-елегантно, също оксидирано, но със самостоятелен спусък, тънко конусовидно, почти иглено дуло и хромирана марка „мкВБ КАНЪ КРУМЪ, обр.'32“, до която мигаха три светлинни индикатора. Над цевта на Шипката се мъдреше устройство, което вероятно не беше видеокамера, а прицел… Всъщност кой ли го знае. Дяволийката носеше името „Ахелой-М020-РСЛ“ и нищо чудно да бълваше ядрени микроракетки. И ръчен миксер да държеше аскерчето, би ли се заклел, че това е наистина миксер? автоматична писалка? или сешоар? Само по филмите ти обясняват кое за какъв дявол е…

„Трийсет и първи септември, две хиляди трийсет и шеста година, момче“, напомни му вътрешният глас.

„Ооо… Не съм забравил, не съм. Забравя ли се подобна… хм… мила изненада.“

Радослав предпазливо разкърши превития си гръбнак и се намести по-удобно.

„И сега — к'во…?“

… Веднага щом Пресиян заспа дълбоко, Радослав се покатери на втория етаж. За свой късмет там намери санитарно възелче с душ-кабина. Но, уви, вода за миене не потече и той използва само тоалетната. Щом взе да си върши работата, в клозетната чиния се включи някакво устройство, което засмукваше въздух, а накрая автоматично потече вода, която, ако се съди по звука в тръбите, отиде нагоре.

Дичо отново се помъчи с чешмата, докато не забеляза, че в луноглифа „капка в чаша“ трепка знакът „“. В таблицата на Пресияновата диплянка символът значеше „не, липса, няма“, както и още много други неща. Близко до акъла, нали?

Сред разхвърляната оскъдна покъщнина Радослав намери домакински комплект отварачки, ножчета, вилици и лъжици в дървена лакирана кутия. Имаха вид на просто пазени, но не и употребявани. Вероятно подарък, спомен…

По-ценна се оказа находката под тънките завивки на леглото на втория етаж — първият изглежда служеше за всекидневна и гостна, доколкото горе съществуваше намек за нещо като работен кабинет. Личеше, че оттам са прибрани повечето вещи. В скрит под надуваемия креват пластмасов калъф, вероятно забравен при напускането, се съхраняваше книга джобен формат с изключително фини и здрави страници.

Оказа се бележник-календар, от който Радослав научи името на собственика:

Иннокентий Йоакимович Фролович, инженер класса І4АQ,

рождения 22-го мая (стараго стиля), 1996 года от Р. Хр.

Датата накара Дичо да преглътне. Той жадно запрелиства книжката.

Не, нямаше грешка.

В началото на бележника стоеше пояснение:

1 января 2010 стараго стиля — стало АВСЕНЕМ 2010-аго, пятница

2 января стараго стиля того же года стало ПЕРВЫМ ЧИСЛОМ ЯНВАРЯ — суббота

И по-нататък:

ЕДНАЖДЕНЬ, СУТЬ АВСЕНЬ, ОБОСОБЛЕННЫЙ, НЕ ВХОДЯЩИЙ НИ В ОДИН МЕСЯЦ ДЕНЬ ВСЯКАГО ГОДА — НОВОГОДНИЙ ПРАЗДНИК.

ПАЦЕМ, ОЛИМПУС, суть МИРДЕНЬ, добавляется ко всякому высокосному году и посвящен открытию Олимпийских игр.

Принято Лигой Наций в Рейкявике на заседании Nо19 от 02.06.2008 по предложению Болгарскаго Царства, одобрено Великим Собором Православных церквей до вступления Новаго стиля в законную силу во всех государствах Богом хранимой планеты Земля.^[1]

Олимпийският ден в календара се вместваше между 31 юни и 1 юли. Всеки първи месец на сезона имаше по трийсет и един дни, останалите — по трийсет, включително дълго осакатяваният февруари…

Бяха отбелязани всички православни празници, юбилеи, официални руски и световни „неприсъствени“ дни.

Радослав закри лице с длани и почувства необходимост да полегне. Позна — след това дойдоха съвсем шокиращи сведения…

Донякъде бе подготвен, когато Пресиян обели думичката „Антанта“, но… Отначало мислеше, че е просто придвижен напред във времето. После го озадачиха несъответствията. И още неуспял да си избистри замъждукалите в главата първи изводи, произлизащи от засега оскъдните факти, той се натъкна на цял порой информация.

