Николай Теллалов
Пълноземие (56)

5.

— Къде е това — Двореца? Връщаме се в София? — изломоти Радослав с пълна уста.

Тъпчеше се от таблата на коленете си, потънал в тапицерията на седалката до илюминатора на въртолета. Тъмната земя невидимо пробягваше под тях, появяваха се и бързо изоставаха струпвания светлини и нанизи лампи по магистралите. Те засияваха по-силно там, където профучаваха наземни коли.

Младият мъж преглътна последната чушка-бюрек, набоде остатъка панирани миди на вилицата и топна последното залче хляб в киселото мляко, където вече не бе останало нищо от пържените тиквички. Пресуши и втората чаша сок от зелена ябълка. Апетитът му продължаваше да е змейски въпреки потиснатостта на човешкия му дух. Но неясно защо се чувстваше почти добре.

Топлината, отличната храна и приспивното бръмчене на въртолета унасяха Дичо в нежелана дрямка. А се нуждаеше да обмисли поведението и думите си, преди да са го доставили където и да е.

Инспекторът пуфтеше с дълга тъмна цигара откъм другия ред седалки в малкия пътнически салон на машината. Огънчето се отразяваше в илюминатора и очертаваше в стъклото на фона на нощта устните и ръката на полицая. Той също гледаше навън. На въпроса на Радослав отвърна през рамо:

— Дворецът е там, където е монархът.

— А по-точно? Евксиноград? — Дичо затършува в паметта си. — Чамкория? Враня? Царска Бистрица?

— Студено, студено и пак студено. Резиденция „Алиботуш“ в Китка планина^[1]. Чувал ли си за нея?

— Тц.

— Ще я видиш — обеща инспекторът, без да се обърне.

Радослав понечи да поиска цигара, но внезапно илюминаторът, в който се отразяваха стоплените от огънчето ноздри и бузи на инспектора, изсветля. Дичо забрави за пушене и заби учуден нос в стъклото до себе си. Перлени лъчи прогонваха тъмнината със сила на десетки пълнолуния. Какво беше това чудо, посребрило облечената в парнични площи долина? Не може да бъде изгрев!…

— Орбитален рефлектор „Свети Игнатий“ — каза инспекторът полугласно. — А може и да е „Стефан Душан“ … или „Фаетон“, не им помня графика.

Ах, да…

— Видях ги от космоса — кимна Радослав. — Красиво е — добави след малко.

— Аха — отзова се инспекторът.

В станалото наситеносиньо, сякаш мастилено небе само най-ярките звезди запазиха по нещо от блясъка си. Дичо въртеше глава, но не успяваше да види самото космическо огледало. Затова пък земята изглеждаше фантастично.

Въртолетът се заиздига и навлезе в сив облак, който скри приказната картина.

— След половин час пристигаме — подвикнаха от пилотската кабина. — Гладни ли сте още?