Николай Теллалов
Пълноземие (60)

4.

Навън отново бе тъмно, облачно и прехвърчаше сняг. Навярно орбиталното огледало беше залязло или бе пренасочило отразени и филтрирани от ултравиолетовия излишък лъчи към други райони.

— Натам — посочи възрастният мъж към мигаща редица жалони — има една пещера, наскоро откопана. Там е Проходът.

Тръгнаха надолу. Якето и шапката пропъждаха студа, новите, невероятно удобни и без разносване обувки скърцаха по ледената корица върху камъните, с които бе грубо-елегантно павирана пътеката.

— Пресиян, войничето, подарил ми е златен талисман. Дали…

— Ти си, може да се каже, почти наполовината дракон. И мъж. Няма проблеми с преминаването. Хубаво е да имаш нещо, подарено от приятел.

— С когото се разделяш завинаги.

Жалоните край пътеката угасваха зад гърба им.

— Това е част от Съдбата ни — безцветно отрони инспекторът.

Над главите им зашумяха борови клони. Въпреки снега и пътеводните лампи, дънерите на дърветата едва мъжделееха.

— Далеч ли е? Да не закъснея…

— Още двеста-триста крачки — изпуфтя инспекторът.

Последният жалон помръкна пред тясна черна цепнатина — гърлото на пещерата.

Тишина, изпълнена с падащ сняг и шушнене на мъгла в гъстия елак.

— Ми… май пристигнахме навреме. След малко Проходът ще се активира. — Възрастният мъж като че бършеше потното си лице, после издуха нос в кърпата и плю встрани.

Дичо го изгледа. После изведнъж се сети:

— Да имате някакъв шал? В Прохода има силно лъчение, навярно УВ, първия път едва не ослепях, а и сега не ми се ще да ми обели носа! Всъщност няма нужда, ще нахлупя шапката…

Инспекторът му протегна нещо, което се оказа плоска тубичка.

— Вземи това.

— Какво е то?

— Крем против слънчеви изгаряния.

Те се срещнаха с очи в мрака.

— Благодаря ви за дрехите. Нищо не е забравено, и бельо, и така нататък…

— Царицата ти ги е харизала. Да са ти честити.

— В раницата намерих нож с емблема ВАРАН…

— Момичето-витяк, Найя — тя ти го подарява.

— … и чисто тефтерче с молив и календар до две хиляди и четирийсета година.

— То е от мен.

Радослав се мъчеше да различи чертите на мъжа пред себе си.

— Кой сте вие?

Инспекторът се замисли.

— Навярно един глупчо на шейсет и седем — опита той, но явно не му звучеше достатъчно добре. Понечи да каже още нещо, когато откъм пещерата се донесе някакъв звук.

Все едно биеха милиони камбани зад девет планини.

Двамата обърнаха глави и изведнъж осъзнаха, че този шум, въпреки че бе причинен от отварянето на Прохода, не се възприемаше от слуха, а звучеше право в душата и предизвика чудато и неприятно объркване. Над пещерата започна бавно да се разгаря в призрачен облак миниатюрно северно сияние.

— Започва се — рече инспекторът.

Плътна синя светлина шурна от гърлото на дупката. Дичо трескаво взе да плеска лицето си с крем. Видя, че полицаят стои с повдигнати рамене и жадно го гледа.

— Е… сбогом, Радославе — протегна ръка възрастният мъж и здраво стисна лепкавата от мазилото длан. — И… пази се.

И внезапно го хвана и с другата ръка за рамото, сякаш готов да го прегърне.

Джобът на шлифера стряскащо и звънко забръмча.

Ръката на инспектора се стрелна към него и апаратчето задавено млъкна.

— Светът е пълен с досадници — изръмжа мъжът. — Нали, бате? — обърна се той към Радослав почти шепнешком, някак умолително и ласкаво.

Светкавица да бе пламнала пред Дичо, не би получил такова усещане за просветляване. Чувстваше как напълно осъзнатата черупка на инспектора едва сега се пропуква и в сърцето му плисна една голяма радост.

Но радост, стисната за гърлото от предателски сълзи; радост, силна и в безсилието си пред Съдбата; и непокорна, приела, но непримирила се, неизтребима и непобедима — РАДОСТ.

— Знам — задави се Радослав, — знам! кой!…

Светлината на Прохода го теглеше в себе си и парализираше челюстите и разсъдъка. Дичо й се опъна, протегна ръка към мъжа с обгореното лице…

— Не се бави! — извика инспекторът. — Проходът, Радинчо, проходът! Върви там и я НАМЕРИ!…

Подметките на младия мъж се откъснаха от земята и сияен въртоп го увлече в себе си. Пещерата го глътна и нещо в света трепна…

Неописуема светлинна експлозия изригна без звук и всичко наоколо се встъкли в една безкрайна секунда…

Мъжът в развял се от натиска на вероятностната вълна шлифер не можеше да види, но чувстваше, че пещерата отново е мъртва и пуста.

Пуста.

— … намери я, заклевам те… и никога не се разделяйте!… — довърши той едва чуто.

След известно време измъкна телефона, доближи го до клюмналата си глава и равно каза в слушалката:

— Да, кой ме търси?

* * *

Отново бе близо до хижата, но не се любуваше на мъгливите светлинки от беломорски градчета в подножието на планината, а масажираше с вкочанени пръсти клепачите си. Стръмничък му се стори обратният път, на всичко отгоре и на кьораво…

Инспекторът постоя с длан върху очите още известно време, после с късо издишване махна ръка от лицето си и заопипва джобовете за радиотелефона.