Съзнанието му зацикли върху календара — засега най-изваждащото го от равновесие обстоятелство. Хвана се дори, че си шепне гласно: Това не може да бъде!… Това не е истина!… Аз сънувам…

Ала не сънуваше. Анотация към 20 април му посочи за първи космонавт в света някой си Юрген Гойклер, облетял планетата през 1959-а в орбитална капсула „Зигфрид“, стартирала от космодрума^[2] „Алпензее“ с ракетоносител A15-Rfz в чест на седемдесетия юбилей на най-великия човек в света — Адолф Хитлер…

В този момент Радослав се опули и зяпна така, че изтърва мундщука на кислородната маска, към която прибягна, защото почувства задух.

В ръкописна бележка Луната бе окачествена като „новая Сибирь“ и „продукт Холодной войны“.

Радослав отново си даде почивка, през която слезе до долния етаж и надникна в хронометъра на Пресиян. Нима бе минал само един час?

В едно шкафче откри нещо като пуканки в опаковка с надписи на немски, италиански, български и френски. Имаше още шестоъгълни чинии, чаши, сред които и шестостенна кана с капак. В течността Дичо позна киселия вкус на руски квас.

Той пак се просна на леглото на неизвестния му Инокентий Фролович.

Известно време си игра с фенерчето на инженера — жилището нямаше прозорци, освен голяма шпионка на входната врата — и се ослушваше.

Отново се реши да посегне към календара, когато усети, че е на път да задреме.

В раздела за траурни дати намери лаконично съобщение за разстрела на императорското семейство. Същият ден бе обявен като задушница за жертвите на гражданската война с болшевиките от 1918–1923.

„Хмък!“ — рече си Радослав и пресуши остатъците от кваса, след което запрелиства книжката нататък в последен опит да си изясни обстановката.

Оттук-оттам се събраха данни, маркирани като „Сражения Второй Мировой войны“.

Настръхна.

Втората световна бе завършила с размяна на ядрени удари — върху Япония от американски бомбоносци; върху Съединените щати от германската подводница U–207, сама загинала при торпедирането на Вашингтон; над Германия, и над руски войски в Манчжурия… шокът от използваното свръхоръжие (и изчерпването на боеготовни запаси) довел до светкавичното Женевско примирие в края на 1945-а, с което започнала криза в отношенията между Съюзените нации — Франция и Русия не приели курса на Великобритания и Североамериканските съединени щати към икономическо изтощаване на тоталитарните суперсили, наречено „Студена война“…

След дълги колебания Радослав остави книгата на празните лавици над слепия плосък екран на повредения телевизор. Може би някога собственикът им ще се върне и нека си ги намери…

Главата му щеше да се пръсне и от малкото научено.

Ето ти, бате. Доволен?

С изтръпнали шепи Радослав до болка притисна очи.

Някъде там, долу… пфу, че геоцентрично мислене! — там, на Земята, планетата на тази отвъдна… Не, алтернативна звучи по-добре, та на Земята в тази алтернативна Вселена живее някой си Радослав Хр. Радославов, уважаван шейсет и седем годишен дядка със солидно коремче и очила, комуто цял квартал, ако не цялата столица, завижда за хубавата младолика съпруга, която той е пробудил някога с целувка в околностите на Гложенския манастир…

Опа!

Нещо не се връзва тук. Да започнем отначало…

… Значи, не американци, а японци първи били щурмували Месечината, и то през хиляда деветстотин шейсет и седма. Използвали са космически апарати, изработени по немски лиценз. Това, че Империята на изгряващото слънце основала самостоятелна лунна колония, което струвало живота на трийсетимата космонавти-камикадзе, станало причина за охлаждането на отношенията между Япония и немския Райх заедно със сателитната му Европа. Почти десет години след тях армада ракети РКЭЦ–20^[3] провъзгласила областта Синус Иридум за първа лунна губерния на Русия. Това предизвикало ответен десант на германци и англо-американци, а след хиляда деветстотин деветдесет и първа настъпило Разведряването и всички лунни селища преминали под контрола на Обществото на народите. В ръкописна бележка Инокентий Фролович беше подчертал формалния характер на това делегиране, тъй като голяма част от лунните територии останали на практика извън реалната юрисдикция на Световната организация за сътрудничество, която пък била най-корумпираната институция на планетата според собственика на календара.

Пак по негово мнение нещата малко се били подобрили след две хиляди и пета, когато германският Райх окончателно се бил отказал от идеологията на национал-социализма, ала тогава пък транснационални компании и концерни получили монополни концесии за минна, промишлена и оранжерийна дейност. И оттогава на Луната настъпил „безпредел“…

… Русия се водеше република с официално наименование „Империя“. Първи неин върховен трибун е бил адмирал Колчак Александр Васильевич с министър-председател генерал Деникин Антон Иванович и външен министър барон Врангел — тим, който не просъществувал дълго и имал предимно символичен принос за съвземане на страната.

Дичо потърка пламтящо чело. Добре де… щом през хиляда деветстотин двайсет и трета белогвардейците в Русия са ликвидирали болшевишката съпротива, значи… през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта никакви победоносни съветски войски не са навлизали в България — нито на девети септември, нито на никой друг ден. И тогава…

Тогава не е имало Сталин, Катин и ГУЛАГ, Белене и Скравена, Ян Палах и Берлинска стена, КГБ, Афганистан, Брежнев…

… но са били Химлер, гестапо, Бухенвалд, Треблинка, Аушвиц, имало е блокада на свободния Западен Париж, имало е Варшавско гето и отчаяна многогодишна борба на Армия Крайова…

Добре де, къде тогава в тези обърнати наопаки световни събития, засегнали и страната му, променили дори подредбата на компютърните клавиатури, къде е останало място за… например за „Майстора и Маргарита“ на Булгаков? Дали е имало „Войникът Швейк“? Навярно е редно да се съжалява за ненаписаната Ленинградска симфония на Шостакович, за песните „Белорусский вокзал“ и „Он не вернулся из боя“… Даже навярно и не се е раждал бардът Владимир Висоцки, не е хриптял ведно с китарата си „по теснините на вселенски кръстопъти“^[4]…

„Ама тогава… и аз не съм се раждал!“ — зашлеви го последната брънка от веригата изводи.

Къде, къде и кога майка му и баща му са се срещнали, запознали и оженили в тази алтернативна Вселена?!… И изобщо, случвало ли се е такова нещо? Ами че и шансът родителите му да ги е имало е нищожен!

Въздухът му се стори гъст като стопено стъкло. Сякаш самата материя наоколо се разпадаше, но не, не реалността край него — самият той анихилираше, чезнеше, защото тук той просто не съществуваше НИКАК.

Радослав се опомни.

Гледаше дланите си и похълцваше от ударите на пулса си в гърлото. Сви юмрук и предпазливо почука по плота. Каната подскочи, в пръстите си усети лека болка от ръба, където пластмасата бе нащърбена.

„Кротко — рече си неубедително, — тук си от два-три часа и ето те — истински, колкото и всичко наоколо. Всичко наоколо, независимо дали то ти харесва или не.“

… „Единственото хубаво на социализма е това, че сме заедно с майка ти“ — на шега беше казвал баща му.

Ами при липсата на тази благина, социализъма де, какво?

— Как какво? — измърмори Радослав. — Изобщо не съм се раждал, ето какво! Тук, в тази Вселена на непобедени Германия и Япония, на несмазана от самата себе си Русия, на далеч не първостепенна Америка… тук просто ме няма… Не съществува мой Аналог. Лицето Р. Х. Р. никога не е радвало света с присъствието си поради нулева вероятност да се пръкне на този бял свят!

И?

Радослав разтърка пулсиращите си от напрежение слепоочия.

Какво следва от това?

Ясно какво!

Въпреки всичко, въпреки променената история, въпреки това:

Има в България една планина. В тази планина има едно поточе, което се плиска покрай ръждиво-сивкава скала. А в тази скала от векове чака ли не дочака събуждане и освобождение едно небеснооко драконче.

Верена.

Единственото същество, заради което има смисъл да живея.

Радослав усещаше жар и лед под кожата си. Той замря парализиран и тъпо запрелиства войнишката диплянка на бронепехотинеца Пресиян Младенов.

Разделът „Помни че!…“

„Войник — означава защитник. Ти браниш своето семейство, своя дом, своята земя. Ти закриляш несправедливо притеснените. Войник — не значи убиец. (Боенъ Уставъ гл.1, т.1)“

Не, не е това…

„Неморални заповеди, както и такива, противоречащи на Женевските конвенции, на Военната харта от Рейкявик или изискващи прояви на жестокост, като незаконни, следва да не се изпълняват“…

И това не е… аха, ето — параграф номер няма-значение-кой: „Когато не знаеш какво да предприемеш — атакувай.“

Атакувай!

Тя чака. От 901 година до сегашната 2036-а с потресаващите си дати като 30 февруари, 31-ви числа при юни и септември, а и някакви извънмесечни дни.

Чака някой — ТОЙ — да я събуди.

Мило драконче…

Радослав скочи от леглото, изтърси се по стълбицата от втория етаж, преброи със задник стъпалата, изправи се и припряно потупа Пресиян по бронираното рамо. С нетърпелива досада отклони от лицето си дулата на изщракалото с всичките си предпазители оръжие.

— Хайде ставай, редник. Да стигаме този стартодрум и да се прибираме вкъщи, че ми писна не знам на кое вече… Ама събуди се, бе, стига си ми завирал т'ва желязо в муцуната!…