— Яд те е, нали? — обади се вътрешният му глас.

„Да — призна незабавно инспекторът, — на Бойчо ще му измисля някаква ама много досадна задача.“

— Айде де, само така си приказваш. Не ти е виновен той.

„Знам.“

— Ти мълча почти през цялото време. Или все говореше за друго.

„Защо да го обърквам с мои проблеми? Важното е, че се срещнахме…“

— Можеше по̀ така да му намекнеш…

„Я по-кротко. Досетливи сме. Ще разбере. Или го смяташ за тъп?“

Вътрешният глас се притесни и за прикритие атакува:

— Защо все пак нищичко не му каза? Някой и друг съвет би му бил от неоценима полза…

„Или от неоценима вреда. По-добре да намира сам пътя… и да стане по-добър от… хм.“

— Оправдаваш се — обвини вътрешният глас.

„Не. Вярвам в него.“

Радиотелефонът както винаги се оказа в последния джоб, в който инспекторът бръкна. Придържайки апаратчето в длан, той занатиска клавишите с палец. В същото време вдигна лявата си ръка и с чупка в китката отдръпна маншета на ръкава от часовника. Беше спрял на 00:00:00.7 часа, 3 октомври 2036.

„Навреме“, рече си инспекторът.

— Още много дълго ще те е яд.

По лицето на полицая се изписа досада.

„О, я стига!…“

— Ама, по дяволите, навярно никой никога няма да има подобен шанс!…

„Halt die Klappe^[1], умнико, пречиш ми.“

Вътрешният глас се оттегли.

Екранчето на телефона показваше избран петбуквен код. Инспекторът изключи апарата и против всякаква логика натисна бутона „повикване“. Вдигна телефона по-скоро към слепоочието си, отколкото към ухото. Притвори очи.

Почувства сякаш докосване с перце под черепа.

— Премина, Царице — доложи тихо.

Имаше нужда да чуе гласа си, а не просто да телепатира репликата.

Отговор не последва веднага, но той усещаше незримото й мислеприсъствие.

~ ти… как си?

Инспекторът странно се усмихна и проговори наум:

~ … щях да се гътна от инфаркт, щом го видях…

~ о, моля те, Радинчо, недей се шегува тъй!… говорихте ли?

Той се позабави.

~ не

— Не би ни стигнало никакво време… — добави дрезгаво на глас към вятъра.

~ … разбирам те, скъпи приятелю…

Събеседничката излъчи телепатично докосване, оцветено в топло-нежни психобагри.

— Не съжалявам… поне не много. Получих предостатъчно. Повече би било жива лакомия. Как е при теб?

~ след малко кацам в Рейкявик

— Онова сборище надути кретени, дето мислят, че управляват планетата! Свий им сармите този път, Веренче!

Звънлив момичешки смях, който предизвика спомени за себе си като някакво ехо в мислите.

~ дадено!… и… благодаря ти, юнако ми

— Няма нищо. Винаги съм насреща, нали знаеш.

Слабо усещане за далечна, ала предназначена специално за него усмивка.

Телефончето изпиука — сигнал за край на връзката. Инспекторът почувства как телепатичната нишка се разпадна.

Обърна се назад. Потърка белезите си.

Всички слухове и догадки за това, как е бил обезобразен, не струваха и пукната пара. Не бластер, нито огнемет, а змейският пламък на разплаканата Верена завинаги потопи чертите на лицето му в забрава. Беше преди години. Така трябваше. Сам настоя.

Никой, никой не биваше да го разпознае като бащата на Радимир.

О, колко сълзи проля за това и за много друго милото драконче… И той самият също, но тайно от нея…

Инспекторът се ослуша.

През играещия си в стряхата на хижата вятър дочу съскане на турболет. И макар че машината поначало не вдигаше много шум и приближаването й би се регистрирало само от армейско електронно-акустично устройство за детектиране на слаби сигнали, инспекторът без прашинка съмнение се загледа в тъмнината точно там, където след малко блеснаха бордовите светлини на турболета.

Намаляващите обороти на двигателя тънко засвистяха и се стабилизираха на глухо фучене, сякаш в моторите бяха впрегнати демони… или може би лами. Подухна влажно от витлата. Инспекторът се загърна в шлифера и тръгна към машината, приведен срещу вдигнатия от въздушните струи снежен прах.

— Можеше поне да му дадеш за спомен полицейската си значка — пак прозвуча в мислите му вътрешният глас.

„Добре де, прав си, трябваше. Сега бъди така добър, настрой се на служебна вълна. Тъкмо в този момент имаме злоупотреба с мобилизационно оръжие и тръшкането не е най-уместно.“

— Кога някой твой случай е изниквал тъкмо в подходящ момент, а, криминален инспектор Радославов от отдел „Дискретни поръчения“?

„Защо се заяждаш? Моят собствен вътрешен глас! Не е ли малко… хм, кофти, ъ?“

— Кофти-некофти, но можеше да му дадеш нещо повече от бележник и тубичка с крем!

Той не обърна внимание на последната самозакачка. Замислено се усмихваше. Вече хванал се за скобата до люка на турболета и засилен да скокне в кабината, Радослав подвикна наум на вътрешния си глас:

„Ей, ама кажи честно, готин бях като млад, нали?“

Вътрешният глас направи гримаса на шеговита досада.

Край на книга втора